Решение № 2390 от 17.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12256/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от А. А. К. срещу решение № 9425/23.08.2022г. постановено по гр.д. № 40426/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 69 състав, в частта, с което е уважен предявения срещу нея от ГАРАНЦИОНЕН ФОНД иск с правно основание чл. чл.288 ал.12 вр. ал.1 т.2 б. „а” от КЗ /отм/ за сумата от 17847, 24 лева, представляваща регресно вземане за платени застрахователни обезщетения за неимуществени вреди на основание определянето им с решение на УС на ГФ, както и по влезли в сила решения по гр. д. № 15570/16г. по описа на СГС, I ГО, 9-ти с-в и гр.д. №5724/18г. по описа на САС, 8 с-в, на В.П. в качеството й на пострадал като пътник на „АТВ „Shinerah 350 ST“ без регистрационен номер и без сключена задължителна застраховка „ГО“ при ПТП, настъпило на 08.06.13г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба- 09.07.2021г. до окончателното изплащане на сумата. Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваната му част. Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд не е приложил правилно материалния закон, като не е съобразил липсата на ненадлежна материална легитимация на ответника по иска с оглед разпоредбата на чл.48 ал.1 от ЗЗД и обстоятелството, че към датата на процесното ПТП същата е била непълнолетна, което обуславя отговорността на родителя й, при когото е живяла и в тази връзка дори решенията, с които ищецът е осъден да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди от процесното ПТП на пострадалото лице и по което ответника е била привлечена като трето лице помагач, не могат да й се противопоставят /обвързващата сила на мотивите/. Счита, че районният съд неправилно е определил момента, от който започва да тече давността за регресното вземане на Гаранционен фонд и твърди, че още към дата 08.06.2018г. същото е погасено по давност. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и постановено друго, с което иска се отхвърли за пълния претендиран размер. Претендира разноски. Въззиваемата страна ГАРАНЦИОНЕН ФОНД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи, поради което счита, че същото следва да потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е материално легитимиран да отговаря по предявения иск, както и вземането на ГФ към датата на подаване на исковата молба не е погасено с изтичане на 5-годишната давност. Претендира разноски за въззивното производство. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.288 ал.12 вр. ал.1 т.2 б. „а” от КЗ /отм/ сега – чл.588 ал.7 от КЗ вр. чл.45 ал.1 от ЗЗД вр. чл.52 от ЗЗД. В цитираните разпоредби е уредено специално регресно право на Гаранционния фонд срещу делинквента причинил виновно ПТП, което се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. настъпване на пътнотранспортно произшествие по вина на ответника с причинени имуществени/неимуществени вреди на трето лице на територията на Република България т.е. осъществен деликт по смисъла на чл.45 ал.1 от ЗЗД 2. липса на задължителна застраховка гражданска отговорност относно лекия автомобил управляван от виновния водач и който има обичайно местопребиваване на територията на Република България 3. изплащане на обезщетение от Гаранционен фонд на увреденото лице в размер съответен на причинените вреди. Решението в частта, с което е частично е отхвърлен предявения от ГАРАНЦИОНЕН ФОНД срещу А. А. К. иск с правно основание чл.288 ал.12 вр. ал.1 т.2 б. „а” от КЗ /отм/, като необжалвано, е влязло в законна сила. С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: дали ответникът е материално легитимиран да отговаря по предявения иск, при условие, е към датата на виновно причиняване на ПТП е била непълнолетна; вземането на ГФ за изплатени обезщетения на пострадалите лица, към датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело, погасено ли е по давност. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното: Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд, а именно: на 08.06.2013г., около 16: 50 часа е настъпило пътнотранспортно произшествие в с. Лозен, на ул. „В. Левски“, на 1210м от № 53 по причина на противоправно поведение на А. А. К., водач на АТВ марка “Shinerax”, модел: „350 ST”, без регистрационен номер, без сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, като ответника е управлявала МПС без да притежава необходимото свидетелство за управление на МПС. Вследствие на описаното ПТП на В.П. П. са причинени травматични увреждания, за които с влязло в сила решение № 131/04.11.2020г. т.