Решение № 7176 от 26.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13535/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от В. Н. В. срещу решение № 20055277/29.08.2022г. постановено по гр.д. № 15890/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 169 състав, с което са отхвърлени предявените от него искове, както следва:

-с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК за признаване за установено спрямо П. Б. П., че е собственик на ½ идеална част от следния недвижим имот: сутеренен етаж при съседи: отгоре – първи етаж на сградата, от четири страни – дворно място в построена сграда съставляваща по скица УПИ XXVI-204 от кв.240 по плана на гр. София, местност Лозенец –I част, с площ от 485 кв.м., при съседи на имота по скица: ул. горски пътник, УПИ XXVII-208, УПИ XXV-203, УПИ VII- 206, имот пл. № 205, а по нотариален акт - УПИ XIV-11 от кв.241 по пана на гр. София, местност „Лозенец“, при съседи: ул. Горски пътник, Д.Д.Д., Д.Н.Д.;

-с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК за признаване за установено спрямо Н. Н. П.А И Б. П. П., че е собственик на другата ½ идеална част от следния недвижим имоти: Сутеренен етаж при съседи: отгоре – първи етаж на сградата, от четири страни – дворно място в построена сграда съставляващо по скица УПИ XXVI-204 от кв.240 по плана на гр. София, местност Лозенец –I част, с площ от 485 кв.м., при съседи на имота по скица: ул. горски пътник, УПИ XXVII-208, УПИ XXV- 203, УПИ VII-206, имот пл. № 205, а по нотариален акт - УПИ XIV-11 от кв.241 по пана на гр. София, местност „Лозенец“, при съседи: ул. Горски пътник, Д.Д.Д., Д.Н.Д.„ -с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК за признаване за установено спрямо Н. Н. П.А И Б. П. П., че е собственик следния недвижим имот: гараж, застроен в северозападната част на дворно място, представляващо по скица УПИ XXVI-204 от кв.240 по плана на гр. София, местност Лозенец –I част, с площ от 485 кв.м., при съседи на имота по скица: ул. Горски пътник, УПИ XXVII-208, УПИ XXV-203, УПИ VII-206, имот пл. № 205, а по нотариален акт - УПИ XIV-11 от кв.241 по пана на гр. София, местност „Лозенец“, при съседи: ул. Горски пътник, Д.Д.Д., Д.Н.Д.. В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и необосновано. Посочват, че първоинстанционното решение е постановено без да бъдат обсъдени и взети предвид голяма част от събраните по делото доказателства –писмени доказателства, свидетелски показания включително и заключение по изслушана СТЕ. Счита за необосновани и в противоречие със събраните по делото доказателства изводите на първоинстанционният съд, че ищецът е пребивавал инциденто в имота, само през летните месеци, а и при всяко пътуване във ••••••••••където живеел се прекъсвало владението за повече от 6 месеца, включително и че упражняваната фактическа власт, която е само временно ползване, а не владение, е без намерение за своене. Твърди, че районният съд превратно е тълкувал показанията на свидетелите, като е дал вяра единствено на показанията на свидетелите, разпитани по почин на ответниците, като не е съобразил обстоятелството, че същите са заинтересувани от изхода на делото, поради наличие на близки връзки /макар и не родствени/. Счита, че от всички доказателства по делото, при задълбоченото им обсъждане в съвкупност, следва извода, че ищеца се легитимират като единствен собственик на процесните недвижими имоти на оригинерно правно основание - изтекла придобивна давност считано от 1986 г. до настоящия момент.

Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявените искове се уважат изцяло. Претендират разноски.

Въззиваемите страни П. Б. П., Н. Н. П.А И Б. П. П. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозират писмен отговор, в който твърдят, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че от всички доказателства по делото безпротиворечиво и категорично се установява, че ищецът нито е упражнявал владение върху процесните имоти в продължение на 10 и повече години, нито е своил имота като собствен. Считат, че като ответници в първоинстанционното производство за установили по безспорен начин, че както ползването на процесните имоти, така и тяхното облагородяване, ремонтиране, доизграждане и ползване е извършвано в годините само и единствено от Н. и Б. П.и, а освен това и след приключване на делото за съдебна делба, ищецът е бил наясно, че същия не е собственик нито на сутеренния етаж, нито на гаража, напротив същия се е ползвал от уговорката в негова ползва – учредено право на ползване върху ½ идеална част от сутеренния етаж от майка му Е.П. т.е. неговата фактическа власт върху имота в редките периоди, в които е пребивавал в къщата е въз основа на учреденото му право на ползване и което изключва намерението му за своене. Считат, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано и молят да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността на обжалваното съдебно решение, настоящият състав намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е собственик на описания в исковата молба имот на основание – изтелкла в негова полза придобивна давност.

Институтът на придобивната давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77 предл. 2 ЗС, и за да настъпят правните му последици, е необходимо кумулативното наличие на две материални предпоставки: 1. в продължение на определен период от време /5 или 10 години, едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ, които съответстват на вещните правомощия на собственика /обективният признак на владението/ и 2. фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене, а именно да се държи вещта като собствена - чрез извършване на фактически и правни действия, които съответстват на вещните правомощия, част от предметното съдържание на сложното вещно право на собственост /субективният признак на владението/.

Установяването на горните предпоставки, пълно и главно, съобразно разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК са в тежест на ищеца.

