Решение № 865 от 18.10.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1323/2023 г.

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от С. В. Д.Т., чрез адв.Антони Аврамов, съдебен адрес: гр.София, ул. „Хан Аспарух“ №7, ет.2, офис 4, против решение №161 от 19.04.2023г. по гр.д.№1285/2022г. на РС- Несебър, с което е прието за установено по иск с правно основание чл.124, ал. 4 ГПК от В. И. Т., ЕГН ••••••••••, срещу С. В. Д.-Т., ЕГН ••••••••••, че молба вх. № 261278 от 29.07.2022г. по гр.д. № 576/2014г. по описа на Районен съд Несебър, не е подписана от С. В. Д.-Т., ЕГН ••••••••••, поради което е неистински документ, като неистинността се изразява в неавтентичност на положения в молбата подпис. Със същото решение ответницата е осъдена да заплати на ищеца 1300 лв., представляващи направени по делото разноски. Изложени са оплаквания, че обжалваният съдебен акт е недопустим, неправилен поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и необоснован. Според въззивницата решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск. Съдът неправилно приел, че искът по чл.124, ал.4 ГПК е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорване на молбата по реда на чл.193 от ГПК в производство по друго гражданско дело, като няма преклузивен срок за оспорване на подпис в писмено изявление до съд по смисъла на чл.102, ал.1, т.4 от ГПК и няма пречка същият да бъде оспорен в отделно производство. В хода на първоинстанционното производство била представена частна жалба, подадена от В. Т., с която той оспорил разпореждането за издаване на изпълнителен лист, постановено по повод подадената от С. Д.Т. молба от 29.07.2022г. Съдът не съобразил също, че въз основа на подадената частна жалба било образувано гр.д. № 2064/2022г. по описа на Окръжен съд - гр. Бургас, в което не били изложени каквито и да било твърдения, че разпореждането е незаконосъобразно, тъй като молбата не е подписана от Д., нито са били отправени доказателствени искания, включително и такива по чл.193 от ГПК за откриване на производство по оспорване истинността на документа. Като се е позовала на мотивите на ТР от 14.11.2022г. по т.д. №5/2012 г. на ОСГК на ВКС относно правото да се оспори истинността на представен по делото документ в предвидения в чл. 193, ал. 1 срок - най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила, въззивницата застъпва становище, че въззиваемият е следвало да упражни правото си да оспори истинността на подадената молба в срока за обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист, тъй като в качеството си на въззивник в производството по гр.д. № 2064/2022г. по описа на ОС - Бургас, е разполагал с правото да прави доказателствени искания, включително и за откриване на производство по оспорване истинността на документ по реда на чл. 193 от ГПК. След като пропуснал възможността да упражни в преклузивния срок по чл.193 от ГПК правото си да иска откриване на производство по оспорване истинността на документ, въззиваемият загубил правото да установи по исков ред в друго производство неговата неистинност. Ето защо намира производството по делото за недопустимо. Счита също, че разглеждането на този иск би довело до заобикаляне на закона и предвидените в него процесуални срокове. Намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че не съществува пречка документът да бъде оспорен в отделно производство, доколкото се касае за писмено изявление на страна до съда. Този извод бил лишен от логика, тъй като щяло да се стигне до образуване на неограничен брой дела с предмет установяване на неистинност на документи, представени по други дела. Намира за неправилен и извода на съда, че документът доказва или отрича факт от значение за възникването, съществуването, изискуемостта или погасяването на гражданско право или правоотношение между страните. Посочва, че съгласно трайната съдебна практика, правен интерес от иск по чл. 124, ал.4 ГПК е налице само, ако истинността на документа има значение за други правоотношения между страните. В процесния случай, оспорената молба не обуславяла съществуващи правоотношения между страните, а такива между въззивницата и съда. Развити са подробни съображения. Цитирано е определение № 77 от 15.02.2018 г. по ч. гр. д.№ 4970/2017 г. на ВКС, съгласно което интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от ищеца способ ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна степен, т.