Решение № 108 от 8.4.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 144/2024 г.

Производството е по реда на глава XXXIII от НПК. С жалба от 15.11.2023 г. от осъдения Б. С. Л., до ВКС, третирана като искане за възобновяване, същият е заявил оплаквания срещу постановената спрямо него осъдителна присъда от 14.11.2022 г. по НОХД № 149/2021 г. на Районен съд – Благоевград, 7 н.с., влязла в сила на 19.05.2023 г. и срещу решението за потвърждаването й, постановено на 19.05.2023 г. по ВНОХД № 130/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград, както следва: -че присъдата е била постановена в негово отсъствие, докато той законно е работил и пребивавал в Чехия; -че няма вина за престъплението, за което е осъден, защото същото било извършено от В. Д., сключила споразумение с прокуратурата, а той самият не е сторил нищо; -че наложеното му наказание четири години лишаване от свобода е прекомерно тежко. В тази връзка, осъденият Л. е претендирал за преразглеждане на делото, за нова правилна преценка на доказателствата и за преразглеждане на наказанието лишаване от свобода, което е настоявал да бъде „отменено“ или „намалено“. По жалбата е било образувано к.н.д. № 1184/2023 г. на ВКС и същата е разгледана, като искане на осъдения с правно основание чл.423, ал.1 от НПК, а именно за възобновяване на НОХД № 149/2021 г. на Районен съд – Благоевград и на ВНОХД № 130/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград и за отмяна на постановените по тях съдебни актове, поради лишаване от правото му да участва лично в наказателния процес. Делото е приключило с Решение № 82/30.01.2024 г., с което ВКС е оставил без уважение искането на осъдения, в тази му част (по чл.423 от НПК), а по отношение на останалите оплаквания на лицето, интерпретирани в насока оспорване на аналитичната дейност на съдилищата, съставомерността на деянието и вида и размера на наказанието, искането е изпратено на САС по компетентност, за произнасяне съгласно основанията по чл.422, ал.1, т.5 от НПК. В съдебно заседание на настоящата инстанция, представителят на държавното обвинение изразява становище за липса на основания за възобновяване на наказателното производство, поради което настоява за оставянето на искането на осъдения Л. без уважение. Служебно назначеният защитник на осъдения – адв. С. Г., поддържа направеното искане за възобновяване на делото. Навежда доводи, че осъдителната присъда на РС-Благоевград почива единствено на двете нееднопосочни заключения на вещите лица по изпълнените по делото дактилоскопни експертизи и на показанията на свид.Д.. Според защитата, съдът неоснователно се е доверил на показанията на последната, предвид процесуалното й качество на обвиняема, което е имала в досъдебното производство. Защитникът пледира за отмяна на осъдителната присъда по НОХД № 149/2021 г. на РС-Благоевград, а имплицитно и на решението, с което тя е потвърдена и за оправдаване на осъденото лице. В условията на алтернативност отправя претенция за изменение на въззивното решение, чрез намаляване на наложеното на Л. наказание „лишаване от свобода“. Осъденият Б. Л., при упражняване на правото си на лична защита, изразява съгласие със становището на своя защитник. Добавя, че му е приведен в изпълнение остатъкът от наказанието „лишаване от свобода“, наложено му по предходно осъждане, по което е бил условно предсрочно освободен. В последната си дума моли за уважаване на искането за възобновяване. Апелативен съд – София, като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери за установено следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо, депозирано е в срока по чл.421, ал.3 от НПК от осъденото лице срещу влязъл в сила съдебен акт, непроверен по касационен ред. При разглеждането му по същество в светлината на изложената в негова подкрепа аргументация, Апелативен съд – София намира същото за неоснователно, по следните съображения: С присъда от 14.11.2022 г., постановена по НОХД № 149/2021 г. на Районен съд – Благоевград, 7 н.с. е признал Б. С. Л., с ЕГН ••••••••••, за виновен в това, че на 17.10.2016 г. в таванско помещение, находящо се в гр. •••, ул. „•••“ № •, с цел да набави за себе си имотна облага укрил чужди движими вещи, а именно сумата от 8 605, 18 лева и 13 броя ваучери за храна на различна стойност с общ размер 113 лева, всичко на обща стойност 8 718, 18 лева, за които знаел, че са придобити от В. Д. Д., от гр.Кочериново, чрез престъпление – длъжностно присвояване, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив по чл.29, ал.1, б.„а“ от НК – след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по- малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК, а именно с присъда № 71/17.02.2012 г. по НОХД № 164/2012 г. на Районен съд – Пловдив (влязла в законна сила на 07.03.2012 г., с която за извършено престъпление по чл.196, ал.1, т.2 вр. с чл.195, ал.2 вр. с ал.1, т.3, т.4 и т.5 вр. с чл.194, ал.1 вр. с чл.29, ал.1, б.