С оглед посоченото, както и съобразявайки разпоредбата на чл.269 предл.2 от ГПК предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, безспорните факти между страните, както и всички доказателства по делото, настоящият състав приема за установено следното:

–Е. И. В.а и Н. В. Р. / родители на ищеца В. В. и ответника Н. П.а/ по силата на нотариален акт № 7 том IV, дело № 580 от 1965 г. за собственост на жилище построено върху държавна земя по стопански начин се легитимират като съсобственици на една жилищна сграда състояща се от етаж от стая, холна стая, хол, кухня, два коридора, клозет баня, сутеренен етаж състоящ се от две стаи, кухня и клозет баня, тавански етаж състоящ се от две стаи, кухня и клозет баня, две избени помещения и две тавански помещения и която сграда се намира в държавен имот с административен адрес: гр. София, ул. •••••••••••, като за самата сграда липсват запазени строителни книжа - писмо от СО, район „Лозенец“ от 11.08.2017г. – л.168 от делото на СРС. Видно от съдържанието на цитирания нотариален акт, сградата е изградена въз основа на надлежно отстъпено в полза на Е. В.а /П./ и Н. Р. /П./ право на строеж, както и издаден позволителен билет за сградата от 09.11.1955г. и утвърден план за застрояване от СГНО;

• на 28.11.1968 г. за поземления имот, находящ се в гр. София, ул. ••••••••••• е одобрен архитектурен проект въз основа на издадено разрешение за строеж за изграждането на гараж в северната част на имота;

-с нотариален акт № 28, том V дело № 772/1975г. от 16.01.1975г. Е. В.а /П./ и Н. Р. /П./ даряват на дъщеря си Н. Н. В.а /24г./ - втори /тавански/ етаж от жилищна сграда, находяща се на адрес гр. София, ул. ••••••••, състоящ се от две стаи, баня-клозет и две килерчета, застроени върху 96 кв.м., при съседи: отгоре – подпокривно пространство, отдолу – първи етаж на дарителите, от четири страни – двор, заедно с ½ идеална част от избените помещения на сградата /сутерена/, заедно с ½ идеална част от общите части на сградата; т.е. след тази разпоредителна сделка сградата на ул. •••••••• се притежава в съсобственост, както следва: Е. и Н. П.и – собственици при условията на СИО –чл.103 от ЗПР вр чл. 13 от СК /1986г. отм 1985г./ на първи жилищен етаж, сутеренен етаж, 1/2 идеална част от двете избени помещения, както и гараж, а Н. П.- втори /тавански/ етаж, заедно с двете тавански помещения /“килерчета“/, 1/2 идеална част от двете избени помещения;

-след смъртта на Н. В. П. 28.03.1983г. негови законни наследници са: преживяла съпруга Е. П.а и низходящи /деца/ - В. Н. В., С.Н. Л. и Н. Н. В.а- П.а; доколкото със смъртта на Н. П. се прекратява семейната имуществена общност, то ½ от имуществата включени в същата остават в собственост на преживялата съпруга Е.П., а останалата ½ идеална част – се включват в наследството на починалия Н. П. и с оглед разпоредбите на чл.5 ал.1 и чл.9 ал.1 от ЗН наследниците му наследяват при равни квоти – по ¼ ид.ч. от: ½ идеална част от първи жилищен етаж и сутеренен етаж, ¼ идеална част от две избени помещения, ½ идеална част от гараж.

Предвид посоченото след смъртта на Н. П., съсобствеността на сградата и гаража е при квоти:

-за Е.П. – 10/16 от първи жилище етаж и сутеренен етаж, 5/16 ид.ч. от две избени помещения; 10/16 ид.ч. от гараж;

-за Н. В.а – втори /тавански/ етаж, две тавански помещения /килерчета/; 2/16 ид.ч. от първи жилищен етаж и сутеренен етаж; 9/16 ид.ч. от две избени помещения; 2/16 ид.ч. от гараж;

-за В. В. и С.Л. – по 2/16 ид.ч. от първи и сутеренен етаж, по 1/16 ид.ч. от две избени помещения и по 2/16 ид.ч. и от гараж;

• по искова молба от 20.05.1985г. подадена от В. В., С.Л. и Н. П.а срещу Е. П.а в Софийски районен съд е образувано гр.д. №7201/1985г. за съдебна делба на недвижими имоти, находящи се в гр. София, ул. •••••••• – първи и сутеренен етаж и избени помещения. Исковата молба е подадена от пълномощник на ищците по цитираното дело – адв. М. Б., като представителната му власт спрямо В. Н. В. се установява от пълномощно – л.90 от делото на СРС, със заверка на подписа му от завеждащ консулската служба на Посолство на НРБ в Париж от дата 22.04.1985г. Удостоверителното изявление на длъжностното лице, че упълномощителя е положил саморъчно и пред него подпис е официално такова, поради което и следва да се счита, че представения докуемнт в тази му част се ползва с материална доказателствена сила и която не е разколебана в настоящото производство /въпреки че ищецът първоначално поддържа, че не е упълномощавал адв. Б. да води делото от негово име, същото оспорване не е поддържано, не е проведено доказване, с което да е опровергана материалната доказателствена сила на официалната заверка/; нещо повече именно в едностранното изявление на ищеца е обективирано негово знание и признание, че същия е собственик на 1/6 идеална част от имота, находящ се в гр София, ул. ••••••••, като изрично е упълномощил адв. Б. от негово име във втората фаза на делбата на иска прекратяване на съсобствеността по реда на чл.288 от ГПК /отм/ и чрез възлагане на целия имот в дял на Е. П.а и уравняване на неговия дял в пари; видно съдебна спогодба, обективирана в протокол от открито съдебно заседание проведено на 24.06.1985г. по гр.д. № 7201/1985г. на СРС, в предмета на делбата окончателно се включват и по отношение на същите е одобрена спогодбата, а иемонно: първи етаж от жилищната сграда, ½ идеална част от сутеренен етаж, ведно с ½ идеална част от общите части на сградата и гараж, които недвижими имоти са възложени в дял на Е.П. срещу задължението да уравни дяловете на останалите съсобственици в пари. С едностранни писмени изявления на съделителите В. В., Н. П. и С.Л. са удостоверили, че са получили парично уравнение на дяловете си в пари от Е.П. във връзка със съдебната спогодба за делба по гр.д. № 7201/1985г. на СРС – л.91 от делото на СРС. Представенит частен писмен документ на л.91 от делото на СРС не е своевременно оспорен досежно автентичността на подписа на ищеца / в първо съдебно заседание/, като позоваване на обстоятелството, че подписа не е положен от ищеца в последващ момент е преклудирано, а по същество и недоказано, доколкото с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК вр. чл.193 ал.3 от ГПК доказателствената тежест за установяване неавтентичността на подписа си, носи именно ищеца. Поради изложеното и позоваването на неистиността на документа от пълномощника на ищеца в писмена защита пред въззивната инстанция, не следва да бъде обсъждано.

