Решение № 4907 от 28.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1639/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20102227 от 05.09.2023 г. по гр.д. № 31587/2019 г. Софийски районен съд, 47 състав отхвърлил като неоснователен предявения от К. Д. Г., ЕГН ••••••••••, в качеството на наследник по закон на Д.В.Г., срещу Г. А. Г., ЕГН ••••••••••, отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за установено спрямо ищеца, че ответникът не е собственик на поземлен имот № 569а, с площ от 690 кв. м, находящ се в гр. София, район „Студентски“, м. „ВЕЦ-Симеоново“, представляващ имот с идентификатор 68134.1600.569, с адрес гр. София, район „Студентски“, ул. „Д••••••••, с площ по скица от 618 кв. м. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 2 150 лв. – разноски по делото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата К. Д. Г., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на първоинстанционното производство ищец Д.В.Г., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът разгледал и приел за доказани всички направени от ищцовата страна твърдения относно собствеността на имота на нейния праводател и идентичността му с процесния имот, но неправилно приел, че имотът не се е намирал в собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми, с оглед на което не е налице една от предпоставките за възстановяването на собствеността на отчуждения от наследодателя Д.Г. недвижим имот. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът не разгледал част от събраните по делото доказателства, установяващи наличието и на тази предпоставка, не обсъдил част от доводите и твърденията на ищеца, нито разгледал основния спорен въпрос – дали ответникът и неговите праводатели са собственици. Съдът не обсъдил писмените доказателства, от които се установявало, че процесният имот е бил отчужден по реда на ЗТСУ (отм.) от наследодателя на ответника – Д.В., и че ответникът не е доказал да е върнал полученото обезщетение. От приетите административни преписки се установило, че през 1987 г. имотът бил отчужден по реда на ЗТСУ (отм.) за мероприятия на държавата, за което имало издадена заповед № РД-40-432 от 13.03.1987 г. Отчужденият собственик имал право да иска възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., но ответникът не доказал това да е направено в законоустановения 6-месечен срок. От АОС № 108/26.11.1996 г., съставен въз основа на заповед № РД-40-432 от 13.03.1987 г. по чл. 98 ЗТСУ (отм.) било видно, че от Д.В. бил отчужден имот с площ от 689 кв. м и сграда с площ от 23.92 кв. м, представляващ имот № 569а. От заповедта било видно, че имотът е отчужден на основание чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ (отм.) и й било определено обезщетение с отстъпване на жилище в новостроящ се жилищен блок № 3, 4 в кв. „Витоша“. Следователно към тази дата правото на собственост било преминало върху държавата вследствие отчуждаването по ЗТСУ (отм.). Ответникът не доказал отчуждаването да е отменено и да му е била реституирана собствеността върху терена, а и не твърдял това да е направено. Освен това съдът не обсъдил доводите на ищеца, че след отчуждаването по реда на ЗОЕГПНС на собствения на Г. имот през 1949 г. имотът станал държавна собственост, с което бил изключен от гражданския оборот, поради което дори да бил заменен, такава замяна не пораждала правен ефект – по арг. от ЗВСОНИ се считало, че правото на собственост не се е загубвало, затова то се възстановявало по силата на закона, а извършените действия на разпореждане били нищожни – чл. 1, ал. 1 и ал. 2 ЗВСОНИ. Съдът не се разгледал иска по същество и довода на ищеца, че праводателят на ищеца Д.В. – Г. К., не е бил собственик на продадения през 1952 г. имот, защото го придобил по замяна с друг собствен имот, извършена по ЗТПС. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 24.06.2025 г. Въззиваемата страна Г. А. Г. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата. Твърдението на ищеца, че имотът бил отчужден останало недоказано. В представената заповед било посочено, че се отчуждава имот, за който се предоставя друг жилищен имот. Такъв имот никога на бил предоставян на праводателката на ответника, нито процесният имот бил някога завземан от Столична община, тъй като отчуждителната процедура не била завършена и останала незавършена, без да се достигне до отчуждаване на имота. Изводите на СРС в мотивите относно идентичността на процесния имот с имотите, чиито собственик бил наследодателят на ищеца, били неправилни. Ищецът не доказал пълно и главно че той, в качеството си на наследник на Д.Г., е собственик на процесния имот. Това не се установявало от представените писмени доказателства, а изслушаните единична и допълнителна СТЕ били категорични, че не може да се даде заключение за идентичност между процесния имот и имотите по нотариалните актове от 1944 г. на Д.Г.. Не следвало да се кредитира заключението на тройната СТЕ, тъй като то противоречало на доказателствата и на съответните планове за местността, а вещите лица не могли при изслушване на заключението да обосноват изводите си. Освен това по делото се установило, че в имота е била построена едноетажна жилищна сграда с площ от 23.54 кв. м, която съществувала до около 2015 г. Позовава се на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и твърди да било установено, че сградата представлявала търпим строеж. Поддържа и заявеното в условията на евентуалност възражение за придобиване на имота по давност, като същият бил владян от праводателите на ответника и от самия него непрекъснато от 1952 г. и понастоящем. Моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение е валидно и допустимо. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, или се позовава на фактическо състояние, или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съгласно задължителните разяснения, дадени с това тълкувателно решение, наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. В случая с оглед фактическите твърдения в исковата молба и установеното по делото съдът намира, че за ищеца е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Настоящият въззивен състав намира обаче атакуваното решение за неправилно по следните съображения: Правният си интерес да се намеси в правната сфера на ответника ищецът обосновава с възстановено по силата на закона - чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, право на собственост върху процесния поземлен имот № 569а, с идентификатор 68134.1600.569 по кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед № РД-18-38/10.07.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, на наследниците на Д.И. Г., един от които е ищецът. Ответникът заявявал собствени права върху имота, като се снабдил с констативен нотариален акт № 44, том І, рег. № 2353, д. № 37/2017 г. на нотариус с рег. № 150 на НК, с който бил признат за собственик по наследство от Д.А.В. на имота, което право ищецът отрича да е валидно възникнало. Твърди, че наследодателят му придобил имота с договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 196, том 3, рег. 596, д. № 5631944 г., с който П.С.П., по мъж М.Б., продала на Д.И. Г. нива с площ от 3 840 кв. м, намираща се в землището на с. Драгалевци, Гол. София, в м. „Под обреща“, при посочени съседи, както и с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 142, том 4, рег. 742, д. № 702/1944 г., с който Н.С.П. продал на Д.И. Г. нива с площ от 3 000 кв. м, намираща се в землището на с. Драгалевци, Гол. София, в м. „Под обреща“, при посочени съседи. Имотите били отчуждени от наследодателя на ищеца с Акт за завземане на държавен имот № 40 пореден № 9967 от 25.10.1949 г. по реда на ЗОЕГПНС по преписка № 8548/1948 г. Със заповед № РД-57-554/22.05.1996 г. на кмета на Столична община, изменена със заповед № РД-57-81/30.12.1998 г., било наредено отписването от актовите книги за държавни и общински имоти в район „Студентски“ и предаването на наследниците на Д.И. Г. владението върху недвижими имот с пл. № № 569а, 570 и 570а, като част от стари имоти с пл. № № 1652, 1653 и 1654, с площ от около 2 111 кв. м, м. „Витоша – ВЕЦ Симеоново“. Възстановеният имот бил предмет на съдебна дела между наследниците на Г., като с влязло в сила решение имотът бил допуснат до делба. Искал е от съда да признае за установено, че ответникът не е собственик на процесния имот, както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да отмени констативен нотариален акт № 44, том І, рег. № 2353, д. № 37/2017 г. на нотариус с рег. № 150 на НК. С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск. Твърди, че е собственик на процесния имот по наследство от Д.