Решение № 218 от 8.8.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 137/2025 г.

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК, и е образувано по две въззивни жалби, подадени от насрещните страни - застрахован ответник Х. Й. К. и ищеца застраховател „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу различни ЧАСТИ от решение №516/11.12.2024 постановено по електронно дело 20243100900200 (ТД 200/2024 г.) по описа на Окръжен съд – Варна, с които регресния иск по чл. 274 ал.1 т.1 КЗ (отм.) на застраховател по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, изплатил обезщетение на пострадало от ПТП лице за вреди, причинени от застрахования водач, осуетил задължителна проверка за употреба на алкохол при напускане на местопроизшествието е бил уважен до размер на регресно вземане о т 23334.47 лв. (сбор съответен на дължима главница и мораторна лихва за три годишен период), както и до размер от 7912.08лв. за обезщетението за забавено плащане на регресната сума за период от поканата до предявяване на иска, респективно тези съединени претенции са били отхвърлени за горници над присъдените суми до поисканите 35 000лв. за главницата и 11850лв за забавата, както и са били разпределени разноски. Предварителните въпроси по допустимостта на производството и редовното сезиране на въззивния съд са разгледани в определение №177/31.03.2025г., като наред с доклада на изложените подробни оплаквания по обжалвания акт, съставът е изложил и мотиви по неоснователни искания на въззивника за попълване на делото с доказателства за факти, оставащи извън предмета на спора. Преценката за неотносимостта на посочените от тази страна недоказани факти към предмета на спора е била оспорена и своите допълнителни доводи въззивникът, чрез пълномощника си, е изложил в поредица от молби(л.48, 57 и 61), преценени от съда като относими само към проверката по съществото на спора. Въззивникът ответник Х. Й. К., чрез адв. Т. поддържа оплаквания за неправилно приложение на закона, уреждащ регресната отговорност на застрахован автомобилист, напуснал местопроизшествието(чл. 274 ал.1 КЗ отм.), като се позовава на установената съдебна практика, изискваща установяване на съзнателно отклоняване от проверка след употреба на алкохол, а не само на напускането на мястото на ПТП. Счита, че изводът за виновно отклоняване на водача е необоснован при липса на каквито и да са доказателства за действителна употреба на алкохол, констатирана и в хода на наказателното разследване за автотранспортното престъпление. Множество оплаквания за неизяснени факти и съответно неправилно игнориране на възраженията на тази страна, допълнително пояснени с доводи по квалификацията и прилагане на закона в хода на въззивното производство, са изложени във връзка с установеното удовлетворяване на пострадалата след споразумение по застрахованата гражданска отговорност. Въззивникът ищец се позовава на неотчетени от първата инстанция както на липса на валидно сезиране на съд в рамкитe на давностния срок (респективно отпадане на действието на искова молба спрямо течащата давност след прекратяване на производството по претенцията на пострадалата), така и на изтичане на давност по регресния иск, считано от изплащането на обезщетението от застрахователя. Допълнително обосновава приложение на общите правила за суброгиране на лица, изпълнили чужд дълг (чл. 74 ЗЗД), както и неприложимост на правилото за зачитане на нередовно процесуално действие с обратна сила (чл. 101 ГПК), в случай на изначално липсващо изявление на страната, сезирала съда. Счита, че след изтичане на обща петгодишна давност от увреждането липсва каквото и да е задължение на автомобилиста, което застрахователят да може да изплати, за да се породи и вземането за регрес, а сама по себе си спогодбата с увреденото лице върху недължимо плащане не може да породи такъв регрес. Сочат се игнорирането на индициите за опорочаване на волята на застрахователя с въвеждането му в заблуждение с неистинска искова молба за предявена претенция, върху която е било договорено обезщетението при наличие на вече изтекла давност, както и неправилното отричане на легитимацията на застрахования да направи възражение за унищожаемост на договора, от който се черпят регресните права на застрахователя. Отделно е обоснована непротивопоставимост на постигнатото между застрахователя и пострадалата споразумение на неучастващия в този договор застрахован, който въпреки че е бил привлечен, е бил лишен от възможност да оспори претенцията, вкл. като разкрие неавтентичност на исковата молба и съответно пропускането на давностния срок по иска на пострадалата в прекратеното след отказа й производство по т.д. 1834/18г на ВОС. В уточняващите молби се обосновават и евентуални основания за нищожност на спогодбата по чл. 26 ЗЗД: сочи се, че договарянето на уреждане на съдебна претенция е лишено основание, когато искът вече е бил изсрочен по давност; че спогодбата е сключена в нарушение на общественото разбиране на добросъвестност и почтеност в съдопроизводството, тъй като е резултат от процесуално поведение, основано на фалшифициран документ; както и че договарящите се заобикалят закона, като с декларативна уговорка за момент на предявяване на иска(с неавтентичен документ) е създадена фактическа и правна фикция за спазен давностен срок, за да се изключи последица на императивната норма, уреждаща изсрочване на вземането. Оплаквания са направени и по приложението на закона при определяне на обема на покритата за сметка на застрахования гражданска отговорност. Сочи се надценяване(до 30 000 лв) на вида на понесените болки и страдания от телесно увреждане като критерии за справедлива компенсация (чл. 52 ЗЗД) при игнориране на установената със събраните експертиза и гласни показания съхранена стабилност на увредения гръбначен стълб и възстановяването на възможностите на пострадалата да полага тежък труд. Обосновава се и значителното занижаване на значението на приноса на пострадалата в причиняването на увреждането (чл. 51 ал.2 ЗЗД), като въззивникът счита, че потвърдената от експертите възможност за предотвратяване на травматичното движение на тялото при правилна употреба на колана изисква отчитане на поне 90% ( а не само 1/3) съпричиняване на вредите. Въззиваемото застрахователното дружество, оспорва оплакванията, като се позовава на пълно доказване на обстоятелствата, пораждащи законоустановено право на регрес срещу водач, който се е отклонил от проверка за употребен алкохол, в съответствие със съдебната практика, както и за правилно приложени правила за отчитане на погасителната давност, включително продължаването на сроковете по време на извънредно положение (чл. 3 т. 2 от ЗМДВИП). С доводи за недопустимо позоваване на давност, течаща в полза само на страната по договора, оспорва относимостта на възраженията по автентичност на исковата претенция на пострадалата. Оспорва се и легитимацията на ответника да възразява за унищожаване на договор, в който не участва. Сочи се преклузия и на възраженията по валидност на споразумението с пострадалата, които не са били своевременно обосновани пред първата инстанция. Като въззивник „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, чрез юрисконсулт Р. излага свои оплаквания за неправилно остойностени неимуществени вреди, причинени от застрахования водач. Сочи, че при определяне на справедлив размер по чл. 52 ЗЗД съдът не е преценил събраните доказателства за значителна тежест на получените от пострадалата пътничка травми, довели до трайно ограничение на движенията