Следователно след съдебната делба квотите в съсобствеността на сградата и гаража са:

• за Н. В.а –втори /тавански/ жилищен етаж, тавански помещения, ½ избени помещения;

-За Е.П.: сутеренния етаж: доколкото към датата на завеждане на делото за делба Е.П. се е легитимирала като собственик на 10/16 ид.ч. от сутеренния етаж, то следва да се счита, че съдебната спогодба е породила вещно – прехвърлителен ефект за останалите 6/16 идеални части, собственост на останалите трима съделители или същата се легитимира като собственик на целия сутеренен етаж, както и на първи жилищен етаж, избените помещения и гараж; /въпреки че от изложеното до тук идеалните части от избените помещения за Е.П. би следвало да е 5/16 ид.ч., то настоящият състав приема, че е ½ ид.ч. по съображения в следващото изложение/:

Част от предмета на спогодбата – делба не са избените помещения и ако биха били самостоятелни обекти, то след същата В. В. и С.Л. би се легитимирали като собственици на по 1/16 ид.ч. от тях.

В случая обаче след 21.07.1986г. /влизане в сила на определението за одобрение на съдебната спогодба и прекратяване на производството по делото/ В. В. и С.Л. не се легитимират като съсобственици на самостоятелни обекти в сградата, а настоящият състав споделя практиката, „че складовите помещения - мазета, тавани, нямат самостоятелно предназначение, поради което и не могат да бъдат отделен обект на вещни права, макар и физически да са обособени от главната вещ в сградата - жилище, магазин и пр.Тяхната функция е да обслужват тази вещ с оглед пълноценното й използване от собственика. Поради несамостоятелния си характер, тези помещения не могат да се придобиват отделно от обекта, който обслужват, освен ако не могат да се присъединят като принадлежност към друг самостоятелен обект на собственост в същата сграда, което означава, че е допустимо придобиването им само от лице, което има качеството на етажен собственик.“ - така решение по гр. д. № 1441/2010 г., ВКС, I г. о., ГК, както и решение № 80/27.07.2018г. по гр. д. № 3114/2017г. на ВКС, ІІ г.о., като е ирелевантно дали съответното помещение е обособено като самостоятелна кадастрална единица съответно има самостоятелен идентификатор - решение № 84 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3271/2019 г., II г. о. и др. т.е. преценката дали една вещ може да бъде самостоятелен обект на вещни права е изцяло правен.

Предвид посоченото и обстоятелството, че двете избени помещения в процесната двуетажна жилищна сграда, доколкото с оглед местоположение и функционално предназначение е принадлежност към жилищните обекти /с недоказано променено по съответния ред и след преустройство предназначение/, като такива съгласно разпоредбата на 98 ЗС следва главната вещ /решение № 172/12.10.2015 год. по гр. д. №1167/2015 год. на ВКС, I г. о., решение № 214 от 24.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1441/2010 г., I г. о., ГК, / и не могат да бъдат самостоятелен обект на правото на собственост респективно индивидуална собственост на лице, което няма самостоятелен обект /жилище/ в етажната собственост;

-през 2005г. с нотариален акт № 105, том II, рег. № 1544, нот. дело №272/2005г. от 24.03.2015г. Е.П. продава на Н. Н. В.а – П.а /която вече е в граждански брак с ответника Б. П./ собствените си: първи жилищен етаж, ½ идеална част от сутеренен етаж от сграда в гр. София, ул. •••••••• и гараж, построен в северозападната част на дворното място и съответна част от правото на строеж върху държавно място – ХХVI-240 по плана на гр. София. Със същия нотариален акт Е.П. си запазва пожизнено вещното право на ползване върху първия жилищен етаж от сградата, а в полза на В. В. – право на ползване върху ½ идеална част от сутеренния етаж; според константната практика на ВКС ниската продажна цена на имота няма значение за валидността на сделката, ако съдоговорителят е бил добросъвестен, поради което и направеното от ищеца възражение, че сделката е изповядана на цена по-ниска от 1/3 от данъчната оценка на имота като самостоятелен факт е ирелевантен относно зачитане на легитимиращата сила на нотариалния акт, доколкото не е въведено като предмет на делото нищожността на сделката, респективно доказана недоборъсевстността на приобретателя или представени доказателства за унищожаването й по съответния ред;

• след настъпилото наследствено правоприемство, делба и извършени разпоредителни сделки, в патримониума на наследодателя Е.П. към датата на нейната смърт – 08.02.2017г. се включва единствено правото на собственост върху ½ ид.ч. от сутеренния етаж на процесната сграда /като Н. П.а заедно със съпруга си Б. П. се легитимира като собственик в режим на СИО и на останалата ½ ид.ч. от сутеренния етаж - договор за продажба с нотариален акт № 105/2005г./ и ½ идеална част от избените помещения, като прилежащи към сутеренния етаж и което право с оглед разпоредбата на чл.5 ал.1 от ЗН се наследява по равно от тримата й низходящи - В. В., С.Л. и Н. П.а т.е. по 1/6 ид.ч за всеки от тях;

-с договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 113, том I, нотариално дело № 100/2015г. от 16.09.2015г. Н. П.а дарява на сина си – ответника П. Б. П. втори /тавански етаж/ от жилищната сграда, 1/2 идеална част от избените помещения.