А.В. и А.Г.Н., които придобили собствеността по следния начин: През 1952 г. с нотариален акт № 87, том 14, д. № 2632/13.12.1952 г. Л.С. Д. закупила от Т.Г. К. реално обособена част от 1 900 кв. м от собствената му нива, находяща се в землището на с. Драгалевци, м. „Под убреща“; С решение № 632 от 21.12.1966 г. по гр. д. № 3519/1966 г. на СНС – Ленински район било признато за установено спрямо Л.С. Д., че Д.А.В. е собственик на 1/2 идеална част от закупения имот с площ от 1 900 кв. м; С нотариален акт № 107, том 25, д. № 4113/28.10.1974 г. на Първи нотариус при СРС Л.С. Д. дарила собствената си 1/2 идеална част от имота на сина си Д.В.Д.; С протокол за съдебна дела от 06.07.1981 г. по гр. д. № 7131/1981 г. на СРС, 38 състав била допусната делба на имота, като наследодателките на ответника Д.А.В. и А.Г.Н. получили в дял северозападната част от имота, находящ се в гр. София, кв. „Витоша“, ул. „824-та“ № 49 (бивша нива в землището на с. Драгалевци, м. „Под убреща“), с площ на тази част от 689 кв. м, съставляваща имот с пл. № 569 от кадастрален лист № 573, заедно с построената в имота жилищна сграда с площ от 23.54 кв. м. Твърди още, че от представените с исковата молба доказателства не се установявала идентичност между имота, придобит от наследодателя на ищеца, и процесния имот. В условията на евентуалност е релевирал възражение за придобиване на имота по давност, като твърди, че праводателите му, а след това и ответникът, владеели имота явно, непрекъснато и необезпокоявано от 1952 г. и понастоящем. Искал е от съда да отхвърли иска. По делото се установяват твърденият на ищеца, че с договор за покупко- продажба от 20.10.1944 г., сключен с нотариален акт № 196, том 3, рег. 596, д. № 5631944 г., П.С.П., по мъж М.Б., продала на Д.И. Г. нива с площ от 3 840 кв. м, намираща се в землището на с. Драгалевци, Гол. София, в м. „Под обреща“, при посочени съседи: Н.С., Б.П. и наследниците на Я.С.; С договор за покупко-продажба от 07.12.1944 г., сключен с нотариален акт № 142, том 4, рег. 742, д. № 702/1944 г., Н.С.П. продал на Д.И. Г. нива с площ от 3 000 кв. м, намираща се в землището на с. Драгалевци, Гол. София, в м. „Под обреща“, при посочени съседи: М.Г., Б.П., П.М. и наследниците на Я.С.. Установява се също от приетите удостоверения за наследници, че първоначалният ищец Д.В.Г. е наследник по закон на Д.И. Г., респ. след смъртта му такава е конституираната по реда на чл. 227 ГПК негова правоприемница К. Д. Г.. Видно от акт за завземане на държавен имот № 40 от 25.10.1949 г., пореден № 1805 по актовата книга на 4 РНС по местонахождението на имота и пореден № 9967 по актовата книга на СГНС и МФ, са били одържавени от Д.И. Г. по реда на ЗОЕГПНС по преписка № 8548/1948 г., считано от 04.08.1949 г., следните имоти: ниви с обща площ от 6 480 кв. м, образувани в една градина, находящи се гр. София, землището на с. Драгалевци, м. „Под обреща“, при съседи: междуселски път, С.Г., Г. П. и Б.П.. Със заповед № РД-57-554/22.05.1996 г. на кмета на Столична община, изменена със заповед № РД-57-81/30.12.1998 г., е наредено отписването от актовите книги за държавни и общински имоти в район „Студентски“ и предаването на наследниците на Д.И. Г. владението върху недвижими имот с пл. № № 569а, 570 и 570а, като част от стари имоти с пл. № № 1652, 1653 и 1654, с площ от около 2 111 кв. м, м. „Витоша – ВЕЦ Симеоново“. По делото е приета и административната преписка на Столична община № ДИ-513-9059/1994 г., по която са издадени цитираните по-горе две заповеди за деактуване на имоти. Установява се също, че с договор от 30.12.1952 г., сключен с нотариален акт № 87, том 14, д. № 2632/1952 г. Т.Г. К. продал на Л.С. Д. реално обособена част от 1 900 кв. м от собствената му нива, цялата от 3 430 кв. м, находяща се в землището на с. Драгалевци, м. „Под убреща“, при съседи на продаваемата част: от запад селски път, от север Г. Ж. З., от изток Т. К. и от юг С.