Решение № 594 от 4.5.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 3202/2022 г.

Производството е образувано след като с Решение № 50182/24.10.2022 г., по кас.гр.д. № 4509/2021 г., на ВКС, IV ГО, е отменено въззивно Решение № 777/05.07.2021 г., по в.гр.д. № 3075/2020 г., на САС, ГО, X с. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 5581/10.08.2020 г., на Г. Н. З., ЕГН ••••••••••, с местожителство в гр. •••, ул. „•••“, № ••• срещу Решение № 79/06.07.2020 г., по т.д. № 43/2019 г., на ВрОС, ТО, с което е прието за установено, че заедно със С. В. Ц., ЕГН ••••••••••, дължи на „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК 121830616, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“, № 19 сумата 420000.00 лв., главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.08.2018 г. до окончателното изплащане; сумата 314397.48 лв., договорна лихва, за периода 25.07.2010 г. - 14.08.2018 г.; сумата 8767.06 лв., наказателна лихва за периода 23.09.2013 г. - 14.08.2018 г.; сумата 4464.24 лв., заемни такси, всички дължими по силата на Договор за ипотечен кредит от 21.07.2008 г., на осн. Чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. Чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. Чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 1248/2018 г., РС-Козлодуй. Оплакванията на въззивника се свеждат до следното: - диспозитива на решението включват лице, срещу което не е предявяван иск – С. В. Ц.; - всички вземания са погасени по давност, предвид воденото гр.д. № 201/2013 г., на Окръжен съд Враца, по което е постановено решение за отхвърляне на предявения от Банката срещу него иск; - в полза на Банката се присъждат суми вповече от дължимото по Договора в резултат на издаване на два изпълнителни листа; - поддържа възражението си за наличие на неравноправни клаузи, досежно предвидената възможност за едностранно изменение на лихвения процент. По същество моли за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове. В границите на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, депозира отговор вх. № 260672/14.09.2020 г., в който застъпва становище за неоснователност на въззивната жалба и изложените в нея оплаквания. Сочи, че след постановяването на отхвърлителното решение по предявения срещу настоящият въззивник иск, по гр.д. № 201/2013 г., на Окръжен съд Враца, кредита е възстановен в статут „редовен“ като са били извършени необходимите преизчисления, съобразно постановеното от ВКС. Излага, че надлежно е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита спрямо З. като нарочното уведомление за това е получено лично от него на 19.06.2018 г. В резултат от което на 19.06.2018 г. кредита е отнесен като предсрочно изискуем като към тази дата непогасени са били 94 бр. погасителни вноски. Счита, че размера на задълженията е установен посредством заключението на ССЕ. По същество моли за потвърждаване на атакуваното решение като правилно и законосъобразно. В съдебно заседание въззивникът и въззиваемия, чрез процесуални представители поддържат въззивната жалба и отговора по изложените в тях оплаквания, доводи и съображения. Настоящият състав на Софийски апелативен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с постановеното по делото Разпореждане № 4253/22.11.2022 г., поради което същата подлежи на разглеждане по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на САС, намира, че обжалваното решение е постановено от законен състав на ВрОС и в обхвата на правораздавателната му компетентност, поради което се явява валидно. Не се възприема за основателно от състава на въззивния съд оплакването във въззивната жалба за нищожност на постановеното решение, предвид посочването в диспозитива, че сумите се дължат от него, заедно с третото неучастващо по делото лице С. Ц., която е другият кредитополучател по договора. Посочването е по-скоро за яснота, отколкото да представлява произнасяне по подобен иск, какъвто в производството не се е твърдяло да е предявяван. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в границите на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 1248/2018 г., РС-Козлодуй. Произнасянето на ВрОС съответства на заявената за разглеждане претенция, поради което обжалваното решение е и допустимо. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Не е било предмет на спор между страните обстоятелството, че в полза на „Банка ДСК“ АД по приложеното ч.гр.д. № 1248/2018 г., РС-Козлодуй, е издадена Заповед по чл. 417 ГПК, срещу длъжника Г. Н. З., ЕГН ••••••••••, за сумите предмет на настоящото исково производство. Между страните не е повдиган спор и по въпроса за обвързаността им, въззивникът като кредитополучател, солидарен със С. В. Ц., а въззиваемият като кредитор, от представеният по делото Договор за ипотечен кредит, сключен на 21.07.2008 г., по силата на който на кредитополучателите е предоставен ипотечен кредит за текущи нужди в размер на 420000.00 лв., който е следвало да бъде издължен в срок от 360 месеца, от датата не неговото първо усвояване. Страните постигнали съгласие дължимата лихва да се формира от базов лихвен процент, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгл. Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“. Към датата на сключване на Договора БЛП бил в размер на 4.69 %, а стандартната надбавка била в размер на 3.6 % или лихвения процент бил 8.29 %. Кредитът бил обезпечен с договорна ипотека върху УПИ с къща, находящи се в с. •••, ул. „•••“, № •••. Страните посочи, че неразделна част от Договора са ОУ за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, които кредитополучателите са получили и са приели с подписването му. Представени по делото са Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“ и ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити. Представени са доказателства – нот. Акт № 96/23.07.2008 г. за изпълнение на задължението по Договора за кредито за обезпечаването му чрез учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот. Не е било предмет на спор, а напротив признава се от ищеца и ответника и обстоятелството, че между настоящите страни и С. В. Ц., е водено гр.д. № 201/2013 г., по описа на ОС-Враца, с предмет предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване съществуването на вземанията на Банката по процесния Договор за ипотечен кредит, след обявена предсрочна изискуемост и издадена Заповед по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 776/2012 г., на РС – Козлодуй. Признава се и, че спрямо настоящият въззивник предявеният иск е бил отхвърлен с Решение № 6/12.06.2017 г., по кас.гр.д. № 50203/2016 г., на ВКС, II ГО, поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на задълженията по сключеният Договор. За установяване на твърденията на въззиваемия за настъпване и надлежно обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по Договора, видно е от материалите по първоинстанционното дело е, че с Уведомление от 13.06.2018 г., до знанието на въззивника е доведено изявлението на въззиваемия, че поради забава в плащанията по сключения Договор от 21.07.2008 г., обявява кредита за предсрочно изискуем, при което от датата на получаване на уведомлението цялата непогасена главница по договора става дължима и върху нея се начислява лихва в размер на договорения лихвен процент и предвидената надбавка за забава. Уведомлението е получено лично от въззивника на 19.06.2018 г. Въпросите за усвояване на предоставената в заем сума и допуснатата забава в изпълнение на уговорките досежно начина и сроковете на погасяване на кредита, както и, че към момента на обявяване на изискуемостта са били налице условията за това, не са били предмет на спор между страните, но и се установяват посредством събраните в хода на първоинстанционното производство специални знания, чрез заключение на ССЕ и допълнително такова, които са приобщени към доказателствата и са кредитирани от ВрОС. Заключенията се ценят и от въззивният съд като компетентни и безпристрастно дадени. Представен по делото е и Протокол № 46 от 16.10.2008 г., от който се установява, че от Комитета за управление на активите и пасивите на въззиваемия е взето решение за увеличаване на БЛП. Касателно процесния договор увеличението е с 1 %. В хода на въззивното производство и в изпълнение на задължителните указания, дадени от ВКС, служебно са събрани специални знания, чрез заключение на ССЕ, което неоспорено от страните, е приобщено към доказателствата и се цени от въззивния съд като компетентно и безпристрастно дадено. Експертът е извършил изчисления досежно размера на задълженията по сключеният договор, във вариант при съобразяване на релевираното от въззивника възражение за погасяването им по давност. По останалите оплаквания във въззивната жалба. Като неоснователно се преценява оплакването за присъждане на суми в полза на въззиваемия вповече по Договора, в резултат на издадените два изпълнителни листи. Основание за този извод е законодателната уредба на солидарната отговорност, каквато не е било предмет на спор между страните, че е налице между двамата кредитополучатели. Съобразно разпоредбата на чл. 122 ЗЗД, кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците като предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници. В конкретния случай, в резултат на отхвърлителното решение спрямо въззивника в предходното съдебно производство, кредитора се е снабдил с изпълнителен титул само спрямо един от солидарните длъжници. След като предявения иск спрямо настоящият въззивник е бил отхвърлен, поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост, този факт е