Ищецът поддържа, че от 1978г. до настоящия момент упражнява фактическа власт върху процесните имоти със собственическо намерение, като неговото владение не е прекъсвано и отнемано.

В случая релевантен е периода, който е и заявен в исковата молба - след извършване на съдебната делба – 1985г. до датата на подаване на исковата молба – 14.04.2020г. и който период следва да бъде разгледан като два подпериода 21.07.1985г. – 24.03.2005г. /нотариален акт № 105, том II рег. № 1544, дело № 272/2005г./ и периода 2005г. – датата на подаване на исковата молба.

От твърденията на страните, представените писмени документи, свидетелските показания, еднозначно се установява, че ищецът още приживе на баща му /от 1969г./ се е установил да живее и създал семейство във Франция. Този факт сам по себе си не изключва дефинитивно възможността ищецът да упражнява владение върху недвижим имот, находящ се в България. Ответниците не спорят и че при връщанията си и пребиваването си в България, ищецът винаги е ползвал и е отсядал в сутеренния етаж на къщата.

Спорните въпроси се отнасят до продължителността от време, през което ищецът е обитавал сутеренния етаж, какви действия по поддържане на имота е извършвал, дали и е прекъсвано владението му, за какъв период от време.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетели по почин на ищеца – Д.Г., Т.Т., Н.Т. /при разглеждане на делото в районния съд/ и П.П. и А.К. /във въззивното производство/ и по почин на ответника – В.Р. и Б.Р. /последния разпитан и хода на първоинстанционното производство и пред въззивната инстанция/.

Свидетелите разпитани по почин на ответниците – В.Р. – съпруг на сестра на ответника Б. П. и Б.Р. /Н. и Б. П.и са негови кумове/ посочват, че със семейство П.и са много близки още от преди да почине бащата на Н. и познават добре къщата и семейството, като не са виждали В. в къщата, знаят, че е във ••••••••••но не са го виждали нито да идва, нито да пребивава, нито да ползва етажа или гаража.

Свидетелите Д.Г., Т.Т. и Н.Т., които познават ищеца и са в близки приятелски отношения с него от преди повече от 20 години /Г. – като съсед на баща му, живущ на същата улица – ••••••••, Т. – като състудент, Т. – приятел/ еднозначно и категорично установяват, че въпреки установяването му във ••••••••••ищецът много често е пребивавал и в България, винаги летните месеци, а през другото време – без ясно определени интервали, но доста често включително и поради обстоятелството, че е развивал бизнес в България, като винаги, когато е бил в страната, същия е ползвал и отсядал в сутеренния етаж на къщата на ул. ••••••••, която в годините ремонтирал, преустройвал, обзавеждал; заедно със свидетеля Г. е поправял мотори в гаража в северната част на дворното място, както и е държал собствените си автомобили в гаража. В същата насока са и показанията на свидетелите П. и К., които познават ищеца от около 10 години и през които същия много често е пребивавал в София, включително и с децата си, като свидетеля К. дори логистично е помагала на ищеца – водила децата на лекар, пазарувала. Свидетелите, разпитани по почин на ищеца, подробно описват състоянието на имота и обстоятелството, че същия именно от В. е преустроен на жилищен апартамент с три спални, кухня, хол и направен с луксозно обзавеждане с мебели от Франция.

Показанията на свидетелите Г., Т., Т. са подробни, логични, ясни и напълно кореспондират със събраните по делото писмени доказателства, които не са оспорени от никоя от страните, а именно: заверени копия от задграничен паспорт на ищеца с поставени визи за посещение в Народна Република България, респективно Република България, видно от които почти всеки месец ищеца е пребивавал в страната, преписка от район Люлин, Столична община – л.206- 220 от делото на СРС, видно от която във връзка с притежаван от ищеца недвижим имот в София, ж.к. Люлин, същия лично е подавал заявления, искания, получавал е уведомления от общината именно на адрес гр. София, ул. •••••••• за периода 1995г. – 1997 вкл., адресна регистрация на адреса на двете деца на ищеца – от 2001г. – л.120 и л.120 от делото на СРС, фактура за заплащане на такса записване и обучение за 2003г. в училище „Виктор Юго“, гр. София през 2003г. на Д. В. /син на ищеца/, договори за услуги – мобилни услуги – телефон, интернет, телевизия за адрес: гр. София, ул. ••••••••, както и заключение по СТЕ, описваща състоянието на имота. За периода след 2005г. освен показанията на тримата свидетели, разпитани в хода на първоинстанционното производство, са събрани и показания на свидетелите П. и К., които установяват идентични факти относно начина на ползване и трайното пребиваване на В. В. в имота, както и писмени доказателства, от които се установява, че е регистрирал собствения си лек автомобил „Ягуар Соверин“ в Република България и с рег. № •••••••• и застраховал същия по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ в България /л.69-70 от въззивното дело – 2019г./ като е вписан постоянен адрес на ищеца – гр.София, ул. ••••••••, а през 2018г. синът му – Д. В. е регистрирал собствения си мотоциклет също в България – л.71 от въззивното дело.

Предвид посоченото, настоящият състав намира, че свидетелските показания на свидетелите разпитани по почин на ищеца следва да бъдат кредитирани в тази им част и установяват фактическото ползване на сутеренния етаж и гараж от страна на ищеца през кратки интервали от време и винаги по време на пребиваването му в България, което се установи от горецитираните доказателства, че е често и с по – голяма продължителност в периода 1985-1997г., както и за по продължителен период /след 2003г./, в други периоди при по-продължително отсъствие - 1997-2001г., за който период не са представени писмени доказателства във връзка с пребиваването му в България освен за летните месеци /показанията на свидетелите на ищеца/ и когато и по твърдения на ищеца същия е водел бракоразводно дело във Франция.