е. няма правен интерес от иск, който няма да се отрази върху правната сфера на ищеца. На следващо място въззивницата намира, че е недопустимо да се оспорва истинността на документ, от който произтичат права или задължения за оспорващия. Сочи, че в случая материално- правните задължения за въззиваемия са възникнали не от молбата за издаване на изпълнителен лист, а по силата на съдебното решение по гр.д.№ 576/2014г. на НРС. Липсвали и конкретни съображения за това какво е доказателственото значение на документа. Сочи, че независимо от изхода на настоящото дело, за въззивницата ще продължи да съществува подлежащо на принудително изпълнение материално право, а дори да бъде уважен иска, във всеки момент за въззивницата съществувала правна възможност да подаде молба за издаване на изпълнителен лист, да образува изпълнително дело и да възстанови принудителното изпълнение във вида, в който съществува в момента. Това, според въззивницата, потвърждава тезата й за недопустимост на иска. Намира за несъстоятелни възраженията на ответника, че издаденият изпълнителен лист е нищожен и засяга права на ищеца. Сочи, че всеки изпълнителен лист засяга правната сфера на длъжника, а настоящия случай не е по-различен. Изтъква, че съгласно трайната съдебна практика, нищожност на съдебен акт е налице, когато същият е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато не е изразен в писмена форма или е неподписан, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост, като никоя от тази хипотеза не е налице. С оглед обстоятелствата по делото намира, че ответникът е упражнил правото си да обжалва разпореждането за издаване на изпълнителен лист, с което се изчерпвали правата му да търси защита срещу същото. На следващо място са развити оплаквания за допуснати процесуални нарушения от страна на съда. На първо място се сочи, че съдът е предоставил едноседмичен срок за депозиране на писмена защита, но още преди изтичането му постановил обжалваното решение, поради което съдът отказал да разглежда доводите на ответната страна за недопустимост на иска. Второто нарушение било, че съдът е допуснал изготвянето на експертиза, без ищецът да е формулирал въпроси, включително след дадения му срок, и без да е внесъл определения депозит. Така съдът, в нарушение на чл.101, ал.3 от ГПК и принципа на диспозитивното начало, поставил ищеца в по-благоприятно положение, въпреки изначално недопустимото искане за експертиза без да са поставени конкретни въпроси. Трето, дори да се приемело, че искането за експертиза е било допустимо, то същата не установявала разпределените в тежест на ищеца обстоятелства. Счита, че заключението на вещото лице не следва да бъде кредитирано, поради неговата необоснованост. Съгласно обстоятелствената част на заключението, вещото лице установило, че ответницата е използвала три различни подписа. При наличието на няколко групи подписи, които се различавали една от друга, останало неясно по какви причини вещото лице е изключило възможността в случая да се касае за четвърта група подписи. Изтъква, че е нормално подписът на Т.а да не е идентичен с този, който е полагала преди 10 години. Акцентира, че по делото не са били представени каквито и да било други доказателства, установяващи твърденията на ищеца. Моли решението да бъде обезсилено като недопустимо, а в случай, че съдът го намери за допустимо, се иска същото да бъде отменено, а вместо това да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира на основание чл.38, ал.3 във вр. с чл.38, ал.1, т.3, предл.3 от ЗА, въззиваемият да бъде осъден да заплати на адв.Антони Аврамоввокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството пред първоинстанционния съд в размер, не по- нисък от минималния размер по Наредбата за МРАВ. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия В. И. Т., ЕГН••••••••••, със съдебен адрес: гр.Айтос, ул.”Станционна” № 56. С него жалбата се оспорва като неоснователна. Въззиваемият намира, че всички възражения, изложени във въззивната жалба са несъстоятелни, тъй като не касаят по същество въпроса дали подписът принадлежи на С. Д.Т.. Изтъква, че ответницата е подала молба до НРС – документ, който не е подписан от нея, но от който същата черпи права – снабдила се е с изпълнителен лист, образувала е изпълнително дело /изп.д.