„а“ и б.„б“ вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години при строг режим на изтърпяване), поради което и на основание чл.215, ал.2, т.4 вр. с ал.1 вр. с чл.29, ал.1, б. „а“ вр. с чл.54 от НК го е осъдил на „лишаване от свобода“ за срок четири години и „глоба“ в размер на 6 000 лева. На основание чл.57, ал.1, т.2, б. „б“ от ЗИНС съдът е постановил наложеното на Л. наказание да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим. Приспаднато е по реда на чл.59, ал.2 вр. с ал.1, т.1 от НК времето, през което Л. е бил задържан. След постановяване на присъдата, с последващо определение на РС- Благоевград, постановено по реда на чл.306, ал.1, т.4 от НПК, Л. е осъден, на основание чл.189, ал.3 от НПК, да заплати по сметка на РС-Благоевград направените по делото разноски в размер на 116, 80 лева. Първоинстанционният съдебен акт е бил предмет на въззивна проверка, като е изцяло потвърден с решение от 19.05.2023 г. по ВНОХД № 130/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград. В искането пред настоящата извънредна инстанция, са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК за възобновяване на наказателното производство по чл.422, ал.1, т.5 от НПК – неправилно приложение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Преди апелативният съд да пристъпи към обсъждане на възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения, намира за необходимо да отбележи, че в производство по възобновяване правомощията на съда са ограничени и същият не разполага с процесуалната възможност да измени или замести вътрешното убеждение на съдилищата по фактите, относно достоверността на доказателствените източници. За разлика от въззивното производство, в което може да се даде самостоятелна оценка на доказателствените източници, в производството по възобновяване съдебният състав е ограничен да провери дали съдилищата са спазили процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение. Във връзка с твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения, отнасящи се до доказателствената дейност на първата и въззивната инстанция, следва да се прецени, дали същата е съобразена с процесуалните стандарти на чл.13, чл.14, чл.107, ал.5 и чл.305, ал.3, респ. чл.339, ал.2 от НПК, и дали вътрешното убеждение на решаващите съдилища е било съобразено с изискванията за пълно, обективно и всестранно изясняване на всички обстоятелства по делото от значение за разкриване на обективната истина. Изхождайки от това принципно положение, настоящият съдебен състав намира, че решението на ОС-Благоевград и присъдата на РС-Благоевград не страдат от процесуалните пороци, изтъкнати от осъдения в иницииращия документ. Аргументите на постановените съдебни актове позволяват по убедителен, логичен и разбираем начин да се проследи правилността при формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по правнорелевантните факти. Фактическата обстановка е изведена законосъобразно, при дължимия доказателствен и правен анализ. При спазване на даденото от закона предписание по чл.305, ал.3 от НПК, първоинстанционният съд подробно и задълбочено е обсъдил доказателствената съвкупност, подложил е на логически анализ наличните противоречия и е посочил причините, поради които е приел установените факти. Същата процесуална дейност е извършена и от въззивния съд, който изцяло е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК относно съдържанието на своя акт. Окръжен съд – Благоевград е отразил приетата от него фактическа обстановка, извършил е анализ и оценка на доказателствените източници, обосновал е правните си изводи е дал отговор на направените възражения. При проверката и оценката на доказателствената съвкупност, въз основа на която са изведени значимите за обективната и субективната съставомерност на поведението на осъдения Л. обстоятелства, са спазени изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. По отношение на всички тях, доказателствената основа е ясно очертана и са изложени адекватни мотиви за съответното кредитиране на доказателствените източници. Не се открива превратна или противна на формалната логика преценка на доказателствата и доказателствените средства, не са подценени или надценени един доказателства за сметка на други, нито пък са оставени без внимание такива, които са имали значение за предмета на делото. Както първоинстанционният, така и въззивният съд, са обсъдили очертаното противоречие между показанията на свид.