Тук е необходимо да се посочи, че свидетелите разпитани по почин на ответниците заявяват, че не са виждали ищеца в имота. Горното обстоятелство обаче не е равнозначно и идентично на обстоятелството, че ищеца не е ползвал имота. Макар да твърдят близки отношения с ответниците Н. и Б. П.и, същите не посочват нито точен времеви период, през който са посещавали къщата, нито честотата на посещенията, като свидетеля Р. твърди, че майските празници са празнували заедно със семейство П.и в двора на къщата и тогава са ползвали и сутерена – тоалетна, кухня, от там са изнасяли посуда, а свидетелят Р. посочва, че когато са гостували на семейство П.и е посещавал и сутерена на къщата, има впечатления, че там е имало влага и Н. е почиствала стените, както и му е известна авария в мазетата по повод наводняването им, свидетелства за лек автомобил и вещи, които Б. държи в гаража т.е. касае се за спорадични посещения, при които същите не са срещали ищеца т.е. към този момент същия не е пребивавал в страната, което дефинитивно не изключва упражнявана от него фактическа власт.

Свидетелите Р. и Р. непротиворечиво установяват, а и липса оспорване от страна на ищеца и ангажирани от негова страна доказателства, че ответниците са имали достъп до сутеренния етаж, влизали в същия, вкл.и ползвали за собствени нужди, но до преди 4 години т.е до 2018г., когато свидетеля Р. посочва, че брата на Н. /т.е. ищеца/ е заключил сутерена и ограничил достъпа до същия.

Следователно не е налице пряко противоречие, което да обосновава недостоверност на едната група показания, а същите свидетелстват за различни обстоятелства за дълъг период от време, при което всеки свидетел възпроизвежда личните си възприятия към определен времеви период, несъвпадащ с този на останалите свидетели и което е логично – свидетелите на ищеца установяват моментите, в които същия е пребивавал в страната и ползвал жилището на сутеренния етаж, тъй като тогава са го срещали, свидетеля Т. през последните 7-8 години / 2013-2020г./ е имал ключ от жилището и го е посещавал периодично, когато ищеца не е бил в страната, за да проветрява, свидетелите К. и П. – също са били канени на гости, празнували в двора, върху покривната тераса на гаража, изградена от ищеца или в сутеренния етаж на къщата при присъствието на ищеца, а свидетелите на ответника – посещавали имота в момент, в който ищеца не е бил там, респективно – помощ при авария, когато също ищеца не е бил в имота. Във връзка с възражението на ищеца, че ответниците не живеели постоянно на адреса в гр. София, ул. •••••••• и във връзка с първоначалната невъзможност призовката до Б. П. да бъде връчена на този адрес, е приложена справка за регистрирани адреси на ответника Б. П., Н. П.а и П. П., видно от които постоянния и настоящ адрес на Б. П. и Н. П.а е именно гр. София, ул. •••••••• считано от 1998- 1999г., а тези на ответника П. П. – гр. София, ул.••••••••• от 2016г. Отбелязването на длъжностното лице – призовкар, че Н. и Б. П.и не пребивават на адреса следва да се приеме като такова актуално към момента на връчване на призовките 19.07.2020г., но не и доказателство, че същите не посещават и ползват имота, съответно не стопанисвали имота и от там логично – няма как приятелите им разпитани като свидетели да дават достоверни показания, каквото внушение прави пълномощника на ищеца. Напротив именно показанията на свидетеля Т. и К., установяват присъствието на Н. П.а на адреса, макар и без лично познанство и контакт с нея, същите са имали знание, че е сестра на В. В.. Приетите в хода на въззивното производство по почин на въззивника писмени документи – л.43-45 разписки съставени от трето за спора лице и обективиращи негови изявления, че е получил парични суми за извършване на монтажни дейности, на първо място са непротивопоставими на ответниците, на следващо – от съдържанието на същите по никакъв начин не може да се извлече информация, че парите са платени от ищеца, във връзка с възложена от него работа и именно за процесния сутеренен етаж от къща или гараж. Същите фактически и правни изводи важат и за представените фактури, касови бележки за закупени материали, стоки, оборудване – дори и да се приеме, че именно ищеца е заплатил същите, липсват ангажирани доказателства, че същите са вложени/направени именно в процесния сутеренен етаж и гараж. Не представлява доказателство установяващо плащането на сумата от ищеца за ремонт на покрива на къщата – фактура от 26.03.1992г. – л.57 от въззивното дело, доколкото същата е издадена за клиент – Е.П. – майка на ищеца, но не съдържа информация относно начина и лицето, което е извършило плащане. На л.76 то въззивното дело е представено писмено изявление на трето неучастващо по делото лице, че е получило от ищеца парична сума за извършване на ВиК работа и материали и за който документ важи казаното в горното изложение, а и текста е неясен - какви ремонтни дейности в процесния имот, нито какви ВиК услуги и материали а от друга страна влиза и в противоречие с гласните доказателства на свидетелите Р. и Р., че ответника Б. П. е извършвал ВиК дейности във връзка с отводняването на избените помещения. Липсват писмени документи в подкрепа на твърденията на свидетелите и ищцовата и на ответната страна, че съответно ищеца и ответниците са извършвали конкретни хидроизолационни и ВиК дейности свързани с предотвратяване наводняването и влагата в сутеренния етаж, предвид голрямата денивилация и обстяотелството, че същия е под нивото на урицата, а и от заключението по СТЕ не се установява да са извършвани конкретни хидроизолационни и дренажни дейности и кога. Провеждайки насрещно доказване, ответниците са представили договор за охрана относно къщата с адрес гр. София, ул. •••••••• от 2004г. за установяване упражнявана от тях фактическа власт върху същата вкл. и сутеренния етаж, но се доказва вкл. и от заключението по СТЕ, че в предметния му обхват е включен и сутеренния етаж.