№71/22 г. на ДСИ- Несебър/ с цел да се обогати неоснователно и на базата на неистински частен документ, събирайки от въззиваемия суми, които не й се следват. Сочи, че ответницата не се е възползвала от възможността да поиска тройна експертиза, за да обори заключението на вещото лице, макар с невъоръжено око да било видно, че положеният под молбата подпис не е неин. Възраженията във въззивната жалба установявали нежеланието на въззивницата да има дело, по което съдът да установи обективната истина, че тя е ползвала неистински частен документ- такъв, който не носи подписа й, въз основа на който се е снабдила с документи от НРС /изпълнителен лист/ и въз основа на тях е образувала изпълнително дело срещу въззиваемия за задължения, които той не й дължи. Обосновава правния си интерес от водене на настоящото дело с обстоятелството, че има качеството на длъжник в резултат на издадения по молбата на въззивницата изпълнителен лист. Заявява, че в НРС има образувано гр.д.№560/23г. с предмет провъзгласяване нищожността на постановените съдебни актове по гр.д.№576/2014 г. поради изначалния порок, от който страда молбата за издаване на изпълнителен лист, което също обосновавало правния му интерес от иска. Счита, че основанието на иска е по чл.124 от ГПК и като такъв същият бил допустим като конкретен иск, предвиден в закона и касаещ неистинността на документ. Сочи, че липсват процесуалните предпоставки за прекратяване на делото- да са заведени две еднакви дела и по-късно заведеното да подлежи на прекратяване, да липсва положителна процесуална предпоставка за завеждането на делото или да липсва материално-правен интерес, да е предвиден друг иск или др. Поддържа, че издадения изпълнителен лист и разпореждането по гр.д.№ 576/14г. на НРС са били атакувани в законовия срок, като понастоящем е висящо в.ч.гр.д.№ 2064/22г. на БОС. Изтъква също, че по негови искове е образувано гр.д.№ 560/23г. на НРС, което е висящо, за прогласяване нищожността на постановените актове на НРС по гр.д.№ 576/14г. на НРС /разпореждане за издаване на изпълнителен лист и изпълнителен лист/, поради което намира, че предявения иск е допустим и основателен. Във връзка с доводите във въззивната жалба относно възможностите за оспорване истинността на документ са развити подробни съображения. Сочи се, че относно приложението на нормата на чл.193 ГПК не е налице спор в съдебната практика. Акцентира, че производството по издаване на изпълнителен лист е едностранно и в него не участва ответна страна, поради което не се връчва препис от молбата на молителя и следователно не е възможно да оспори молбата най- късно с отговора на съдопроизводственото действие. Според въззиваемия това не може да стане и в производството по обжалване на изпълнителния лист, доколкото предметът на обжалване в хипотезата на чл.407 от ГПК изключва действия извън очертания там обем. Намира за несъстоятелни доводите в жалбата за липсата на материално-правни отношения между страните, които да се обуславят от молбата за издаване на изпълнителен лист, както и че същите са противни на правото и обратни на събраните по делото доказателства. Счита, че пропускането на инструктивни срокове, какъвто е този за внасяне на депозит за експертиза, не води до погасяване на права. Иска от съда обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. В съдебно заседание страните поддържат заявените от тях становища. Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Производството пред районния съд е образувано по искова молба на В. И. Т. против С. В. Д.Т., за установяване между страните, че молба вх.№261278 от 29.07.2022г. по гр.д.№ 576/2014г. на РС- Несебър, не е подписана от С. В. Д.Т.. Въззиваемото дружество „Манастира 2008” ЕООД е предявило иск против въззивника Ч.В.Д., по който първоначално е образувано гр.д.№5546/2011г. по описа на Сливенския районен съд. В исковата молба се сочи, че гр.д.№576/2014г. на РС- Несебър е било образувано от В. Т. като молител /ищец/, като предметът на същото бил за определяне на привременни мерки /режим на свиждане, местоживеене и отглеждане/ досежно родените през време на брака им с ответницата деца- И.В. Т. и С.В.Т. На 29.07.2022г. по гр.д.№ 576/2014г. на НРС била входирана молба от ответницата с вх.№261278 от същата дата, за издаване на изпълнителен лист, въз основа на която на 23.08.2022г. РС- Несебър е издал разпореждане, въз основа на което е снабдил ответницата с изпълнителен лист №260203/23.08.2022г. Според ищецът Т. производството по издаване на изпълнителен лист е изначално опорочено поради това, че ответницата не е подписала цитираната по- горе молба за издаване на изпълнителен лист, с което били засегнати нематериални интереси на ищеца- срещу него бил издаден изпълнителен лист за недължими суми, по прекратена по закон издръжка. Твърди, че положеният под молбата подпис не е на С. Д., тъй като същият е видимо различен от подписа й под множество от документите по същото дело, като разликите били видни с просто око. Подписът на ответницата бил разлат, обемен, с множество завъртулки и със специфичен наклон и специфичен краен завършек, а в началото му имало долен камшичен знак на изписване, който изобщо липсвал в молбата за издаване на изпълнителен лист. Подписът в молбата за издаване на изпълнителен лист бил с две концентрични „С“ и кратка завъртулка- като всички те не съответствали нито на размера на подписа на ответницата, нито съвпадали по аналогия с изписвания от нея подпис по дължина, наклон на шрифта или брой, разстояние и наклон на изписващите знаци от подписа /завъртулки/, като накрая липсвал завършващия елемент от подписа на ответницата. Намира, че въз основа на опорочена молба и опорочено съдебно производство е издаден неправилен и опорочен изпълнителен лист по едно неправилно предхождащо го разпореждане. Ищецът счита, че недостатъкът и порокът описан в исковата молба не може да бъде саниран, тъй като производството по молбата за издаване на изпълнителен лист не е висящо, а е приключено. Затова, според него е налице правен интерес от предявяване на настоящия отрицателен установителен иск. Ответницата С. В. Д.Т., представлявана от пълномощника си адв. Аврамов, е депозирала отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК.С него предявения иск се оспорва като недопустим, поради което се иска производството по делото да бъде прекратено. При условията на евентуалност искът се оспорва като неоснователен и се иска неговото отхвърляне. Във връзка със становището за недопустимост на иска са изложени съображения, че изложените в исковата молба обстоятелства не обосновават правен интерес от предявяването на иска, като предпоставка за неговата допустимост. Изтъква се, че правният интерес не се предполага, а следва да бъде установен от ищеца. Ответната страна намира за неясно в какво се изразява засягането на интересите на ищеца. Ищецът оспорвал правилността на разпореждането по чл.406 ГПК и на издадения изпълнителен лист, но според ответната страна тяхната отмяна не би могла да бъде постигната чрез оспорване на истинността на молбата за издаване на изпълнителен лист. Изтъква се, че противно на твърденията в исковата молба, производството относно законосъобразността на разпореждането за издаване на изпълнителен лист е висящо, като по частната жалба на ищеца срещу него е образувано гр.д.№2064/22г. на Окръжен съд- Бургас. Освен това, изпълнителният лист, издаден в полза на ответницата бил приведен в изпълнение и въз основа на него било образувано изп.д.№ 71/2022г. по описа на ДСИ при РС- Несебър. В рамките на изпълнителното дело ищецът подал жалба по реда на чл.436 ГПК. Сочи, че ответницата С. Т.а е депозирала отговор на тази жалба, което не би сторила в случай, че молбата за издаване на изпълнителен лист не е била подписана от нея. Развити са съображения, че правен интерес от иска по чл.124, ал.4 ГПК ищецът има само ако истинността на документа има значение за други правоотношения между страните. Този интерес винаги следва да е конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване, съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ. В случая ищецът не обосновавал такива правоотношения- съществуващи или други. Сочи, че оспорването на истинността на молбата няма значение за правоотношения между страните, тъй като по повод подадената молба за издаване на изпълнителен лист не са възникнали правоотношения между тях двамата, тъй като в процеса правоотношенията възникват между всяка от страните и съдът. По същество искът се оспорва като неоснователен, като се излагат твърдения, че подписът под молбата за издаване на изпълнителен лист е положен лично от ответницата, като документът е използван за защита на нейни права в съответствие с процесуалният закон. След снабдяването с изпълнителен лист същата образувала изпълнително дело и предприела действия по принудително изпълнение. Моли за отхвърлянето на иска. С обжалваното решение № 161 от 19.04.2023г. по гр.д.№ 1285 по описа за 2022г., съставът на Районен съд Несебър е уважил иска, като е приел, че същият е допустим и основателен. За да отхвърли като неоснователно възражението на ответницата за недопустимост на иска, районният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е констатирал, че в производството по чл.405-406 ГПК процесната молба, за която ответницата поддържа, че е подписана от нея, е послужила за иницииране на това производство, като въз основа на нея срещу ищеца е издаден изпълнителен лист № 260203 от 23.08.2022г., с който ищецът е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на по 150 лв. на С. В. Д.Т. за детето С.В.Т. Приел е, че процесното писмено изявление до съда е осъществило функцията си по чл.405, ал.1, вр. чл.102 вр. чл.100, изр.2, вр. чл.6, ал.1 ГПК и въз основа на него е издаден изпълнителен титул срещу ищеца, който е послужил за образуване на изп.д.№ 71/2022г. по описа на ДСИ при РС- Несебър. Приел е, че искът по чл.124, ал.4 ГПК е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорване на молбата по реда на чл.193 ГПК в производството по друго гражданско дело, тъй като няма срок за оспорване на подпис в писмено изявление до съда по смисъла на чл.102, ал.1, т.4 от ГПК и няма пречка същият да бъде оспорен в отделно производство, както е сторил ищеца. Посочил е, че документът- писмено изявление до съд, доказва точно определен факт- че е инициирано по надлежен начин и при спазване на чл.405, ал.1, вр. чл.102, ал.1, т.4, вр. чл.100, ал.2 ГПК производство по издаване на изпълнителен лист. Развити са подробни съображения относно същността на изпълнителния лист като процесуална ценна книга и разрешение, както и заповед за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи, които безусловно са задължени да се съобразят с него. Посочено е, че изпълнителният лист поддържа процесуална правомерност на принудителното изпълнение /докато не бъде обезсилен/. Вследствие на гореизложените съображения районният съд е достигнал до извод, че писменото изявление до съда доказва конкретен факт, че е извършено надлежно сезиране с цел издаване на процесуална ценна книга- изпълнителен лист, т.е. факт, който е от значение за възникването на съответните права за молителя, респективно задължения за органите по изпълнението. Приел е също, че е налице правен интерес на ищеца от установяване или отричане на гражданското право или правоотношението, тъй като той е придобил качеството на длъжник в образуваното въз основа на изпълнителния лист изпълнително дело. Интересът му се състоял в това да докаже, че производството по чл.405, ал.1 ГПК не е инициирано при спазване формата за писмени изявления по смисъла на чл.102, ал.1, т.4 от ГПК, като по този начин за него ще възникне възможност да отрече надлежното издаване на изпълнителен лист, респективно- надлежното възникване на правото на молителя да пристъпи към принудително изпълнение и задължението на органите по изпълнението да изпълняват действащия изпълнителен лист. В заключение съдът е приел, че са налице всички изведени от съдебната практика критерии за допустимост на иска по чл.124, ал.4 ГПК: 1/ искът е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорване на документа по чл.193 ГПК в производството по друго гражданско дело между страните; 2/ документът доказва или отрича факт от значение за възникването, съществуването, изискуемостта или погасяването на гражданско право или правоотношение; 3/ ищецът има правен интерес от установяването на гражданското правоотношение, доколкото от него е производен и правният му интерес да оспорва документа. При служебната проверка на обжалваното съдебно решение, извършена съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивната инстанция намира, че същото е валидно, но недопустимо, като предявено по недопустим иск. Съображения. От фактическа страна се установява следното: Страните са бивши съпрузи, които са водили гр.д.№576/2014г. на РС- Несебър. Безспорно е, че по молба вх.№ 261278 от 29.07.2022г. по гр.д.№576/2014г. на НРС, за чийто автор е посочена С. В. Д.Т. /л. 128 от делото на НРС, копие от която е приложено от вещото лице към експертизата/, е издаден изпълнителен лист №260203 от 23.08.2022г. /л.4 от делото на НРС/. Видно от съдържанието на изпълнителния лист, ищецът по настоящото дело- В. Т., е осъден да заплаща на С. В. Д.Т. месечна издръжка в размер на по 150 лв. за детето С.В.Т.до настъпване на законова причина за изменение или прекратяване, въз основа на постигната спогодба, одобрена с протоколно определение №741 от 10.09.2014г. по гр.д. №576/2014г. на НРС. В изпълнителния лист е посочено също, че издръжката следва да се заплаща по сметката на майката С. Д.Т.. Въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело №71/2022г. по описа на ДСИ при НРС /така- ПДИ на л.5 от делото на НРС и молба от ответницата до ДСИ с дата 5.09.2022г.- л.28 от делото на НРС/, за издръжката, дължима от м.септември 2018г. Ищецът е обжалвал разпореждането за издаване на изпълнителен лист /така- частна жалба и допълнения към същата на л.22-27 от делото на НРС/, като ответницата е подала отговор /л.29-30 от делото на НРС/, с който е оспорила основателността на жалбата. В отговора е посочила, че претендираната издръжка е за периода от м. септември 2018г. до навършване на пълнолетие на дъщеря им, през който, според твърденията на ответницата, ищецът е спрял да плаща издръжка на дъщеря им, която тогава била непълнолетна. Жалбата на ищеца против разпореждането за издаване на изпълнителен лист е оставена без уважение с определение № 2312 от 18.09.2023г. по в.ч.гр.д.№2064/2022г. на ОС- Бургас, влязло в сила, като необжалваемо, на същата дата. В мотивите на същото е посочено, че С. Д.Т. е потвърдила действията по подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист. Безспорно е също, че междувременно ищецът е обжалвал по реда на чл.436 ГПК и действията на съдебния изпълнител по изпълнителното дело- така частна жалба /л.64, гръб, от делото на НРС до л.67/, а именно- образуване, движение и отпочване на изпълнение чрез връчване на ПДИ. Жалбата е оставена без разглеждане, като недопустима, с определение № 224 от 19.01.2023г. по в.гр.д.№ 2078/2022г. на ОС- Бургас. След извършена служебна справка в ЕИСС настоящият съдебен състав констатира, че определението е влязло в сила на 9.02.2023г., тъй като не е било обжалвано в тази му част. Безспорно е, че ищецът е предявил и иск срещу ответницата с правно основание чл.439 ГПК /л.74-77 от делото на НРС/, с предмет установяване между страните, че не той дължи заплащане на ответницата на сумите, предмет на изпълнително дело №71/22г. на ДСИ- Несебър, както и никакви други суми- нито за минало, нито за бъдеще време, производството по който не е приключило. Наред с това, ищецът е подал срещу ответницата и искова молба вх.№ 5132/29.05.2023г. по описа на НРС /л.15- л.19 от настоящото дело на БОС/, по която е образувано гр.д.№ 560/2023г. по описа на РС Несебър- така съдебно удостоверение на л.21 от настоящото дело. Видно от петитума на исковата молба, с нея се иска прогласяване нищожността на постановените от РС- Несебър актове в производството по издаване на изпълнителен лист по гр.д.№576/2014г., а именно- разпореждане № 260361 от 12.08.2022г. по гр.д.№576/2014г. на НРС, изпълнителен лист № 260203/23.08.2022г. на НРС, издаден по гр.д.№576/2022г. на НРС, както и на действията на ДСИ- Несебър, обективирани в производството по изп.д.№ 71/2022г. на ДСИ- Несебър- образуване на изпълнителното дело и конституиране на В. Т. като длъжник по изпълнителното дело, начисляването на суми по изпълнението и отправяне на ПДИ към него. Във връзка с оспорването по настоящото дело на истинността на подписа на ответницата под молбата за издаване на изпълнителен лист, в първоинстанционното производство /гр.д.№1285/22г. на НРС/ са събрани многобройни писмени доказателства, съдържащи образци на подписа й. Въз основа на тях е изготвена съдебно- почеркова експертиза /л.121-127 от делото на НРС/, изпълнена от в.л.Щ. Н., чието заключение е, че подписът под молбата не е изпълнен от ответницата. Срещу приемането на заключението е постъпило оспорване от пълномощника на ответницата с молба, подадена преди изслушването на експерта /л.138 от делото на НРС/. В същата не се съдържа искане за допускане на повторна експертиза, а подобно искане не е отправено и към въззивната инстанция. Районният съд е приел и кредитирал заключението на в.л.Н., въз основа на което е приел, че подписът под процесната молба за издаване на изпълнителен лист не е положен от С. В. Д.