на гръбначния стълб и относително дългия лечебен период, две операции, както и наличието на остатъчни невъзстановими дефицити в движението при наличие на фиксиращ метал и значителния риск от влошаване в бъдеще на състоянието на съседни прешлени, носещи допълнителното натоварване от фиксацията. Оспорва се като надценен обемът на приноса на поведението на пострадалото лице, пътувало без обезопасителен колан. Въззиваемият ответник оспорва тази жалба с доводи по остойностяване на обезщетението и степента на съпричиняване, идентични с тези, посочени в собствената му жалба. В подробно становище по същество, развито в писмени бележки пълномощникът на застрахованото лице, ответник по регресния иск на застрахователя е обосновал доводите си за липсата на доказано вземане на увреденото лице към момента на плащането по сключено недействително споразумение поради погасяване по давност, текла след подаване на неистинска искова молба и произтичаща от това пречка за пораждане на регресното право на застрахователя по безспорното застрахователно правоотношение, както и липсата на доказана хипотеза на основанието за регрес по чл. 274 ал1 т. 1 КЗ(отм.) и евентуално основателните възражения за съпричиняване в значителен размер на вредите от пострадалата, пропуснала да се обезопаси с колан и необходимостта от справедливо остойностяване на действителните последици от увреждането, съответно на доказаното възстановяване на здравето на пострадалата. Моли за отхвърляне на претенцията на застрахователя в цялост след отмяна на неправилното осъждане, съответно потвърждаване на обжалваната от насрещната страна част. Пълномощникът на застрахователя не е пледирал по същество пред настоящата инстанция. В жалбата си е поискал присъждане на регресното му вземане в пълен размер при отчитане на по-ниска степен на съпричиняването, евентуално съобразяване на обичайни по-високи размери на обезщетение за увреждане, лекувано в продължителен период, без пълно възстановяване и остатъчни последици и усложения, които ще продължават да влияят негативно в неимуществената сфера на пострадалата. Моли за потвърждаване на частичното осъждане и допълнително присъждана на горницата до пълен размер на изплатената на пострадалата сума, след отмяна на обжалваната отхвърлителна част. Всяка от насрещните страни претендира за определяне на разноски за настоящата инстанция, като юрисконсултът на ищеца е поискал и определяне на възнаграждение, а пълномощникът на ответника е обявил безплатно предоставена услуга. За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявена претенция на застраховател, покрил гражданска отговорност на застрахован автомобилист по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ с обезщетяване на причинени при ПТП неимуществени вреди на трето лице. Регресното вземане се претендира въз основа на твърдения за уредено в чл. 274 ал.1 т.1 ЗК(отм.) право срещу застрахования водач на автомобила, отклонил се от проверка за употреба на алкохол с напускане на местопроизшествието. Легитимацията по този предмет на иска е очертана от първоинстанционния съд изцяло съответно на твърденията на кредитора за изплащане на задължение на застрахования след договаряне на конкретен размер на покритата със застраховката отговорност с пострадалото лице, предявило своята пряка претенция срещу застрахователя. В първата инстанция ответникът е оспорил предпоставките по регресната претенция (освен своята отговорност, установена с присъда за увреждане при транспортно престъпление и застрахователното покритие на това събитие от ответника със задължителната застраховка на автомобилистите), като изрично е оспорена употребата на алкохол от водача и получаването на плащане от увреденото лице. Възразил е за изсрочване по давност на самата регресна претенция и лихвите върху нея, отделно за погасяване по давност на претенцията на увреденото лице, към момента на твърдяното плащане и непротивопоставимост на договарянето на обезщетението, сключено без негово участие след неавтентично сезиране на съда. Посоченият от застрахователя размер е оспорен и с възражение за съпричиняването на нараняванията на пострадалата с неправомерно поемане на риск при пътуване без обезопасителен колан и надценяването на справедливата компенсация, дължима само за непосредствено причинени от ПТП негативни последици съответно на установени в практиката критерии(периода и интензитета на понесени болки и страдания, пълно възстановяване на двигателни и трудови функции, липса на негативни изменения на личността и конкретния етап от икономическо развитие на обществото и стандарта на живот към момента на увреждането). Ответникът е възразил и за неоснователно претендиране на лихви върху вече олихвено обезщетение, като се е позовал на забранен от чл. 10 ал. 3 ЗЗД анатоцизъм. Възраженията за изтекла давност са оспорени от ищеца, включително и с изрично заявени реплики за продължаване на сроковете в рамките на извънредното положение и прекъсването на теклата от увреждането давност с предявяване на прекия иск, като според застрахователя сочената от ответника нередовност на процесуалното действие е отстранена с изявление на надлежно упълномощен представител, договорил размера на обезщетението в извънсъдебната спогодба след изрично потвърждаване на волята на упълномощителката в спорната искова молба. Постановеното по регресния иск решение изцяло съответства на така предприетата от насрещните страни защита и въззивният съд го преценява като допустим акт и в двете обжалвани части. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания и доказателствата, събрани в двете инстанции, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Не се спори в настоящото производство, че с полица № 08113002556379 със срок на действие от 26.10.2013г. до 25.10.2014г. ответното застрахователно дружество е покрило риска от причиняване на увреждане на участник в ПТП от водач на лек автомобил Мазда 3 с рег. № Х ХХХХ ХХ. Между страните са безспорни и обстоятелствата по проведеното наказателно разследване за вредоносно транспортно престъпление, приключило с постановяване на влязлата в сила присъда № 45/15.02.2018г. по НОХД № 2469/2018г. по описа на Районен съд Варна, потвърдена с Решение № 157/04.06.2018г., постановено по ВНОХД № 431/2018г. по описа на Апелативен съд Варна. Установените с този съдебен акт факти обвързват гражданския съд при преценката дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца съгл. чл. 300 ГПК. Подсъдимият Х. Й. К. е признат за виновен в това, че на 20.11.2013г. нарушил правилата за движение(чл. 20, ал.1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП) при управление на застрахованото МПС – лек автомобил Мазда 3 с рег. № Х ХХХХ ХХ по непредпазливост причинил средна телесна повреда на пътник в същия автомобил С С И.а(счупване на 12-ти гръден прешлен, което обусловило трайно затруднение в движението на снагата за период не по-малък от 4-5 на месеца)и на още едно лице. При квалифицирането на престъпното увреждащо деяние по чл. 343, ал.3, предл. 4 и предл. 6, б. а, предл. 2 вр. ал.1, б.б вр. чл. 342, ал.1, предл. 3 от НК, изрично наказателният съд е установил и съставомерните факти по наказуемото поведение на водача непосредствено след инцидента: К. излязъл от страната на шофьорското място и се отдалечил от мястото на ПТП, където останала пътничката И.а (съжителстваща с водача на съпружески начала); една от свидетелките на произшествието е усетила миризма на алкохол в напуснатия автомобил; И.а помолила присъстващите да я посочат като водач, а при по-късното пристигане на полицейските служители тя заявила, че е управлявала автомобила и съответно седнала на шофьорското място, където била заварена от медицинския екип; К. се върнал след като пострадалите вече били отведени с линейка към спешния център за лечение и обявил на присъстващите на местопроизшествието свидетели, че е бил пътник, съответно същата информация дал и при прегледа в медицинското заведение, където се явил сам с оплаквания за болки в ребрата; проби за алкохол били взети само на И.а и другия водач(оказали се отрицателни); по тялото на И.а липсват следи от контакт с волан и уврежданията й съответстват на такива, понесени от пътник на предна дясна седалка. Тези обстоятелства(подробно обосновани в мотивите към присъдата) са обосновали квалифициращия елемент на транспортното престъпление, извършено от водача К., като бягство от местопроизшествието. Въззивният съд съобразява постоянната и непротиворечива практика на ВКС по зачитане на всички установени престъпни обстоятелства по деянието, които съвпадат с факти, пораждащи гражданска отговорност, като на допълнително доказване подлежат само другите твърдения на страните, които имат отношение към гражданските последици от деянието, (решение №46 от 19.05.2022 г. по т. д. №408/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Съобразно момента на настъпване на покрития риск от увреждане на трето лице при ползване на автомобил, приложима е уредбата по действалия до 2016г. КЗотм.(решение № 20 от 2.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 2695/2019 г., II т. о., ТК). Според нарочно приетото в Решение № 81 от 30.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 889/2019 г., II т. о., ТК(в унисон и с решение № 152 от 15.11.2014 г. по т. д. № 2080/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 183 от 22.11.2010 г. по т. д. № 30/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16 от 02.02.2011 г. по т. д. № 374/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.) в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. посл. КЗ отм., законът санкционира дееца за това, че недобросъвестно се ползва от задължително застраховане, въпреки че съзнателно е осуетил възможността на застрахователя по задължителната застраховка да установи повишаване на обичайната за добросъвестни водачи опасност при пътуване след употреба на алкохол от самия застрахован. Специалната норма, създаваща регресното право на застрахователя, разграничава три отделни фактически състава на злоупотреба със задължителната застраховка като употребата на алкохол е уредена отделно както от съзнателния отказ за подлагане на проверка, така и отклоняването от нея в нарушение на императивно правило (заложено в чл. 8 на Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г.) за задължителната проверка за алкохол и други упойващи вещества с технически средства, която органите на МВР осъществяват по отношение участниците в ПТП и надлежно удостоверяват в съответните протоколи. Затова и въззивният състав, в съответствие с тази установена практика по приложение на закона, действащ към момента на настъпване на покрития със застраховката риск, преценява, че когато бягството от местопроизшествието е категорично установено с присъдата(както е в настоящия случай), извинителната причина за виновното отклоняване от извършване на проверка от контролните органи за употреба на алкохол или друго упойващо вещество подлежи на установяване от самия водач. Отклоняването от местопроизшествието като фактическо действие, нарушаващо императивни законови норми, винаги е виновно (ако не е осъществено обратно доказване), като в настоящия случай неоспоримите квалифициращите престъпното деяние факти категорично потвърждават именно намерението за осуетяване на очакваната проверка. Показателно в тази насока е установеното връщане на местопроизшествието едва след като явилите се на място длъжностни лица са били умишлено невярно осведомени за лицата, подлежащи на проверка и пострадалите (погрешно възприети като двамата водачи) са отведени от медицинския екип, както и обстоятелството, че самият застрахован се е представил пред свидетелите и при прегледа си като пътник. Затова самото отсъствие на действителния водач от местопроизшествието при първоначалното документиране на събитието, изключва добросъвестно поведение, наложено от извънредни обстоятелства (каквито са спасяване на пострадали или необходимост от спешно лечение на получена от него телесна повреда). Дори и невярното информиране на длъжностните лица след бягството на К. да не е било предварително уговорено с пътничката И.а, несъмнено като водач той е имал възможност да поправи грешката й и незабавно да разкрие истината пред разследващите органи, регистрирали инцидента. Вместо това обаче той лично е продължил да поддържа невярната версия за управлението на автомобила именно от И.а и това негово поведение несъмнено индикира и съзнателното осуетяване на изпълнението на задължението му да съдейства за проверка за употреба на алкохол. Затова, въззивният съд също достига до извод за липса на надлежно доказано опровергаване на вината на водача, отклонил се съзнателно от местопроизшествието по начин, препятстващ проверка за алкохол и други упойващи вещества. Оплакванията за неправилно установена хипотеза на регресната претенция на застрахователя по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. посл. КЗ(отм.) се оказват неоснователни. Наред с тази първа предпоставка по фактическия състав, пораждащ регресното право на застраховател, безспорно сключил с автомобилиста застраховка за покритие на гражданската му отговорност, в настоящия процес подлежи на доказване само факта на удовлетворяване на пострадалото от причиненото от застрахования водач ПТП лице и преюдициалните обстоятелства, обуславящи размера на отговорността на делинквента за конкретните неимуществени вреди, резултат от непозволеното увреждане. Това е така поради специалната хипотеза на суброгация на застрахователя, комуто законът гарантира освобождаване от тежестта на понесения риск, чрез „обратно“ прехвърляне на негативните последици от изпълнено задължение по застрахователната полица върху недобросъвестния застрахован (Решение № 20 от 2.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 2695/2019 г., II т. о., ТК). Видно от проверката, извършена от назначено в първа инстанция вещо лице, наредената от застрахователя на 01.03.2019г. сума от 35 000лв е постъпила по сметката на пострадалата пътничка С И.а на 05.03.2019г., като това плащане е било обозначено едновременно като обезщетение по претенция за щета 210421368/18 по застраховка „гражданска отговорност“(ГО на МПС) и с посочване на конкретно съдебно производство по ТД 1834/2018г. на ОС Варна. Между страните няма спор, че посоченото дело е приключило с необжалвано прекратително определение от 06.03.2019г., постановено след изричен отказ на ищцата И.а след постиганото споразумение по предявен от нея срещу застрахователя пряк иск за обезщетяване на неимуществени вреди, понесени поради телесното й увреждане като пътник, пострадал при същото ПТП. Няма спор и че това споразумение е сключено в хода на висящия процес, като едновременно на 01.03.2019г. са подадени както молбата за отказ от иска по делото на ищцата(подписана от нея и пълномощника й адв. Дойчева), така и уведомлението от юрисконсулта на ответника за постигнато извънсъдебно споразумение за уреждане на исковата претенция. Само по себе си, това обозначаване индивидуализира платената сума като поискано и признато от застрахователя обезщетение по пряк иск на пострадалото, ползващо се от застраховката лице. Доколкото именно увреждането на тази получателка на плащането е било установено като съставомерен престъпен вредоносен резултат и от наказателния съд, постигнатото споразумение по тази претенция не може да има значение на договорно основание за тази парична транзакция. Основанието за престирането на застрахователна сума по сключения договор е настъпване на риска по задължителната застраховка при породената отговорност на застрахователя за причинен деликт и затова именно покриването на такава отговорност е уредено и като предпоставка за възникване на регресно право на застрахователя срещу недобросъвестния застрахован делинквент. Само по себе си споразумението не поражда дълга към увреденото лице и затова неговото значение се ограничава само до признание на размер, до който се простира поетата в публичен интерес със задължителната застраховка отговорност на застрахователя, респективно възниква и имуществения му интерес да възстанови неблагоприятните икономическите последици от обвързването с автомобилист, чието поведение като застрахован не съответства на обосновано предвидим риск. Няма спор, че споразумението между пострадалата пътничка и застрахователя е сключено след като ТД 1834/18 на ВОС вече е било образувано за претенция в размер на 75 000лв за комплекса от негативни неимуществени последици от наранявания (счупване на прешлени с гръбначно-мозъчна травма, контузия на гръден кош и лекостепенно обгаряне на кожата на предмишница), лечението им с оперативно фиксирани стабилизиращи импланти на прешлените и принудително обездвижване на снагата, последвалите усложнения, наложили повторна оперативна ревизия на импланта и съпътстващите възстановяването от увреждането прояви на влошавания на наличното неврологично заболяване от епилепсия, вкл. с довели до повишаване на трайното намаляване на нетрудоспособността до 66%. Призованият по това дело като ответник застраховател е оспорил с отговора си обема на отговорността на автомобилиста извън причиняване на травмата на прешлена, като се е позовал на липса на сигурно установена връзка на ПТП с останалите негативни последици, вкл. и върху развитието на диагностицирано още през 2009г.заболяване, и наред с това е предявил и възражения за съпричиняване на вредоносен резултат от пострадалата, нарушила задължение за употреба на обезопасителен колан и изрично възражение за изсрочване на претенцията поради изтекла петгодишна давност, считано от дата на деликта 20.11.2013г. Към този момент застрахователят е поискал и привличането като свой помагач на вече осъдения за престъпното причиняване на средно телесно увреждане застрахован водач, отклонил се от проверка за алкохол. Още преди да бъде извършено връчването на книжата на привлеченото лице обаче, застрахователят, който е възприел връчената му на 29.11.2019г. искова молба за първо уведомление за настъпило застрахователно събитие и е регистрирал преписка за разглеждане на щета, въз основа на становище на своите експерти е предложил обезщетение за описаните от пострадалата вреди редуцирано до 30 000лв., като на 26.02.2019г. преговорите по окончателното уреждане на претенцията са приключили със споразумение до този размер, приет от пострадалата като пълна компенсация за причинени от застрахования неимуществени вреди, включително вече понесените болки и страдания за телесни увреждания и усложнения, резултат от ПТП, описани в исковата молба, както и тези, които със сигурност ще понесе при предстоящо довършване на лечението и рехабилитацията и ще търпи като резултат от трайно намалената си работоспобност. В споразумението е признато прекъсването на давността с предявяване на иска на 20.11.2018г. и ограничаване на отговорността на застрахователя за начислени, дължими от застрахования лихви само до трите години преди сезирането на съда и до размер от 5000лв., като съответно увреденото лице е приело да се откаже изцяло от иска и претендирането съдебни разноски след получаване на сборна сума от 35 000лв. Няма спор, че при това договаряне волята на пострадалата е била изразена от упълномощен адвокат, натоварен от С И.а с представителна власт по завеждане на претенция и получаване на обезщетението, вкл. с право да предяви иск и да сключи спогодба, като подписа на упълномощителката е бил нотариално удостоверен със заверка № 71/2.01.2019г. на Нотариус, рег. № 572. Привлеченият помагач(сега ответник) К. (изтърпяващ към този момент ефективно наложеното наказание за транспортното престъпление), не е участвал лично или чрез пълномощник в тези преговори и не е заявил своето съгласие с крайното съдържание на споразумението. При тези безспорни факти, оплакванията на въззивника относно последиците от това споразумение са изцяло неотносими към предпоставките за възникване на регресната претенция. Макар и да е възнамерявал да обвърже застрахования с резултата от съдебно разглеждане на претенцията на пострадалата, застрахователят на свой риск е осуетил съдебното дирене и е уредил спора с извънсъдебно споразумение, което не е противопоставимо на въззивника К.. За разлика от съдебната спогодба, която има ефект на съдебно решение, споразумението между страните, респективно и неговото изпълнение са равностойни на предложено от длъжник и съответно прието от кредитора доброволно изпълнение на безспорно между тях задължение. Волята на застрахователят обаче не може да замести волята на деликвента и затова подобно споразумение не препятства оспорването на съществуването на самото задължение, евентуално неговия размер. Затова застрахованият водач съхранява в цялост всички свои възражения и може да ги противопостави на застрахователя, изплатил доброволно спорното обезщетение на пострадалия(т.15 от ППВС 7/77, Решение № 54 от 4.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1018/2019 г., II т. о., ТК). Тази материално-правно защита срещу регресната претенция изключва интереса на необвързания водач да оспорва отделно съдържание или валидност на договарянето на застрахователя с увредената пътничка. Затова не следва да се разглеждат никакви пороци на споразумението, независимо дали са изрично посочени от страната (неучаствала в договарянето), или са установими при служебен контрол за спазени императивни норми. Оплакванията за непълнота на доказателствата, поискани именно за установяване на различни пороци на волята на застрахователя, както и оплакванията за пропуснато обсъждане на възражения за недействителност (нищожност и унищожаемост) на сделката са неоснователни. Именно поради липсата на каквото и да е действие на това споразумение спрямо застрахования, установяването на регресното право на застрахователя изисква преюдициално обсъждане не само на всички елементи по пораждането на обезщетението за вредите, причинени в резултат на неоспоримото престъпно деяние, но и всички лични възражения на делинквента, които са противопоставими на самата пострадала, като въззивният съд преценява, че оплакванията за неустановени факти следва да се отнесат именно към тях. На първо място, ответникът се е позовал на изтекла обща петгодишна давност на вземането на пострадалата(чл. 197 КЗотм.), като е оспорил прекъсването на срока, започнал да тече от датата на увреждането и изтекъл към момента на изплащането на застрахователната сума. Въззивният съд преценява, че при липса на специална норма(подобна на въведената през 2016г. разпоредба на чл. 379 ал. 8 КЗ) в процесния случай са приложими общите правила на ЗЗД, признаващи ефект на прекъсване и спиране на давността при предявяване на иск от длъжника за принудително събиране на дълга( чл. 115 б.