Решение № 4940 от 23.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9227/2024 г.

Производството е по реда на чл. 435, вр. чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 88370/09.08.2024 г. срещу Разпореждане на ЧСИ от 01.07.2024г. по описа на ЧСИ А.П. от длъжника Д. С. Д., с което е оставена без уважение молбата за прекратяване на изп. дело № 1348/2014г. по описа на ЧСИ А.П., рег. № 849, район на действие – Софийски градски съд на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Частният жалбоподател твърди, че е поискал прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като молбата му е била оставена без уважение неоснователно от ЧСИ. Твърди се, че изпълнителното дело е било прекратено на 07.01.2021г. поради това, че за период от повече от две години не са поискани, нито са били предприемани изпълнителни действия. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното разпореждане и да бъдат установени предпоставките за прекратяване на изпълнителното дело. Претендират се разноски. В срока по чл. 436, ал. 3 ГПК взискателят е депозирал становище. Намира жалбата за неоснователна и моли да бъде потвърдено разпореждането на ЧСИ. По делото са постъпили мотиви от съдебния изпълнител по реда на чл. 436, ал. 3 ГПК. ЧСИ излага становище за допустимост, но неоснователност на жалбата. Поддържа, че в случая не са налице предпоставките по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Софийският градски съд, като взе предвид становищата на страните и материалите по делото, намира за установено следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок чрез надлежно упълномощено лице, срещу акт на съдебния изпълнител, който подлежи на обжалване. Представен е документ за внесена държавна такса в съответния размер. Ето защо, тя е процесуално допустима. По съществото на жалбата, настоящият съдебен състав приема следното: В чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е предвидено, че когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява. С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Смисълът на тази правна норма е свързан с това, че в изпълнителния процес, за разлика от исковия такъв, лицето, по чието искане той е образуван /взискателят/, има задължението със свои действия да поддържа неговата висящност, поради което разпоредбата свързва прекратяването на изпълнителното дело с пасивно поведение на взискателя – същият да не е поискал извършване на изпълнителни действия за период от две години. Изпълнителното дело е образувано по молба на взискателя „Топлофикация София“ ЕАД на 06.10.2014г. въз основа на издаден изпълнителен лист срещу К. Г.Б. - наследодател на жалбоподателя. На 06.11.2014г. е наложен запор върху получаваната от Б.а пенсия. На 02.02.2016г. взискателят е подал молба до ЧСИ за предприемане на изпълнителни действия – насрочване опис на движими вещи. Видно от извършената на 08.06.2017г. справка К. Б.а е починала на 11.01.2016г., като липсва изричен акт на ЧСИ за спиране на производството. Следващото изпълнително действие е налагането на запор с разпореждане на ЧСИ от 19.06.2024г. От така описаните действия по изпълнителното дело, се налага извод, че изпълнителното дело е било перемирано на 02.02.2018г., тъй като от подаване на молба от взискателя за насрочването на опис на движими вещи на 02.02.2016г. до налагането на запор на 19.06.2024г., са изтекли повече от две години. Ето защо, прекратяване на изпълнителното дело е настъпило по силата на закона, с изтичане на 2 години от последното изпълнително действие, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С оглед на изложеното, съдът приема, че същото е перемирано на 02.02.2018г. Постановлението на съдебния изпълнител има само декларативно, но не и конститутивно действие, тъй като перемпцията настъпва по силата на закона. Настъпилата перемпция по това дело не води автоматично до извод, че погасителната давност също е изтекла, но това не е предмет на настоящето производство. В случая е спорен въпросът дали при спряно изпълнително производство по реда на чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК текат процесуалните срокове, включително този по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК или напротив - докато изпълнителното производство е спряно, срокове не текат. Съобразно общата разпоредба на чл. 61 ГПК при спиране на производството се спират и всички започнали да текат, но неизтекли още срокове. В същото време обаче уредбата на спиране, възобновяване и прекратяване на производството, предвижда или служебно задължение за съда да отстрани пречката, довела до спиране (чл. 230, ал. 1 ГПК) или ако възобновяването зависи от волята на страните - въвежда краен срок, през който делото е спряно, след изтичане на който същото се прекратява (чл. 230, ал. 2 и чл. 231, ал. 1 ГПК). Така например съгласно чл. 230, ал. 2 и чл. 231, ал. 1 ГПК при смърт на ответника, ищецът е длъжен в 6-месечен срок да посочи правоприемници, а при спиране на делото по общо съгласие на страните - в 6-месечен срок някоя от страните следва да поиска възобновяване. При неизпълнение на това задължение делото се прекратява. В изпълнителния процес е предвидена нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, съгласно която изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Спорният по делото въпрос е тече ли срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК при спряно изпълнително производство. Разпоредбата на чл. 432 ГПК предвижда различни хипотези при които изпълнението се спира. Едната хипотеза е на спиране на принудителното изпълнение от съда по чл. 432, ал. 1, т. 1 и т. 4 - в случаите на допуснато обезпечение на иск чрез спиране на изпълнителното производство, когато съдът спре допуснато предварително изпълнение след представяне на обезпечение или при отмяна на решението или когато съдът спре изпълнението до произнасяне по жалба от съдебния изпълнител и др. В този случай спирането на принудителното изпълнение е разпоредено от съда и за съдебния изпълнител е налице забрана да извършва действия по осребряването на имуществото на длъжника. В тази хипотеза дори и съдебният изпълнител да постанови акт за спиране на изпълнителното дело, то той ще има само констативно значение, за внасяне на яснота пред страните в производството, а правното действие на спирането настъпва от акта на съда. Втората хипотеза на спиране на изпълнителното производство е с акт на съдебния изпълнител - по чл. 432, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и включва две групи предпоставки: обективни и субективна. В случаите по чл. 432, т. 3 ГПК са налице промени, отнасящи се до гражданскоправния статут на страните (промени в правоспособността, дееспособността или правосубектността), водещи до необходимост от предприемане на действия по конституиране на правоприемници, учредяване на настойничество или попечителство и т. н. В тези случаи са налице обективни причини, стоящи извън волята на страните, при настъпване на които съдебният изпълнител следва да постанови акт за спиране на производството, като доктрината приема, че актът също има констативно действие. За разлика от тази група обективни предпоставки, спирането по чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК е при настъпване на субективна предпоставка - изявление на взискателя, адресирано до съдебния изпълнител, съдържащо искане за спиране на производството. Законът не предпоставя в какви случаи взискателят може да иска спиране, това е оставено изцяло на неговата преценка и воля. Тази хипотеза на спиране на изпълнението е най - близка до спирането в исковото производство по чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК - по общо съгласие на страните. За да се отговори на спорния по делото въпрос - тече ли срокът за перемиране на изпълнителното дело по време на спряно изпълнително производство, следва да се отчитат спецификите на различните хипотези на чл. 432, ал. 1 ГПК. Когато е налице спиране на принудителното изпълнение, постановено с акт на съда, действа забрана за страните и съдебния изпълнител да предприемат действия по осребряване на имуществото на длъжника. Ето защо в този случай срокове, включително този по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не текат - в противен случай има опасност от погасяване на правата на кредитора, каквато не е целта на спирането. По настоящото изпълнително дело е констатирано, че последното поискано от взискателя изпълнително действие преди смъртта на длъжника е извършено на 02.02.2016 г., а именно опис на движимите вещи6. От този момент нататък до постановяване на разпореждането за конституиране на частния жалбоподател и налагането на запор върху банковите му сметки от 19.06.2024г. не са предприети извършване на каквито и да е действия по делото. За един продължителен период от време по изпълнителното дело не са положени усилия за осъществяване на целта на изпълнителния процес – удовлетворяване на взискателя. Настоящият състав на съда не споделя мнението на ЧСИ, че в случай на смърт на длъжника при спиране на изпълнителното производство по силата на закона не възникват задължения за срочни действия на ЧСИ и на взискателя и това спиране и бездействие могат да продължат неограничено във времето. Не може де бъде споделено виждането, че законът не обвързва със санкцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК бездействието на взискателя, тогава, когато длъжникът е починал в хода на изпълнителното производство. Дори при смърт на длъжника взискателят има задължения за предприемане на необходимите действия за поддържане на висящността на изпълнителното производство. В настоящия случай, предвид изложеното по – горе за липсата на изпълнителни действия в посочения период, производството следва да се приеме, че изпълнителното производство е прекратено по право на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, независимо от това, че смъртта на длъжника е спряла изпълнението на осн. чл. 432, ал. 1, т. 3 от ГПК. Спирането на изпълнението по чл. 432, ал. 1, т. 3 от ГПК не препятства възможността взискателят да поиска извършване на изпълнителни действия, а препятства само възможността някои изпълнителни действия да бъдат извършени докато трае спирането. Спирането на изпълнението по силата на закона при смърт на длъжника не дава възможност за процесуално бездействие на взискателя и не препятства инициативата му за посочване на наследници на починалия длъжник, и възможността му да насочи изпълнение спрямо тях. Нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК предвижда специфична хипотеза на прекратяване на изпълнителното производство поради бездействие на взискателя. Тази норма е специална, безусловна и изключва приложението на общите разпоредби, които противоречат на нейната цел. Именно защото за разлика от исковия процес в изпълнителния процес взискателят е длъжен да обезпечи движението на производството, нормите, които са приложими в исковия процес не във всички случаи са приложими и в изпълнителния процес. В този смисъл и решение № 45 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г., IV г. о., ГК, с което е прието, че задължението за предприемане на адекватни действия в изпълнителния процес съществува за взискателя дори и при спряно изпълнение. Извършването на изпълнително действие има значение при течение на погасителната давност. За преклузивния срок по чл.433, ал.1, т.8 КЗ, по силата на самия закон, имат значение действията на взискателя – искане от негова страна, отправено до съдебния изпълнител, за извършване на изпълнителни действия. При наличие на надлежно искане на взискателя за извършване на изпълнителни действия е без значение дали ЧСИ реално е предприел изпълнителни действията и дали е реализиран съответният способ. В настоящия случай, взискателят не е отправял искания, които да са в състояние да прекъснат този срок. Предвид изложеното по-горе, настоящият съд намира, че през процесния период е настъпила перемпция по отношение на вземането към длъжника, поради което и незаконосъобразен е отказът на ЧСИ и същият следва да бъде отменен, като следва да се постанови прекратяване на производството по изпълнителното дело. Неоснователна се явява претенцията на частния жалбоподател за присъждане на разноски за настоящото производство. В производството по реда на чл. 435 ГПК предмет на съдебен контрол е процесуалната законосъобразност на действията и актовете на органа по принудително изпълнение, поради което субект на отговорността за обезщетяване на причинените от тях вреди (в т. ч. разходи за обжалването им по реда на чл. 435 ГПК), е съдебният изпълнител. Той обаче не е страна в съдебното производство по обжалване на действията и актовете му, поради което и общият ред за присъждане на разноски, предвиден в чл. 78 и чл. 81 ГПК в случая е неприложим. Водим от горното, съдът