Всяка от страните твърди, че е изградила, ремонтирала и блогоустроила гаража в двора на къщата, но липсват ангажирани надлежни доказателства за това. Налице са твърдения на свидетели, че всяка от страните по делото е ремонтирала и изграждала гаража и ползвала същия, без ясно и конкретна индвидуализация – кога точно, какви ремонтни дейности, при какви обстоятелства и т.н. и без други доказателства, които да кореспондират с такива твърдения и които да обосноват извод за достоверност на конкретно определени факти, които да се приемат от съда за установени.

Представените след завеждане на делото писмени документи от двете страни по делото – жалби до органи на МВР и прокуратура, протоколи за предаване на ключове, предупредителни протоколи от органи на МВР, плащане на битови сметки за ток, вода в процесния имот, както и за комунални услуги – интернет, телевизия са неотносими към предмета на доказване, доколкото ищецът се позовава на последиците от вече изтекла в негова полза придобивна давност и периода след подаване на исковата молба не е част от предмета на настоящото дело.

При гореустановената фактическа обстановка, настоящият състав формира следните правни изводи:

Владението като фактическо състояние е дефинирано в чл. 68 ЗС - "упражняване фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго". Владение по смисъла на чл. 68 ЗС може да се упражнява само върху чужда вещ, респ. чужда идеална част от вещ. Знанието или незнанието, че вещта е чужда е от значение само за квалификацията на владението като добросъвестно по или като недобросъвестно, която квалификация е от значение за правните последици от владението (срок за придобиване на вещно право върху недвижим имот въз основа на придобивна давност, собственост на плодовете, размер на облигационните вземания за полезни разноски), но не и за определяне на фактическата власт като владение.

По прилагане института на придобивната давност е налице константна практика на ВКС, според която владението се определя като упражняване на фактическа власт върху чужда вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. За да е основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. /знанието или незнанието, че веща е чужда има значение за квалификацията на владението/, но не и за фактическата власт като владение.

Спокойно е владението, което не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. В случая липсват каквито и да са твърдения или доказателства, че установената фактическа власт върху имота от страна на ищеца е чрез насилие, напротив – няма спор, че както майката на ищеца до 2005г. респективно 2017г. е имала знанието, че сутерена и гаража се ползват от ищеца, така и ответниците П.и за целия процесен период, а се установи, че достъп до същите са имали и ответниците, както и майката /вътрешна стълба с първия етаж/.

За да изтече придобивната давност в полза на владелеца, упражняването на фактическата власт с намерение за своене, трябва да е постоянно. За да се приеме, че то е такова, следва да е установен началният момент, както и че владелецът във всеки момент, когато пожелае, може да реализира владелческата си власт. Не е необходимо да се повтарят действия от негова страна, респ. той да се намира физически в имота във всеки момент от срока на владение, след като спрямо имота не са осъществявани действия от трети лица, водещи до прекъсването му или създаващи съмнения за явността на владението. В този смисъл настоящият състав не споделя становището на първоинстнационният съд, че с всяко напускане на пределите на страната и пребиваване във Франция за повече от 6 м. владението на ищеца като фактическа власт е прекъсвано, впоследствие установявано отново и пак прекъсвано, поради което и е не изтекъл 10 годишния срок за придобивна давност.

В решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на второ г. о., е посочено, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т. нар. завладяване/, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. В същия смисъл са и решени, № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, II г. о. решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г. ВКС, II г. о. и решение № 31 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, I г. о., където е прието, че презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика /т.е. установяване на фактическата власт при липса на правно основание/. Тези хипотези обаче не покриват фактическата обстановка по настоящото дело, поради следното:

В настоящият случай ищецът твърди и се установява, че още преди 1986г. е установил фактическо ползване върху имота. Със съдебната спогодба-делба – 1985г. е установено, че майка му – Е.П. е собственик както на приземния така и първия жилищен етаж и гаража, дори ищецът е подписал декларация, че за притежаваните от него преди 1985г. идеални части от процесните имоти е получил уравнение на дяла си с пари.

В този смисъл след приключване на делото за делба, продължавайки да ползва имота, да го облагородява, да го обзавежда и ползва в моментите, в които пребивава в България, ищецът е извършвал т.нар търпи действия.

В решение № 483 от 11.10.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., І г. о. на ВКС, решение № 122 от 3.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г., І г. о. на ВКС, решение №53/04.02.2025г. по гр. д. № 4858/2023г г., І г. о. на ВКС, решение № 50160/20.01.2023г. по гр.д. № 504/2022г. на І г. о. на ВКС и др. е дадено тълкуване кога осъществявана фактическа власт се квалифицира като търпими действия. Фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие са търпими, т.к. почиват на близки лични отношения, не представляват и държане по смисъла на чл. 68 ЗС. Търпими според правната теория са всички онези действия, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Пример за такива действия е когато някой разреши друг да се настани временно да живее в неговата къща (Проф. П. В., Ново вещно право). Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение. Тези действия се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т.е. по силата на договор, затова държането на вещта е право на държателя срещу лицето, което предоставя държането и се задължава за това. Тъй като държането почива на договор с лицето, което предава държането на властта, то е по дефиниция правомерно. За преустановяването на търпимите действия е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца.

В случая следва да се има предвид, че се касае за отношения между майка и син, като предвид липса на установени обстоятелства за влошени отношения между тях, предприети от майката действия по ограничаване ползването или достъпа на ищеца, несъмнено са налице търпими действия т.е. допускане от собственика Е.П. на сина си за ползване на сутеренния етаж, част от къщата, в която е отраснал от дете, като предприетите от него действия по ремонтиране и обзавеждане на сутеренния етаж т.е. извършване на подобрения, които са полезни и/или луксозни, включително на двора и гаража, предполагат нейно съгласие.