Т.. Правни изводи: На първо място следва да бъде разгледан довода на въззивницата, че решението следва да бъде отменено поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, състоящо се в постановяване на решението преди изтичането на срока за представяне на писмени бележки, даден на ответната страна, поради което не са били разгледани възраженията на ответницата за недопустимост на производството по делото. В тази връзка въззивната инстанция констатира, че действително в о.с.з. на 12.04.2023г. по искане на пълномощника на ответната страна, съдържащо се в писмена молба до съда, на основание чл.149, ал.3 от ГПК районният съд е предоставил на ответницата едноседмичен срок за писмени бележки. Срокът е започнал да тече от датата на с.з. и към датата на постановяване на решението- 19.04.2023г., не е бил изтекъл. Въпреки това, настоящият съдебен състав приема, че това процесуално нарушение на съда само по себе си не представлява основание за неправилност, а оттам и за отмяна на постановеното решение. Действително, налице е казуална съдебна практика на касационната инстанция в посочения от въззивната страна смисъл, според която подобно решение подлежи на отмяна, тъй като писмените бележки представляват част от съдебните прения /обратно становище, че писмените бележки не са част от съдебните прения е застъпено от ОСГТК на ВКС в мотивите към т.11 на ТР №6/2013г. по тълк. Дело №6/2013г./. Същата обаче не намира приложение във въззивното производство, доколкото въззивната инстанция, като инстанция по съществото на делото, е длъжна да поправи допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения /т.е. да разгледа възраженията на ответната страна за недопустимост/, още повече е че с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК и сама е длъжна служебно да следи за допустимостта на производството. Освен това възражението за необсъждане на доводите на страната за недопустимост на иска в конкретния случай е неоснователно, тъй като не само, че ответницата изобщо не е депозирала писмени бележки, но и районният съд е изложил подробни мотиви, в които е обсъдил заявените с отговора на исковата молба и в хода на първоинстанционното производство възражения против допустимостта на иска. Неоснователно е, тъй като не отговаря на обстоятелствата по делото, оплакването в жалбата, че районният съд е въвел собствени доводи, касаещи наличието на правен интерес у ищеца от воденето на делото, макар такива да не са били заявени от последния. Както в исковата молба, така и в съдебно заседание ищецът е изложил конкретни факти и е ангажирал доказателства за водени от него производства против ответницата, както срещу процесуалната легитимация на ответницата в производството по издаване на изпълнителния лист и законосъобразността на разпореждането за издаването му /производството по в.ч.гр.д. № 2064/22г. на БОС/, срещу надлежното образуване на изпълнително дело срещу него /в.гр.д.№2078/22г. на БОС/, а така също и срещу липсата на вземане на ответницата срещу него, обективирано в изпълнителния лист /производство по чл.439 ГПК/, като твърди, че те обуславят правния му интерес от предявения иск по чл.124, ал.4 ГПК. Районният съд е обсъдил доводите на страните- както тези на ищеца, така и тези на ответницата, и след като подробно е изложил своето правно становище във връзка с тях /накратко изложено по- горе в настоящите мотиви/, е достигнал до извода си за наличието на правен интерес у ищеца за водене на иска. Основателно е обаче оплакването на въззивницата, че крайният извод на първоинстанционния съд за наличие на правен интерес у ищеца от иска по чл.124, ал.4 ГПК за оспорване на авторството на молбата за издаване на изпълнителен лист, е неправилен. Действително, както е посочил и въззиваемия, производството по издаване на изпълнителен лист е едностранно, за разлика от исковото производство, поради което препис от молбата за издаване на изпълнителен лист не се връчва на насрещната страна /изрично това е предвидено в чл.405, ал.1, изр.2 от ГПК/. Предмет на това производство е дали в полза на лицето, сезирало съда, има издаден съдебен акт /решение или определение/, което подлежи на изпълнение. Затова срокът за оспорване истинността на документ по чл.193, ал.1 ГПК не намира приложение в това производство, както правилно е приел районния съд. Според настоящият съдебен състав тази разпоредба не намира приложение и в производството по обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист, както неправилно счита въззиваемата. Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязъл в сила съдебен акт представлява волеизявление на страна по гражданското дело, адресирано до съда, с което се поставя началото на производството по издаване на изпълнителен лист. Адресат на това волеизявление е съда, като въз основа на него възниква процесуално правоотношение между тази страна и съда. Съдът служебно проверява дали е надлежно сезиран от лице, в чиято полза е налице изпълняемо право /материално право/, като ако е налице такава хипотеза, той дължи постановяване на разпореждане за издаване на изпълнителен лист. В случай, че молбата не е подписана, съдът служебно следва да отстрани тази нередовност- аргумент от чл.101, ал.1, изр.2, вр. чл.102, ал.1, т.4 ГПК. В случай, че при обжалване разпореждането за издаване на изпълнителен лист насрещната страна оспорва авторството на молбата за издаване на изпълнителен лист, не се открива производство по оспорване истинността на молбата по чл.193 ГПК, а на основание цитираната норма се дава възможност на лицето, по чието искане е издадено разпореждането за издаване на изпълнителен лист да заяви дали поддържа или не тази молба, предвид принципната възможност за саниране на едностранните изявления, извършени от лице без представителна власт, чрез потвърждаването им от лицето, от чието име са извършени /аргумент от чл.42, ал.2, изр.1 вр. чл.44 от ЗЗД/. Това е така, понеже молбата за издаване на изпълнителен лист няма доказателствена стойност, от която да зависи преценката за наличието или липсата на други материални права или правоотношения между страните, а същата представлява процесуално действие на лице, което поражда процесуални задължения за съда /да се произнесе по тази молба/, а не за насрещната страна. Ето защо, въпреки поддържания от ищеца довод за наличието на изричен иск по чл.124, ал.4 ГПК за оспорване на истинността на документ, настоящият съдебен състав намира, че с оглед характера на документа, чиято истинност се оспорва в настоящото производство /молба за издаване на изпълнителен лист/, който няма доказателствена сила по отношение на материални права или правоотношения между страните, страната няма правен интерес от иска по чл.124, ал.4 ГПК. В конкретния казус, след като производството по обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителния лист е приключило с влязло в сила определение на въззивната инстанция, с което разпореждането е потвърдено /включително и поради това, че страната е потвърдила действията по подаването на молбата/, като този съдебен акт не подлежи на извън инстанционен съдебен контрол /например в производство по отмяна/, дори да бъде постановено решение в полза на ищеца по настоящото дело, същото няма да има никакво правно значение за останалите висящи производства между страните- това по чл.439 ГПК /където се преценява единствено наличието на задължение на ищеца по издадения против него изпълнителен лист/, нито за производството по чл.124 ГПК за прогласяване на нищожност на актовете на съда в производството по издаване на изпълнителен лист /разпореждане и изпълнителен лист/, както и на действията на съдебния изпълнител по образуване на изпълнителното дело. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск с правно основание чл.124, ал.4 ГПК е недопустим. Не следва да се обсъждат доводите на въззиваемия за наличие на правен интерес от иска, обоснован с интерес от установяване използването на документ с невярно съдържание от страна на ищцата, тъй като не е предявен иск по чл.124, ал.5 ГПК, а и такъв би могъл да бъде предявен само в изрично посочените в цитираната норма хипотези, които в случая не са налице. Предвид изложеното и на основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК, решението на РС Несебър следва да се обезсили, като постановено по недопустим иск, а производството по исковата молба на В. Т. следва да бъде прекратено като недопустимо. С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.4 от ГПК следва да бъде уважено искането на въззивницата за присъждане на съдебно-деловодни разноски за двете инстанции- 25 лв.- държавна такса за въззивното производство и по 1200 лв. адвокатско възнаграждение за първата и въззивна инстанция, определение на основание чл.38, ал.2, т.3 от Закона за адвокатурата във връзка с чл.7, ал.1, т.4 от НМРАВ и §2а от ДР на същата наредба. Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд