Решение № 273 от 7.12.2017 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 804/2017 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл.378 ал.5 вр.чл.313 и сл. от НПК. Образувано е по жалба на адвокат Р.а Сотирова от БАК като упълномощен защитник на обвиняемия С.П.П. с ЕГН ••••••••••, срещу Решение № 908 от 31.05.2016 г., постановено по АНД № 6144/2016 г. по описа на Районен съд - гр. Бургас. С обжалваното първоинстанционно решение обв.С.П. бил признат за виновен в това, че на 29.06.2011 г. в гр.Бургас, съзнателно се ползвал пред С. К. К. – служител в Агенция по вписванията на длъжност деловодител на Служба по регистрация - гр.••••, пл. „•••” №• от неистински частен документ – протокол от общото събрание на СД „••••” - гр. Бургас, с ЕИК ••• от 23.06.2011 г., на който протокол е придаден вид, че изхожда от съдружниците Р. В. К., М. Й. С. и С.П.П., съгласно който е приет финансовия резултат от дейността на дружеството и неговото разпределение за 2010 г., и който бил употребен в счетоводството на дружеството, за да се докаже съществуването на правото на всеки от съдружниците да получи съответен дивидент за 2010 г. от печалбата на дружеството, който протокол е бил вписан в електронната база данни на Търговския регистър, като от него за самото му съставяне не може да се търси наказателна отговорност – деяние, представляващо престъпление по чл.316, във вр.чл.309, ал.1 от НК, поради което и на основание чл.78а, ал.1 от НК бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба в размер на 1000, 00 (две хиляди) лева. С постановения съдебен акт РС – Бургас осъдил обвиняемия П., на основание чл.189, ал.3 НПК, да заплати държавна такса в размер на 10, 00 (десет) лева за служебно издаване на изпълнителен лист по сметка на Районен съд Бургас, както и сумата от 158, 41 (сто петдесет и осем лева и четиридесет и една стотинки) по сметка на ОДМВР – Бургас за направените по делото разноски за експертиза. Жалбата съдържа оплакване за необоснованост на съдебното решение, за постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, при нарушения на материалния закон, както и при непълнота на доказателствата. В жалбата се твърди, че постановлението на РП – Бургас не отговаря на условията, посочени в чл.246 от НПК, тъй като в него не е посочено престъплението, извършено от обвиняемия, чрез очертаване на съставомерните му признаци, така че да е налице фактическо и юридическо единство между факти и правна квалификация. Твърди се, че липсват доказателства, обвиняемият да е извършител на престъплението. Алтернативно се възразява, че липсват доказателства обвиняемият да е действал при пряк умисъл, а също и дали има причинени съставомерни и вредоносни за дружеството последици. От въззивния съд се иска постановяване на решение, с което да отмени атакуваното решение и да постанови ново такова, с което да признае обвиняемия П. за невинен и да го оправдае по повдигнатото му обвинение. Алтернативно се иска преквалификация на деянието в такова по чл.316 вр.чл.309 ал.3 от НК и прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност, респ. прилагане на чл.9 ал.2 от НК. Преди разглеждане на делото в съдебно заседание, защитникът на обвиняемия е приложил и допълнителна въззивна жалба, с която доразвива аргументите, изложени в първоначалната въззивна жалба, и с които обосновава искането си за отмяна на атакувания съдебен акт. В съдебно заседание пред настоящата инстанция обвиняемият С.П., редовно призован, не се явява. Представляван е от двама упълномощени защитници, които поддържат въззивната жалба. Защитникът на обвиняемия П. – адв.Сотирова от АК – Бургас, поддържа жалбата си и моли съда да я уважи на посочените в нея основания. Твърди, че районният съд за първи път в постановеното решение приема, че целта, с която е използван протокола от 23.06.2011 г., е лицето С.П. да се освободи от отговорност от евентуална ревизия – обстоятелство, за което въобще не са събирани доказателства в хода на цялото наказателното производство. Твърди също, че в постановлението на прокуратурата и в съдебното решение има неяснота, пред кого е бил използван този протокол, доколкото на едно място се твърди, че същият е използван пред свидетелката С. К. - служител на Агенция по вписвания, в Търговския регистър, а на следващо място, че същият е бил употребен в счетоводството на дружеството, за да се докаже съществуването на право на всеки един от съдружниците да получи дивидент. Предвид изложеното намира, че деянието не е било доказано нито от обективна, нито от субективна страна, затова моли за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаването на подзащитният й. Защитникът на обвиняемия П. - адв.Димова от АК – Бургас акцентира на графическите експертизи, извършени в хода на наказателното производство, които по безспорен начин доказвали, че подписът под заявлението подадено в Търговския регистър, а също и подписът в Декларацията по чл. 13, ал. 4, не са положени от обвиняемия С.П.. В тази връзка твърди, че единствените доказателства, върху които стъпва обвинението са показанията на св. К., но те са противоречиви. Свидетелката не е дала убедителен отговор на въпроса дали обвиняемия наистина е подал инкриминираните документи, както и защо, при положение, че дружеството се представлява само заедно от двамата управители, служителката е приела заявлението само от единия от двамата управители. Поддържа се алтернативното искане за преквалификация на деянието на обвиняемия като маловажен случай, ако съдът прецени, че е извършено престъпление. В тази връзка защитникът посочва, че липсват доказателства, този протокол по някакъв начин да е послужил за ангажиране отговорността на обвиняемия П. като управител, за изплащане на дивидент, или пък каквито и други права и задължения да са реализирани в резултат на този протокол. Затова, предвид изтеклата давност за налагане на наказание за такова деяние, защитникът моли за прекратяване на наказателното производство. В съдебно заседание, представителят на Окръжна прокуратура – Бургас изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, доколкото намира, че не са налице твърдените в нея необоснованост на решението, постановяване при допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и непълнота на доказателствата. По отношение на възражението на защитата за нарушение на чл.246 от НПК, оспорва същото, като твърди, че цитираната разпоредба регламентира предпоставките и съдържанието само на обвинителния акт. Твърди, че по отношение на постановлението с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, са приложими разпоредбите на чл.375 сл. НПК, а също и чл. 199 НПК; в този контекст намира конкретното постановление на БРП за изцяло съответстващо на изискванията на посочените законови разпоредби. Представителят на Окръжна прокуратура – Бургас намира мотивите за подробни, като в тях съдът е посочил, защо не е приложил разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК, а също така е изложил своите съображения по отношение съставомерността на деянието и неговото авторство. Моли съда да остави в сила атакуваното съдебно решение, като намира определеното с него административно наказание за справедливо, защото е съобразено с обществената опасност на конкретното деяние и на дееца. Бургаският окръжен съд, след цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, независимо от основанията, посочени от страните и в предмета, и пределите на въззивната проверка по чл. 313 и чл. 314 от НПК, установи следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Процесуалната легитимация на нейният автор - адвокат Р.а Сотирова от БАК – намира своето основание в разпоредбата на чл.378 ал.5 вр.чл.318 ал.6 от НПК. Следователно, въззивната жалба, станала причина за образуване на настоящото въззивно производство, се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна. В хода на съдебното първоинстанционно производство, районният съд е събрал по съответния процесуален ред необходимия обем от доказателства, нужни и достатъчни за неговото правилно решаване. Въззивният съд направи собствен анализ на доказателствената съвкупност и намери за установена следната фактическа обстановка: На 24.05.1996 г., свидетелите Р. К., М. С., П. К. и обвиняемия С.П. подписали в гр.Бургас договор за учредяване на събирателно дружество под фирмата „••••••“ (л.л.12-15, т.V от ДП). На 02.07.1996 г., с решение на БОС по фирмено дело № 2394/1996 г. (л.81, т.І от ДП), в Търговския регистър било вписано учредяването на СД „••••“ ЕИК •••• със седалище гр.Б. и с управител, и представляващ – обвиняемия С.П.. На 20.12.2010 г. било проведено Общо събрание на съдружниците, като тогава обвиняемият П. докладвал за тежкото финансово състояние на дружеството „••••“ СД, включително и за предстоящо плащане на стоки, взети на консигнация. По време на заседание било взето решение за приемане на постъпили молби за напускане на съдружниците Р. К., М. С. и С.П., за извършване на вътрешнофирмен одит на дружеството от обвиняемия, който да бъде представен на следващото заседание, както и за избиране на нови управители – обвиняемия П. и св.Р. К.. На 21.10.2010 г. било проведено ново Общо събрание на съдружниците в събирателното дружество (л.31, т.