Решение № 62 от 19.3.2024 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 306/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК ••• със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „•••“ № 25, офис сграда •••, ет. 2, чрез пълномощника юрисконсулт •••, насочена против Решение № 675 от 27.09.2022 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 331/2022 г. по описа на същия съд. С обжалвания съдебен акт Кюстендилският районен съд е оставил без уважение като неоснователни и недоказани предявените искове да бъде признато за установено в отношенията между страните, че М. Г. В. дължи и следва да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД сумите, както следва: 7232, 67 лева - главница по Договор за потребителски паричен кредит № 2754479, одобрен на 01.06.2017г. и подписан на 02.06.2017 г., за която е обявена предсрочна изискуемост преди входирането на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда; 659, 39 лева - договорна лихва за периода от 01.03.2019 г. – 19.11.2019 г. /датата на прехвърляне на задължението/.; 1303, 81 лева - обезщетение за забава за периода от 02.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда като за периода 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не е начислявана лихва за забава или неустойка в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС - както и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното погасяване на дълга, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 727/2021 по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2420/2021 г. по описа на КРС; Оставил е без уважение като неоснователни и недоказани предявените при условията на евентуалност искове да бъде осъдена М. Г. В. да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД сумите, както следва: 7232, 67 лева - главница по Договор за потребителски паричен кредит № 2754479, одобрен на 01.06.2017 г. и подписан на 02.06.2017 г., за която е обявена предсрочна изискуемост преди входирането на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда; 659, 39 лева - договорна лихва за периода от 01.03.2019 г. – 19.11.2019 г./датата на прехвърляне на задължението/.; 1303, 81 лева - обезщетение за забава за периода от 02.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда като за периода 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не е начислявана лихва за забава или неустойка в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС - както и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното погасяване на дълга, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 727/2021 г. по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2420/2021 г. по описа на КРС. Осъдил е Агенция за събиране на вземания” ЕАД да плати на адв. А. И. сума в размер на 789, 79 лева на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата. Въззивникът релевира доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради неговата незаконосъобразност. Навежда пространни съображения, че въведеното в чл. 10, ал. 1 ЗПК изискване текстът на договора за потребителски кредит да бъде изписан с шрифт не по-малък от 12 пункта, противоречи на приетото в Директива 2008/48/ЕО, предвид което същата разпоредба не следва да бъде прилагана. Възразява срещу приетото от районния съд в мотивите, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, а именно, че декларацията за приемане на застраховането по застрахователна програма, сертификат за застраховка и общите условия към застрахователната програма не е написан на шрифт не по-малък от 12. Твърди, че договорът за застраховка и общите условия към него не са част от договора за потребителски кредит, а касаят отношения на кредитополучателя със застрахователното дружество по повод сключената застраховка, респективно спрямо тях разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е неприложима. Аргументира се подробно, че процесният договор не противоречи на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като подчертава, че единственият начин за установяване размера на използвания шрифт е чрез съдебно-техническа експертиза, а в случая преценката била извършена с „просто око“ без никакво изследване. Счита, че договорът за кредит съответства на изискванията на чл. 33а от ЗПК /по отношение начина на определяне на ГПР и начина на посочването му в договора/, като в чл. 6 от Общите условия, подписани на всяка страница от заемателя била описана методиката за изчисляване на променливия лихвен процент и референтния лихвен процент по разбираем начин и в съответствие с изискването на закона. Излага становище, че договорът съдържа всички задължителни реквизити относно необходимата информация за условията за издължаване на кредита и не съдържа неравноправни клаузи, като съответства на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 12 и т. 20 и чл. 11, ал. 2 и чл. 19 ЗПК. Изразява съгласие с приетото от съда в решението, че съдът не следва да се произнася по наведените от ответната страна възражения. Във въззивната жалба се съдържат изключително пространни доводи относно неправилното определяне и присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение с обжалваното решение. Прави се възражение за липса на предпоставките за предоставяне на безплатна правна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. на ответницата, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за твърдяното материално затруднение. Навежда съображения, че адвокатското възнаграждение за подаване на възражение срещу издадена заповед за изпълнение от длъжника чрез процесуалния му представител следва да се определи съобразно посоченото в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, като не следва да бъде присъждано на основание чл. 7, ал. 7 и чл.7 ал.2 от процесната наредба. Позовава се на съдебна практика и твърди, че при наличие на възражение относно липса на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ на материално затруднено лице, съдът следва да прецени валидността на сключения между довереник и доверител договор за правна защита и съдействие. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноските за двете съдебни инстанции. Прави се възражение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на насрещната страна. Прави се искане за служебно прихващане на присъдените разноски, в случай, че въззивникът бъде осъден да заплати разноски на ответника; евентуално в случай, че такова прихващане не бъде направено от съда, то прави искане за даване указания на ответната страна за посочване на банкова сметка. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна М. Г. В. чрез пълномощника й адв. А. И. от АК – Кюстендил, в който се излага становище за недопустимост на депозираната въззивна жалба поради несъответствие с изискванията на чл. 260, т.1 и т. 4, и чл. 261, т. 2 от ГПК, както и се оспорва същата като неоснователна. Иска се оставянето й без уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се деловодните разноски за въззивното производство. С определение № 458/12.04.2023 г. по гр.д. № 331/2022 г. по описа на РС- Кюстендил е отхвърлена като неоснователна молбата за изменение на Решение № 675 от 27.09.2022 г., постановено по делото и обективирана във въззивна жалба с вх. № 9247 от 21.10.2022 г., в частта, с която „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, е осъдено да заплати на адв. А. И. от АК - Кюстендил сума в размер на 789, 79 лева на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата. Срещу така постановения съдебен акт е депозирана частна жалба вх. № 4800/15.05.2023 г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт •••, в която частният жалбоподател навежда аргументи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, идентични с изложените в депозираната въззивна жалба. Прави се възражение за липса на основание за предоставяне на безплатна правна защита на длъжника. Иска се отмяната на обжалваното определение и произнасяне по съществото на въпроса. Писмен отговор от насрещната страна не е депозиран. Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното: Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка. В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Решението е и допустимо, в частта, в която предявените установителни искове са отхвърлени, а в частта в която по същество са разгледани осъдителните искове, предявени като евентуални, решението е недопустимо.. По правилността: Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните. Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК, във вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД срещу М. Г. В. за установяване дължимостта на суми, за които е издадена Заповед № 154/25.02.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. г. д. № 2420/2021 г. на РС Кюстендил, а именно: 7 232.67 лева - главница по Договор за потребителски паричен кредит № 2754479, одобрен на 01.06.2017 г. и подписан на 02.06.2017 г.; 659.39 лева - договорна лихва за периода от 03.01.2019 г. – 19.11.2019 г. /датата на прехвърляне на задължението/.; 1 303.81 лева - обезщетение за забава за периода от 02.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда, като за периода 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не е начислявана лихва за забава или неустойка в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИПОРНС, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното погасяване на дълга. Претенцията е обоснована с твърдения за сключен между "УниКредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД и М. Г. В. Договор за потребителски паричен кредит №2754479, по силата на който „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД предоставило на ответника сума в общ размер на 8000, 00 лева, платимa на 96 месечни вноски, всяка в размер на 160, 19 лева, при годишен лихвен процент 13, 99% и ГПР 14, 50 %, като общият размер на кредита възлизал на 8400, 00 лева /ведно с такса за разглеждане на документи от 400, 00 лева/, а общо дължимата сума - на 15378, 07 лева, в т.ч. с уговорена застрахователна премия от 10, 90 лева месечно. Вземанията по процесния договор са цедирани на ищеца на 19.11.2019 г. с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания и приложение № 1, неразделна част от него, към Рамков договор за прехвърляне и продажба на вземания от 02.11.2018 г., сключен между "УниКредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД и "Агенция за събиране на вземания" ЕАД. Ответникът не е заплатил дължимия заем, крайният срок за издължаване на който е 01.06.2025 г. За предявените суми е депозирано заявление и издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против М. Г. В. по ч. г. д. № 2420/2021 г. на РС Кюстендил, срещу която длъжникът е подал в срок възражение по чл. 414 от ГПК. В тази връзка на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на вземането, удостоверено в заповедта за изпълнение, с