Решение № 47 от 13.6.2024 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 50/2024 г.

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение № 385/ 07.12.2023 г., постановено по т.д. № 326/ 2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас, са отхвърлени исковите претенции на „Л.Б.“ ООД, ЕИК •••, със седалище и адрес на управление: гр. С., представлявано от В.Ф.Я. - управител, против „Д.“ ООД, ЕИК ••• със седалище и адрес на управление: гр. П., представлявано от К.Б. - управител, за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 41 505 евро, с левова равностойност от 81 176 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, поради плащането й от последния на отпаднало основание и по-специално – в изпълнение на развален предварителен договор от 14.02.2019 г., както и сумата от 6223, 49 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 22.12.2021 г. – датата на разваляне на договора, до датата на депозиране на исковата молба, ведно със законната лихва върху претендирания размер главница от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й плащане. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „Л.Б.“ ООД, с адрес за връчване: гр. Б.2 - адв. М. Т., в която същото се обжалва, като незаконосъобразно и неправилно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира се отмяната му и уважаване в пълнота на предявените искове. Навеждат се доводи за автоматично прекратяване на процесния предварителен договор, считано от 1.04.2019 г., съгласно клаузата на раздел I, т.2 от него. Твърди се, че продавачът е имал правото да задържи единствено платената сума в размер на 2000 евро, но не и сумите, заплатени след автоматичното прекратяване на съглашението, до размера на 41 505 евро. Навеждат се аргументи, че в случая няма основание да се смята, че предварителният договор е продължил да действа и след 31.03.2019 г., поради което всички суми, заплатени след тази дата, са заплащани на отпаднало основание и следва да бъдат върнати на купувача по договора. Подчертава се, че договорът е прекратен, с неизпълнение на задължението на купувача да плати капарото, в срока, уговорен между страните. Изразява се позиция, че последващите плащания по договора не биха могли да се приемат за конклудентни действия, потвърждаващи съществуването на договора, поради задължителната форма за действителност на същия. Според въззивника, дори да се приеме, че предварителният договор не е бил прекратен след 31.03.2019 г., то уговорената в него неустоечна клауза е нищожна, тъй като към момента на сключване на договора е липсвала яснота за бъдещия размер на неустойката. Излагат се аргументи и за прекомерност на неустойката, като се сочи, че ищецът е ползвал имота за много кратък период от време. Претендира се нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие със закона, основание по чл.26, ал.1, вр.чл. 206, ал.3 ЗЗД. Изтъква се, че липсва договорка между страните за заплащане на неустойка като обезщетение за вредите от разваляне. Излагат се доводи, че дори да се приеме, че се касае за компенсаторна неустойка, същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и следва да се признае за нищожна. Задържането на 1/3 от продажната цена като обезщетение от продавача, който е запазил собствеността си върху имота и може да го продаде на трети лица, води, по мнение на въззивника, до неоснователно имуществено разместване на блага. В допълнение се сочи, че вредите от неизпълнението биха могли да бъдат компенсирани от заплатената като капаро сума по т.2, раздел I от договора, а не чрез задържане на всички заплатени вноски по договора. Претендират се разноски. В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от „Д.“ ООД, с адрес за връчване: гр.П. - адв. Н. Х., в който се излагат съображения за нейната неоснователност, респективно за законосъобразност и правилност на обжалваното с нея съдебно решение, чието потвърждаване се претендира. Изтъква се, че между страните не е имало спор по отношение на момента на разваляне на процесния договор, а именно, считано от 22.12.2021 г. - с получаване от купувача на уведомлението от продавача за разваляне на предварителния договор. Сочи се, че тази дата е посочена от ищеца в исковата молба и от този момент са предприети от него действия за претендиране на платените по съглашението суми. Излагат се съображения, че е настъпила преклузията на чл. 266 ГПК по отношение на въведеното едва с въззивната жалба ново обстоятелство, че прекратяването на процесния договор е настъпило на 31.03.2019 г., както и на позоваването на договорна клауза, на която няма позоваване в първоинстанционното производство. Аргументира се неоснователност на твърденията на въззивника за автоматично прекратяване на процесния договор, при неплащане на капарото по него. Според страната, договорът е продължил действието си по волята на съдоговорителите, които продължили да изпълняват задълженията си по него и след изтичане на срока за плащане на капарото. Твърди се, че макар и със забава, купувачът е заплатил оставащата сума от капарото на 30.04.2019 г., за която продавачът е издал съответната фактура, с вписано в платежното нареждане основание: „А. – т.е. апартаментът, предмет на предварителния договор. Това плащане от 56 000 лв. ищецът е посочил и в исковата молба, като извършено в изпълнение на процесния договор. Изтъкват се и трайните търговски отношения между страните, с оглед на които развалянето на договора следва да се счита за крайно средство. Като писмено доказателство, че страните възприемат процесния договор за действащ и пораждащ правни последици, въззиваемият сочи сключеното между тях на 2.02.2021 г. споразумение за прихващане на неплатената част от продажната цена, следваща вноска, с вземане на въззивника към въззиваемия за възнаграждение по агентски договор. В този аспект е и кореспонденцията между страните. Оспорват се доводите в жалбата за нищожност на уговорената в процесния договор неустойка, като се застъпва позиция, че сделката е търговска, а Търговският закон се явява специален по отношение на ЗЗД и в него не съществува забрана, аналогична на клаузата на чл.206, ал.3 ЗЗД. Поддържа се, че неустойката е определяема и размерът й е съобразен с вредите, които дружеството би претърпяло от неизпълнението на поетите задължения на въззивника – търговец. Според въззиваемия, безспорно към момента на сключване на договора неустойката има обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Акцентира се, че страните са договорили получаването на продажната цена да се осъществи на отделни вноски за период от четири години и целта на договорената неустойка е да обезщети дружеството при допълнителна забава на която и да е вноска, както и да санкционира недобросъвестния контрагент. По повод възражението относно неопределяемост на неустойката, се заявява, че във всеки един момент купувачът е знаел каква част от продажната цена е заплатил и размерът на неустойката от неговото противоправно поведение е определяем и ясен. Изтъква се, че размерът на претендираната неустойка за разваляне на договора е общо под 25 % от цената на апартамента. Изразява се несъгласие с твърденията на въззивника, че е ползвал имота за кратко време, като се сочи на ползване с продължителност около пет години, доказано с ангажираните в производството доказателства. Навеждат се доводи, че с уведомлението за разваляне на договора въззиваемото дружество е информирало купувача за прихващането на платената част от продажната цена с договорената неустойка за разваляне, а купувачът – въззивник е потвърдил получаването на уведомлението за прихващане в първата инстанция, така че погасителният ефект е настъпил. Претендират се разноски. Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество. При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното: Пренесен за разглеждане пред апелативната инстанция е спорът по обективно съединени искове, с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Претендира се в настоящия процес от въззивника получаване обратно от въззиваемия на престирани в изпълнение на развален предварителен договор суми. Разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД представлява средство за изравняване на необоснованото с призната от правото причина имуществено преливане от един патримониум в друг. Претендиращият връщане по престационната кондикция следва да докаже даването, в конкретния случай плащането към дружеството - въззиваем, и неговия размер. В доказателствена тежест на облагодетелствания е да докаже съществуването на годно основание да получи облагата и да я задържи. Установяване на факти пред въззивната инстанция не е провеждано. Настоящият състав препраща към фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд и изложена в обстоятелствената част на атакувания съдебен акт. В обобщение и в аспект на повдигнатите във въззивната жалба оплаквания, следва да се посочи, че страните са били обвързани от сключен на 14.02.2019 г. предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот – апартамент в гр. С., в който е било уговорено плащане на цената на продавания имот на части: 32 000 евро – капаро, платимо на две части и четири годишни вноски от по 28 250 евро, при фиксирани в съглашението падежи. Уговорено е правото на собственост върху недвижимостта да се прехвърли на купувача не по – късно от 30 дни след изплащане на дължимите срещу цената вноски. Установява се от данните по делото, в този число и становищата на страните, че поради неизпълнение на задълженията на купувача да заплаща погасителните вноски в уговорените договорни срокове, продавачът е предприел разваляне на договора, с получено на 22.12.2021 г. писмено уведомление, адресирано до купувача. В сезиращата съда искова молба въззивникът се е позовал на едностранното разваляне на договора с горецитираната нотификация, отправена по електронна поща. Недопустимо е въвеждането пред настоящата апелативна инстанция на нови фактически твърдения от въззивника относно момента на прекратяване на съглашението, като се твърди автоматичното му прекратяване, считано от 1.04.2019 г., тъй като те са преклудирани при първоинстанционното разглеждане на делото. От ангажираните в производството писмени доказателства става ясно, че дружеството - въззивник е заплатило по договора за периода 2.02.2021 г. – 20.11.2020 г. сума в общ размер на 90 093, 45 лв., от които претендира връщане в настоящия процес на 41 505 евро, равняващи се на 81 176 лв. Дружеството – въззиваем е противопоставило твърдения, че връщане на даденото не се дължи, тъй като платеното следва да остане в полза на прехвърлителя, по силата на уговорената в договора неустойка за разваляне. Видно от текста на чл.V.2 от съглашението, страните са се споразумели, при едностранно разваляне на договора от страна на продавача, поради неизпълнение задълженията на купувача да заплати цената във фиксираните между страните срокове, заплатените до момента от купувача суми да бъдат задържани от продавача, като неустойка за разваляне. Без основание се поддържа в жалбата, че липсва уговорка между страните за заплащане на неустойка като обезщетение за вредите от разваляне, доколкото изричното съдържание на относимия договорен текст недвусмислено въвежда общо формираната воля на страните за дължимост на неустойка във фиксирания размер именно при хипотеза на едностранно разваляне на съглашението от продавача. Не се констатира и неяснота на договорната воля, която да препятства приложението на клаузата, като ясно е посочено, че се задържа платеното до момента на развалянето, за което и двамата съдоговорители са в известност във всеки един момент от развитието на правоотношението. Правното твърдение на въззивника е, че така уговорената неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Неустойката, като институт на облигационното право, е предназначена да обезпечи редовното изпълнение на задълженията на страните, като обезщети и санкционира отклонението от него. Спецификата й се корени в това, че чрез нея участниците в договарянето полагат отнапред измерител на бъдещите си вреди, при конкретна форма на неизпълнение, без да е необходимо те, при проявлението си, да бъдат доказвани. По смисъла на т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г., нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В съобразителната част на тълкувателния акт е подчертано, че преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора, като се вземат предвид специфичните факти и обстоятелства за всеки отделен случай, при съобразяване на примерно посочени критерии като естеството и размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В конкретния случай следва да се отчете спецификата на създадените отношения – сключен предварителен договор с отсрочено плащане на цената на придобиваната недвижимост в рамките на четири години; предаване на фактическата власт върху имота при сключване на договора и ползване на обекта и към настоящия момент – установено от разпита на свидетелите, допуснати пред първата инстанция, депозирали показания, че ключовете за апартамента се намират в свидетелката Ж. упълномощена от представляващия дружеството - въззивник да осигурява достъп до имота; статута на имота като обзаведено жилище във ваканционно селище с ограничен достъп, басейн, озеленяване и алеи. В аспект на всичко изложено, настоящият апелативен състав преценява, че очакваните от неизпълнението на задължението на купувача да престира надлежно и в пълнота покупната цена вреди се изразяват в най-малко две посоки: пропуск на продавача да получи пълната цена на обещаното имущество в уговорените срокове, с оглед възможността му да вложи този финансов ресурс в стопанската си дейност, каквито очаквания спекулативната цел при регистрацията като търговец предполага; и лишаване на собственика от възнаграждение за ползване на имота и неговото амортизиране за периода на обвързаността по предварителния договор. Не следва да се пренебрегва и санкционният елемент от уговорената неустойка, който е с най-висока стимулираща функция. Анализът на гореизложеното позволява формиране на заключение, че в поставения за решаване случай неустоечната клауза в договора е уговорена в границите на прокламираната в чл.9 ЗЗД свобода на договарянето, позволяваща на съконтрахентите включително да отдадат превес на наказателната функция на неустойката, поета от търговец. Съпоставката на размера на неустойката с този на очакваните вреди не разкрива неравновесие, излизащо извън типичните обезпечителна и обезщетителна функции на неустойката. Ето защо следва да се приеме, че клаузата е в рамките на пределите на нравствената допустимост и поддържаното във въззивната жалба възражение за нищожност е неоснователно. Лишено от състоятелност е и възражението за прекомерност на неустойката, съпоставена с краткия, според въззивника, период на ползване от имота, поради законово закрепената неприложимост на подобно възражение относно търговска сделка между търговци – чл.309 ТЗ, какъвто е настоящият случай. В същия контекст е и възражението, че вредите от неизпълнението биха могли да бъдат компенсирани от заплатената като капаро сума. В същината си, това е възражение за прекомерност на неустойката, неоснователно по гореизложените съображения. В допълнение, функционалното предназначение на неустойката – да оразмери предварително предвидимите вреди, без да е нужно те, при проявлението си, да се доказват, отнема, по изрично съгласие на страните, възможността между търговци да се извършва съпоставка между действително проявилите се вреди и размера на неустойката. Неоснователно е оплакването за противоречие със закона, при позоваване на чл.206, ал.3 ЗЗД, поради неприложимост на тази норма при търговските отношения, каквито са развилите се между съдоговорителите – търговци в процесния случай. Анализът на всичко гореизложено позволява формиране на извод за неоснователност на предявената претенция за връщане на даденото по разваления предварителен договор. При доказаност съществуващото за въззиваемото дружество право да задържи платените до момента вноски, като неустойка за развалянето, предявеният иск е неоснователен. Поради функционалната му обусловеност от главния иск, неоснователен се явява и акцесорният иск за мораторната лихва върху претендираната главница. Крайните правни изводи на настоящата апелативна инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Горното обуславя потвърждаване на решението. При този изход от делото, въведеното искане и представените доказателства, на основание чл.78, ал.3 ГПК, дружеството - въззивник дължи заплащане на сторените от въззиваемата страна разноски пред настоящата инстанция, в размер на 3000 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас