Решение № 4237 от 9.12.2024 г. на Административен съд - Плевен по дело № 450/2024 г.

Производството е с правно основание чл. 145, ал. 2, т. 1 от АПК вр. чл. 156 и сл. от ДОПК вр. с чл.40, ал.5, т.1 от Закона за здравното осигуряване. Образувано е въз основа на жалба от С. Г. П. с [ЕГН], постоянен адрес: [населено място] бряг, [улица], настоящ адрес: [населено място], [улица], против Решение №127/17.08.2023г. на директора на ТД на НАП-В.Търново, с което е потвърден Акт за установяване на задължения по декларация № ПО-04001523075237-180-001/16.06.2023г. на старши инспектор по приходите. Твърди се в жабата, че на лицето не е оказвана медицинска помощ. Посочва се, че не притежава средства, поради което моли да бъде освободена от заплащане на суми в полза на държавата. Иска се от съда да отмени Решение №127/17.08.2023г. на директора на ТД на НАП-В.Търново и Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № ПО-04001523075237-180-001/16.06.2023г. на старши инспектор по приходите. Образувано е адм.дело № 737823г. по описа на АС-Плевен. С Решение № 6116/20.05.2024г. по адм.дело № 2063/24г. по описа на ВАС е отменено Решение №517815.11.2023г. по адм.дело № 737823г. по описа на АС-Плевен и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. В срока по чл. 163, ал.2 от АПК вр. пар.2 от ДР на ДОПК отговор от ответника не е депозиран. В съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, се представлява от адв. М. М. – АК-Плевен, която поддържа жалбата и моли съда да я уважи изцяло. Ответникът – директорът на ТД на НАП-В.Търново, редовно призован не се явява. Представлява се от юрисконсулт Н. М. с пълномощно по делото, която посочва, че жалбата е неоснователна и недоказана и моли съда да я отхвърли. Административен съд - Плевен, девети състав, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства в тяхната цялост съгласно разпоредбата на чл. 168 от АПК, приема за установено от фактическа страна следното: Административният съд, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи, становището на жалбоподателя П., събраните по делото относими към спора доказателства и извърши проверка за законосъобразност на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа страна следното: Не се спори по делото, че жалбоподателката е подала декларации образец №7 „данни за възникване на задължения за внасяне на здравноосигурителни вноски и за избрания осигурителен доход на основание чл.40, ал.5 т.2 от Закона за здравното осигуряване с вх.№ 244812102462141/21.07.2021г., № 244812102462202/21.07.2021г. и вх.№ 244812102462248/21.07.2021г., като е декларирала, че внася осигурителни вноски върху минималния осигурителен доход, върху който се дължат вноски на основание чл. 40, ал.5 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО). В тази насока са писмените доказателства, приложени на л. 12-14 вкл. по делото, както и обяснението на С. Г. П. в съдебното заседание на 26.06.24г., в което потвърждава пред съда, че е положила подпис върху декларациите, подписът върху декларациите е неин. Безспорно е и обстоятелството, че след извършена проверка за установяване на данни по декларация по чл.107, ал.3 от ДОПК от данъчните органи било установили задължения за здравоосигурителните вноски по декларациите за периода от 01.12.2017г. до 31.03.2019г., от 01.03.2020г. до 31.03.2020г. и от 01.11.2020г. до 30.04.2023г., не са заплатени в срока по чл. 40, ал.5 т.1 от ЗЗО, а именно до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е възникнало задължението за осигуряване. Установява се от адм.преписка, че е издаден АУЗД № 127/17.08.2023г. от директора на ТД на НАП-В.Търново, с който бил установен размер на задълженията за данъци и/или задължително осигурителни вноски по видове и периоди и лихвите за просрочие към тях, изчислени към 16.06.2023г., подробно описани в таблица на л. 23-26 от адм.дело № 737/23г. по описа на АС –Плевен, или задължения за здравно осигурителни вноски в общ размер 1162, 80 лв. и лихви в размер на 275, 19 лв. АУЗД бил връчен на С. Г. П. на 27.06.23г. В тази насока е писмо с обратна разписка – л. 28 от адм.дело №737/23г. по описа на АС-Плевен. Срещу АУЗД била подадена жалба с вх.№ 16491/10.07.2023г., в която било направено искане за опрощаване на задълженията. Към жалбата било приложено удостоверение изх.№ ЗСПД/Д-СТ/5058 от 03.07.23г., издадено от Дирекция „Социално подпомагане“ гр.Стара Загора. Данъчният орган констатирал, че на основание чл. 40, ал.3 от ЗЗО поради изплащане на жалбоподателката на социални помощи/добавки на основание чл.9 от ППЗСП следва периода от м. 05.219г. до м.01.2020г. да не бъде включван в АУЗД, на основание чл.40, ал.5 от ЗЗО. По отношение на останалите периоди приел, че жалбата е неоснователна. С Решение по жалба срещу АУЗД № 127/17.08.2023г., издадено от директор на ТД на НАП-В.