Решение № 12233 от 4.11.2022 г. на Софийски районен съд по дело № 21690/2022 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК. Образувано е по искова молба, ведно молба-уточнение от 09.06.2022 г., на Л. С. И. срещу „Т.С.“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожността на заповед от 11.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена от Софийски районен съд по ч. гр. дело № 6927/2021 г. Ищецът счита заповедта за нищожна като издадена за лице различно от него, а именно срещу Л. С. И., в нарушение на т.2б от ТР 4/2014 г.на ВКС, доколкото липсва индивидуализация на основанието на доставената топлинна енергия; в нарушение на чл. 411, ал.2 от ГПК в закрито заседание не е съставен писмен съдебен акт – определение, от което да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия състав, и поддържа, че устните съдебни актове са нищожни, от което следва такъв извод и за заповедта за изпълнение и издадена в нарушение на чл. 26 от ЗЗД, чл.17, ал.3 и чл. 122, ал.1 от КРБ и основния принцип за договарянето между частноправни субекти. Посочва, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е посочен правопораждащия договорното отношение юридически факт като основание за изпълнение. Твърди се, че е нарушен чл. 410, ал.3 от ГПК и че писмената форма на договора, като сключен от разстояние, е задължителна по арг. от чл. 149, ал.1, т.6 от ЗЕ, с посочване на неговите дата и предмет. Ищецът счита заповедта за недопустима, с оглед на предявен чужд дълг към ФДР, предвид че сумите предявени за плащане по повод отчитане на показанията на уредите за топлинна енергия трябва да са сметка на доставчика. Претендира съдебни разноски. Ответникът оспорва иска. Намира съдебният акт за валиден като постановен от надлежен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в писмена форма, подписан, с разбираема воля, включително длъжникът е индивидуализиран по несъмнен начин с неговия единен граждански номер. Претендира съдебни разноски. Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира искът за неоснователен по следните съображения: Страните не спорят, а и от писмените доказателства, се установява, че в производството по ч.гр. дело № 6927/2021 г. по описа на СРС, 79 с-в, е постановен атакуваният съдебен акт. От документа се изяснява, че на 11.02.2021 г. в гр. София, районен съдия Цветомир Минчев, след преценка на подаденото заявление по чл. 410от ГПК, разпорежда Л. С. И., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••••••••••, да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата 1705, 41 лв. за главница за цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2017- 30.04.2020 г., ведно със законна лихва от 04.02.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 235, 38 лв. за периода 15.09.2018-26.01.2021г., 37, 30 лв. за главница за цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.01.2018- 30.04.2020 г. ведно със законна лихва от 04.02.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 6, 27 лв. за периода 03.03.2018-26.01.2021г., и 64, 69 лв. разноски по делото, а именно: 39, 69 лв. държавна такса и 25 лв. възнаграждение на юрисконсулт. Посочено е, че вземането произтича от следните обстоятелства: длъжниците са ползвали доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се в ••••••••••••. От предметното съдържание се установява, че негова неразделна част е „Важна информация за длъжника” с указания в пет точки, в т.ч. че длъжникът има право да подаде възражение в едномесечен срок. Видно от положения параф след текста „Районен съдия: ”, което се явява край на съдържанието, съдебният акт е подписан. Заповедта е влязла в законна сила и постановено издаване на изпълнителен лист, на осн. чл. 416 от ГПК. По отношение на твърдението на ищеца, че е иницииран съдебен контрол по реда на чл. 423 от ГПК и че при обезсилване на заповедта за изпълнение, настоящото производство е лишено от предмет, поради което следва да бъде спряно, съдът в откритото съдебно заседание остави без уважение искането за спиране на производството, като следва да се отчете, че изходът на спора по иска по чл. 270, ал.2 от ГПК настоящият съдебен състав счита за преюдициален спрямо другите производства, водени от ищцата по повод така издадената заповед за изпълнение. Съгласно чл. 270, ал. 2 от ГПК, прогласяването на нищожност на решение, съответно на всеки друг акт на правораздаване, може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. За да се приеме, че издадената заповед за изпълнение е нищожна следва да е постановена от некомпетентен или ненадлежен орган; да не е изготвена в писмена форма; да не е подписана от съдебния състав; да е налице абсолютна неразбираемост на акта; да е налице несъответствие между съдържанието на решението и императивни правни норми. Съдът намира, че липсата на отделно разпореждане за издаване на заповед за изпълнение по реда чл. 410 от ГПК не води до неината нищожност. По арг. от чл. 411, ал. 2 от ГПК, постановяването на такъв предварителен акт –разпореждане, не е предвидено в процесуалния закон, когато съдът уважава искането за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Произнасяне от съда с разпореждане е предвидено, когато съдът отхвърля изцяло или отчасти заявлението, каквато хипотеза не е конкретния случай. Заповедта за изпълнение не се мотивира по същество, тъй като съдържанието й се изчерпва с предвиденото в закона –чл. 412 от ГПК. В тази насока са и разясненията, дадени с Решение №7/30.06.2020 г. по к.дело № 11/2019 г. на Конституционнен съд – „конституционно допустимо е мотиви изобщо да не бъдат излагани, ако с оглед спецификите на съответното производство или на конкретните обстоятелства такива не са необходими, за да обяснят произнасянето на съда - какъвто е например случаят, когато съдът издава разпореждане, обективиращо указания за представяне на необходими според закона приложения към искането на страната (препис, пълномощно, доказателство за платена държавна такса и пр.). Типичен пример в посочения смисъл е и заповедта за изпълнение по чл. 411 ГПК, издавана въз основа на заявление, без съдът да проверява основанието на предявеното вземане, тъй като целта на заповедното производство е снабдяване на кредитора с изпълнително основание, въз основа на което да пристъпи към принудително реализиране на претенцията си „в хипотеза на презумптивно безспорни вземания” (Решение № 12 от 2.10.2012 г. по к.д. № 4/2012 г.), а не установяване на вземането със сила на пресъдено нещо, което се извършва в исковия процес при наличие на правен спор. По тези причини законодателят не е установил изискване за мотивиране на заповедта за изпълнение, което не е необходимо предвид специфичната цел на производството, в което се издава този акт.” Съдът приема за неоснователни доводите на ищеца– издаване на заповедта за изпълнение в нарушение на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК за парични вземания, основаващи се на неравноправни клаузи, както и нередовност на неиното връчване, като водещи до недействителност на съдебния акт. Тези „пороци” касаят не валидността на акта, а неговата правилност и редовността на извършването на процесуалните действия по връчване на съдебните книжа. Те не опорочават вече обективираната воля на Съда, която може да е валидна или не към дата на постановяване на акта и никога вярна или невярна в контекста за недействителност на съдебен акт. Ето защо съображенията на ищеца за недължимост на паричните вземания, удостоверени в заповедта, касаещи възникването на материалното право, са неотносими за настоящия правен спор. Този извод се отнася и до твърдението, че заповедта е издадена за Л. с презиме „С.“, а не „С.“, доколкото това съставлява допусната очевидна фактическа грешка предвид посоченото от ответника в т. 5в от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, основните данни за гражданската регистрация на лицето съвпадат – лично и фамилно име, дата - ден, месец, година, и място на раждане, пол, гражданство, единен граждански номер – арг. от чл.8 от ЗГР; както и установените по три имена на длъжника по служебно изготвената по заповедното производство справка по НБД Н. Отстраняването й обаче е от компетентността на съда, постановил съдебният акт, в който е допусната явната фактическа грешка. Предвид гореизложеното, предявеният иск се явява неоснователен. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът има право на съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено от Съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр.чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 23, т. 4 от НЗПП, в размер на сумата 80, 00 лв. Мотивиран така, съдът