Д. и заявеното от осъдения Л.. Кредитирането на показанията на Д. относно това, дали осъденият Л. е участвал в укриването на присвоеното от нея, е надлежно обосновано. Съдилищата са отделили нужното внимание и са проверили изложеното от тази свидетелка от гледна точка на взаимовръзката на показанията й с останалите доказателства, отчитайки и предполагаемата й заинтересованост, предвид близките й отношения с осъдения Л. и процесуалното й качество на обвиняема, което е имала в досъдебната фаза, като спрямо същата наказателното производство е приключило с влязъл в сила съдебен акт – определение № 910/26.10.2017 г. за одобряване на споразумение по НОХД № 2036/2017 г. по описа на РС-Благоевград. Решаващите инстанции са се спрели на противоречията в показанията на свид.Д., дадени в хода на първоинстанционното съдебно следствие (л.135 гръб - л.137 и л.185 гръб – л.187) и тези от досъдебното производство пред съдия (л.7-9, т.4 от ДП). Констатираното несъответствие за това, чия е била инициативата да бъдат скрити присвоените от Д. пари и ваучери за храна на инкриминираното място е било отстранено от РС-Благоевград, като след прочитането на показанията на тази свидетелка от досъдебното производство, същата е потвърдила, че именно тя е предложила на осъдения Л. да предприемат укриването. Съдилищата са изяснили, че останалите противоречия в показанията на свид.Д. се дължат, от една страна, на притеснението на свидетелката да не уличи Л. в извършеното от него престъпление, а от друга страна, на липсата на достатъчно ясен спомен за определени обстоятелства, предвид заявеното от самата нея, че се стреми да забрави случилото се. Решаващите инстанции са имали основание да възприемат, като достоверни, показанията на Д. в частта им, досежно правнорелевантните факти по делото – време, място и авторство на инкриминираното деяние, доколкото тя е свидетелствала еднопосочно за тях. В този аспект не е била оставена без нужното внимание и проявената от свид.Д. плахост при очната ставка с Л. в първоинстанционното съдебно следствие, при която същата е заявила, че не е напълно сигурна, кога точно е споделила на осъдения за извършеното от нея длъжностно присвояване. Съдилищата са обяснили тази нейна колебливост с притеснението, което е изпитвала от присъствието на осъдения, като при анализа на казаното от нея е отчетено, че въпреки това, при свидетелстването си същата е използвала глаголи в множество число, които са издали участието на Л. в инкриминираната деятелност. Преценката за надеждността на показанията на свид.Д. по обстоятелствата, включени в предмета на доказване и поставянето им в основата на фактическите изводи на решаващите съдилища е било обосновано, освен с тяхната еднопосочност и последователност, но и с това, че те не се опровергават от други достоверни доказателства, а дори напротив. Твърденията на свидетелката се подкрепят от писменото доказателствено средство – протокол за оглед на местопроизшествие от 18.10.2016 г., който отговаря изцяло на заложения за съставянето му процесуален стандарт и обективира извършените процесуално-следствени действия, като в него подробно са били описани мястото на намерената парична сума и ваучери за храна, както и изземването на две годни за идентификация дактилоскопни следи от стъклен буркан, в който са били поставени част от инкриминираните вещи. В тази насока е и изпълнената в досъдебното производство дактилоскопна експертиза, видно от заключението на която иззетата при огледа на местопроизшествие дактилоскопна следа № 1, е оставена именно от левия палец на осъдения Л.. В конкретния случай, обясненията на Л., че не е знаел за извършеното от свид.Д. длъжностно присвояване на парична сума и ваучери за храна, както и че не е съпричастен към последващото укриване на присвоените вещи на таванско помещение на сграда, находяща се в гр.•••, ул. „•••“ № •, не са получили доверие и това не е било произволно, а защото са се явявали опровергани от показанията на свид.Д. и заключението на изготвената в досъдебното производство дактилоскопна експертиза. Правилно решаващите инстанции са изключили от правдивата доказателствена съвкупност показанията на полицейския служител свид.П. В., пред когото свид.Д. е направила извънпроцесуално признание за извършеното от нея престъпление и за укриването на присвоените вещи с участието на осъдения Л. (в рамките на водена оперативна беседа). Константна е съдебната практика, че подобни показания, които по своето естество представляват производни доказателства, не могат да бъдат предназначени да заместят първичните такива, тъй като в случая те не са били недостъпни, но и понеже с тях, на практика се заобикаля реда за снемане на обяснения (в случая от Д. в досъдебната фаза). Резонно РС-Благоевград и ОС-Благоевград не са ползвали, неотносимите към обвинението на Л., показанияа на свидетелите К. Т., И. Д. и Н. К., предвид което не е било и необходимо да ги подлагат на доказателствен анализ. Не може да бъде споделено виждането на защитата, че осъждането на Л. е изградено въз основа на противоречиви заключения на експертите по изготвените две дактилоскопни експертизи по делото – в досъдебното производство (т.1, л.63-65 от ДП) и в първоинстанционното съдебно следствие (л.303-305 от СП). На първо място, следва да се отбележи, че на вещите лица по въпросните експертизи са били поставени различни задачи, поради което изначално неоснователен се явява отправения в с.з. пред настоящия състав упрек за наличие на ситуация на конкуриращи се експертни мнения по основните фактически въпроси. На следващо място, правилно съдилищата са се позовали само на заключението на тази дактилоскопна експертиза, изработена в досъдебното производство от вещото лице Ч., според което се установява идентичност между предоставената за изследване дактилоскопна следа № 1, иззета от стъклен буркан по надлежния ред, с протокол за оглед на местопроизшествие от 18.10.2016 г., с дактилоскопния отпечатък от палеца на лявата ръка на осъдения Л.. Подходът за кредитирането на това експертно заключение от съдилищата не е избирателен и самоцелен, а се основава на това, че само то има пряко отношение към повдигнатото обвинение на осъдения и в този смисъл допринася за изясняване на обстоятелствата по делото, като същевременно е и компетентно изпълнено, обективно, ясно и съдържа отговор в пълнота на поставената задача. Освен това, същото е било обсъдено и през призмата на показанията на свид.Д., която е потвърдила, че след извършеното от нея длъжностно присвояване, двамата с Л. са скрили инкриминираните вещи, част от които са били поставени в буркан. Неоснователен е упрекът на защитата, че съдебните актове са постановени при липса на категорични доказателства за това осъденият Л. да е знаел за осъщественото от свид.Д. престъпление и да е участвал в укриването на присвоените от нея вещи. Действително, показанията на Д. в случая, са основният доказателствен източник по отношение на фактите, подлежащи на доказване с оглед на кръга на обстоятелства по чл. 102 от НПК, което всъщност има своето логично обяснение, доколкото тя е пряк участник в процесните събития, развили се хронолигично във времето, поради което и след извършена съпоставка с останалата доказателствена маса, са получили доверието на решаващите инстанции и са били поставени в основата на фактическите им констатации. Всъщност не броят на оправдателните и обвинителните доказателства е аргумент за кредитиране на едните или другите, а тяхната правдоподобност, логичност, последователност и убедителност, като суверенната преценка за достоверността на доказателствените материали, извършена от инстанциите по същество, не подлежи на последващ контрол. Следователно, вътрешното убеждение на първоинстанционния и въззивния съд, при установяване на приетата от тях фактология, е коректно формирано и адекватно аргументирано, при пълно съблюдаване на разписания процесуален регламент. Ето защо, възраженията на защитата за противното са неоснователни и не може да се счита, че е налице липса на мотиви или неспазване на изискванията на НПК по събирането, проверката и оценката на доказателствения материал. При вярно изведена фактология, правните изводи за осъществен от осъдения Б. С. Л. състав на престъпление по чл.215, ал.2, т.4 вр. с чл.215, ал.1 вр. с чл.29, ал.1, б. „а“ от НК, е законосъобразен. С производното престъпление по чл.215, ал.1 от НК деецът – вещният укривател, извършва действия, чрез които съзнателно укрива, придобива или спомага отчуждаването на предмета на престъплението, като той следва да знае или поне да предполага, че първоначално вещта е придобита чрез престъпление (или друго общественоопасно деяние), като не е необходимо да има формирана представа за правната квалификация на това първично престъпление. Предмет на вещното укривателство е чужда движима вещ с определена стойност, която, преди извършване на деянието, е била придобита от различно от дееца лице, чрез престъпление. Извършителят – вещният укривател, не участва в осъществяване на първоначалното престъпление, което е извършено от другиго. Освен това вещният укривател не се е и споразумял предварително с извършителя на първичното престъпление да му окаже съдействие и помощ, включително обещавайки му вещно укривателство, след извършването на престъплението (в който случай, би имал качеството на помагач в оригинерното деяние). Вещното укривателство е резултатно престъпление. В зависимост от осъщественото изпълнително деяние, то ще е довършено, когато вещта бъде скрита, когато премине във фактическата власт на вещния укривател (при придобиването) или от него на трето лице (при спомагането да бъде отчуждена). От субективна страна се изисква пряк умисъл по отношение на резултата, като деецът трябва да съзнава, че придобива, укрива или спомага да бъдат отчуждени вещи, придобити от другиго чрез престъпление. Той може да знае със сигурност престъпния произход на вещите или само да го предполага. Елемент от субективната страна на престъплението е и специалната цел – да набави за себе си или за другиго имотна облага. Сама по себе си, имотната облага е всяко благоприятно изменение в имуществената сфера на дееца, като не е необходимо целта да е реализирана действително. В конкретния случай, предмета на престъплението – чужди движими вещи – пари и ваучери за храна на обща стойност от 8 718, 18 лева, са били придобити от свид.В. Д. чрез длъжностно присвояване, за което престъпление същата е осъдена с влязъл в сила съдебен акт (горепосоченото определение за одобряване на споразумение). Осъденият Л. е реализирал изпълнителното деяние на престъплението вещно укривателство чрез една от трите му възможни форми – „укрие“. На 17.10.2016 г., посредством действията си, заедно със свид. Д. е поставил инкриминираните чужди движими вещи на място (таванско помещение), с което е затруднил узнаването на местонахождението им от правоимащия и на държавните органи, които биха могли да съдействат на последния. Престъплението е било довършено със скриването на инкриминираната парична сума и ваучерите за храна на таванското помещение. Правилно е прието, че е налице квалифициращият признак по чл.215, ал.2, т.4 от НК, доколкото деянието е осъществено от осъдения Л. при условията на „опасен рецидив“ по смисъла на чл.29, ал.1, б. „а“ от НК, като преценката за предишната съдимост в този контекст, е изцяло вярна. Субект на престъплението, несъмнено е осъденият Л., който е наказателноотговорно лице и не е взел участие в първичното престъпление по снабдяването с вещите. Противно на оплакването на осъдения Л., развито в искането му за възобновяване, за липса на вина, решаващите инстанции са изложили убедителни аргументи за обстоятелствата, обуславящи субективната страна на престъплението вещно укривателство. Видно от еднопосочните и последователни показания на свид.Д. е, че тя е споделила на осъдения и в този смисъл той със сигурност е знаел, че присвоените преди това от нея пари и ваучери за храна, са чужди и са придобити чрез престъпление. Осъденият е осъзнавал, че поставяйки заедно със свид.Д. на таванско помещение въпросните вещи, то той способства за укриването им. Във волево отношение е съвсем ясно, че Л. е искал и целял настъпването на общественоопасните последици. Обоснована е и специалната цел, представляваща елемент от субективната страна – да набави за себе си имотна облага, която цел е била реално и реализирана. Тоест, приетата от съдилищата правна квалификация на деянието на осъдения, не нарушава материалния закон по смисъла на чл.348, ал.2 вр. с ал.1, т.1 от НПК и не предпоставя възобновяване на наказателното производство, съгласно чл.422, ал.1, т.5 от НПК. И най-сетне, в искането за възобновяване, а и в пледоариите, се навежда оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, без развиване на конкретни доводи, защо то се счита от осъдения и от защитата му за прекомерно. Предвидените наказания за извършеното от Б. Л. престъпление са лишаване от свобода от три до десет години и глоба от пет до десет хиляди лева. Настоящата инстанция намира, че отмерените от съдилищата наказания на Л. за стореното, са справедливи и съответни на степента на обществена опасност на деянието и на дееца, като правилно са индивидуализирани при условията на чл.54 НК. Решаващите инстанции са били достатъчно снизходителни, като въпреки че са отчели превес на отегчаващите отговорността обстоятелства (предходни осъждания на Л., извън тези обуславящи квалифициращото обстоятелство „опасен рецидив“, сравнително висока парична стойност на предмета на посегателство и извършване на инкриминираното деяние в кратко време след условното предсрочно освобождаване по предходно осъждане) над смекчаващите такива (приноса на осъдения към възстановяване на причинените вреди), са определили санкции, ориентирани към минималните законови граници. С това, положението на Л. е било благоприятствано значително, като наказанията удовлетворяват целите по чл.36 от НК и не се явяват очевидно несъответни на критериите по чл.348, ал.5, т.1 от НПК. С оглед изложеното, присъдата на РС-Благоевград и решението на ОС- Благоевград са правилни, а искането на осъдения Б. Л., е неоснователно и следва да се остави без уважение. Водим от горното и на основание чл.426 вр. с чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Апелативен съд – София, НО, 11 състав