Така установените търпими действия по ползването на имота, независимо от продължителността им, не могат да доведат до придобиване на имота по давност. След като веднъж действията са установени като търпими до извършване на действия, които демонстрират промяна в намерението на основанието, на което се ползва имота и установяване на владение по смисъла на чл.68 ал.1 от ЗС, независимо от личното субективно усещане и отношение на лицето, придобивна давност не тече. В този смисъл и подадената през 1986г. от ищеца до ХЕИ молба с искане за съдействие за разрешаване на проблем с отводняването на имота, както и възлагане на задание за архитектурно заснемане на имота /налично по делото и ползвано от вещото лице по СТЕ/, не следва да се считат като действия обективиращи намерение за своене, доколкото липсва какъвто и да е акт и действие насочени от В. В. и адресиран или поне с възможност за възприемане от собственика Е.П. /негова майка и живееща на първи етаж т.е. над процесния сутерен/ и демонстриращ промяна в намерението (interversio possessionis) за своене на имота.

Не са събрани каквито и да са доказателства за направеното твърдение в исковата молба, че семейството е имало уговорка, след смъртта на Н. В. сутеренния етаж да е за В., втория - за Н., а на другата сестра - апартамент на друго място, извън процесната къща и които обстоятелства косвено биха могли да бъдат ценени, при наличие на преки доказателства за промяна на намерението за фактически ползване на имота.

Именно поради горното и през 2005г., когато Е.П. се разпорежда с правото си на собственост върху част от сутеренния етаж – ½ част и първи етаж в полза на ответника Н. П.а /към този момент в граждански брак с ответника Б. П./ и в качеството си на собственик е запазила за себе си правото на ползване върху първия жилищен етаж, а за В. В. е учредила право на ползване върху ½ идеална част от сутеренния етаж т.е. приобретателите са получили голата собственост на описаните недвижими имоти.

Съдебната практика на ВКС/ Решение № 1145 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3279/2007 г., III г. о., ГК, решение № 268/23.06.2011 г. по гр. д. № 965/2010 г., решение № 158/19.06.2015 г. по гр. д. № 6479/2014 г., двете на ВКС, IV-то г. о., Решение № 40 от 23.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4203/2021 г., I г. о., ГК и др./, безпротиворечиво приема, че при продажба на недвижим имот със запазване правото на ползване за трето лице, уговорката в полза на последното има действие от постигане на съгласието между уговарящ и обещател. Учредяването на ограниченото вещно право става със самия договор при условие, че същият е валиден. Правните последици в сферата на третото лице настъпват съобразно волята на бенефициера, който е свободен да приеме или не уговореното в негова полза. При договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот с уговорено между страните по сделката в полза на трето лице право на ползване върху прехвърления имот, правото да се отмени тази уговорка се погасява с изричното изявление на бенефициера, че ще ползва имота или с конклудентни действия, изразяващи се в упражняване на учреденото право.

Ответниците твърдят, че след изповядване на сделката, ищецът е продължил да ползва процесните недвижими имоти именно въз основа на учреденото в негова полза вещно право на ползване т.е. на годно основание, което изключва действието на презумпцията по чл.69 от ЗС. Това би било вярно, при условие, че ищецът като бенефициер по договора заяви на обещателя или на уговарящия, че ще се ползва от уговорката -изрично или чрез конклудентни действия – упражняване на учреденото право. Доколкото обаче в настоящият случай е установено, че ищецът извършва действия по фактическо ползване на имота, преди уговорката в негова полза, то за да се приеме, че е налице приемане на уговорката чрез конклудентни действия е необходимо, установяване знание на ищеца за такава уговорка в негово полза, доколкото същото не е страна по договора, не е необходимо неговото участие в същата, а и не се установява фактически да е присъствал при изповядване на сделката.

Ответниците, чийто е доказателствената тежест, са навели довод, че ищецът е подал данъчна декларация като вещен ползвател, респектино плащал данъци за сутеренния етаж. Видно от изисканата по реда на чл.190 от ГПК данъчна декларация по чл.14 от ЗМДТ – л.222 и сл. от делото на СРС, с декларация от 18.07.2006г. ответника Н. П.а е декларирала правото на собственост придобито от нея по силата на нотариален акт № 105/2005г., като в графа ползватели е записала имената на В. В. като вещен ползвател т.е. това са действия, предприети от ответника и адресирани до държавни органи и предвид липсата на упълномощаване от страна на ищеца да декларира от негово име имота като вещен ползвател, не може да се счита, че е уведомен за учреденото в негово полза право на ползване.

Не следва да се счита, че В. В. е уведомен за учреденото в негова полза право на ползване с вписване на нотариален акт № 105/2005г. в Службата по вписвания.

С решение № 705/29.10.2010 г. по гр. дело № 1744/2009 г. на ВКС I г. о. е прието, че вписването на нотариалния акт за признаване на собственост по давностно владение не е действие за довеждане до знанието на лицата, които не са страни по сделката, тъй като вписването няма такова действие. „Действието на вписванията на нотариалните актове е уредено в ЗС и в Правилника за вписванията. Съгласно чл. 113 от ЗС поредността на вписването на нотариалните актове за учредяване или прехвърляне на права върху недвижими имоти е от значение само при конкуренция между права на лица, които са придобили един и същ имот от същия собственик по различно време, какъвто не е случаят на придобиване по давност на право на собственост от сънаследник върху наследствен имот. Действително, съгласно чл. 1 от ПВ, вписването се състои в даване на гласност на подлежащите на вписване актове по начина, предвиден в този правилник - чрез подреждане на подлежащите за вписване актове в достъпни за гражданите книги (чл. 7 от ПВ) и възможност гражданите да правят справки по тези книги (съгласно чл. 42 от ПВ). За гражданите /вкл. и съсобствениците/обаче не съществува задължение да следят за съдържанието на книгите за вписване, нито в закона е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на ПВ актове. Поради това вписването на нотариалния акт, в полза на един от сънаследниците за целия сънаследствен имот, не е действие на довеждане до знанието на останалите сънаследници на имота на намерението на владелеца - сънаследник да свои целия имот.“, което разрешение се поддържа и в последващата съдебна практика- решение № 161 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2013 г., II г. о., ГК, Решение № 24 от 17.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 407/2011 г., II г. о. на ВКС.

Липсват ангажирани други доказателства, които установяват несъмнено факта, че ищеца като трето ползващо се лице имащо право да заяви дали ще ползва или ще се откаже от уговорката в негова полза по договор обективиран в нотариален акт № 105/2005г. е имал знанието за възникналите в неговата правна сфера права до 2014г., когато В. В. е подал жалба в Софийска районна прокуратура срещу Н. П.а за извършено от нея документно престъпление във връзка с покупко- продажба на недвижим имот от месец март 2005г. т.е. към 12.05.2014г. същия е имал знанието за сделката по нотариален акт № 105/2005г. От съдържанието на постановлението на СРП – л.271 от делото, а и не са ангажирани каквито и да са други доказателства за отказ от страна на ищеца на учреденото в негова полза право на собственост с нотариален акт № 105/2005г., което предвид характера на правото /вещно/ следва да бъде извършено писмено с нотариална заверка на подписа, следва извода, че след 2014г. същия продължавайки да ползва фактически имота конклудентно е заявил и упражнил учреденото негова полза вещно право на ползване върху ½ част от сутерена, а по отношение на останалата ½ идеална част – продължават фактическите търпими действия на ползване.

Със смъртта на Е.П. през 2017г. собствената й ½ идеална част от сутеренния етаж се наследява по равно от низходящите й наследници, които придобиват по 1/6 ид.ч. т.е. след 2017г. ищецът е собственик на 1/6 ид.ч. на сутеренния етаж по реда на наследяването и вещен ползвател на ½ ид.ч. от същия т.е. налице е и съсобственост на ½ ид.ч. от сутеренния етаж между В. В., Н. П.а и С.Л.. Разпоредбата на чл. 69 ЗС не намира приложение в отношенията между сънаследници. Ако сънаследник упражнява фактическа власт върху съсобствен имот, съсобствеността върху който произтича от наследяване сънаследникът владее своята идеална част на имота, а по отношение на идеалните части на останалите сънаследници упражнява фактическа власт в качеството на държател. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части съсобственикът-сънаследник следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Действията трябва да са явни и недвусмислени и да показват отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност при спор за собственост този съсобственик следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици-сънаследници и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия следва да са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите сънаследници и промяната на намерението за своене следва да се манифестира явно пред тях, да се осъществи чрез действия отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Тези обстоятелства следва да бъдат доказани във всеки отделен случай. В тежест на сънаследника, упражняващ фактическа власт върху съсобствен-сънаследствен имот е да докаже, че е упражнявал тази фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано, непрекъснато повече от десет години и че е довел до знанието на останалите сънаследници намерението си да свои имота. Извършването на подобрения в имота не е равносилно на манифестиране пред останалите съсобственици за промененото намерение на владеещия съсобственик да държи веща, като отношенията по повод на направените разходи за подобрения се уреждат съобразно съгласието/ незнанието/ противопоставянето на останалите съсобственици - отношенията между съсобственикът направил разходи за подобрения и останалите съсобственици се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие, ако липсва съгласието на останалите съсобственици и съобразно чл. 30 ал. 3 от ЗС – ако подобрението е извършено със съгласието на останалите съсобственици, и съобразно правилата за неоснователно обогатяване – ако останалите съсобственици са се противопоставили на извършването на подобренията. С оглед свидетелските показания може да се приеме, че ответниците не са се противопоставяли на извършваните подобрения, при което ще дължат увеличената стойност на своя дял..

Действие, което несъмнено и недвусмислено манифестира намерението на ищеца да държи имота като собствен е извършено една през 2018г., когато свидетелят Р. установява, че ищецът е заключил сутеренния етаж, без да остави възможност за достъп на семейство П.и до него. От този момент до датата на подаване на исковата молба обаче са изминали едва 2 години т.е. не е изтекъл срокът на владение, след който при наличие на останалите предпоставки, владелеца може да се позове на последиците на изтекла в негова полза давност.

Предвид всичко гореизложено, настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главо доказване не установи предпоставките от фактическият състав по чл.79 от ЗС, поради което и в неговата правна сфера не са настъпили последиците от изтекла в негова полза придобивна давност като оригинерен способ за придобиване на вещни права върху процесните недвижими имоти.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.

По разноските С оглед разпоредабата на чл.273 вр. чл. 78 ал.3 от ГПК на въззиваемата страна следва да присъдят разноски. Претендираните от нея са в размер на 4600, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение, като въззивникът е направил своевременно възражение за прекомерност.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер предвиден в Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения./ съдът приема, че не е ограничен от минимума, предвиден в цитираната наредба, предвид разрешенията дадени в решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС, т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г., задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК и разпоредбата на.3 от ГПК. Във всички случаи определящ критерий за обосноваване на справедлив и съответен размер на дължимото адвокатско възнаграждение е конкретиката на правния спор и проведеното съдебно производство. В настоящият случай се касае за вещен спор относно на собственост, като защитата е по отношение на принадлежността на правото на собственост на трима ответника, като с оглед заявените основания и изследваните правоотношения в процеса се обосновава фактическа и правна сложност на делото, извършено е събиране на доказателства в хода на въззивната инстанция – писмени и гласни, изготвяни са писмени становища в хода на въззивното производство, процесуалният представител на въззиваемите се е явявал в две съдебни заседания, провявял е активно поведение при събиране на доказателства, изготвил и представил подробна писмена защита по съществото на спора, поради което и настоящия състав счита че адвокатско възнаграждение от 4600, 00 лв. е съответен и справедлив.

Така мотивиран, Софийски градски съд