“ж“ и чл. 116 б.“б“ ЗЗД). Въззивникът К. е оспорил доказателствената стойност на исковата молба, въз основа на която е бил образуван съдебният процес по прекия иск на пострадалата, насочен срещу застрахователя, отговорен по силата на задължителната застраховка за престъпно причинените вреди. Твърдяната от него неавтентичност на този писмен документ обаче не може да има пряко отношение към съдържанието на самото процесуално волеизявление на кредитора С И.а, насочено към съда като искане за разглеждане на спор за неудволетвореното й вземане. Сам по себе си, дори и да не е бил съставен фактически от лицето, обявено като автор (подписало молбата), този диспозитивен по съществото си документ може да е верен, т.е. да отразява искане, с което да е съгласен не фактическият подател, а именно действителният кредитор (който не е положил саморъчно своя подпис). Касае за т. нар. „възприемане“ като свой на изготвено от другиго писмено изявление. Именно в тази връзка подписът на автора на всяко процесуално изявление е задължителен реквизит на изискуемата от процесуалния закон писмена форма (чл. 102 ал.1 т. 4 ГПК), но липсата му представлява отстранима с обратна сила нередовност (чл.101 ал.2 ГПК). Тези специални правила изключват тезата на въззивника, основана на отричането на каквото и да било действие на оспорван като неистински неавтентичен документ. Неподписаната (съответно и неавтентично съставената с подпис, положен от лице, различно от обявения автор) искова молба не е лишена изобщо от действие, и дори и да не е била изготвена от С И.а може да послужи за валидно сезиране на съд и то към момента на нейното регистриране в деловодството му, ако в следващ момент съгласието на страната с това извършено от нейно име (от неизвестния автор на неистинския документ) се потвърди. Затова неподписаната от страната молба не е липсваща и дори и да е неавтентична, може да отразява действителна воля, а последващо автентично изявление за възприемането на „чуждия“ текст като свой, изключва началната неистинност на документа. В тази насока е и задължението на сезирания с начална нередовно подписана искова молба съд да съдейства на подателя й да отстрани тази нередовност и да стабилизира вече породените последици от предявяване на иска(чл. 129 ал. 5 вр. ал.2 вр. 127 ал.1 т. 6 ГПК). В съдебната практика няма спор, че обратното действие се отчита и по отношение на правозащитното действие на предявяване на иска спрямо давността (Решение №50011/17.03.2025 по к.т.д. №376/2022 на ВКС ІІ т.о.). В конкретния случай, въпросът за неавтентичността на исковата молба не е бил поставен пред сезирания с нея съд, но за целите на настоящото производство, материално правните последици на оспорената искова молба следва да се зачетат при прилагане на същите процесуални правила. Съдът съобразява, че макар и след предявяване на иска от нейното име, ищцата е упълномощила адвокат с пълномощно, чието авторство не се оспорва и е официално засвидетелствано с нотариална заверка. Така безспорно овластения пълномощник е участвал в преговорите със застрахователя и изрично е изявил воля доверителката му да се ползва именно от подадената искова молба, регистрирана от съда 20.11.2018г. Макар споразумението като договор да не обвързва въззивника, изявлението на адвоката е безспорен факт и затова действието му като потвърждаване на волята на ищцата да търси съдебна защита не може да не се зачита и от настоящия съд с обратна сила. Затова и въззивният съд, както и първата инстанция, намира за доказано съответствието на първоначалното съдържание на исковата молба като писмен документ и волята на лицето, посочено като негов автор, а това само по себе си изключва значението на автентичността на първоначално положения върху документа подпис. В този смисъл не се налага нито да се установява факта на неавтентичността, нито да се изключва доказателственото значение на документа и не се установяват процесуални нарушения в тази връзка. Самата регистрация на исковата молба като официален документ, удостоверяващ деня, в който същата е постъпила в канцелария на съдебна институция не е оспорена, поради което и за въззивния съд фактът на упражняване на правото на иск на пострадалата, респективно началото на съдебния процес (чл. 125 ГПК) е установен именно към датата 20.11.2018г. и съответно това е моментът, в който се счита породен и материално правния ефект на прекъсването на текла до този момент давност и спирането й занапред докато процесът не приключи. Вярно е, че с прекратяването на процеса, действието на прекратяването отпада (чл. 116 б.“б“ ЗЗД), но няма правило, което да изключва и действието на спирането на давностния срок. Затова, настоящият състав преценява, че с регистрирането на исковата молба (евентуално потвърдена от пълномощника като съответна на волята на ищцата към същия момент, макар и неавтентична към момента на съставянето й), неизтеклият в този ден давностен срок е бил спрян и не е можел да изтече в цялост поне до 26.03.2019г., когато е стабилизирано прекратителното определение, слагащо край на съдебния спор. Тази дата обаче не предхожда установеното от експерта заверяване на сметката на пострадалата с изплатената от застрахователя сума на 05.03.2019г. и затова възражението за погасяването на задължението за обезщетяване на вреди към този момент не е основателно. Доколкото застрахователят е признал като дължима и заплатил и законната лихва, дължима от причинителя на щета, но само за период от три години преди предявяването на застрахователната претенция в съда, , не може да се приеме и тезата за погасяването в цялост и на това акцесорно вземане. Приложимата по-кратката давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД (Решение № 95 от 26.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3060/2013 г., I т. о., ТК), която не е спряна с предявяване на искова молба, би имала ефект върху начисляване на лихвите именно за предходния период, за който пострадалата е признала, че делинквентът не носи отговорност и съответно застрахователя не й дължи такива лихви. При това положение, възражението за изсрочване по давност на вземането както за обезщетяване на неимуществени вреди, така и за лихви върху него, дължими от причинителя на вредоносното телесно увреждане автомобилист е неоснователно. По отношение на самата регресна претенция, въззивният съд отчита, че давността за вземането на застрахователя не може да тече преди да е извършено плащане по застрахователното правоотношение (т.14 ППВС 7/77 и Решение № 8 от 22.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2144/2020 г., I т. о., ТК, Решение № 95 от 26.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3060/2013 г., I т. о., ТК). Започналата да тече на 05.03.2019г.(довършване на плащането при заверка на сметката на пострадалата) давност по вземането на въззиваемия е спряна първоначално за периода на извънредното положение от 13. 03. 2020 г. до 16. 04. 2020 г. на осн. чл. 3, т. 2 ЗМДВИП за два месеца и 7 дни, на осн. пар. 13 от ПЗР на ЗЗ, и затова при прекъсването й към 17.04.2024г. не е бил изтекъл остатък от пълни пет години. Упражненото към този момент право на иск по регресното вземане не е погасено. До същите изводи е достигнал и първоинстанционния съд и затова оплакването за неправилно приложен закон по възраженията за давност по различните вземания и репликите за спирането и прекъсването й също са неоснователни. Постигнатото между пострадалата и застрахователя споразумение, което макар и да не обвързва застрахования може да се приеме за признание на участвалата в договарянето увредена пътничка, не съдържа категорично изявление за редукция на поискания размер на обезщетението поради признат от нейна страна принос(посочен в отговора по застрахователната претенция) и затова въпросът относно значението на поведението на получилото обезщетение лице не е безспорен и подлежи на установяване като противопоставимо на застрахователя (встъпил в правата на удовлетворения кредитор по деликта) лично възражение на делинквента. Първоинстанционният съд е разгледал възражението за съпричиняване поради липса на употреба на обезопасителен колан, основано на твърдения за нарушение на правилото на чл. 137а от ЗДвП, довело най-значимото телесно увреждане(счупване на гръдния прешлен), което не би настъпило, в случай че лицето е било с поставен предпазен колан. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта на доказване на фактическите твърдения, на които е базирано възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е на възразяващия длъжник (застрахован делинквент), тъй като той цели благоприятни правни последици за себе си с отричане на отговорността му за обезщетяване на част от вредите, съразмерно с приноса на пострадалото лице. Приносът на пострадалата следва да бъде доказан по категоричен начин, при условията на главно пълно доказване. Недопустимо е приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД ако приносът е само предполагаем. По делото няма спор, че пътуващата на предна дясна седалка пътничка е понесла увреждания, които не съответстват на медицински критерии за травми на места, типични за положение на фиксирано с колан тяло(т.нар. „коланна травма“). Вещите лица, назначени в първата инстанция са изследвали възпиращото действие на триточков колан, с който е бил оборудван лекия автомобил, като автоекспертът е пояснил подробно в обясненията си пред съда начина на действие на конкретния блокиращ механизъм, ограничаващ при инерционен удар придвижване на цялото тяло пътника на дясната предна седалка напред до 7-8 см. Медикът е установил, че увреждането съответства на поемане на удар с висока енергия в предна гръдната част, който изисква форсирано сгъване на гръбначния стълб в поясната част – навеждане на тялото напред, под въздействието на инерцията от челния удар между автомобилите. Такова движение не е било възможно, ако горната част е била задържана от поставен колан. При изследване на вариант на въздействие на инерционните сили при същите условия на механизма на увреждането (същата скорост на движение на автомобила и посока на удара) двамата експерти категорично сочат, че без рязкото навеждане на тялото не би се получила и компресионната фрактура в предна част на прешлена, като същевременно енергийният заряд на удара не е бил толкова висок, че да причини сравнима по тежест травма поради притискане от колана при движение на тялото напред или при вторичния удар назад. Тези изводи въззивният съд възприема изцяло като резултат от обосновано прилагана не специалните знания на вещите лица. Затова и настоящият състав намира за доказано поемането на повишен риск от пътничката в автомобила, настъпил фактически при причиняване на счупването на гръдния прешлен, което би могло да бъде избегнато при правилно поставен предпазен колан. Определеният от първата инстанция размер от 1/3 е справедливо отражение на въздействието на пренебрегната от пътничката грижа за собствената й сигурност за действително реализирания риск от увреждане именно при такива произшествия. Затова и оплакванията на застрахователя за надценяване на нарушението на пътничката не са основателни. Не може да се приемат и доводите на въззивника за преобладаващо значение на нарушението на пътничката, тъй като водещата причина за самия сблъсък, породил свободното движение на тялото, е несъобразеното с правила за безопасно шофиране поведение на автомобилиста. Съответно на установен с присъда по задължителен за гражданските съдилища механизъм на престъпното увреждане (чл. 300 ГПК), настоящият състава на съда не може да не оцени, че рискът от увреждащ челен сблъсък в задна част на предностоящ в същата лента за движение автомобил, изчакващ промяна на забраняващия червен сигнал на светофара, е бил създаден с престъпното нарушение на правилото за избор на подходяща скорост и управление с необходимото повишено внимание късно през нощта в район на добре осветено и регулирано със светлинни сигнали кръстовище. Обществената укоримост на нарушенията на управляващия автомобилист е значително по-висока спрямо поетия допълнително риск от пътника, особено при възприемане на мотивите на въззивния наказателен съд, установил и друго по-тежко(останало ненаказано поради липса на надлежно повдигнато обвинение, но категорично доказано) нарушение на правилата за движение (превишаване на разрешената за населено място скорост). Затова значението на поведението на пътника не може да е дори равнозначно на това на автомобилиста, още повече да се оценява в съотношението, посочено от въззивника (90 от 100%). В тази връзка е и утвърдената практика изискваща преценката на принципно завишените обществени изисквания към водачите, управляващи МПС, спрямо тези към останалите участници в движението и съотношенията, възприети в подобни случаи на рисково поведение на пътници (Решение № 60104 от 29.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1353/2020 г., II т. о., ТК). Макар да няма пряка връзка с настъпилия удар и телесното увреждане, не може да се пренебрегне и въздействието върху психическата сфера на пострадалата и на другия съставомерен елемент на престъпното деяние на застрахования. Умишленото бягство от местопроизшествието, улеснено от предварително мотивиране на самата пострадала да се представи за виновна за ПТП, несъмнено повишава стресогенния ефект от застрахователното събитие и влияе самостоятелно върху комплекса от неимуществени последици. Затова са неоснователни оплакванията и на двете страни за неточно оценяване на обема на въздействието само на поведението на пострадалата в цялата верига от причини и следствия, приключваща с негативното засягане на нейната неимуществена сфера. При това положение справедливия паричен еквивалент на обезщетението за вреди, подлежи на редукция до 2/3, съответно на предписаното от закона приспадане на собствения принос на увреденото лице по чл. 52 от ЗЗД. Затова и въззивният съд, сезиран с оплакванията и на двете насрещни страни относно точното остойностяване на вредите, чието покритие застрахователя търси от застрахования, следва да прецени адекватността на базисна стойност от 45 000лв като съпоставима след редукцията сума от 30 000лв, получена от ищцата като главница на доброволно платеното от застрахователя обезщетение. Спорни са обстоятелствата относно характера, интензитета и продължителността на претърпените от ищеца болки, страдания и други негативни преживявания, оценяеми с паричен еквивалент по справедливост, според правилото на чл. 51 ЗЗД. Съдът съобразява заключението на комплексната експертиза, в частта с която вещото лице травматолог е потвърдило медицинските характеристики на телесното увреждане(установено в наказателното производство като съставомерна последица от престъпното нарушение на правилата за движение от автомобилиста) и проведеното необходимо лечение, документирано в болничните завадения. Д-р М установява адекватно оперативно стабилизиране на фрактурата на прешлена с метална стабилизация, което е било наложително поради