Търново, органът приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган по смисъла на чл.107, ал.3 от ДОПК, в кръга на предоставените му правомощия и в пределите на териториалната му компетентност. Спазена е писмената форма съгласно чл.59, ал.1 от АПК, както и АУЗД съдържа реквизитите по чл.59, ал.2 от АПК, вкл. фактически и правни основания за издаването му. Директорът на ТД на НАП приел, че искането за опрощаване по чл.98, т.12 от Конституцията не е отнесено с нарочна молба до Комисията по опрощаване на несъбираеми вземания по чл.162 вр. чл.168 т.4 от ДОПК до компетентния орган - Президентът на Република България, поради което оставил без уважение жалба с вх.№ 16491/10.07.2023г. по описа на ТД на НАП-В.Търново, подадена от С. Г. П. и потвърдил като правилен и законосъобразен АУЗД № ПО-04001523075237-180-001/16.06.2023г., издаден от старши инспектор по приходите при ТД на НАП-В.Търново, офис Плевен. Съгласно чл. 107, ал. 4 ДОПК актът може да се обжалва в 14-дневен срок от получаването му пред директора на териториалната дирекция. В чл. 144 ДОПК е предвидено, че по реда за обжалване на ревизионен акт се обжалват и другите актове, издавани от органите по приходите, доколкото в този кодекс не е предвидено друго т.е. задълженията за здравно осигурителни вноски могат да се установяват или чрез акт за установяване на задължение по декларация, или чрез ревизионен акт. И в двата случая актът подлежи на задължителен административен контрол, като за случаите, при които задължението е установено с акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК компетентният горестоящият орган е директорът на ТП на НАП-Плевен. На обжалване пред съда подлежи първоначалният административен акт само в частта, която е обжалвана по административен ред и е потвърдена. Жалбата на С. Г. П. е подадена в срока по чл.156 ал.1 пр.1 вр. чл. 144, ал.1 от ДОПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Депозирана е и пред компетентния съд по постоянен адрес на жалбоподателя, поради което съдът я приема за допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Оспореният АУЗД е издаден от компетентен административен орган по смисъла на по чл.7, ал.1 от ДОПК - старши инспектор по приходите в ТД на НАП. Актът е издаден в писмена форма при спазване на законовите изисквания за форма за валидност на акта и съблюдаване на административно производствените правила АУЗД съдържа фактически и правни основания за издаването на акт. В производството по издаване на оспорения акт не са допуснати съществени нарушения на процесуалните разпоредби. Актът е издаден при условията на чл. 107, ал. 3 от ДОПК във връзка с извършена проверка по отношение на жалбоподателката С. Г. П. на задължения за здравноосигурителни вноски за периода от 01.12.2017 г. до 30.04.2023г. Определяйки размера на задълженията, административният орган се е позовал на разпоредби от ЗЗО. Актът е мотивиран в достатъчна степен. От изложените в акта мотиви е налице яснота относно установените с акта задължения. Актът е издаден и в съответствие с материалния закон и с целта на закона. Съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗО, задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса са всички български граждани, които не са граждани и на друга държава, и българските граждани, които са граждани и на друга държава и постоянно живеят на територията на Република България. Съгласно чл. 40, ал. 5 от ЗЗО лицата, които не подлежат на осигуряване по ал. 1, 2 и 3 са длъжни: 1/ да внасят осигурителни вноски върху осигурителен доход не по-малък от половината от минималния размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) - до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят, и извършват годишно изравняване на осигурителния доход съгласно данните от данъчната декларация, като окончателните осигурителни вноски се внасят в срока за нейното подаване; 2./подават декларация в срок до 25-о число на месеца, следващ месеца на възникване на това обстоятелство, по ред. определен с наредба. На основание чл. 2, ал. 6 от Наредба № Н-8 от 29 декември 2005г. самоосигуряващите се лица, които имат задължение за внасяне на вноски на основание чл. 40, ал. 5, т. 1 от Закона за здравното осигуряване, подават в компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите декларация образец № 7 съгласно приложение № 7 за възникване на задължението за внасяне на здравноосигурителни вноски на това основание. В декларация образец № 7 се вписват: 1. имената по документ за самоличност, единният граждански номер/личен номер на чужденец (служебен номер); 2. началната дата от периода, за който възниква задължението за внасяне на вноски, и избраният осигурителен доход на основание чл. 40, ал. 5 от Закона за здравното осигуряване. Съгласно чл. 40, ал. 6 от ЗЗО, когато не е подадена декларация или вноските не са внесени в срок, може да бъде издаден акт за установяване на задължението от органите по приходите без извършване на ревизия. Аналогична е разпоредбата на чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Според разпоредбата на чл. 109, ал. 1 от ДОПК, не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Със ЗБДОО ежегодно законодателят определя минималния осигурителен доход, като за 2017г. той е в размер на 460 лв., за 2018г.- 510 лв.; 2019г.- 560 лв.; 2020г.-610 лв.; 2021г.- 650 лв.; 2022г. – 650/710 лв.; 2023г. -710/780 лв. Лицата по чл. 40, ал. 5 т.2 от ЗЗО на основание чл. 2, ал. 2 от Наредба Н-8 от 19 декември 2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените лица се задължават да подават декларация образец № 7 съгласно приложение № 7 към наредбата в компетентната дирекция на НАП за възникване на задължението за внасяне на вноски на това основание. В случая от доказателствения материал по делото се установява по безспорен начин, че С. Г. П. е българска гражданска, която е подала декларации образец №7, не е подавала декларации по чл.50 от ЗДДФЛ, относима за периода от 01.12.2017г. до 31.03.2019г., от 01.03.2020г. до 31.03.2020г. и от 01.11.2020г. до 30.04.2023г., както и не е заплатила задълженията за здравоосигурителните вноски по декларациите в срока по чл. 40, ал.5 т.1 от ЗЗО - до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е възникнало задължението за осигуряване. В случая оспорващата не е подала ГДД за проверяваните периоди, в които да декларира допълнителен доход извън трудовите си правоотношения, като такъв не е установен и в хода на проверката, поради което не е следвало да бъде извършено годишно изравняване на осигурителния доход, върху който се дължат здравноосигурителни вноски. При липса на доход върху който да бъдат изчислени здравните вноски същите се определят върху осигурителен доход не по-малък от половината от минималния размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определен със ЗБДОО (Решение № 10537 от 13.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14492/2010 г., VI о.). Като извърши служебно изчисление на размера на осигурителните вноски, съдът установи, че същият е определен правилно като 8% върху половината от минималния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица. За 2017г. сумата възлиза на 18, 40 лв. месечно, за 2018г.-22, 40 лв.; за 2019г.-22, 40 лв.; 2020г.-24, 40 лв.; за 2021г.- 26 лв.; за 2022г.- 26лв/28, 40 лв. в зависимост от това за кой период се отнася; за 2023г.- 28, 40 лв./31, 20 лв. Видно от приложението към АУЗД органът по приходите правилно е определил задълженията по периоди, като общата сума за главница възлиза на 1437, 99 лв. Производството по издаване на оспорвания АУЗД е започнало въз основа на подадена от нея ГДД, като всички последващи действия, предприети от административния орган, са все във връзка с така подадените декларации образец №7 и по своята същност са законосъобразни. В случая не е налице производство по искане за прихващане или възстановяване, а в процедура по установяване задължения на данъчнозадълженото лице въз основа на подадената от него декларация. От представените и съдържащи се в преписката по издаване на оспорения акт доказателства е видно, че обосновано и законосъобразно административният орган е упражнил правомощията си и е начислил дължимия данък за довнасяне. С оглед на горното, съдът счита, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на законовите изисквания за форма за валидност на акта, при стриктно съблюдаване на административно-производствените правила и при правилно прилагане на материалния закон. Подадената от С. Г. П. жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена с произтичащите от това правни последици. С оглед изхода на делото в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение. По делото е депозиран списък на разноските – л. 36, с който се претендира сумата от 500 лв. за юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл.8 вр. чл.7, ал.2 т.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. с чл.161, ал.1, изр. трето от ДОПК е предвидено възнаграждение в размер на 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв. т.е. с оглед материалният интерес по конкретното дело - 443, 80 лева. Настоящият съдебен състав намира, че както претендираното, така и посоченото в Наредба №1/09.07.2004г. е прекомерно и същото следва да бъде редуцирано, тъй като не несъответства на ниската фактическата и правна сложност на делото. В дело C438/22 СЕС (Nаtіоnаl Моvеmеnt Еkоglаѕnоѕt v. Вulgаrіа(Аррlісаtіоn nо. 31678/17), пocтaнoвeнo нa 15 дeeмвpи 2020 г. СЕС изрично подчертава, че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Конкретният случай е именно такъв. Фактът, че претендираните разноски е значителен и по същество съставлява почти една трета от материалния интерес по делото, както и обстоятелствата по делото - липсата на сложност в производството и обема на извършената работа, обуславят извод, че разумното възнаграждение за процесуално представителство възлиза на сумата от 100 лв. и именно тази сума следва да бъде присъдена в тежест на оспорващата. Водим от горните мотиви и на основание чл.160, ал.1 от ДОПК, АС-Плевен, IX състав,