Решение № 6402 от 13.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3564/2022 г.

Производството е образувано по предявени от „Д.Б.“ ЕООД срещу Р. А. Н. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК.

Ищецът твърди, че на 19.02.2021 г. е сключил с ответника договор за заем, като в качеството на заемател е превел по банкова сметка на ответника сумата от 100000 лв. при поето задължение за връщането й до 30.05.2021 г. Твърди се страните да са постигнали договореност за заплащане на договорна лихва в размер на 8% на годишна база, както и на неустойка в размер на 0, 1% за всеки просрочен ден. Частично, на 30.07.2021 г. ответникът извършил връщане на сума в размер на 45000 лв. и оставал дължим остатък от 55000 лв. По изложените съображения ищецът „Д.Б.“ ЕООД претендира осъждане на ответника Р. А. Н. да му заплати:

• на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД – сумата от 55000 лв. – остатък от дължима главница по договор за заем с падеж на връщане 30.07.2021 г.;

• 2890 лв. – договорна лихва върху главницата от 100 000 лв. за периода 19.03.2021 г. – 30.07.2021 г.;

• 3014 лв. – договорна лихва върху главницата от 55000 лв., дължима за периода 31.07.2021 г. – 06.04.2022 г.;

• 6000 – договорна неустойка по чл. 10 от договора върху цялата заемна сума от 100000 лв., дължима за периода 19.03.2021 г. – 30.07.2021 г.;

• 13695 лв. – договорна неустойка върху главницата от 55000 лв., дължима за периода 31.07.2021 г. – 06.04.2022 г. В отговор на исковата молба Р. Н. не оспорва сключването на договор за заем и получаването на сумата. Признава дължимостта на сумата от 55000 лв. Оспорва дължимостта на възнаградителна лихва и неустойка. Посочва, че клаузите са прекомерни и нищожни, като неправомерни по смисъла на чл. 143 ЗПП. Моли съда да отхвърли претенциите за възнаградителна лихва и неустойка.

В съдебно заседание ищецът, чрез адв. М., поддържа предявените искове. Посочва, че при проведени опити за извънсъдебно уреждане на спора с анекс от 01.12.2022 г. ответникът е признал дължимостта на сумите, вкл. на договорната лихва и неустойката. Ето защо следва да се остави без уважение възражението за неравноправност на клаузите. Ответникът, чрез адв. К., оспорва иска.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

По делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че на 19.03.2021 г. „Д.Б.“ ООД и Р. А. Н. са обективирали воля за предоставяне в заем на сума в размер на 100 000 лв. от юридическото в полза на физическото лице със задължение за връщането й в срок до 30.05.2021 г. Страните са изявили съгласие върху предоставената сума заемателят да дължи лихва в размер на 8% върху главницата за периода на договора или до предсрочното погасяване на задължението. Договорена е неустойка за забавено изпълнение в размер на 0, 1% върху неизплатената главница за всеки просрочен ден за връщане на заетата сума.

На 19.03.2021 г. в изпълнение на поетото задължение „Д.Б.“ ЕООД е превело по сметка на Р. Н. сума в размер на 100 000 лв. с посочено основание: договор за заем от 19.03.2021 г., ответникът потвърждава получаването на сумата. Представеното извлечение от банкова сметка на ищеца установява връщане на 30.07.2021 г. на сума в размер на 45000 лв. от страна на ответника.

Анекс с потвърждаване дължимостта на главница, договорна лихва и неустойка е подписан между страните на 01.12.2022. със задължение за заплащане на сумите в срок до 20.05.2023 г. По делото не се спори, а и събраните доказателства се установява дължимостта на сумата от 45000 лв. с падеж на връщане на заетата сума 30.05.2021 г. Спорни в отношенията между страните са дължимостта на възнаградителна лихва и неустойка.

Съдът намира за основателно становището на ответната страна по отношение на договора сключеният между страните договор за паричен заем има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Ето защо и по отношение на действителността на оспорените клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК. Ето защо независимо от подписания анекс и потвърдената дължимост на договорна лихва и неустойка с приоритет се ползва правилото за неограничаване правата на потребителя и недействителност на отказа от права (чл. 20 ЗПК).

В конкретния случай съдът намира за неоснователно възражението за неравноправност на клаузата за дължимост на договорна лихва в размер на 8% годишно. Този размер е в рамките на ограниченията по чл. 25 ЗПК, еднакъв е за целия период на договора, клаузата е формулирана по ясен и разбираем начин вкл. по отношение недължимостта при предсрочно погасяване на задължението.

От друга страна съдът споделя възражението на ответната страна за неравноправност на клаузата за неустойка. Съгласно чл. 33 ал. 1 вр. ал. 2 ЗПК при забава за връщане на заетата сума кредиторът има право на обезщетение в размер до законната лихва. Спорната клауза в случая превишава очертания от законодателя предел на имуществена отговорност при допусната забава. Потребителят и на финансовата услуга се ползва от общия режим на защита, утвърден с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Ефективната защита изисква търговецът да зачита безусловно правата на потребителя, което го ангажира и при структуриране на правоотношението да обезпечи нормативно утвърдения минимум за тяхната защита. В тази връзка Съдът на Европейския съюз е имал повод да отбележи съществената роля на възпиращия ефект на съдебната защита, изразен в игнориране на неравноправната клауза, а не заместването й с друго правило, освен ако това не препятства възстановяване на действителното равновесие между правата и задълженията на договарящите страни (така изрично решение от 21 януари 2015 година, Unicaja Banco SA, C‑482/13, C‑484/13, C‑485/13 и C‑487/13, т. 31). В случая не е налице визираното изключение – игнорирането на неустоечната клауза води до възникване на неблагоприятни последици за потребителя. При тези съображения предявеният иск за неустойка по чл. 10 от договора следва да бъде отхвърлен изцяло.

По разноските:

Предвид установения изход от спора ответникът следва да заплати на ищеца разноски съобразно уважената част от иска в общ размер 5 560, 12 лв. Възнаграждението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца е неоснователно. Същото е ДДС и в размер под нормативно установения минимум.

Така мотивиран Софийският градски съд