опасност от увреждане на гръбначния мозък и което е довело до ограничаване на движенията на гръбнака в блок от четири съседни прешлени. Вещото лице посочва, че болките при такива травми не са особено силни, овладяни са при първата операция (15 дни след ПТП) с медикаменти, и пациентката е била изписана след физиотерапевтичен курс, но месец по-късно един от винтовете се е разместил и фиксирането е стабилизирано, за да се предотвратят евентуални компресии, с втора операция отново с обща анестезия. Според експерта пълното възстановяване не е настъпило, тъй като неудобствата от ограниченията на движението на блокираните прешлени продължават, а повишеното натоварване повишава риска от артрозни проблеми в бъдеще и на носещите импланта прешлени. В съдебно заседание лекарят пояснява, че премахването на импланта е възможно след зарастването на костите с нова операция, която все още не е планирана от пациентката. Други доказателства за последиците от уврежданото на обезщетената пострадала застрахователят не е представил. Приложените към исковата молба епикризи за лечение на други заболявания съдържат данни за заболявания, предшестващи значително процесното събитие: диагностицирана през 2009г. епилепсия, с влошена симптоматика непосредствено след първата операция на прешлена (епикризи от 23.12.2013г и 17.02.2014г) и постравматични двустранни гонартораза и коксартроза и травмиране на мускули и сухожилия на долен крайник, ограничаващи движението коляно, тазобедрена става и глезен, породени от счупване на дясно бедро в ПТП през 2005г.(етапна епикриза от 2016г.). Липсват посочени (респективно и събрани) доказателства за отражението на новото увреждане на прешлена върху развитието на тези заболявания, поради което и тяхното самостоятелно развитие, наред с новото увреждане, отчетено при преосвидетелстването на наличната нетрудоспособност от 58% на 66% (решение на ТЕЛК от 2016г.) не може да се приеме за пряка вреда, последица от застрахователното събитие. Затова не може да се приемат за установени и допълнителните увреждания(извън съставомерното счупване на един гръден прешлен и двуетапното му оперативно лечение за фиксация с потенциална бъдеща нова оперативна интервенция за премахване на импланта, трайно отграничаващ понастоящем пълното движение на гръбнака), за които застрахователят е изплатил обезщетението, според уговореното в споразумението с пострадалата. Липсват и каквито и да са данни за конкретното отражение на инцидента и причиненото от него увреждане върху психиката на пострадалата. По делото са събрани само показания на свидетелка, възприела бита на увредената след изписването й от болницата, като те описват поведение на приятелка на доведения й син, с която той е живеел на семейни начала в жилище, съседно на това на семейството на свидетелката. От една страна, според впечатленията на св. Н, С се движела нормално и спокойно, била весела и спокойна, не се оплаквала от главоболие или световъртежи при честите посещения в дома на роднините на своя приятел, започнала работа след операцията и можела да носи тежки предмети без затруднение. Тази част от показанията обаче е в явно противоречия с медицинската документация за значителните затруднения в движението, останали трайни още след предходното ПТП, ясно засвидетелствани в епикризите и особено в прегледа от 15.09.2016г., последван от преосвидетелстването от ТЕЛК. От друга страна, свидетелката посочва, че след операцията на прешлена, увредената не е можела да работи и се е ползвала от ежедневни грижи и финансова подкрепа на К., с когото съжителствала в рамките на пет години до привеждането в изпълнение на наказанието му. Съдът преценява, че макар и да не е в пряка родствена връзка със застрахования ответник, свидетелката е в брак с неговия баща и това обстоятелство не може да не се отчете при отчитане на влиянието на емоции на привързаност към тази страна върху възпроизведените от нея впечатления. Затова те не могат да се кредитират като изцяло достоверни, в подкрепа на тезата на въззивника за незначителен негативен ефект на пътния инцидент и съпътстващото го телесно увреждане върху физииологичното и емоционално- психическото състояние на личността. Същевременно показанията не могат да се пренебрегнат и изцяло, поне в частта им в която съответстват и на изводите на медицинския експерт за овладяване на болковия синдром с фиксирането на прешлените и остатъчен дискомфорт, типичен за такива увреждания, съпътстващ бита на пациента до евентуално отстраняване на импланта. При така установените обстоятелства по настъпването на ПТП и резултата от него, съдът прави извод за доказано едно средно по степен травматично увреждане(фрактура на гръден прешлен), наложило обичайно лечение в продължение на първия месец от счупването с оперативно фиксиране под обща анестезия и болкоуспокояващи медикаменти в рамките на седмичен болничен престой, усложнено поради механично разместване и продължено в рамките на следващия месец с втора оперативна интервенция (за още 3 дни), като обездвижването на снагата е било ограничено само в областта на фиксираните с металния имплант четири съседни прешлена от гръдната и лумбалната група. След този първоначален период на овладяване на болки с невисока интензивност и срастването на костта, няма данни пострадалата да се е нуждаела от особени грижи и нужда от подпомагане в бита и хигиената само поради остатъчния дискомофорт от ограниченото прегъване в мястото на фиксацията, който пациентката понася и ще търпи занапред наред с последици от други предходни по-тежки наранявания, затрудняващи походката й, евентуално ще преодолее в бъдеще след нова оперативна интервенция за отстраняване на импланта. Последиците не могат да не включват и остър психически стрес, характерен за всяко травматично преживяване, свързано с телесно увреждане и конкретно пътно-транспортните произшествия, чието изживяване не може да не се възприеме от пътника поне в момента на настъпването му като сериозно застрашаване на живота и здравето. Подлежи на съобразяване и естественото по-продължително поддържане на негативните изживявания поради обичайните промени в ежедневието на пациент, лекуван с две оперативни интервенции с болничен престой и принудително ограничаване на движенията в хода на лечението и възстановяването от травмата. За конкретния случай психическите последици следва да включват и допълнителния емоционален дискомфорт за С И.а, изживян поради „поемането на вината“ за инцидента вместо действително управлявалия водач К.. Макар и да не води до сериозна негативна промяна в социална роля на пострадалата(вече инвалидизирана от предходни заболявания), не може да се пренебрегне и завишаването над средната степен на нетрудоспособност(съответно обаче само на липсата на възможност за прегъване на гръбнака във фиксирания сектор), която не може да се счита за преодоляна само с подпомагането на пострадалата с реално предоставени грижи от самия делинквент, концентрирано предимно в периода непосредствено след инцидента и със сигурност липсващо след раздялата им(най късно през 2018г.). Тези характеристики съдът оценява като средни и типични комплексни последици на средното по тежест увреждане на прешлен, чието по-леко болково изражение се компенсира от остатъчен непреодолим без нова операция в бъдеще физиологичен дискомфорт от трайна метална фиксация, като част от заварени вече трайно и значително влошени възможности за движение на ставите и допълнителния особен психологичен аспект на самото произшествие, съпъствано от бягството на виновния застрахован. Като съобразява тази специфика на случая, съобразно указанията дадени с ПП4/68г на ВС по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдът намира за приложим именно среден размер на обезщетение за такова телесно увреждане. За прилагане на точната мяра за обществена справедливост съдът съобразява съдебната практика при определяне на обезщетения при сходни с понесените от ищеца увреждания от ПТП, настъпили в периода 2018 г. – 2020 г. варират от 40 000 лв. до 100 000 лв., в зависимост от конкретно осъществилите се факти, относими към преценката за определяне на справедлив размер на тези обезщетения, като по-високите размери се свързват с допълнителни неврологични усложнения или съпъстващи други травми на глава или крайници (Решение № 50026 от 26.