Г.. Правото си на собственост продавачът установил с нотариален акт № 134, том 13, д. № 2480/24.12.1952 г., като между страните не е спорно, а това се установява и от заключението на тричленната СТЕ, че нотариалният акт на продавача е издаден въз основа на протокол № 51/26.09.1952 г. на комисията по чл. 11 от Правилника за земеустрояването и одворяването на ТКЗ и МТС, с който е извършена замяна на собствена на Т. К. нива в м. „Кандзаверица“ от 3 000 кв. м с имота от 3 430 кв. м в м. „Под убреща“. С решение № 632 от 21.12.1966 г. по гр.д. № 3519/1966 г. на СНС – Ленински район е признато за установено спрямо Л.С. Д., че Д.А.В. е собственик на 1/2 идеална част от закупения с нотариален акт № 87, том 14, д. № 2632/1952 г. имот с площ от 1 900 кв. м; С нотариален акт № 107, том 25, д. № 4113/28.10.1974 г. на Първи нотариус при СРС Л.С. Д. дарила собствената си 1/2 идеална част от имота на сина си Д.В.Д.; По силата на съдебна спогодба по гр. д. № 7131/1981 г. на СРС, 38 състав, утвърдена от съда на 06.07.1981 г., е извършена делба на имота от 1 900 кв. м, като Д.А.В. и А.Г.Н. получили в дял северозападната част от имота, находящ се в гр. София, кв. •••••••• (бивша нива в м. „Под убреща“ – Драгалевско землище), с площ на тази част от 689 кв. м, съставляваща имот с пл. № 569 от кадастрален лист № 573, при граници на тази част: от запад – улица, от юг – С.Г., от север – Т.Г., и от югоизток – дял първи на Д.В.Д., заедно с построената в този дял жилищна сграда с площ от 23.54 кв. м. От приетите удостоверения за наследници се установява, че А.Г.Н. е починала на 26.01.1996 г., а Д.А.В. – на 21.02.2002 г., като ответникът е техен наследник по закон. За неоснователни съдът намира доводите на въззиваемия по делото да не била доказана идентичност на притежавания от наследодателя на ищеца и отчужден по реда на ЗОЕГПНС имот с процесния. В тази връзка правилно районният съд не е кредитирал заключението на единичната СТЕ, изготвена от вещото лице П., доколкото товяа заключение е изготвено преди приемане по делото на административната преписка, както и не е кредитирал заключението на допълнителната СТЕ на вещото лице Ч., което не е дало ясен отговор на поставените му задачи. Следва да се кредитира заключението на тричленната СТЕ, което е изготвено при съобразяване на всички събрани по делото писмени доказателства, вкл. съдържащите се в административната преписка нотариални актове на собственици на съседни имоти, като при изслушване на заключението вещите лица са обосновали изводите си за идентичност на имотите, съобразили са кадастралните планове за местността, продължителния период от време от 1944 г. до 1952 г., през който са се променяли съседите, вкл. са съобразили записката за делба на наследниците на С.П. и наличните в преписката констативни нотариални актове, с които наследниците на С.П. (двама от които са продали на наследодателя на ищеца своите дялове) са се снабдили, както и нотариалните актове, с които наследници на С.П. продават на С.Г. своите дялове; Посочили са и че към първия КП от 1939 г. пътят не е съществувал, нанесен е за първи път в плана от 1962 г, т.е. е бил прокаран периода между 1939 г. и 1962 г. От заключението на тричленната СТЕ се установява, че процесният имот, предмет на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт, е идентичен с част от имота, предмет на нотариален акт № 196, том 3, рег. 596, д. № 563/1944 г., продаден от П.С.П., по мъж М.Б., на Д.И. Г., както и че процесният имот с идентификатор 68134.1600.569 е част от имотите, отчуждени от Д.И. Г. с акта за завземане на имот за държавен от 1949 г., а също и че имотът, придобит по замяна от Т. К. в м. „Под убреща“, се припокрива с имотите, одържавени с акта за завземане на недвижим имот за държавен от 1949 г. Съгласно разпоредбите на ЗВСОНИ, предпоставките за възстановяване на правото на собственост по реда на чл. 1, ал. 1 от закона са: 1. Имотите да са били собственост на лицето, което претендира да е правоимащо за възстановяване на собствеността, респ. неговите наследници; 2. Имотите да са отчуждени по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (обн. ДВ, бр. 87 от 1948 г., попр. бр. 91 от 1948 г.); 3. Собственикът да не е бил обезщетен чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот (чл. 4); 4. Към момента на влизане в сила на закона (25.02.1992 г.) имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 ТЗ, и 5. Имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. При наличие на посочените предпоставки, собствеността по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ се възстановява по силата на самия закон, считано от влизането му в сила, без да е нужно издаване на нарочен административен акт. В случая съдът намира, че тези предпоставки се установяват. Установи се, че наследодателят на ищеца е бил собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба от 1944 г., че имотът е бил отчужден през 1949 г. по реда на ЗОЕГПНС, като няма данни, нито се твърди да е получил обезщетение. Въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния, че към влизане в сила на ЗВСОНИ имотът не е бил собствен на държавата. За неоснователни съдът намира доводите в жалбата, че праводателката на ответника не могла да придобие собствеността върху имота, тъй като праводателят й го придобил по замяна от ТПС комисия. Основателни са обаче доводите, че в нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не е обсъдил всички относими за спора доказателства, в резултат на което е достигнал до неправилния извод, че към влизане в сила на ЗВСОНИ процесният имот не е бил собственост на държавата. Видно от приетата административна преписка № ДИ-513-9059/1994 г., със заповед № РД-40-432 от 13.03.1987 г. по чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ имот пл. № 569а от кв. 6, м. „Витоша“ е отчужден от Д.А.В., ведно с построената в имота сграда от 23.92 кв. м, като й е определено обезщетение с недвижим имот – жилище. Имотът е отчужден за обществено мероприятие, като съгласно заключението на тричленната СТЕ е бил отреден за МВнР – приемна сграда, търговия, услуги и спортен комплекс на БОДК. Мероприятието не е било реализирано, а със заповед от 14.10.2021 г. на главния архитект на София УПИ І от кв. 5 е отреден за жилищно строителство. Ответникът е оспорил твърденията на ищеца имотът да е бил отчужден, а в настоящото производство поддържа, че отчуждителната процедура била започнала, но не била завършила – праводателката му неполучила имот в обезщетение, а процесният имот не бил завзет. Не твърди обаче заповедта по чл. 95 ЗТСУ да е обжалвана или да не е влязла в сила. Имотът е бил отчужден за мероприятие по плана за обществени мероприятия (уличнорегулационния план). За разлика от дворищнорегулационните планове, одобрени при действието на ЗТСУ (отм.), уличнорегулационните планове нямат непосредствено отчуждително действие. За реализиране на мероприятията на държавата и общините ЗТСУ (отм.) предвиждаше процедура по отчуждаване по глава V, раздел І, включваща издаване на заповед за отчуждаване по чл. 95 и 98 ЗТСУ (отм.) и обезщетяване на собствениците на отчуждените имоти. Съгласно практиката на ВКС (решение № 250 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 2955/2008 г., ІV ГО, решение № 16 от 09.03.2016 г. по гр. д. № 6670/2014 г., І ГО, решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 2145/2020 г., І ГО и др.), собствеността върху отредените за мероприятие на държавата или общините имоти се придобива от влизане в сила на заповедта по чл. 95 и 98 ЗТСУ (отм.), като обезщетяването на правоимащия собственик не е елемент от фактическия състав на отчуждаването, а само предпоставка за заемане на отчуждения имот. Отчуждаването със заповед по чл. 95 ЗТСУ (отм.) е оригинерен, а не деривативен способ за придобиване на собственост, при който държавата придобива собствеността върху отчуждените имоти по силата на самата заповед за отчуждаване. Ето защо с влизане в сила на заповед № РД-40-432 от 13.03.1987 г. собственик на имота е станала държавата, с което е изпълнена и тази предпоставка за реституция по реда на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. Същевременно ответникът не твърди и не установява праводателката му да е искала отмяна на отчуждаването в преклузивния срок по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Въззивният съд намира, че е налице и последната предпоставка – към влизане в сила на ЗВСОНИ имотът е съществувал реално до размера, в който е отчужден. Хипотезите, при които един имот не съществува реално до размерите, в които е отчужден, не могат да бъдат изброени изчерпателно. Дали имотът съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, следва да се преценява с оглед на всеки конкретен случай, като се изхожда от целта на ЗВСВОНИ, която е да се възстанови собствеността върху тези отнети по посочените в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 закони или по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ имоти, които към момента на влизане в сила на закона (респективно към момента на влизане в сила на изменението на ЗВСВОНИ с ДВ бр. 107 от 18.11.1997 г.) са били собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл. 61 от ТЗ и към този момент не са променени до степен, че да представляват друг имот. Както е прието в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 1995 г. на ОСГК на ВС, промяната на предназначението на имота или обединяването му в общ имот с други имоти (тоест факта, че към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ или към 22.11.1997 г. този имот не съществува като отделна кадастрална единица) сами по себе си не са пречка за реституцията. Когато обаче след промяната на предназначението му отчужденият незастроен имот е застроен или върху него са осъществени благоустройствени мероприятия (изграждане на улици, тротоари, градинки, алеи и др. подобни), очевидно предназначението на този имот е дотолкова съществено променено, че той вече не съществува реално до размерите, в които е отчужден. В случая по делото се установи, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ (и до около 2017 г.) в процесния имот е съществувала сграда от 23.92 кв. м, която според посоченото в оценката по рег. преписка 1/1986 г. е строена (около 1955 г.) без позволителен билет и като второстепенна сграда не се оценява. Съдът намира, че от наличието на тази сграда не може да се направи извод в горепосочения смисъл – предназначението на имота да е дотолкова съществено променено, че той вече не съществува реално до размерите, в които е отчужден. По изложените съображения въззивният съд намира, че с влизане в сила на ЗВСОНИ на наследниците на Д.Г., един от които е ищецът, е възстановено правото на собственост върху процесния имот. Ищецът е доказал правния си интерес да се намеси в чуждата правна сфера, като отрече правото на собственост на ответника. Тъй като през 1987 г. имотът е бил отчужден по реда на ЗТСУ (отм.) от праводателката на ответника, същият не се легитимира като собственик на имота на твърдяното от него наследствено правоприемство, договор за покупко-продажба от 1952 г. и делба. Поради това съдът следва да разгледа и евентуалното възражение на ответника за придобиване на процесния имот по давност, като предвид отчуждаването на имота от значение за спора е дали правото е придобито на оригинерно основание след отчуждаването през 1987 г. и до завеждане на исковата молба в съда на 04.06.2019 г. Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Разпоредбата не посочва характеристиките на упражняваната фактическа власт, но както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че владението трябва да е постоянно (фактическата власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта), непрекъсвано (чл. 81 ЗС), спокойно (да не е установено с насилие), явно (не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец), несъмнително. Владението е съмнително, ако не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява фактическа власт или дали наистина има намерение да държи вещта като своя. Тези признаци се приемат като логическо следствие от основните два признака – упражняване на фактическа власт и намерение за своене на вещта. Съгласно чл. 69 ЗС, предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС, позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание п о чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. В случая, тъй като по силата на отчуждаването по ЗТСУ (отм.) имотът е станал държавна собственост, а впоследствие – общинска, съобразно установената в чл. 86 ЗС (ред. ДВ бр. 92/16.11.1951 г. и бр. 31/17.04.1990 г.) и до реституцията на имота с влизане в сила на ЗВСОНИ на 25.02.1992 г. праводателката на ответника не е могла да давности имота, който е бил социалистическа, респ. държавна/общинска собственост. За периода след 25.02.1992 г. от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че праводателката на ответника, респ. той след смъртта й през 2002 г., са осъществявали фактическа власт върху имота. За доказване на евентуалното си възражение ответникът е ангажирал гласни доказателства. Свидетелката П.Н. не установява факти от значение за спора, доколкото тя е посещавала имота в началото на 80-те години на миналия век, когато там били Д.И.А., ходели през лятото, помагали им за зимнина. Заявява, че „може би“ повече от 10 години не е ходила в имота (т.е. от преди 2011 г.), а предвид обстоятелството, че праводателките на ответника са починали през 1996 г. и 2002 г., от показанията не става ясно и дали след смъртта им е ходила в имота. Доколкото знаела, Г. искал да строи там нещо, имало направена телена ограда, която след това изчезнала. Мислела, че Г. ползвал имота, но за какво не знае. Къщата в момента я нямало, не може да каже какво е станало с къщата. Не знае кои са съседите на имота. Свидетелят Т. С. познава ответника от 20 – 25 години, знае имота, за който се води делото. Преди години, някъде около 2002 – 2003 г. до към 2010 г. бил наел този имот. Занимавал се с транспорт на автомобили и го ползвал да оставя там автомобили до претранспортирането им на друго място. Приятели били с Г., нямали писмен договор за наем. В имота имало малка къщичка, разбрал, че през 2015 г. някой запалил покрива, Г. го повикал да почистят отпадъците, може би преди 5-6 години било това. Имало телена ограда, мрежа и една врата на оградата - там, където се пресичали двете улици. Ако се застане с лице към ул. „Страшимиров“ входът бил откъм малката пряка. Мрежата, т.е. оградата се отваряла и можело да се паркират по-големи автомобили. Свидетелят паркирал в имота леки автомобили. Свидетелката З.Б. знае имота, ставало дума за наследствен имот на Г.и. Ходила до имота за първи път през пролетта на 1997 г., бащата на нейна приятелка – д-р С., я завел до имота с кола. Било необработено, обрасло с храсти място. Вляво имало нещо като постройка, къща с покрив. В края на 1997 г. отново отишли до имота, бил в същото състояние. Следващата година ходили с неин познат архитект, за да се консултира. Станало ясно, че наследниците не са склонни да строят и предпочитат да продадат имота и да си разделят парите. Към 2000 г. приятелката й Т. й казала, че са започнали да изхвърлят строителни отпадъци в имота и фамилията е пуснала наемател в имота срещу малък наем, за да го пази от затрупване с боклуци. Бащата на приятелката й д-р С. се занимавал с наемите до смъртта си, а след това приятелката й вече трябвало да ходи да събира наема, може би 2002 г. Въпросната малка къща била обект на наема, ромско семейство били наематели, мъжът се казвал Г.. Не винаги плащали наема, бавели го. Свидетелката ходела с приятелката си в имота може би два – три пъти годишно, за последно мисли през 2014 г. В имота пак се появили отпадъци, свидетелката придружила приятелката си до имота да подтикне наемателя да почисти мястото. Според показанията на св. Л.Т., който е един от наследниците на Д.Г., малката къща в имота постепенно се самосрутила около 2017 г., а 2018 г. организирал почистване на отпадъците от самосрутилата се къщичка. Знаел за ромското семейство в имота, мисли, че единият от съсобствениците – Г. С., получавал символичен наем. През 2014 г. получил писмо, като другите съсобственици, писмо от СО с предписание за премахване на къщата, тъй като била пред самосрутване. При посещенията си в имота освен наемателя Г. не виждал други хора. Никога не е имало ограда на имота. Съгласно приетото писмо от 05.12.2014 г. от главния архитект на СО – район „Студентски“ до наследниците на Д.