Решение № 60 от 23.7.2025 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 75/2025 г.

Производството е по реда на чл. 424, ал. 1, във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Образувано е по искане на осъдената А. М. Д., ЕГН ••••••••••, чрез нейния защитник – адв. Д. Г. от Адвокатска колегия – гр. Бургас, за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 363/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, отмяна на постановеното по него въззивно решение № 297/20.11.2024 г. и оправдаване на А. Д. по повдигнатото обвинение. Алтернативно се правят искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, респективно – за изменение на решението чрез намаляване на размера на наложеното наказание. В искането се излагат доводи за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на обжалваното въззивно решение, за неправилно приложение на материалния закон, както и за явна несправедливост на наложеното наказание – основания за възобновяване на делото по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се аргументира с твърдението, че съдът не е изследвал обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото и не е изпълнил задълженията си за разкриване на обективната истина съгласно чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, което съставлява съществено процесуално нарушение. Защитата поддържа, че съдът не е извършил необходимия задълбочен анализ на събраните доказателства – нито поотделно, нито в тяхната съвкупност, а се е задоволил с общи и абстрактни изводи, в противоречие с императивното изискване обвинението да бъде доказано по категоричен и несъмнен начин. Допълнително се сочи, че в хода на разпоредителното заседание са били допуснати действия от страна на свид. Г.ева, изразяващи се във вербални нападки, лозунги и лично насочени изявления към съдебния състав, които не са били санкционирани, въпреки очевидната им несъвместимост с естеството и целта на съдебното производство, което е породило съмнения относно безпристрастността на съда. Акцентира се и върху неправилната – според защитата – оценка на представения в хода на въззивното производство писмен документ, озаглавен „предварителен договор“, съставен на ръкописен носител, без необходимите реквизити и с неясен правен характер. Твърди се, че въпросният документ не притежава доказателствена стойност относно наличието на престъпен умисъл у подсъдимата, но въпреки това е послужил като основа за формиране на извод за наличие на измамно поведение. По отношение на неправилното приложение на материалния закон са развити съображения, че в случая се касае за гражданскоправни отношения, представляващи заем, отпуснат от страна на свид. Г.ева към Д. във връзка с намерение за закупуване на недвижим имот, които отношения са приключили във воденото гражданско производство по гр. д. № 490/2020 г. по описа на РС – Несебър, като няма доказателства за престъпен умисъл от страна на Д. да извърши престъпно деяние. Предвид на това се счита, че подсъдимата е неправилно осъдена за престъпление, което не е извършила. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК се поддържа с доводи, обосноваващи необхоД.стта от приложение на чл. 55 от НК, с оглед на напредналата възраст на подсъдимата, което – според защитата – налага определяне на наказание под предвидения от закона минимален размер от една година лишаване от свобода. В съдебно заседание пред настоящата инстанция защитникът на осъденото лице – адв. Г., както и лично явилата се осъдена Д., поддържат искането за възобновяване на наказателното производство по изложените в него съображения. Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас намира искането за възобновяване на наказателното производство за неоснователно и пледира то да бъде оставено без уважение. Апелативен съд - Бургас, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е съдебен акт от кръга на визираните в чл. 419 НПК, който не е проверяван по касационен ред. Същото е подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК и в законоустановения срок по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането на осъденото лице е частично основателно. С присъда № 2/10.01.2024 г., постановена по НОХД № 166/2023 г. по описа на Районен съд – Несебър, подсъдимата А. М. Д. е била призната за виновна в това, че в периода от 28.08.2015 г. до 19.09.2016 г. в к.к. „Слънчев бряг“, общ. Несебър, при условията на продължавано престъпление с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение у лицето М. Иванова Г.ева, че ще й продаде недвижим имот - студио № 121/122, находящо се в сграда „Бисер“, вход № 1, ет. 3 в к.