РЕШЕНИЕ

№ 951

Пловдив, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Пловдив - IX Състав, в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и пета година в състав:

Съдия: НИКОЛАЙ ИНГИЛИЗОВ При секретар ЗЛАТКА ЧОБАНОВА като разгледа докладваното от съдия НИКОЛАЙ ИНГИЛИЗОВ административно дело № 20247180702670 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по жалба на Х. А. С. против Решение № 8 /11.11.2024 г., издадено от Зам.председател на Окръжен съд Пловдив, с което е отказано предоставяне на информация по реда на ЗДОИ по въпросите съдържащи се в заявление вх.№35612/31.10.2024 г. Жалбата се поддържа от жалбоподателя в съдебно заседание. Излагат се съображения за нейната допустимост и основателност. Жалбоподателят претендира присъждане на направените разноски по делото.

Ответникът – Зам.председател на Окръжен съд Пловдив не се представлява, взема становище по жалбата, в което сочи че същата е неоснователна.

Жалбата е допустима, като е подадена в законоустановения срок и от лице имащо правен интерес от обжалване.

В конкретния случай от представената по делото административна преписка се установява следното:

На 31.10.2024 г.. Х. А. С. подал заявление за достъп до обществена информация вх.№35612/31.10.2024 г. до Окръжен съд Пловдив, в което се искал достъп до обществена информация, а именно стажа по специалността на вещо лице Ф. Б. П. въз основа, на който тя е приета за вещо лице, както и работен стаж от 2016 до 2024 г. на вещото лице Ф. Б. П.. На 11.11.2024 г. било постановено Решение № 8 от зам.председател на Окръжен съд гр.Пловдив, с което се отказвало предоставянето на информация по реда на ЗДОИ по въпросите съдържащи се в заявление вх.№35612/31.10.2024 г. до Окръжен съд Пловдив, предвид липсата на обществен характер на исканата информация.

При така установените факти съдът счита следното:

Оспореният ИАА е издаден от компетентен орган – зам. председател на Окръжен съд Пловдив, която е надлежно оправомощена със Заповед №РД 23/29.01.2021 г. на Председателя на Окръжен съд – Пловдив да издава решения по ЗДОИ. Председателят на Окръжен съд – Пловдив има правомощие да се произнесе по подаденото заявление по ЗДОИ, съобразно чл. 61, ал. 1 и чл. 84, ал. 1 от ЗСВ вр. чл. 3, ал. 1 от ЗДОИ, поради което и може да делегира тези си правомощия, т. е. актът не е нищожен. В производството по издаването му не са допуснати съществени процесуални нарушения – такива, чието избягване би резултирало в различно по същество произнасяне на задължения субект. Решението е постановено в изискуемата от специалния ЗДОИ писмена форма и съдържа всички реквизити по чл. 59 от АПК, вкл. изчерпателни и подробно мотивирани правни доводи за достигнатия краен резултат.

Спорът се свежда преди всичко до това представлява ли исканата от жалбоподателя информация обществена такава или не, преценявана в контекста на обстоятелствата и мотивите, при които същата е била поискана.

Правото да се търси и получава информация, прогласено с чл. 41, ал. 1 от Конституцията, кореспондира със задължението на държавните органи, както и органите на местното самоуправление да осигуряват достъп до обществено значима информация. Обществените отношения, свързани с правото на достъп до обществена информация са уредени в ЗДОИ. Според легалната дефиниция на понятието обществена информация, дадена от законодателят с чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, обществена е информацията, която е свързана с обществения живот в Република България и дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закон субекти. Информацията следва да отговаря на тези две условия едновременно, за да се определи като обществена. Под "обществен живот" се разбира живота на обществото като група хора. За второто условие е от значение да се отбележи, че за да дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение за дейността на задължения субект, информацията трябва да е пряко обвързана с правомощията и дейността на органа, защото само тогава тя би отговаряла на изискването да способства за постигане на посочената от закона специална цел.

Данните за стажа на конкретно вещо лице не представляват част от обществения живот в Република България и получаването на тази информация не отговаря на целите на Закона за достъп до обществена информация. В този смисъл, правилно органът е мотивирал отказа си с обстоятелството, че информацията няма да послужи на заявителя да си състави собствено мнение относно дейността на задължените по закона субект.

В светлината на гореизложеното, съдът намира, че при издаването на оспорения ИАА е приложен правилно материалният закон. В разглеждания случай не е спорно правото на жалбоподателя да получава обществена информация. Условие за предоставяне на такава е да се установи наличието на всички останали положителни материални предпоставки на закона, както и отсъствието на която и да е от негативните материални предпоставки, предвидени от законодателя, при наличие на които задълженият субект по чл. 3, ал. 1 от ЗДОИ може да откаже достъп да обществената информация. Правилен е изводът на органа, изложен в оспореното решение, че поисканата информация не представляват обществена такава по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, доколкото не осъществява посочената в правната норма цел – да даде възможност на заявителя да си състави собствено мнение относно дейността на задължения субект.

Очевидно е от приложените материали по делото, а и от самото заявление, че на жалбоподателят е предоставена публичната част от Информационната система "Единен регистър на вещите лица" касаеща това вещо лице. Конкретния стаж по специалността, както и работния стаж от 2016 до 2024 г. попадат в приложното поле на чл.38, ал.4 от Наредба № Н-1 от 14.02.2023 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица / oбн., ДВ, бр. 18 от 24.02.2023 г./ и не представляват обществена информация. В този смисъл настоящата съдебна инстанция счита, че в процесното решение не е разширено незаконосъобразно приложното поле на чл.38, ал.4 от сочената Наредба.

С оглед на всичко изложено следва да се приеме, че жалбата е неоснователна.

От страна на ответника липсват претендирани разноски, поради което такива не следва да му се присъждат.

Предвид гореизложеното съдът