което се обосновават предявените по делото искове в законоустановения едномесечен срок. В срока по чл. 131 от ГПК не е подаден отговор от М. Г. В.. За да постанови обжалваното решение, с което претенциите са изцяло отхвърлени като неоснователни и недоказани, Районен съд - Кюстендил е констатирал несъответствие на договора за паричен заем с императивната разпоредба на чл.10, ал.1 ЗПК, установяваща изискване за формата на договора и в частност размера на шрифта. Констатирал е и несъотвествие на договора с изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а именно в договора да са посочени взетите предвид допускания при определяне на ГПР. Позовал се е на разпоредбата на чл.22 ЗПК, въвеждаща правилото, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия нормативен акт, договорът за потребителски кредит е недействителен. На самостоятелно основание е отчетена нищожност на договора по см. на чл.26, ал.2, предл. второ, поради липсата на постигнато между страните съгласие за договорно обвързване, установимо от липсата на положени подписи по процесния договор, за който законът предвижда да бъде „облечен“ в писмена форма за действителност – арг. от разпоредбата на чл.10, ал.1 и чл.22 от ЗПК. Съдът е приел, че не следва да се присъжда и чистата стойност на кредита, съобразно чл. 23 от ЗПК, тъй като претенциите на ищеца произтичат от договора за потребителски кредит и са на договорно основание, а разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, която е аналогична на чл. 34 от ЗЗД, се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване, поради което произнасянето от съда по чл. 23 от ЗПК би било по нещо различно от поисканото и би обусловило недопустимост на съдебния акт. Пред РС - Кюстендил са ангажирани писмени доказателства, приложени към исковата молба, които не са били оспорени за автентичност, поради което и документите следва да се преценяват от съда като писмено изявление, отразяващо действителната воля за обвързване на ответника с ищеца. От фактическа страна не е спорно сключването на договор за потребителски паричен кредит между ответника и "УниКредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД, за сумата от 8000.00 лева, платима на 96 месечни вноски, всяка в размер на 160.19 лева, при годишен лихвен процент 13, 99% и ГПР 14, 50 %. Няма спор и относно това, че заемната сума е предоставена на заемополучателя. Така установените фактически констатации се потвърждават и от приетото в производството пред районния съд експертно заключение по назначената съдебно – счетоводна експертиза, установяващо, че на 02.06.2017 г. и на основание „Паричен заем 2754479“ е преведена сума в размер на 3041, 12 лева /при кредит от 8000 лева, от които 4958, 88 лева, за рефинансирали задължение по кредит с № 2592840. Общо извършените по процесното задължения погашения възлизат на сума от 1167, 33 лева, като последното погасяване от 58, 25 лева е от дата 01.04.2019 г. Общият размер на главната претенция експертът е изчислил /след приспадане на извършените погасявания/ на сума от 7232, 67 лева. НепогА.ата лихва била в размер на 659, 39 лв. за периода 01.05. – 01.11.2019 г. /след коригиране съобразно изложеното от експерта в о.с.з./ и 52, 003 лева до 19.11.2019 г. Общият размер на лихвата за забава е определен на 1077, 31 лева до датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда и 1360, 14 лева – до датата на подаване на исковата молба. Видно от приложения Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 02.11.2018 г., сключен на основание чл. 99 от ЗЗД, между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ищеца, както и Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 19.11.2019 г. между същите страни, ведно с Приложение № 1 към последния, е че било прехвърлено на ищеца вземането му срещу ответника изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Цесията била потвърдена на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД видно от приложените по делото писмени доказателства – на л. 33 от делото. Съгласно т. 1.2 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, вземанията индивидуализирани в Приложение №1 били неразделна част от договора. Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора, съдържаща описание на процесното вземане на името на настоящия ответник. С представено по делото пълномощно на л. 34 „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД била упълномощена да извърши от името на упълномощителя уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал.3 от ЗЗД, чиито вземания са предмет на индивидуален договор за прехвърляне на вземанията. Било изготвено и изпратено от цедента чрез цесионера уведомление от 29.11.2019 г. по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до длъжника за извършените продажби на вземането. Видно от приложеното на л. 36 от делото известие за доставяне, същото не е потърсено от получателя. От материалите по приложеното ч.гр.