заличил последиците й, но не е заличил качеството на длъжник на настоящият въззивник по сключеният Договор. При което кредита спрямо него отново е бил отнесен като „редовен“, а не като предсрочно изискуем, именно поради това, че правата на Банката спрямо въззивника като съдлъжник не са били засегнати. В резултат от това Банката е предприела отново действия по обявяването на кредита за предсрочно изискуем спрямо настоящият въззивник като е довела до знанието му това свое изявление. С надлежното му достигане до въззивника на 19.06.2018 г. предсрочната изискуемост на задълженията по договора е породила действие и спрямо него. Издаването на изпълнителни листи спрямо всеки от солидарните длъжници не води до присъждане на едни и същи суми два пъти, доколкото съобразно разпоредбата на чл. 123 ЗЗД изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници, но в границите на настоящото производството не се е твърдяло от страна на въззивника задължението да е било изпълнено от другия солидарен длъжник. Що се касае до оплакванията за неравноправност на клаузата за формиране на договорната лихва – чл. 7 от Договора, съдът съобрази следното: Тъй като Договорът е сключен преди влизането в сила на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (Обн., ДВ бр. 59/29.07.2016 г.), то той остава извън приложното поле на този Закон, намиращ приложение само по отношение на договори сключени след влизането му в сила. Доколкото обаче, той е сключен след влизане в сила на Закона за защита на потребителите (Обн. ДВ бр. 99/09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.), то той попада в обхвата на приложение на този закон, доколкото съобразно размера на заемната сума и целта на сключването му, кредитополучателят - физическо лице, има качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Изложеното води до извода, че съдът следи и служебно за наличие на неравноправни клаузи в Договора, съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК. Съставът на въззивния съд намира, че възнаградителната лихва е съобразена с разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП. При първоначалното сключване на Договора, по силата на сключеният Анекс към него, на кредитополучателя е предоставен намален лихвен процент по програма „ДСК Уют“ като е посочен и неговия конкретен размер 8.29 %. Действително в посочената клауза от договора е предвидено, че лихвения процент се определя периодично от кредитора и се състои от базов лихвен процент и надбавка, без да е налице по-голяма конкретизация за условията, при които това се извършва. Подобна конкретизация обаче е налице в разпоредбата на чл. 24.3. от ОУ. От посочените в тази разпоредба условия за изменение на БЛП се налага извода, че използваните за неговото формиране елементи не нарушават правата на потребителите, тъй като те и техните стойности не зависят едностранно от волята на управителните органи на Банката, а от обективни фактори. Съдът не установи наличие на други клаузи, които да биха могли да бъдат определени като неравноправни. Отделно от това следва да бъде посочено, че само по себе си предвиждането на възможност лихвеният процент да бъде едностранно увеличаван също не води до нарушаване на правата на потребителите, доколкото в конкретния случай тази възможност не е предоставена единствено на волята на Банката и нейните управителни органи. Още повече, че в конкретния случай от доказателства се установява, че едностранно увеличаване на лихвения процент по договора е извършено еднократно по силата на взето решение на управителните органи на банката и е обективирано в представения по делото Протокол № 46, коментиран по-горе. От страна на въззивника е въведено възражение за погасяване изцяло на задълженията му по Договора по давност, в т.ч. главница и лихви, при приложението на 5, съответно 3 годишна давност. Принципно, посочените от въззивника като приложими давностни срокове се споделят и от въззивния съд. Не се споделя обаче начина на изчисляване на давностните срокове и тяхната начална дата. За установяване на размера на задълженията при отчитане на приложимата давност, пред въззивния съд са събрани специални знания. Така при установената липса на изпълнение, точно и в срок, на задълженията по Договора, довела до забава в плащанията и до обявяване на предсрочна изискуемост, доведена до знанието на длъжника на 19.06.2018 г., както и при съобразяване на факта, че заповедното производство срещу въззивника е инициирано на 15.08.2018 г. И при съобразяване на приложимия 5 годишен давностен срок, съобразно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, преди иницииране на заповедното производство, се налага извода, че всички неплатени вноски по главницата, падежирали пред 15.08.2013 г. се явяват обхванати от давностния срок При тези показатели, съобразно извършените от ССЕ изчисления задължението за главница възлиза общо на сумата 413011.16 лв., от която неплатена просрочена главница – 20384.00 лв., по месечни вноски с настъпил падеж 22.08.2013 г. – 22.05.2018 г. и неплатен остатък от редовна главница към 19.06.2018 г. – 392627.16 лв. Съдът възприема вариант 2 от ССЕ приобщена пред САС, тъй като съобразно този вариант остатъчната редовна главница намалява само ако е постъпило плащане по главницата, прилага се лихвения процент прилаган по кредита и наказателна лихва върху просрочена главница 3 % годишно, както и са съобразени извършените плащания. С оглед на изложеното предявеният иск за главница като основателен подлежи на уважаване до размера на 413011.16 лв., а за разликата до предявения размер от 420000.00 лв., главница, ще следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. Върху главницата дължима се явява законната лихва, считано от депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 15.08.2018 г. до изплащането, на осн. чл. 214, ал. 2 ГПК. Досежно договорната лихва, претенцията е заявена до размера на сумата 314397.48 лв. и за периода 25.07.2010 г. - 14.08.2018 г. По отношение на тази претенция също е релевирано възражение за погасяването й по давност, с приложението на чл. 111, б. „в“ ГПК, което се преценява като основателно. Безспорно, се касае за платежи, които имат характер на периодични и се погасяват с кратката 3-годишна давност. Така съобразявайки посочената по-горе дата на иницииране на заповедното производство 15.08.2018 г. и при отчитане на приложимия давностен срок – 3 години, то се налага извода, че всички неплатени вноски за възнаградителна лихва с падеж преди 15.08.2015 г. са обхванати от давностния срок и не се дължат. От друга страна крайната дата на заявената претенция – 14.08.2018 г., е последваща настъпването на предсрочната изискуемост – 19.06.2018 г., а съобразно константната съдебна практика договорна лихва след предсрочната изискуемост не се следва на кредитора, тъй като е отнето преимуществото на срока, уговорен в полза на длъжника. Така, съобразно събраните от въззивната инстанция специални знания, задължението възлиза на сумата 113802.50 лв. и е за периода 15.08.2015 г. – 19.06.2018 г., при съобразяване на вариант 2 от изчисленията на експерта по ССЕ пред въззивния съд или начина на отчитане на кредита от банката. Предявеният иск подлежи на уважаване до посочения размер и период, а за разликата до предявения размер 314397.48 лв. и за периодите 25.07.2010 г. – 14.08.2015 и 20.06.2018 г. - 14.08.2018 г., ще следва да бъде отхвърлен. Претенцията за наказателна лихва е заявена за разглеждане в размер на сумата 8767.06 лв., за периода 23.09.2013 г. - 14.08.2018 г. При съобразяване на релевираното възражение за давност съдът съобрази, че изчисленията за наказателната лихва следва да бъдат извършвани за периода 15.08.2015 г. – 14.08.2018 г. Видно е от изчисленията на вещото лице – колона 18 от Приложение 2, че за периода 15.08.2015 г. – 22.07.2018 г., неплатените лихви са в размер на 2528.04 лв., а до 22.08.2018 г. – 2590.81 лв. След извършване на елементарни математически изчисления, съдът установи, че за релевантния период 15.08.2015 г. – 14.08.2018 г. дължимите наказателни лихви са в размер на 2576.11 лв. Съдът възприема изчисленията извършени в Приложение 2 от експертизата, тъй като те са извършени съобразно приложената от Банката санкционираща лихва в размер на 3 % годишно. Следователно тази претенция ще следва да бъде отхвърлена за разликата до предявения размер от 8767.06 лв. и за периода 23.09.2013 г. – 14.08.2015 г. Претенцията за заемни такси е заявена за разглеждане в размер на 4464.24 лв. и е индивидуализирана в исковата молба по следния начин: - 2400.00 лв. – такса управление, на осн. т. 24.1.2. от ОУ; - 872.34 лв., застрахователни премии, на осн. чл. 26, вр. чл. 13.6 от ОУ; - 120.00 лв., такса изискуемост, на осн. чл. 24.1.6. от ОУ и – 1071.90 лв., подновяване на ипотека. Видно от заключението на ССЕ, при отговора си на въпрос 4, в таблица 2, експертът е посочил начислените такси и застраховки, по получени данни от Банката. На първо място прави впечатления, че подадените от въззиваемия данни съдържат начислявания на застрахователни премии и след датата на заповедното производство – 15.08.2018 г., т.