І от ДП), като на него било взето единодушно решение за освобождаване на обвиняемия П. като съдружник в дружеството, предвид постъпилата от него молба в този смисъл. Освобождаването обаче, било под отлагателно условие – обвиняемият П. се задължавал с изпълнението на точно определени финансови условия спрямо другите съдружници Р. К. и М. С., а именно изплащане на парични суми в определен порядък, размер и срокове. Обвиняемият П. продължил да заема длъжността управител, като заедно с него управител на дружеството бил и Р. К., но бил променен действащия към този момент устав на дружеството, в частта му касаеща броя на избраните управители и начина на упражняване на тяхната представителна власт. Настъпилата промяна в управлението на СД „••••“ от 21.12.2010г. била вписана в Търговския регистър на 24.02.2011г. На 23.11.2011 г. било проведено ново Общо събрание на събирателното дружество, на което било взето решение за освобождаване на обвиняемия С.П. като управител на дружеството 23.11.2011г. За единствен управител на дружеството, бил избран св.Р. К., който можел еднолично да представлява дружеството след вписване на заличаването на П. като управител в Търговския регистър. На 29.06.2011 г. в гр.Бургас, в 15: 12 ч., обвиняемият П. подал в Агенцията по вписванията, Служба по регистрация – Бургас заявление образец Г1 с вх.№ 20110629151230 на Търговския регистър за вписване по партидата на дружеството на Протокол от 23.06.2011 г. от проведено заседание на Общо събрание на съдружниците в СД „••••“. Към тези документи била приложена и Декларация на обвиняемия по чл.13, ал.4 от ЗТР. Посочените документи били приети лично от свидетелката С. К. К. - главен специалист в Агенцията по вписванията. От представения за вписване в ТР протокол ставало ясно, че на посочената дата – 23.06.2011 г. било проведено Общо събрание на дружеството, на което били приети финансовите резултати на дружеството през 2010 г. Предвид твърденията на останалите съдружници, че такова общо събрание не е било проведено на посочената в протокола дата, в досъдебното производство била назначена графическа експертиза. Обект на изследване станал не само посоченият по-горе протокол от 23.06.2011 г., но и протокол от 23.06.2010 г. за приемането на финансовите резултати на дружеството през 2009 г. и разпределение на печалбата, а също и протокол номер 1 от 29.05.2009 г. за приемане на финансовите резултати на дружеството през 2008 г. За нуждите на експертизата, вещото лице използвало като сравнителен материал експериментални образци от почерка и подписа на обвиняемия С.П., а също и на М. С., Р. К. и М. П. (майка на С.П.), която била по това време и счетоводител на дружеството. Видно от писменото заключение на вещото лице, на подписите, положени върху протокол №1 от 29.05.2009 г. и протокол от 23.06.2011 г. от името на С.П., М. С. и Р. К. е придаден вид, че изхождат от посочените лица, но не са изпълнени от тях. Същевременно, вещото лице не може да даде заключение на въпроса кой е изпълнителят на неистинския документ, а също така не е в състояние и да даде заключение и относно автентичността на протокола от 23.06.2010 г., тъй като същият не е бил представен в оригинал в Агенция по вписванията - служба Търговския регистър, а само заверено копие. Според информацията, получена от Агенцията по вписванията, след извършена справка в системата на Търговския регистър е установено, че обвиняемият С.П. лично е подал всички заявления, които включват протоколите от Общото събрание на СД „•••“ от 29.05.2009 г., 23.06.2010 г. и от 23.06.2011 г. в Службата по регистрация - Бургас. Протокола от заседание на Общото събрание от 29.05.2009 г. е подаден на 03.06.2009 г. в 10: 35 ч.; протокола от заседание на Общото събрание от 23.06.2010 г. е подаден на 15.07.2010 г. в 14: 45 ч.; Протоколът от 23.06.2011 г. от заседание на Общо събрание на съдружниците в СД „••••••“ е подаден на 29.06.2011 г. в 15: 12 ч. В хода на съдебното следствие пред първоинстанционният съд е била назначена нова съдебна графическа експертиза, която имала за обект на изследване подписите на последният лист от заявление Г1 с вх.№20110629151230 на Търговския регистър, както и на декларатор в декларация по чл.13, ал.4 от ЗТР. От представеното писмено заключение е видно, че тези подписи не са положени от обвиняемия П.. Гореизложената фактическа обстановка бе възприета като безспорно установена от настоящият състав на съда, въз основа на събраните по делото доказателства и доказателствени средства, преценени и анализирани в тяхната съвкупност и поотделно като безпротиворечиви, допустими и относими към предмета на делото. Фактическите изводи на въззивният съд, до които е достигнала и първата инстанция, се извеждат въз основа на преценката на всички събрани в хода на наказателното производство, относими към предмета на делото гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите М. П., Р. К., М. С., С.Г. и С. К., които са безпротиворечиви, взаимно се подкрепят и се потвърждават от събраните по делото писмени доказателства. Фактическите изводи на съда се обуславят и от събраните многобройни писмени доказателства по делото, а също и от заключенията на вещите лица по назначените съдебни графически експертизи. Защитата на обвиняемия твърди, че показанията на св.К. са противоречиви относно това, дали именно обвиняемият е подал инкриминирания документ, включително и предвид обстоятелството, че свидетелката е била длъжна да се съобрази с начина на представляване на дружеството – само заедно от двамата управители. Защитата възразява още, че показанията на К. противоречат на писменото заключение на вещото лице по назначената съдебна графическа експертиза, която безспорно установява, че заявлението и декларацията по ЗТР не са подписани от обвиняемия. Настоящият въззивен състав намира за неоснователни тези възражения – св.К. и в хода на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие твърди, че именно обвиняемият П. е лицето, подало заявлението, инкриминирания писмен документ и декларацията по ЗТР. Показанията на свидетелката са последователни, и логично аргументирани с процедурата, която предписва задълженията на служителите в Агенцията по вписванията. Разбира се, предвид изминалия период от време, не е възможно да се очаква от свидетелката лично да разпознае обвиняемия като извършителя на престъплението, но това не намалява убедителността на нейните показания. Що се отнася до възражението, че свидетелката не е трябвало да приема посочените документи, щом се представят само от единия управител, това обстоятелство е неотносимо към правния спор, който всъщност е, дали обвиняемият е лицето, подало тези документи. Относно това, последно обстоятелство, свидетелката К. е категорична, аргументирайки се включително и с обстоятелството, че заради нечетливо ЕГН в заявлението, е изискала личната карта на заявителя за сравнение. Неоснователно е възражението, че показанията на тази свидетелка не следва да бъдат кредитирани, доколкото те противоречат на заключението на вещото лице по назначената в хода на съдебното следствие графическа експертиза. Безспорно е установено, че придружаващите инкриминирания документ писмени документи, не са били подписани от обвиняемия П., но този факт не може да обори свидетелските показания на К., доколкото тя самата и не твърди, че документите са били подписани пред нея. Напротив, свидетелката е категорична, че документите са й били представени като попълнени и подписани, поради което тя свидетелства единствено за това, кое е лицето, подало тези документи. Фактическата обстановка, очертана в мотивите на атакуваният съдебен акт, не се различава значително от фактите и обстоятелствата, установени от въззивния съд. Възприетите от първоинстанционния съд фактически положения, относими към предмета на делото, са правилно установени, като при съвкупната оценка на събраните доказателствени материали не са допуснати логически грешки. Правилно установените фактически положения, са позволили на първоинстанционният съд да направи законосъобразни и обосновани правни изводи относно авторството на деянието, относно престъпната съставомерност на това деяние и относно вината. Настоящият въззивен състав намира за правилен, изведеният от първоинстанционният съд правен извод, че от обективна страна е налице осъществено престъпление по чл. 316 вр.чл. 309 ал.1 от НК от НК. Видно от писменото заключение на вещото лице, инкриминираният документ – Протокол от проведено на 23.06.2011 г. Общо събрание на съдружниците на СД „•••“ – Бургас, не е подписан от съдружниците, посочени в него като участвали при провеждането му. Следователно, този документ правилно е бил квалифициран като неистински частен документ. Доказателствата, събрани по делото, установяват, че този неистински частен документ е бил ползван от извършителя на престъпното деяние, за удостоверяване фактите, отразени в самия неистински документ – неистинският частен документ е бил представен от обвиняемия П. на свидетелката К., която го приела и вписала в електронната база данни на Търговския регистър. С факта на представяне на документ на свидетелката, престъплението е било довършено, независимо от това, Събраните по делото доказателства, позволяват да се направи обоснован правен извод и за това, че обвиняемият П. е бил извършителя на това деяние, осъществяващо от обективна страна състава на чл.316 вр.чл. 309 ал.1 от НК. В подкрепа на този извод са показанията на свидетелката К., която потвърждава, че П. е бил лицето, подало заявлението за вписване, самият инкриминиран документ, както и декларацията по ЗТР. В подкрепа на този извод са и събраните по делото косвени доказателства, изключващи при тяхната логическа подредба и последователност всякакъв друг възможен отговор на въпроса за авторството на деянието. В тази насока следва да се посочат свидетелските показания и писмените доказателства, установяващи факта, че преди инкриминираната дата, всички счетоводни и фирмени документи, са се намирали в обвиняемия П. и неговата майка, осъществяваща до тогава функциите на главен счетоводител на събирателното дружество. Косвено доказателство относно авторството на инкриминираното деяние е и представеният по делото протокол № 1 от 29.05.2009 г., подаден за вписване в Агенцията по вписване на 03.06.2009 г., за който, предвид заключението на вещото лице, може със сигурност да се твърди, че е неистински. По отношение на този документ, не може да се оспорва, че е бил подаден от обвиняемия П., доколкото до този момент единствено той е бил управител на дружеството и го е представлявал еднолично, и липсват доказателства този протокол да е бил подаден чрез пълномощник. Във въззивната жалба, а и пред настоящата инстанция, защитата на обвиняемия излага възражения не само относно авторството на престъплението. Така например, възразява се, че едва в решението на първоинстанционният съд за първи път е посочена специалната цел, с която обвиняемият е използвал протокола от 23.06.2011 г., а именно, че е искал по този начин да бъде освободен от отговорността, произтичаща от длъжността „управител“, от отговорността от непосредствено възложената ревизия, както и от поставените финансови условия. Защитата възразява и затова, че в съдебното решение има неяснота, пред кого е бил използван този инкриминирания протокол, доколкото на едно място се твърдяло, че същият е използван пред свидетелката С. К. - служител на Агенция по вписвания, в Търговския регистър, а на следващо място – че същият бил употребен в счетоводството на дружеството, за да се докаже съществуването на право на всеки един от съдружниците да получи дивидент. Описаните по-горе възражения на защитата на обвиняемия са неоснователни. Неправилно е разбирането, че за съставомерността на деянието по чл.316 вр.чл.309 ал.1 от НК е необходимо установяване наличието и постигането на преследвана от субекта цел и в този смисъл, не посочването на такава цел в постановлението на прокуратурата, а едва в мотивите на съдебния акт, се явява съществено процесуално нарушение. Разпоредбата на чл.316 от НК, съдържа самостоятелен състав на престъпление, който е различен по своите обективни признаци от състава на чл.309 ал.1 от НК. Възможността за връзка между двете норми от Особената част на НК, се дължи на препратките, съдържащи се в текста на чл.316 от НК – те обаче се отнасят до характеристиките на инкриминирания документ – дали той е официален или частен, дали е неистински, преправен, с невярно съдържание или е документ по смисъла на чл.315 от НК, а също и до вида и размера на наказанията, които следва да се наложат за това престъпление. Препратките, съдържащи се в чл.316 от НК не се отнасят до специалната цел, която обикновено се преследва от субекта на престъпленията по чл.308 ал.2, по чл.309 ал.1 и сл. от НК, по чл.310, по чл.311 и т.н. от НК. Престъплението по чл.316 от НК е формално, на просто извършване, т.е. достатъчно е инкриминираният документ да е бил връчен и приет от неговия адресат, следователно за реализиране наказателната отговорност на обвиняемия за такова престъпление, не е необходимо установяването на специална цел, която обвиняемият иска да постигне чрез употребата на инкриминирания документ, още по-малко пък е необходимо да се установи, реализацията на тази цел, като последваща деянието съставомерна общественоопасна последица. Ето защо, доколкото в настоящият случай според прокуратурата, извършеното от П. престъпление е по чл.316 от НК вр.