д. №2420/2021 г. на КРС, се установява, че в полза на заявителя – ищец, била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 727/2021 г., връчена на длъжника като в законоустановения за това срок същият е депозирал възражение по чл. 414 от ГПК. С оглед на това заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок. Именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство е предявил настоящите положителни установителни искове, а в условията на евентуалност – и осъдителни такива. Пред въззивната инстанция е изготвена съдебно техническа експертиза, от която се установява, че най-вероятната комбинация от параметри на шрифтовете в процесния договор за кредит и приложенията към него е както следва: За Договор за потребителски паричен кредит № 2754479 – вид „Franklin Gothic Heavy“ и размер 12 pt, както и вид „Franklin Gothic Heavy“ и размер 10, 5 pt. За Общи условия за отпускане на потребителски кредит в евро или лева от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД – вид „Tahoma“ и размер 10, 5 pt, както и вид „Franklin Gothic Heavy“ и размер 10, 5 pt. За Погасителен план по Договор за потребителски паричен кредит № 2754479 – вид „Franklin Gothic Heavy“ и размер 10 pt. За Въпросник, Декларации и Съгласие във връзка с финансиране и сключване на застраховка – вид „Cambria“ и размер 10 pt, вид „Minion Pro“ и размер 11 pt, вид „Arial“ и размер 9/10/11 pt, вид „Calibri“ и размер 10 pt и други. При така установеното от фактическа страна, съдът от правна приема следното: Оплакванията във въззивната жалба са свързани с несподеляне извода на районния съд за несъответствие на договора с разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК, както и че въведеното в чл. 10, ал.1 ЗПК изискване противоречи на приетото в Директива 2008/48/ЕО, предвид което същата разпоредба не следва да бъде прилагана. Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, последният по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Според член 10, ал. 1 от ЗПК в редакцията на закона, действаща към датата на сключването на договора / в ред. от изм., Дв. бр. 35 от 2014 г. в сила от 23.07.2014 г./ договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Формата е за действителност и според чл. 22 от ЗПК / в същата редакция, в сила от дата 23.07.2014 г./) неспазването на изискването за форма на договора води до неговата недействителност. За спазване на изискуемата по закон форма за сключване на договорите съдът следи дори и когато липсва възражение на страните, доколкото се касае за приложение на императивни правни норми, неспазването на които по правило обосновава нищожност на правните сделки /тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. Позовавайки се на приетото във въззивното производство експертно заключение, което съдът цени като обективно, обосновано и пълно съдът отчита несъответствие на процесния договор за кредит и приложенията към него, на въведеното с императивната разпоредба на чл.10, ал.1 ЗПК изискване за еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по- малък от 12. Експертът категорично установява отклонение от това изискване при процесния договор, относимо както към формата, така и към размера на шрифта. Следователно налице е нарушение на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК за еднакъв по вид, формат и размер шрифт на всички елементи на договора, а от друга е налице нарушение на изискването за шрифт не по-малък от 12 по отношение на съществената част от елементите на договора, касаещи именно уговорките относно потребителския кредит /приложенията към договора съдържат и шрифт 10/. Във връзка с изложеният във въззивната жалба довод, че разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗПК в частта й, касаеща изискването всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не по- малък от 12, не е в съответствие с Директива 2008/48/ЕО, поради което не следва да се прилага този текст на закона, следва да се посочи следното: С пар. 2 от ДР на ЗПК са въведени разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. С тази директива се цели сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителския кредит и установяването на правила за тях на общностно равнище. В чл.10 от същата се съдържат изисквания относно формата и съдържанието на договорите за потребителски кредит, като действително не е предвидено изискване за размера на шрифта на договора. Следва да се вземе предвид обаче, че директивите дават общите насоки при хармонизиране на националното законодателство на държавите- членки с европейското законодателство. Всяка държава -членка сама може да преценява как ще изпълни тези насоки и с какви конкретни средства. Българският законодател е въвел в ЗПК по-висок стандарт на защита на потребителя, предвиждайки специални технически изисквания към писмената форма на договорите за кредит, което не е забранено от директивата и съответства на нейните цели, а именно защитата на потребителя. С оглед на посоченото съдът приема, че разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗПК не е в противоречие с изискванията на Директива 2008/48/ЕО, поради което този довод е неоснователен. Неоснователни са и доводите на въззивника, поддържани и в първоинстанционното производство, че изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК касае само съдържанието на самия договор, а не и приложенията към него. В случая е несъмнено, че ОУ и погасителния план са част от съдържанието на процесния договор. Посоченото, обосновава извод за недействителност на договора за потребителски кредит, съгласно чл. 22 от ЗПК. При този извод е ирелевантно обсъждането на останалите въведени от ответника възражения във връзка с неоснователността на предявените искове. Въззивният съд намира, че е допустимо по предявен по реда на чл. 422 ГПК иск същият да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, тъй като при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се констатира в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. В тази насока изрично Решение №50056/29.05.2023 г. на ВКС по т.д.№202482022 г., където е отговорено на въпроса: Допустимо ли е предявен на договорно основание осъдителен иск за заплащане на дължими суми по договор за потребителски кредит да бъде уважен на основание чл.23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е достигнал до извод за неговата недействителност. Върховните съдии са приели, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, на основание чл.23 от ЗПК е предвидено задължението за връщане на чистата стойност по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване на потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 в специалния ЗПК. В този смисъл ср. и решение от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3555/2021 г. на ІV г. о. на ВКС; решение №60186 от 28.11.2022 г. по т. дело №1023/2020 г. на ВКС. Настоящият въззивен състав напълно споделя приетото от върховната инстанция, като счита, че няма пречка изложените доводи да се отнесат не само към осъдителна, но и към установителна претенция, предявена в хипотезата на чл.422 ГПК. В случая от заключението по приетата в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза се установява, че на основание „Паричен заем 2754479“ е преведена сума в размер на 3041, 12 лева /при кредит от 8000 лева, от които 4958, 88 лева, за рефинансирани задължения по кредит с № 2592840. Общо извършените по процесното задължение погашения възлизат на сума от 1167, 33 лева, като последното погасяване от 58, 25 лева е от дата 01.04.2019 г. Общият размер на главната претенция експертът е изчислил /след приспадане на извършените погасявания/ на сума от 7232, 67 лева, за която сума следва да бъде уважен и предявения установителен иск. Решението е правилно в частта, в която предявените установителни искове са отхвърлени за вземането на договорна лихва и обезщетение за забава в горепосочените размери и следва да бъде потвърдено. Настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е недопустимо в частта, в която са разгледани предявените като евентуални осъдителни искове, тъй като така предявени исковете са недопустими. В случая и заповедта за изпълнение, установителният иск и осъдителният иск са предявени на едно и също основание, от което произтича вземането на кредитора - облигационното правоотношение, породено от Договор за потребителски паричен кредит № 2754479, одобрен на 01.06.2017 г. и подписан на 02.06.2017 г.. В този смисъл, различните твърдения относно уведомяването на длъжника за настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит, не водят до различие в основанията на предявените искове, тъй като не променят същността на релевираните в подкрепа на спорното правоотношение факти. Заявеният спорен предмет е един и същ, поради което е налице недопустимо съединяване на искове, като фактът на уведомяване с връчване на исковата молба, не води до различие в основанията, на които исковете са предявени, а може да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на исковете по чл. 422 от ГПК, ако такава предсрочна изискуемост е налице. Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта относно предявените при условията на евентуалност искове и производството по делото прекратено. По частна жалба с вх. № 4800/15.05.2023 г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД насочена срещу определение № 458/12.04.2023 г. по гр.д. № 331/2022 г. по описа на РС- Кюстендил: С обжалваното определение е отхвърлена като неоснователна молбата за изменение на Решение № 675 от 27.09.2022 г., постановено по делото и обективирана във въззивна жалба с вх. № 9247 от 21.10.2022 г., в частта, с която „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, е осъдено да заплати на адв. А. И. от АК - Кюстендил сума в размер на 789, 79 лева на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.: За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че при наличие на договор, с който е уговорено осъществяване на процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА, възражението, че ответникът не е материално затруднен и е бил в състояние да заплати възнаграждение на упълномощения от него адвокат, не обосновава извод за неоснователност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. Посочил е, че изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Установеният в гражданскопроцесуалния кодекс принцип е, че разноските се понасят в зависимост от изхода на делото. Настоящият съдебен състав се солидаризира с извода на първоинстанционния съд, че възражението, че ответникът не е материално затруднен и е бил в състояние да заплати възнаграждение на упълномощения от него адвокат, не обосновава извод за неоснователност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в определение№ 163/3.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I ГО, определение № 505 от 22.12.2017 г. по ч. гр. д. № 4887/2017 г., III ГО, определение № 400 от 15.10.2020 г. по ч. т. д. № 1826/2020 г., II ТО, определение № 429 от 15.06.2023 г. по ч. т. д. № 413/2023 г., I ТО. и др., страната, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл. 248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските, като в този случай носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. Именно страната релевирала възражението следва да представи най-късно в производството по чл. 248 ГПК доказателства в подкрепа на твърдението си, че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по съображения, различни от посочените в чл. 38 ЗА. За съда не съществува задължение служебно да изследва въпроса за наличието на предпоставки за оказване на безплатна правна помощ, нито да събира доказателства в подкрепа или опровержение на твърденията на една от страните по делото, като в конкретния случай, предвид качеството на оспорващата страна юридическо лице и търговец по занятие, на още по-малко основание съдът дължи служебно да събира доказателства за проверка на твърденията на същата. В този смисъл неоснователно е искането на жалбоподателя съдът служебно да изиска справки, от които да е видно материалното и семейно положение на ответницата в първоинстанционното производство. В производството пред КнРС В. е била представлявана от адв. И., като видно от представения договор за правна защита и съдействие вместо възнаграждение е посочено „безплатно“, както и чл. 38 ЗА. Не са налице данни между ответницата и пълномощника да е било уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение. Принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. При предоставяне на безплатна правна помощ размерът му се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 като не по-нисък от предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Видно от данните по делото, първоинстанционният съд е осъдил ищцовото дружество да заплати на адв. И. възнаграждение в размер на 789.79 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, така присъденото адвокатско възнаграждение се равнява на минимално дължимото при осъществяване на процесуално представителство по гражданско дело с материален интерес в размер на 9 195.87 лв., каквото е първоинстанционното. Неотносимо е възражението на настоящия жалбоподател, че не се дължи възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, тъй като такова не е присъдено от първоинстанционния съд. Единственото присъдено възнаграждение е за осъществено процесуално представителство в исковото производство. С оглед на изложеното, обжалваното определение, се явява принципно правилно, но доколкото съдът ще уважи частично исковата претенция за дължима главница, което ще рефлектира върху дължимата по реда на чл.38 от ЗА сума за адвокатско възнаграждение на адв. А. И. за осъществено в производството процесуално представителство на ответника, то обжалваното определение ще бъда отменено. По разноските: С оглед изхода на производството на ищцовото дружество, на основание чл.78, ал.1 ГПК, се дължат разноски по компенсация. Същите, съгласно представен списък по чл.80 ГПК, претендирани за заповедното и първоинстанционното производство, са както следва: заплатена държавна такса в заповедното производство, юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, платена държавна такса в исковото производство, юрисконсултско възнаграждение в исковото производство, платен депозит за изготвяне на съдебно – счетоводна експертиза. За въззивното производство се претендират разноски, както следва: заплатена държавна такса за въззивното производство, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8, изр. второ от ГПК, размерът на присъденото в полза на юридически лица или еднолични търговци възнаграждение, не би могъл да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Съгласно чл.37 от ЗПП заплащането е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на МС. Въз основа на този разпоредба е приета и Наредбата за заплащане на правната помощ. Следователно размерът на юрисконсултско възнаграждение следва да се определи от съда, според вида на делото и в размерите, определени в НПП. Изхождайки от тези правила съдът е приложил разпоредбата на чл.25 от НПП, предвиждаща размер на възнаграждението от 100 до 300 лева В настоящата хипотеза съдът намира, че възнаграждение в размер от 50 лева за заповедното производство и от по 100 лева за съдебна инстанция е справедливо и съотносимо с извършените процесуални действия и фактическата и правна сложност на производството. Изчислени по компенсация, дължимите на ищцовото дружество деловодни разноски, са както следва: за заповедното производство - 183.98 лева, за първоинстанционното исково производство – 498.58 лева и за въззивното производство – 389.89 лева. Ответникът е бил представляван от адвокат в хипотезата на безплатно процесуално представителство. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на адв. И. се дължи възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответника в производството пред районния и въззивния съд, възлизащо на сумата от по 168.61 лева за всяка съдебна инстанция, определено по реда на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.1994 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът не следва да редуцира по реда на чл.78, ал.5 ГПК така определеното адвокатско възнаграждение, доколкото същото е в минималните размери, определени по Наредбата. Съдът не може да извърши прихващане, каквото искане е заявено с въззивната жалба, между евентуално присъдените на ответника суми за разноски с вземанията на ищцовото дружество за неплатена, но дължима главница, доколкото титуляр по вземането за разноски за адвокатско възнаграждение е адвоката, осъществил безплатно процесуално представителство на ответника в производството. По обжалваемостта: Въззивното решение подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, Кюстендилски окръжен