дело № 2645/2019 на ВКС, ТК, ГФ е осъден да заплати на пострадалото лице на основание чл.288 ал.1 т.2 б. „б“ от КЗ /отм/ застрахователното обезщетение в размер на 9000 лв., ведно със съответните разноски по делото /за които частично са влязли в сила решенията на двете предходни инстанции -решение № 3945 от 18.06.2018г. на СГС, I ГО, 9- ти състав е обжалвано и по което е постановено решение № 2142/02.09.2019г. по гр.д. № 5724 по описа на САС за 2018г., ГО, 8 /. В производството по горецитираните дела, ответника е била привлечена като трето лице помагач на страната на Гаранционен фонд по реда на чл.219 ал.1 от ГПК, но срещу нея не са предявени обратни искове от Гаранционния фонд. Въз основа на цитираните влязли в сила съдебни решение са издадени изпълнителни листове и по които са образувани изп. дело № 20208390400688 и изп. дело № 20208390400687. До „Гаранционен фонд“ са изпратени покани за доброволно изпълнение, като по изп. дело № 20208390400688 е посочено, че се дължи общо сума от 1408, 78 лв., включващи 751, 99 лв. неолихвяема сума, 177 лв.-обикновени такси и разноски по изп.д., както и такса по т.26 от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ в размер на 129, 79 лв. в полза на ЧСИ, както и 350 лв. адв. възнаграждение по изп. дело. По изп. дело № 20208390400687 в поканата е отбелязано, че се дължи общо сума от 14 728, 62 лв., включващи 9000 лв. главница, 3620 лв. лихви, 177 лв. разноски по изп.д., както и такса по т.26 от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ в размер на 1223, 62 лв. в полза на ЧСИ, както и 708 лв. адв. възнаграждение по изп. дело. На 02.12.2020г., 30.11.2020г. описаните суми са заплатени от ГФ, в т.ч. и държавната такса от 620 лв. в полза на СГС. Във връзка с предявена извънсъдебна претенция от пострадалото лице В.П. към ГФ във връзка с процесното ПТП, ГФ извънсъдебно е платил на 07.12.2016г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4500 лв. Няма спор между страните, че към датата на ПТП - 08.06.2013г., А. А. К. е била непълнолетна на 17 години. На първо място е необходимо да направи уточнението, предявеното регресно право за ищеца възниква и става изискуемо в момента, в който Гаранционният фонд е заплатил на заместващото обезщетение на пострадалия – на вслучая след 01.01.2016г т. е. по действащия КЗ –/арг. чл. 558 ал. 7 КЗ, във вр. с чл. 378, ал. 5 КЗ и тълкувателните разяснения, дадени по т. 14 ППВС № 7/77 г., поради което и предявеният регресен иск следва да се квалифицира именно по чл. 558 ал. 7 КЗ. Доколкото текстът на двете разпоредби и по действиящия КЗ – чл.588 ал.7 КЗ и по отм. КЗ – чл. чл.288 ал.12 вр. ал.1 т.2 б. „а” от КЗ /отм/, както и са разгледани всички заявени от ищеца обстоятелства заявени в исковата молба и относими към предпоставките за възникване на суброгационното му право, то решението е допустимо, като въззивният съд следва да посочи правилната правна квалификация. Гореизложените фактически констатации обосновават извода за наличието на посочените по – горе материални предпоставки, обуславящи възникване на регресното право на ГФ срещу ищеца, като деликвент, тъй като: -налице са предпоставките на чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД по отношение на причинителя на вредата, а именно: вреди, виновно противоправно деяние от страна на причинителя на вредата, причинна връзка между това деяние и причинените вреди. В случая е налице задължителна сила на мотивите между главна страна ГФ и деликвента, който в цитиранито по-горе съдебно производство е била конституирана като трето лице-помагач на страната на ГФ. В този случай влязлото в сила съдебно решение по чл. 288 ал. 1 т. 2 КЗ /отм/ има действието по чл. 223 ал. 2 ГПК, поради което регресните права на ГФ срещу привлеченото трето лице - помагач - деликвент, са в постановения от съда размер на обезщетението по главния иск, ведно със законните лихви, считано три месеца след поканата. / решение № 321/26.04.2010 г. по гр. д. № 4161/2008 г. на ІV-то ГО на ВКС/, както разходите за определяне и изплащане на обезщетението – чл.288 ал.8 от КЗ /отм/ това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди -такива се приема, че лихви, таксите, разноските, адвокатските възнаграждения в съдебното производство по предявения от пострадалия пряк иск срещу ГФ, но не такси, разноски, лихви в хода на изпълнителното производство, образувано и водено след установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения - те не представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, респ. са извън обхвата на регресното право на Гаранционния фонд - решение № 127/18.10.2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 8/22.06.2022г. по т.д. №2144/2020г. ва ВКС, I т.о.; -задължението, което ГФ поема да обезщети увредения от деликта, е за изпълнение вместо прекия причинител на вредата в рамките на отговорността, която носи последния, поради което и след изпълнение на това задължение /се погасява правото на увреденото лице са получи обезщетение за вреди вкл. и срещу деликвента/, но възвиква регресното право срещу деликвента, което е средство за санкциониране на виновния за причинените на трети лица вреди в посочените в закона случаи. Във връзка с наведеното възражение от въззивника, че същата не е материално легитимирана да отговаря по предявения иск, настоящия състав счита следното: Според разпоредбата на чл.48 ал.1 от ЗЗД родителите на непълнолетните носят самостоятелна отговорност и дължат обезщетение за вредите, причинени от непълнолетните им деца, които живеят при тях. В обективното право липсва норма, която в този случай изключва отговорността на непълнолетния по чл.45 от ЗЗД, а и смисловото и логическо тълкуване, както и при съобразяване на общите принципи на гражданската отговорност и правосубектността, не може да се направи такъв извод. С аргумент на по – силното основание от чл.31 ал.2 от НК, според която разпоредба наказателноотговорно е непълнолетно лице - навършило 14 години, но ненавършило 18 години, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, следва да се приеме, че и непълнолетното дете отговаря и по чл.45 от ЗЗД /освен това би било правен абсурд при постановяване на осъдителна присъда, с която се признава за виновно непълнолетно лице в извършване на престъпление и при условие, че е допустимо в наказателното производство да предяви иск по чл.45 от ЗЗД за вредите на пострадалите лица, по същия да се приеме, че подсъдимия не е материално – легитимиран и да бъде отхвърлян на това основание/. Никъде и в съдебната практика и теория не е застъпвано становището, че отговорността на родителите по чл.48 от ЗЗД изключва тази на деликвента- непълнолетен. Отговорността на родителите на непълнолетните извършители на деликт съществува самостоятелно, но паралелно с отговорността на непълнолетния деликвент. Ако деликвентът е бил непълнолетен към момента на причиняване на вредите, увреденият има право на избор дали да насочи иска си за обезщетяването им срещу прекия причинител, срещу родителите му или солидарно към всички отговорни. Ако непълнолетният не е неспособен по смисъла на чл. 47 от ЗЗД да разбира или да ръководи постъпките си, отговаря и лично за деликта, който е причинил. В този смисъл е ППВС № 7/1959 г., решение гр. д. № 430/1977 г. на ВС, определение № 342/06.04.2009г. по гр.д. №428/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 1589/2011 г. на състав на ВКС, IV ГО, решение по гр. дело № 171/2011 г. на състав на ВКС, IV ГО. Ирелевантно е и не променя горните изводи, е начина на изпълнение на осъдително решение по чл.45 от ЗЗД срещу непълнолетен. Предвид изложеното, настоящият състав счита, че е налице твърдяното от въззивника експулпиращо възражение за липсата на материална легитимация да отговаря по предявения иск. Следващото правопогасяващо възражение, направено от страна на въззивника е за погасяване по давност на вземането на ГФ срещу деликвента. По въпроса за началото на давностния срок за предявяване на регресния иск е налице задължителна и константна съдебна практика – според т. 14 от Постановление № 7/77 г. от 04.10.1978 г., Пленум на ВС, според което за регресните искове важи общата петгодишна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащане на обезщетение на правоимащите лица, която е различна от тази за задължението по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, което е изискуемо от момента на причиняване на вредите, от който момент длъжникът изпада в забава. /в т см. и решение 0 127/18.10.2019г. по т.д. № 2835/018г. на I т.о., определение №210/14.04.2022г. по гр.д. № 1300/2021г. на ВКС, I т.о./. В случая считано от датата на извършените плащания от ГФ на увреденото лице В.П., съобразно установената и неспорна фактическа обстановка, а именно – по извънсъдебната претенция - на 07.12.2016г., а по осъдителните съдебни решения и в хода на изпълнителните дела – на 02.12.2020г., 30.11.2020г., то до датата на подаване на исковата молба по настоящото дело – 09.07.2021г. не е изтекла 5 годишната погасителна давност за нито едно от плащанията и за които е възниквала съответна част от регресното право. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размера на уважената претенция, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК. По разноските С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски, за което е направено изрично искане в размер на 100, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Софийски градски съд