чл.309 ал.1 от НК, за реализиране на неговата наказателна отговорност, не е необходимо да се установи, че П. е искал, посредством използвания неистински частен документ, да предизвика промени в патримониума на събирателното дружество, включително и вреди, още по-малко пък е необходимо да се установи действителното осъществяване на тази набелязана цел. Това е така, доколкото изпълнителното деяние по смисъла на чл.316 от НК, а именно ползването на инкриминирания документ означава деецът да употреби документа пред съответния адресат с волята и намерението да докаже по този именно начин, претендираното от него правно значение на същия този документ. В конкретния случай, доказателствата по делото безспорно установяват, че обвиняемият П. е представил на св.К. инкриминирания документ, която го е приела и вписала в електронната база данни на Търговския регистър. Така обвиняемият се е ползвал от неистинския частен документ – чрез него той удостоверил пред свидетелката, наличието на подлежащ на вписване в Търговския регистър частен документ, а именно протокол от провеждане на Общо събрание на събирателното дружество, касаещ приемане финансовия резултат за 2010 г. Тези установени по делото факти, са достатъчни за съда да приеме, че обвиняемият е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл.316 вр.чл.309 ал.1 от НК. Неправилно е разбирането, че в диспозитива на атакуваното съдебно решение има неяснота, пред кого е представен инкриминирания документ. Действително, диспозитива на съдебното решение страда от многословност – в него е посочено, че освен пред св.К., инкриминираният протокол е бил употребен в счетоводството на дружеството, за да се докаже съществуването на правото на всеки от съдружниците на дружеството, да получи съответен дивидент за 2010 г. от печалбата на дружеството. Дали обвиняемият е употребил или не неистинския частен документ в счетоводството на дружеството, е неотносим към обвинението по чл.316 вр.чл.309 ал.1 от НК факт, предвид посочените по-горе причини, но тази излишна подробност при изписването на диспозитива, не се отразява на правилността на атакувания съдебен акт. В него все пак са отразени всички необходими и доказани съставомерни факти от обективна страна - обвиняемият е представил на св. С. К. неистински частен документ (протокол от Общо събрание на съдружниците, носещ дата 23.06.2011 г.), а инкриминираният документ е бил приет от свидетелката и вписан в електронната база данни на Търговския регистър. Установяването, дали обвиняемият е преследвал специална цел и какви точно действия той е извършил, за да постигне целения резултат, е важно, доколкото тези обстоятелства могат да повлияят на оценката за обществената опасност на престъплението и на неговия извършител, но не се явява съставомерен за деянието факт. Защитата твърди, че съдът, в мотивите на атакувания съдебен акт, за първи път изложил твърдението, че посредством деянието си, обвиняемият целял да бъде освободен от отговорността, произтичаща от длъжността „управител“, да избегне отговорността от непосредствено възложената ревизия, както и от поставените финансови условия. Според защитата, така съдът приемал за установено едно ново обстоятелство, което не било твърдяно в постановлението на прокуратурата, а и не били събирани доказателства в тази насока т.е. нарушено било правото на защита. Така формулирано, възражението на защитата е неоснователно, доколкото цитираната част от мотивите на атакувания съдебен акт не съдържа факти и обстоятелства, а изводи относно наличието на мотиви за извършване на престъпното деяние, които изводи, първоинстанционният съд е направил въз основа на съществуващите по делото доказателства и безспорно установените факти по делото относно проведените срещи между съдружниците, извършените проверки от тях, касаеща дейността на обвиняемия като управител на събирателното дружество и т.н. Настоящият въззивен състав споделя извода на първостепенния съд, че деянието на обвиняемия П. осъществява и от субективна страна състава на престъплението по чл.316 вр.чл.309 ал.1 от НК. П. е извършил деянието виновно, при форма на вината пряк умисъл, като същият се обективира чрез действията му. Обвиняемият е представил пред св.К. протокол от Общо събрание за приемане финансовите резултати на дружеството за 2010 г., като е съзнавал, че представеният документ е неистински – П. е знаел, че такова събрание не е провеждано, следователно няма как подписите на съдружниците върху протокола да са истински. Въпреки това, и въпреки взетото решение от Общото събрание на съдружниците, събирателното дружество да се представлява занапред едновременно от обвиняемия и от св.К., П. подал в Агенцията по вписванията инкриминираният документ, за да бъде вписан той в електронната база данни на Търговският регистър. При подаването на документа, обвиняемият П. е съзнавал, че св.К. е служител на Агенцията, както и че подаваният от него инкриминиран документ ще бъде вписан в електронната база данни на Търговския регистър, и е целял това. Следователно, може да се направи извода, че обвиняемият П. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните му последици. Неоснователно се явява искането на защитата за прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност, с аргумента, че деянието на обвиняемия П. представлява маловажен случай. Вероятно защитата се позовава на разпоредбата на чл.309 ал.3 от НК, но такава правна квалификация на деянието на обвиняемия не съответства на Особената част на Наказателния кодекс. Както вече бе посочено, разпоредбата на чл.316 от НК съдържа в себе си състав на самостоятелно престъпление, като само за част от елементите от обективната страна на това престъпление, правната норма е бланкетна и препраща към други норми от Особената част на НК. Законодателят не е предвидил привилегирован състав на престъплението по чл.316 от НК по подобие на чл.308 ал.4 или 309 ал.3 от НК и подобно разширително тълкуване на чл.316 от НК е недопустимо. Първостепенният съд е отговорил подробно и аргументирано защо в конкретния случай не прилага разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК, каквото възражение е било направено пред него от защитата. Настоящият въззивен състав изцяло споделя становището на районният съд. Преобладаващото наличие на смекчаващи отговорността на обвиняемия обстоятелства не е достатъчно, за да се приеме, че извършеното от него деяние е малозначително. Позовавайки се на установената наказуемост на престъплението по чл. 316 от НК вр.чл.309 ал.1 от НК и на основание данните за съдимост на дееца, както и липсата на настъпили от деянието съставомерни имуществени вреди, правилно първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 78а от НК. Като смекчаващо отговорността обстоятелство следва да се прецени преди всичко дългия период от време, изминал от извършване на престъплението до настоящият момент. Като обстоятелство, смекчаващо отговорността на обвиняемия следва да се прецени и неговото чисто съдебно минало. Несъмнено липсата на предходно осъждане за престъпление от общ характер (поради настъпила реабилитация по право) е една от предпоставките за приложение на чл. 78а от НК, но законът не е въвел тази предпоставка като единствена. Необходимо е наличието и на останалите условия, визирани в посочения текст, за да бъде деецът освободен от наказателна отговорност. Освен това, липсата на осъждане на дееца, което законът изисква, се отнася до престъпление от общ характер т.е. наличието на осъждане за престъпление от частен характер не е пречка за приложение на чл. 78а от НК. В този смисъл подобно осъждане би се явило на общо основание обстоятелство, което съдът следва да отчете при индивидуализация на наказанието. В случая данните за съдимост на дееца установяват, че обвиняемия П. не е осъждан към момента на извършване на деянието и за такова от частен характер, което обстоятелство несъмнено следва да бъде отчетено като смекчаващо отговорността му. Настоящият въззивен състав е съгласен с изводите на първоинстанционния съд относно обществената опасност на деянието на обвиняемия. Макар с действията си, П. да е създал условия за вписване в Търговския регистър на обстоятелства, които не са настъпили, обществената опасност на извършеното от него деяние не е по-висока от обичайната за този вид престъпления, още повече, че не се установи общественоопасното деяние на обвиняемия да е довело до настъпване на вредоносни за събирателното дружество последици. Установеният от първоинстанционния съд превес на смекчаващите отговорността на обвиняемия обстоятелства, както и обичайната степен на обществена опасност на деянието му, налагат извода, че на П. следва да бъде наложено административно наказание „глоба“ в минимален размер. До този извод е стигнал и първоинстанционният съд, който му е наложил глоба в размер на 1000 лв., какъвто е законовият минимум предвид разпоредбата на чл.78А ал.1 от НК. Въззивният съд намира така определеното наказание за справедливо, доколкото е съобразено с превеса на смекчаващите отговорността обстоятелства, съответства на обществената опасност на деянието и на дееца и поради това дава възможност да се постигнат целите на специалната и генерална превенция. Правилно, с оглед постановения съдебен акт и предвид разпоредбата на чл.189 ал.3 от НПК, първостепенният съд е възложил на обвиняемия заплащането на разноските, направени в хода на наказателното производство за експертиза. Мотивиран от горното и на основание чл. 338, вр.чл. 334, т.6 от НПК, Бургаският окръжен съд