е. в хода на настоящият процес, които не следва да бъдат вземани предвид, при формиране на претенцията. На следващо място видно е, че такса управление в размер на 2400.00 лв., в данните подадени от Банката не се съдържа като дължима, не се съдържа като дължима и такса в размер на 120.00 лв. за изискуемост, поради което и за тези суми искът ще следва да бъде отхвърлен. Съдържа се като дължима таксата за подновяване на ипотека в размер на 1071.90 лв., начислена на 04.07.2018 г. Като дължими са отразени и застрахователни премии в размер на 872.34 лв., начислени за периода 27.11.2012 г. – 22.12.2017 г. (както бе посочено, начислените след датата на заповедното производство не следва да се вземат предвид). По отношение застрахователните премии и доколкото се касае за изпълнение от страна на кредитора на чуждо задължение – това на длъжника (на осн. чл. 26 ОУ), следователно за неоснователно обогатяване, то приложима се явява общата 5 годишна давност. Така при дата на заповедното производство 15.08.2018 г., всички задължения възникнали преди 15.08.2013 г. се явяват обхванати от давност. Посоченото отнесено към констатациите на вещото лице, водят да извода, че задължението посочено в Таблица 2 като дължимо с дата 27.11.2012 г., възлизащо на 161.88 лв., за застраховка, се явява погасено по давност. В заключение от общо претендираната за заемни такси сума 4464.24 лв., дължима се явява сумата 1782.36 лв., формирана от сумата 1071.90 лв., подновяване на ипотека и сумата 710.46 лв., непогасени по давност застраховки. За разликата до претендирания размер претенцията ще следва да бъде отхвърлена. По разноските на ищеца: Предвид изхода от спора, на ревизиране, съобразно уважената част от иска подлежат разноските в заповедното производство. От претендираните от ищеца, в общ размер 15102.58 лв., дължими са 10730.02 лв., до който размер следва да бъде постановено осъждането на ответника, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. За първоинстанционното разглеждане на делото, съразмерно с уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват разноски. Направените възлизат на сумата 15582.58 лв., съобразно представен Списък по чл. 80 ГПК като въззивният съд определя служебно юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лв., на осн. Чл. 25, ал. 2 НЗПП. Така от посочения общ размер, подлежащите на присъждане възлизат на 11262.87 лв. За първото въззивно разглеждане на делото на ищеца се следва юрисконсултско възнаграждение, което съдът служебно определя на 300.00 лв., на осн. чл. 25, ал. 2 НЗПП. За касациионното производство от страна на ищеца са направени разноски общо в размер на 10108.00 лв., в т.ч. определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лв. За второто въззивно разглеждане на делото на ищеца се следват юрисконсултско възнаграждение, което съдът служебно определя в размер на 200.00 лв. Така от общия размер на разноските за ищеца възлиза на сумата 10608.00 лв., от които съобразно уважената част от иска дължима се явява сумата 7536.73 лв., на осн. чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 25 НЗПП. По разноските на ответника. Макар и такива да се следват, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК – не се присъждат, предвид липсата на направени, с оглед освобождаването на ответника, на осн. чл. 83 ГПК от такси и разноски по делото. С оглед оказаната безплатна правна помощ, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв от адв. И. М., нему се следват адвокатски възнаграждения за всяка инстанция, в която такова е поискано. Така за заповедното производство адвокатско възнаграждение не се присъжда, доколкото подобно искане не е отправено при депозиране на възражението. За първа инстанция съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 Наредба № 1/2004 г. за МРАВ (в приложимата редакция към датата на сключване на Анекс от м. януари 2020 г. към Договор за правна помощ), минималното възнаграждение е в размер на 5859.13 лв., съобразно цената на иска. Така съобразно отхвърлената част от иска дължимото възлиза на 1696.36 лв. За първото въззивно производство минималното адвокатско възнаграждение, изчислено на посоченото по-горе основание от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ, в редакцията към м. 04.2021 г. (датата на сключване на Договора за правна помощ), възлиза на сумата 5859.13 лв. В аналогичен размер е и възнаграждението за касационното производство – 5859.13 лв. За второто въззивно разглеждане на делото, минималното възнаграждение изчислено към датата на сключване на Договора за правна помощ – м. 02.2023 г., възлиза на 32078.86 лв. Така от общия размер на адвокатските възнаграждения за оказаната безплатна правна помощ за всяка инстанция – 43797.12 лв., съобразно отхвърлената част от иска на присъждане подлежи сумата 12680.33 лв. На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК за въззивното разглеждане на делото и съобразно отхвърлената част от иска, дължимата държавна такса върху отхвърлената част от иска ще следва да бъде възложена в тежест на ищеца. Същата възлиза на сумата 4329.13 лв. Нему ще следва да бъдат възложени и разноските за служебно назначената ССЕ в размер на 748.00 лв., както и сумата 5.00 лв. за служебното издаване на изпълнителен лист.