Г., при извършена проверка на 07.11.2014 г. в имота било констатирано, че двускатната дървена покривна конструкция на сградата в имота е изгнила, деформирана, на места пропаднала и разрушена, което я прави опасна; Забелязват се множество вертикални и диагонални пукнатини, преминаващи по цялата дебелина на външните тухлени стени, които са със значително разтваряне поради пълното естествено износване на сградата. Поради това дал предписания на собствениците в 7- дневен срок от връчването да изпразнят сградата от обитатели, както и да преустановят достъпа и да обезопасят сградата с цел предпазване живота и здравето на гражданите. Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК: Кредитира показанията на св. Б. като достоверни, преки и кореспондиращи с посоченото по-горе писмо на СО, съгласно което в имота към 2014 г. е имало обитатели, като след 2014 г. свидетелката не е ходила повече с приятелката си в имота във връзка с наема; Не кредитира като цяло показанията на св. Т. С. като недостоверни и дадени в услуга на ответника. Същите не се подкрепят от други доказателства по делото, а противоречат и на кредитираните показания на св. Б., която два-три пъти годишно е посещавала имота в периода 2002 г. – 2014 г. и според които в имота имало ромско семейство под наем и боклуци, а не автомобили. С оглед така установеното, ответникът не е доказал след 25.02.1992 г. и до завеждане на исковата молба в съда да е осъществявал фактическа власт върху процесния имот. Показанията на св. С. съдът не кредитира по изложените съображения, а от показанията на св. Б. и писмото на главния архитект на район „Студентски“ се установи, че към 2014 г. в имота е имало обитатели, допуснати там от единия от реституираните собственици, мястото е било необработено, покрито с храсти и в него периодчно се изхвърляли строителни отпадъци, а не са паркирани автомобили, както се твърди от св. С.. По изложените съображения съдът намира, че ответникът не е доказал да е собственик на процесния имот и на соченото второ придобивно основание – давностно владение в периода 1952 г. – 2019 г., а предявеният отрицателен установителен иск е основателен. Предвид несъвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде отменено и вместо това въззивният съд постанови друго, с което искът се уважи, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК съдът отмени и констативния нотариален акт, с който ответникът се легитимира като собственик. При този изход, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски в първоинстанционното производство. Доказано направените разноски са в размер на 314.37 лв. – държавна такса, 1 200 лв. – депозити за СТЕ, и 12 540 лв. - адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по банков път, видно от представените договор за правна защита и съдействие от 31.01.2019 г., анекс към договора от 02.02.2019 г. и месечни извлечения от банкова сметка. Своевременно релевираното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Съгласно задължителното за националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и следва да откаже прилагането й, тъй като същата нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително решение на СЕС, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват материалния интерес, фактическата и/или правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, въпреки че в първата инстанция делото е било усложнено от фактическа и правна страна и са проведени множество открити съдебни заседания, при цена на иска от 31 436.90 лв. съдът намира възнаграждение в размер на 12 540 лв. за прекомерно, като същото следва да бъде намалено на 8 400 лв. с ДДС. Или общо дължимите от ответника разноски за първата инстанция са в размер на 9 914.37 лв. Направените от въззивницата разноски в настоящата инстанция са в размер на 157.18 лв. – държавна такса, и 9 650 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, заплатено по банков път съгласно представените договор за правна защита и съдействие от 10.11.2023 г., фактури и преводни нареждания. Своевременно релевираното от въззиваемия възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна страна, проведено е само едно открито съдебно заседание, в което не са събирани нови доказателства. Поради това, и съобразно извършеното от пълномощник на въззивницата, възнаграждението следва да бъде намалено на 3 600 лв. с ДДС. Така мотивиран, съдът