к. „Слънчев бряг“ и с това й причинила имотна вреда в размер на 5057, 92 евро, равняващи се на 9892, 44 лева и 1979, 10 лева, като общият размер на причинената имотна вреда възлиза на 11871, 54 (единадесет хиляди осемстотин седемдесет и един лева и петдесет и четири ст.) лева, поради което и на основание чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 НК е била осъдена на една година и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ от ЗИНЗС е бил определен първоначален общ режим на изтърпяване на така наложеното наказание. Със същата присъда, подсъдимата е била осъдена да заплати разноски в общ размер на 565, 65 лева, направени в хода на досъдебното производство, както и такива в размер на 60 лева, направени в първоинстанционното съдебно производство. По повод постъпили жалби от защитника на подсъдимата и от повереника на частния обвинител срещу така постановената присъда, с решение № 297/20.11.2024 г. по ВНОХД № 363/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда, като е намалил наложеното на подсъдимата Д. наказание „лишаване от свобода“ от една година и шест месеца на 1 (една) година, като в останалата част присъдата е потвърдена. Решението е влязло в сила от датата на постановяването му - 20.11.2024 г., като не подлежащо на касационна проверка. I. Относно доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: При проверката на атакувания съдебен акт настоящият съдебен състав не се съгласява с изложените в искането доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. На първо място е необхоД. да се подчертае, че в производството по възобновяване проверката на влезлия в сила съдебен акт се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, без да се пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Фактическата необоснованост – неправилността на приетата фактология – не е изведена като основание за възобновяване. Вътрешното убеждение на съдебните инстанции относно фактите и достоверността на доказателствените материали могат да бъдат оспорвани само при наличие на съществени нарушения на процесуалните правила. Настоящият съд не констатира такива съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати в първоинстанционното и въззивното разглеждане на делото, които да обосновават отмяна на съдебните актове и връщането на делото за ново разглеждане. Въззивният съд, както и първоинстанционният, са изпълнили в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към главния факт от предмета на доказване в процеса. Въззивната инстанция е изпълнила задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, включително и по отношение на въпросите, свързани с наличието на надеждна доказателствена основа за осъждане на А. Д. по повдигнатото й обвинение по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Както в мотивите на първоинстанционната присъда, така и във въззивното решение, е обективиран по ясен начин процеса на формиране на вътрешното убеждение в съдебните състави, като доказателствата и средствата за тяхното установяване са оценени при спазване на правилата на формалната логика и са изложени обосновани аргументи въз основа на кои доказателствени източници съдилищата са формирали своите фактически и правни изводи, а също и на кои не дават вяра. Доказателствените материали не са анализирани едностранчиво или превратно, поради което не може да се приеме, че е налице нарушение на правилата за тяхната оценка. При тези констатации относно процесуалната дейност и на двете съдебни инстанции по фактите, релевираните в искането за възобновяване на осъдената Д. претенции за допуснати процесуални нарушения при разкриването на обективната истина обективират единствено субективното й несъгласие с отхвърлянето на лансираната от нея защитна версия и с осъждането й, което не е законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт. Осъдителните изводи на решаващите съдилища се основават на съвкупната преценка на процесуално допустими и надлежно събрани доказателства. Правилно съдилищата са дали вяра на показанията на свидетелите М. Г.ева, Цветко Михайлович, Есенгюл Сладунова, Явор Пасков, Павлин Пасков, Иванка Бръмбарова и Жанета Иванова, които са били преценени в контекста на собствената им логичност и последователност, и в корелацията както помежду им, така и със събраните по делото писмени доказателства и изготвените експертни заключения. В показанията на посочените свидетели не се констатират съществени противоречия, които да обуславят извод за тяхната недостоверност. От показанията на свидетелите М. Г.ева и Цв. Михайлович се установява, че между пострадалата и подсъдимата е постигната устна договореност относно покупката на недвижим имот – студио № 121/122, находящо се на трети етаж в сграда „Бисер 1“, к.к. „Слънчев бряг“. Представената разписка от 28.08.2015 г. удостоверява предаването на парична сума в размер на 1300 лв., а на 02.09.2015 г. – допълнителна сума от 200 евро. По-късно, на 25.09.2015 г., между страните е сключен предварителен договор, в който изрично са посочени допълнително предоставени от пострадалата суми: 800 евро и 2000 лева. Допълнително, по банков път, пострадалата е превела по сметка на подсъдимата суми в размер на 1225, 74 евро (на 09.09.2015 г.) и 1532, 18 евро (на 19.09.2015 г.), като в основанието за преводите изрично е посочено „покупка на студио хотел Бисер, Слънчев бряг“. Обясненията на подсъдимата по отношение на причините, наложили подписването на процесния предварителен договор, са били внимателно ценени, предвид двояката им същност на доказателствено средство и средство за защита, и обосновано не са възприети, предвид на тяхната опроверганост от последователно заявените факти в показанията на свидетелите Г.ева и Михайлович. В показанията си свид. Есенгюл Сладунова - собственик на студио № 121 и студио № 122, недвусмислено заявява, че никога не е упълномощавала подсъдимата да извършва действия по продажба на тези имоти, а единствено й е предоставила право да ги отдава под наем. Относно впоследствие предложеното от подсъдимата на пострадалата и на свид. Михайлович студио № 114, правилно решаващите съдилища са приели, че и този имот също не е бил нейна собственост. Справката от Службата по вписванията при РС – Несебър установява, че действителни собственици са Явор Пасков и Иванка Бръмбарова. Свидетелските показания на Явор Пасков, Павлин Пасков и Иванка Бръмбарова не оставят съмнение, че подсъдимата не е разполагала с представителна власт за продажба на този имот. Събраните в хода на проведеното съдебно следствие пред първоинстанционния и въззивния съд доказателства категорично установяват, че подсъдимата не е собственик на студията № 121, № 122 и № 114 и не е притежавала никакви права да се разпорежда с тях от свое име или от името на трети лица. Показанията на свидетелите Г.ева и Михайлович относно начина на съставяне на предварителния договор, участието на подсъдимата в изготвянето му, както и използването на печат от нейна страна се потвърждават от свидетеля Ерол Шерифов, който ясно посочва, че документът е бил изготвен от подсъдимата в неговия офис, като тя е използвала печат, изваден от чантата й. Справката, извършена от Шерифов в Търговския регистър, е показала, че подсъдимата не е вписана като представител на дружеството, чийто печат е използвала. Заключението на съдебно-почерковата експертиза, изготвена в хода на досъдебното производство, установява категорично наличие на корекции, заличавания и допълнения по текста на представения договор, извършени със синя химикална паста и бял коректор, като тези действия напълно съответстват на показанията на свид. Михайлович, че подсъдимата е направила такива поправки впоследствие, след поискване и връщане на копието на договора. От показанията на разпитаната пред въззивния съд в качеството на свидетел – адв. Жанета Иванова, която е била процесуален представител на М. Г.ева по гр. дело № 490/2020 г. на Районен съд – Несебър, се установява, че пострадалата Г.ева й е предоставила копие от предварителен договор, като оригинал на договора никога не й е бил предоставян, поради което същият не е бил използван в гражданското производство. Представеното от нея на съда копие на предварителен договор, написан на кариран лист с ръкописен текст, се различава от приложеното на досъдебното производство копие на предварителен договор (том 1, л. 61 от ДП), като в него не се съдържат поправки и забелвания. Представеното от свид. Иванова копие на предварителен договор правилно е ценено от въззивния съд като писмено доказателство наред с останалите приобщени по делото доказателствени източници, поради което и възраженията на защитата на осъдената относно извършената от окръжния съд оценка на това писмено доказателство са лишени от основание. Неоснователно е и оплакването, изложено в искането за възобновяване, за наличие на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че първоинстанционният съд е допуснал по време на разпоредителното заседание действия от страна на свид. Г.ева, изразяващи се във вербални нападки, лозунги и лично насочени изявления към съдебния състав, което е породило съмнения относно безпристрастността на съда. За да се счете, че съдът не е бил безпристрастен, е необхоД. да съществуват обективно конкретни обстоятелства и факти, които да са от такова естество, че от позицията на външен наблюдател по делото да поставят под съмнение обективността и безпристрастието на съда и да указват на предубедеността или на пряката или косвена заинтересованост на съдебния състав или на негов отделен член от изхода му. При внимателния преглед на протокола от проведеното на 02.05.2023 г. разпоредително заседание по делото не се откриват каквито и да е обективни данни за преднамерена необективна дейност по ръководство на процеса. Напротив, във връзка с неприемливото процесуалното поведение на пострадалата Г.ева, председателят на състава е задействал инструментариума на чл. 267 НПК и е предупредил неколкократно частния обвинител Г.ева, че следва да спазва реда в съдебната зала, както и че ако продължава да нарушава реда ще я отстрани от съдебната зала. В същото заседание съдебният състав на първоинстанционния съд се е произнесъл мотивирано и по направено от частния обвинител искане за отвод на състава на съда, като го е оставил без уважение. Същевременно от протоколите от проведените по делото съдебни заседания е видно, че по конкретното дело не съществува легитимно съмнение в безпристрастността на съда, който е покрил и обективния, и субективния текст за липса на предубеденост, коментирани подробно в практиката на ЕСПЧ по делата Piersack, Sander v. The United Kingdom, Salov v. Ukraine, Farhi v. France и др. Изложените дотук съображения обуславят категорична констатация, че вътрешното убеждение на съдилищата при установяване на приетата от тях фактология на деянията е правилно формирано и убедително мотивирано съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Щом не са допуснати процесуални нарушения при осъществяването на конкретните действия на съдебните инстанции по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, вътрешното им убеждение не може да бъде оспорено, нито заместено. II. Относно доводите за нарушение на материалния закон: Не се установява и твърдяното в искането за възобновяване неправилно приложение на материалния закон. Въз основа на правилно установените релевантни факти, както районният, така и окръжният съд законосъобразно са направили правния извод, че с действията си осъдената А. Д. е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК – измама, извършена при условията на продължавано престъпление. Осъдената Д. е възбудила и поддържала заблуждение у пострадалата Мери Г.ева, че ще й продаде недвижим имот - студио № 121/122, находящо се в сграда „Бисер“, вход 1, ет. 3 в к.к. „Слънчев бряг“, с което й е причинила имотна вреда в размер общо на 11 871, 54 лева с цел набавяне на неправомерна имотна облага за себе си. Характерно за престъплението измама от обективна страна е, че деецът въвежда в заблуждение едно физическо лице, което в резултат на създадените у него от дееца неправилни представи извършва акт на имуществено разпореждане. В конкретния случай Д. е въвела и поддържала заблуждение у пострадалата Г.ева относно наличието на валидно намерение и възможност да й прехвърли собствеността върху недвижим имот, който не й е принадлежал, като е предизвикала разпореждане с имущество и съответна вреда за пострадалата. Доказателствата по делото убедително установяват, че осъдената Д. не е била собственик нито на първоначално предложеното студио № 121/122, нито на впоследствие посоченото като „алтернативно“ студио № 114. С поведението си осъдената е поддържала заблуждение у пострадалата относно бъдещото прехвърляне на имота, като дори след многократни настоявания от страна на Г.ева е пренасочила вниманието й към друго студио (№ 114), уж „по-подходящо“, което обаче също не е било нейна собственост. Именно проверката на собствеността върху това второ студио в Службата по вписвания – гр. Несебър, е довела до разкриване на измамната схема. В резултат на създадените от осъдената неверни представи, пострадалата Г.ева неколкократно й е предавала парични средства - както лично, така и чрез пощенски запис и банкови преводи. Общият размер на паричните средства, с които Г.ева се е разпоредила в резултат на въведеното и поддържано заблуждение, възлиза на 11 871, 54 лв., представляващи доказан размер на настъпилата имотна вреда. Правилно окръжният съд е приел, че няма пречка деецът да използва договорни отношения като способ за измама, както е в настоящия случай. Съдебната практика на ВКС застава на становище, че деецът по чл. 209 НК, който използва договорните отношения като способ за измама, поначало няма намерение да изпълнява задълженията си по тях. По делото безспорно е установено, че осъдената Д. не е разполагала със законова възможност да прехвърли собствеността върху предлаганите имоти, нито й е било възложено такова правомощие от действителния собственик, което изключва хипотезата на гражданскоправен спор и обосновава наличието на престъпно посегателство. Установените отделни деяния, макар и самостоятелно съставляващи престъпление измама, са извършени в кратък период от време, при еднородност на умисъла, идентична обстановка и обща престъпна цел, поради което правилно са квалифицирани от решаващите съдилища като едно продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК. От субективна страна правилно е прието както от първостепенния, така и от въззивния съд, че продължаваното престъпление е извършено от осъдената Д. при пряк умисъл. Тя е съзнавала, че въвежда и поддържа заблуждение у пострадалата, като същевременно е предвиждала и настъпването на имуществената вреда. Целта й е била да набави за себе си имотна облага, като използва механизма на измамата, включително чрез подписване на предварителен договор с подвеждащо съдържание, манипулиране на очакванията на пострадалата и поддържане на илюзия за предстояща сделка. Същевременно, Д. е съзнавала невъзможността за изпълнение на поетите задължения, поради липсата на правно основание и вещни права върху имотите. Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че изводите на окръжния съд относно авторството, правната квалификация на деянията и формата на вина са правилни и съответстват на установената фактическа обстановка, закона и относимата съдебна практика. Предвид на това не се установява неправилно приложение на материалния закон. III. Относно доводите за явна несправедливост на наложеното наказание: Настоящата инстанция намира за основателно оплакването, че наложеното наказание е явно несправедливо. При индивидуализацията на наказанието на осъдената Д. са отчетени всички обстоятелства, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда, но е подценена относителната тежест на фактите, свързани с напредналата възраст на осъдената и продължителността на наказателното производство. В настоящия казус на специална преценка подлежи прекомерната продължителност на наказателното производство, който фактор има самостоятелно значение за справедливостта на наказание. Видно е от материалите по делото, че наказателният процес е продължил в течение на над осем години, считано от момента на довършване на престъплението измама спрямо пострадалата Г.ева (19.09.2016 г.) до приключването на наказателното производство с влязлото в сила въззивно решение на ОС - Бургас по ВНОХД № 363/2024 г. (20.11.2024 г.). Апелативната инстанция преценява посочената продължителност като неразумно дълъг срок на наказателното производство, като се има предвид, че същото не се отличава с фактическа или правна сложност, както и че забавянето на производството не се дължи на поведението на осъденото лице. В разглеждания случай посочената прекомерна продължителност на наказателното производство и напредналата възраст на осъдената (73 години) по относителната си тежест и значение се явяват изключителни смекчаващи обстоятелства, които налагат определяне на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Същевременно данните по делото позволяват да се направи извод, че и най-лекото, предвидено наказание за престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК (една година лишаване от свобода) се явява несъразмерно тежко за извършителя. С оглед на гореизложеното, апелативният съд намира, че в случая следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и наказанието на осъдената да бъде определено под законоустановения минимум за престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК, като същото се намали на 8 (осем) месеца лишаване от свобода. В този размер то съответства на конкретната степен на обществена опасност на деянията и на личността на дееца, и в достатъчна степен ще реализира както генералната, така и индивидуалната превенция на наказанието. Правилни са изводите на решаващите съдилища, че наказанието, наложено на осъдената Д. следва да се изтърпи ефективно при общ режим. Въз основа на изложените аргументи апелативният съд прие, че следва да възобнови наказателното производство по ВНОХД № 363/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас и да измени постановеното по него въззивно решение № 297/20.11.2024 г., като намали наложеното на А. М. Д. наказание за престъплението по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК от една година лишаване от свобода на осем месеца лишаване от свобода. В останалата част искането за възобновяване следва да се остави без уважение. По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 4 от НПК, Апелативен съд - Бургас