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2705/2021 г., II т. о., ТК, Решение № 201 от 3.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2263/2022 г., II т. о., ТК, Решение № 50026 от 26.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2705/2021 г., II т. о., ТК, Решение № 50122 от 15.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1766/2022 г., II т. о., ТК). В предходни периоди за увреждания през 2014г. – 2015г. обаче размерите са били значително по-ниски в диапазон 20 000- 85 000лв и тази тенденция на постепенно увеличаване на компенсациите съответства на повишаването на икономическия стандарт на живот в страната и темповете на доходите на населението, отразени и в промените на лимитите на покритие на гражданската отговорност от застрахователите през 2018г. (чл. 492 т. 1 на КЗ). Същевременно според обявени официално на сайт на НСИ статистически данни, средните доходите на домакинствата от 2013г., когато е настъпило увреждащото събитие(4814лв.) са с 80 % по ниски от тези през 2018г. (6013лв), съответно и тази динамика следва да намери отражение при определяне на адекватен на справедливостта размер, съгласно изискванията на чл. 52 от ЗЗД за всестранно отчитане на всички ползвани в практиката критерии (ППВС № 4/68 г., Решение № 103 от 9.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2546/2019 г., II т. о., Решение № 9 от 4.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 185/2021 г., II т. о., ТК и мн.др.). При това положение сума от 45 000лв не може да е адекватна стойност на средната степен на установените в настоящия процес неимуществени вреди и доводът на застрахователя за основателното й изплащането като редуциран до 2/3 неин еквивалент не е основателен. Обратно, призната от пострадалата сума от 30 000лв. като достатъчна компенсация за всички негативни последици, включително и за възможното предстоящо продължаване на лечение за пълно възстановяване с премахване на импланта, следва да се възприеме и от настоящата инстанция като адекватно към момента на увреждането пълно нередуцирано обезщетение. Въззивният съд не намира основание да намали този среден размер допълнително до достигане на минималните обичайни стойности, тъй като това би нарушило изискването за справедливо отразяване на цялата фактическа специфика на казуса. Затова и оплакването на ответника-въззивник се преценява като неоснователно. След наложителната редукция до 2/3 поради съпричиняването, крайният размер на дължимото от застрахования обезщетение остава в размер от 20 000лв. В същия смисъл са и мотивите на първата инстанция и затова неоснователни се оказват и оплакванията на двете страни за тяхната необоснованост. В жалбата и на двете насрещни страни няма формулирани оплаквания относно размера на включените в изплатеното обезщетение непогасени по давност лихви за забава, начислени за период от три години преди поискването на плащането от застрахователя. При самостоятелната си проверка въззивният съд констатира, че специалния закон(чл.223 ал. 2 КЗотм.) е правилно издирен и приложен, като препраща в тази част към мотивите на първата инстанция относно допълнителното вземане, покрито от застрахователя в рамките на поетия риск по задължителната застраховка до размер от 3334.47лв. за поискания от пострадалата период на забава. При така установеното, съдът преценява, че присъденият от първата инстанция сбор от 23 334.47лв. изцяло покрива основателната регресната претенция на застрахователя, встъпил в правата на удовлетворения пострадал платец на обезщетение за гражданска отговорност срещу причинителя на обезщетените вреди. Само до този сбор от главница и лихва, дължими от застрахования са доказани основанието на гражданската отговорност на лицето, причинило вреди другиму с противоправно поведение (чл. 45 ЗЗД) и е отчетено допринасяне за резултата с поведението на пострадалата. Доказан е и обема на тази отговорност до справедлив размер и изпълнението на възложеното от закона гаранционно задължение за компенсиране на покрита със задължителна застраховка отговорност на ответника, както и основанието за обратното им възлагане на недобросъвестния застрахован. Няма отделни фактически оплаквания и по определянето на размер от 7912.08лв. на акцесорното вземане за отговорност на застрахования за забавено регресно плащане, съразмерно на законната лихва, начислена след получената от застрахования регресна покана. Въззивният съд изцяло споделя мотивите на първата инстанция по тази претенция, основани на задължителното тълкуване за консолидиране на вземането на платеца – застраховател към момента на пораждане на регреса с плащането на цялото застрахователно обезщетение и поставянето на застрахования като длъжник по регреса в забава с нарочна покана за изпълнение на това вземане на застрахователя (Решение № 18 от 22.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 1935/2015 г., II т. о., ТК). Налице са всички елементи на регреса по чл. 274 ал.1 т.1 от КЗ, съответно и на обусловената от него акцесорна претенция за забавено възстановяване на дължимото от застрахования сборно плащане до размерите, съответни на приложените в първа инстанция редукции. Обжалваното решение, с което исковете са уважени до основателните размери, съответно са установените неоснователно претендирани горници, следва да се потвърди в цялост. При този резултат определянето на разноски за първа инстанция не следва да се коригира. Право на компенсация за разноски за настоящата инстанция възниква в полза на всяка от страните, но само доколкото са направени за защита по неоснователна жалба на насрещната страна. Като въззиваем застрахователят е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., което съответства на максимално допустим размер по чл. 25. Ал. 1 и 2 НЗПП, в редакция към извършването на услугата по представителството. Доколкото защитата на тази въззиваема страна обаче възпроизвежда изцяло доводи, вече излагани пред първа инстанция и се е изчерпила с подаването на отговор, максималният размер не е адекватен на тази услуга и затова на осн. чл. 78 ал. 8 ГПК съдът определя и възлага на насрещната страна плащане на само 300лв. Пълномощникът на въззиваемия ответник е поискал определяна на възнаграждение за безплатно предоставена услуга по защита срещу жалбата. Нито в първата, нито в настоящата инстанция обаче не е бил представен договор, с който К. да е обявил съгласието си за получаване на базплатна адвокатска услуга, като легитимацията на пълномощника му е установена единствено с пълномощното. Затова настоящият съд намира за недоказано договарянето на обслужването по реда на чл. 38 ЗАдв, съответно липсва и основание за възлагане на възнаграждение в тежест на въззивника- застраховател. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд