Решение № 4068 от 6.2.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 12058/2023 г.

Производството по обжалване на РА не е контролно - отменително, а е процес по същество, поради което съдът следва да реши, с оглед на събраните по делото доказателства, дали се дължи данък и в какъв размер. По приложението на материалния закон съдът намира следното: Възникването на правото на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС е обусловено от качествата данъчнозадължено лице на доставчика и на получателя /вж. т. 25 от решението на СЕС по дело С-18/13/, своенето на данъчния документ от получателя – чл. 71, т. 1 ЗДДС, получаването на стоките/услугите по доставката /“…действителното извършване на облагаемата сделка…“ според т. 30 от решението на СЕС по дело С-642/11/ и отреждането на полученото за икономическата дейност на ДЗЛ /така т. 36 от решението на СЕС по дело С-153/11/. Отсъствието на който и да елемент от пораждащия правото на приспадане фактически състав изключва възникването на правото. Възникването на правото на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС е обусловено от: качествата данъчнозадължено лице на доставчика и на получателя / т. 25 от решението на СЕС по дело С-18/13 - „ …от текста на член 168, буква а/ от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице“/; притежаването на данъчния документ от получателя - чл. 71, т. 1 ЗДДС; получаването на стоките/услугите по доставката / правото на приспадане на начислен ДДС по принцип е свързано „с действителното извършване на облагаема сделка“- т. 30 от решението на СЕС по дело С-642/11/; отреждането на полученото за икономическата дейност на ДЗЛ / т. 36 от решението на СЕС по дело С-153/11- „от член 168 от Директивата за ДДС следва, че …данъчнозадълженото лице, което в това си качество придобива стока, използва тази стока за нуждите на своите облагаеми дейности…, то има право да приспадне дължимия за тази стока или платен ДДС…“/. Отсъствието на който и да елемент от пораждащия правото на приспадане фактически състав изключва възникването на правото. Съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК във връзка с § 2 от ДР ДОПК, лицето което, претендира право на данъчен кредит, следва да докаже по пътя на главно и пълно доказване, че са налице законоустановените предпоставки по чл. 68 от ЗДДС и чл. 69 от ЗДДС за възникване на правото на данъчен кредит. Наличието на реална доставка е материалноправно изискване за признаване правото на ДК, респ. липсата на доставка е основание да се откаже това право поради нарушение на основни принципи на системата на ДДС – наличие на реална икономическа дейност и данъчен неутралитет, който цели да освободи от данъчна тежест единствено реалните икономически дейности. Вече се посочи, че изцяло в доказателствена тежест на ревизираното лице е да докаже твърдения от него, благоприятен положителен факт от обективната действителност, за наличие на реални доставки на стоки и услуги. Основание за този извод се намира, както в общата процесуална разпоредба на чл.154, ал.1 ГПК, така и в практиката на СЕС - т.37 от решение на СЕС от 18.07.2013 г. по дело С-78/12 „Евита-К“: лицето, което иска да приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Изводите за наличие на реални доставки на стоки или услуги, респ. липсата им, както и данните за знание у получателя за извършена от някой от доставчиците по веригата измама, следва да се направят въз основа на „обективни факти“ - факти и обстоятелства от обективната действителност, при съвкупната преценка на които може да се направи извод в подкрепа на едната или другата теза при общото разпределение на доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК и чл.170, ал.1 АПК. Националният съд следва да определи във всеки отделен случай в зависимост от фактите по делото дали е налице прехвърляне на правото на разпореждане със съответната вещ като собственик /т.34 от решение на СЕС от 18.07.2013 г. по дело С-78/12 Евита-К ЕООД/ и в съответствие с националните правила на доказването да направи обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора /т.37 от същото решение/, за целта на която преценка може да вземе предвид данни относно предхождащи или следващи доставки /т.38 от същото решение/, като част от обективните данни за наличие или не на реални доставки. Когато документите, представени от получателя по спорните доставки, също разкриват нередовности, това следва да бъде отчетено при извършване на общата преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства в главното производство от националната юрисдикция (т.57 и т.63 от решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11 „ЛВК-56“ ЕООД). Доказването на реална доставка на стока предпоставя установяване на обстоятелствата, че доставчикът е разполагал със стоки от същия вид и количество като фактурираните и че това количество фактически е предадено на получателя. Доставката на услуги подлежи на данъчно облагане само ако между доставчика и получателя съществува реално правоотношение с достатъчно индивидуализиран предмет, в рамките на което се разменят конкретни взаимни престации, като полученото от доставчика възнаграждение представлява действителната равностойност на предоставената услуга /т. 29 от решение от 27.03.2014 г. по дело С-151/13/ и само ако е налице пряка връзка между доставената услуга и получената насрещна престация. При доставките на услуги е относимо изследване дали при възлагане на услугата страните са договорили по достатъчно конкретен начин вида й и дължимия резултат и какви отделни компоненти формират договорната цена, защото индивидуализираното в достатъчна степен възлагане улеснява проверката дали е налице достатъчно конкретизирано приемане на резултата от изпълнението. Предаването на резултата от извършената услуга трябва в пълнота да съответства на предмета на възложеното и да позволява пълна индивидуализация на извършеното – предмет, период, ползвани трудови и материални ресурси и направените във връзка с тях разходи от доставчика, както и данни къде се извършва приемо-предаване и между кои физически лица като представители на търговците, което е в съответствие със задължението им по чл.302 ТЗ. Съгласно чл. 71, т. 1 ЗДДС, който точно транспонира чл. 178, § б. а) от Директива 2006/112, същият изисква данъчно задълженото лице да притежава данъчен документ, отговарящ на изискванията на чл. 114, за да упражни правото си на приспадане на ДДС. Тази формална предпоставка задължително трябва да е налице / в този смисъл Решение от 15 септември 2016 г. по дело С-516/14, Barlis 06, т. 41 и цитираната там практика/. Според т. 27 от решението на СЕС по делото Barlis 06 целта на данните, които задължително трябва да фигурират във фактурата, е да могат данъчните административни органи да контролират плащането на дължимия данък и ако е необходимо, наличието на право на приспадане на ДДС. Липсата на фактура и данни за вида на доставката са пречка за извършването на проверка относно наличието на доставка и използването й за следващите облагаеми доставки от получателя, което е самостоятелно и достатъчно основание за отричане на претендираното данъчно предимство. На жалбоподателя изрично е указано, но не е представил Фактура № 0000000120/28.10.2019г. издадена от „Линд БГ“ ЕООД на „Биософ България“ ООД; Фактури №№ 2000000275/07.10.2019г. и 2000000299/16. 10.2019г. издадени от „Зиндер“ ЕООД на „Биософ България“ ООД заедно със съпътстващи документи, като договор, приемо-предавателен протокол; Фактура № 0000000158/15.11.2019г., издадена от „Белона“ ЕООД на „Биософ България“ ООД, по които е упражнено право на данъчен кредит. Отново следва да се припомни, че жалбоподателят е този, върху който лежи доказателствената тежест. Именно той, в качеството на лице, претендиращо право на данъчен кредит, следва да докаже наличието на една от предпоставките за надлежно упражняване на правото, а именно, че притежава данъчен документ /в случая фактура/, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 и чл. 115 от ЗДДС. Доколкото това не е сторено, то следва да се приеме, че не е налице условието, предвидено в разпоредбата на чл. 71, т. 1 от ЗДДС за надлежно упражняване на правото на данъчен кредит. Също така, относно „ЗИНДЕР“ ЕООД, по отношение на твърдените доставки на услуги, не са представени съпътстващи документи като Договор, Приемо- предавателен протокол за свършената работа, с оглед на което не е установено какъв е вида на услугите, тяхното количествено измерение, количествено- стойностни сметки. Несъмнено при услугите съгласно чл. 9 от ЗДДС следва да се установи предаване на резултата от доставчика на получателя, което в случая не е сторено. В откритото производство по чл. 193 и сл. ГПК относно представените по делото фактури за доставките от „ЛИНД БГ“ ЕООД /извън ф- ра № 0000000120/28.10.2019г., която не е налична/, след като процесуалния представител на Директора на Д“ОДОП“ изложи съображения, че фактурите не са автентични, то изцяло в доказателствена тежест на дружеството – жалбоподател е да докаже тази автентичност. Процесуалният способ на административния орган като ответник в процеса, е да оспори документа по реда на чл. 193 и сл. ГПК, което в настоящия случай същият, чрез процесуалния си представител, е извършил в срок. След като жалбоподателят не е ангажирал доказателства съобразно разпределената му доказателствена тежест по чл.193, ал.3 ГПК, съдът прие оспорването за доказано, респ. оспорените документи /фактури № № 65/01.10.2019г., 85/10. 10.2019г, 98/16.10.2019г., 110/22.10.2019г./не съдържат автентичен подпис на посоченото да ги е съставило и подписало лице, от управителя на доставчика „Линд БГ“ ЕООД. Не се доказват доставките от „Линд БГ“ ЕООД и защото не се установява материално- техническа и кадрова обезпеченост у „Линд БГ“ ЕООД, че това дружество е разполагало със стоките и с възможност да извърши доставките. Относно доставките на стоки по шестте фактури от „АВИСАГА“ ЕООД, са оспорени и представените приемо-предавателни протоколи към тях, а относно доставките от „БЕЛОНА“ ЕООД е оспорен и ППП между „Биософ България“ ООД и „Белона“ ЕООД към фактура №0000000153/ 28.10.19г., както и Рамков договор от 01.10.19г. между „Биософ България“ ООД и „Белона“ ЕООД/ въз основа на който договор се твърди да са извършени доставки/. Съгласно заключението на СГЕ подписите за „Изпълнител“ в Приемо-предавателни протоколи между „Биософ България“ ООД и „АВИСАГА“ ЕООД към фактури № № №0000000160/12.05.21 г., №0000000162/17.05.21г., №0000000163/ 19.05.21г, №0000000164/25.05.21г., №0000000166/ 27.05.21 г., №0000000159/10.05.21г не са положени от посоченото в ППП лице –Е. К., управител на „АВИСАГА“ ЕООД, а съгласно ДСГЕ, подписите за „Изпълнител“ в Приемо-предавателен протокол между „Биософ България“ ООД и „Белона“ ЕООД към фактура №0000000153/ 28.10.19г и „за изпълнителя“ в Рамков договор от 01.10.19г. между „Биософ България“ ООД и „Белона“ ЕООД не са положени от управителя на „ БЕЛОНА“ ЕООД - Д. Г. Д.. С оглед заключенията по СГЕ и ДСГЕ съдът прие оспорването за доказано, респ. посочените по- горе документи не съдържат автентичен подпис на управителите на доставчиците„АВИСАГА“ ЕООД и „БЕЛОНА“ ЕООД. Следователно, тези протоколи и договора, са оспорени по чл. 193 от ГПК и оспорването е успешно, поради което документите не следва да бъдат ценени като годни писмени доказателства. Дължим е извод за липса на реално осъществено приемо-предаване на стоките по визираните спорни фактури, издадени от „АВИСАГА“ ЕООД и „БЕЛОНА“ ЕООД, поради което не е осъществено изискването за „доставка на стоки“ по смисъла на чл.14, пар.1 от Директива 2006/112/ЕО като сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице с цел да се разпорежда фактически с нея като собственик. Следва да се маркира, че принципно съгласно чл. 301 от ТЗ, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Доказателства в подобна насока не са ангажирани. Не са налице никакви данни въпросните документи да са подписвани примерно от работници или служители на доставчиците. Напротив, доставчиците не са имали назначени работници или служители. Доказателствата по делото сочат за липса на материално- техническа и кадрова обезпеченост у доставчиците „Линд БГ“ ЕООД, „Ависага“ЕООД, „Белона“ ЕООД, „Зиндер“ ЕООД. Не са установява доставчиците „Линд БГ“ ЕООД, „Ависага“ЕООД, „Белона“ ЕООД да са разполагали със съответните стоки и възможност да ги доставят на дружеството – жалбоподател, а доставчикът „Зиндер“ ЕООД да е разполагал с възможност да извърши доставка на услуги, което указва на липса на реалност на доставките. С РА е установено и задължение по ЗДДС за м. 12. 2021г. за лихва от 9, 67 лв. за деклариран, но невнесен изцяло резултат, като жалбоподателят не излага съображения относно тази оспорена част от акта. Следва да се посочи, че на основание чл. 175 от ДОПК се дължи визираната в РА лихва. РА в оспорената част е постановен в съответствие с материалния закон, а жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена. Предвид своевременно направено искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, такива следва да бъдат присъдени - съобразно материалния интерес, в размера по чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 2 102, 76 лв. На основание изложеното, чл.160, ал.1 ДОПК, съдът