Решение № 259 от 29.4.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 10/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение №1501/07.12.2023г., постановено по Гр.д.№3023/2023г. по описа на РС – Велико Търново е отхвърлен предявения от М. Д. О., с ЕГН •••, с адрес гр.Е, ул.“•“ №, против Районен съд - гр.Елена, иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 6000лв. /шест хиляди лева/, претендирани като частичен иск от 10 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане на гр.дело №180/2022г по описа на Районен съд гр.Елена в разумен срок съгласно чл.6 пар.1 от ЕКЗПЧ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, като неоснователен и недоказан. В срока по чл.259 ал.1 ГПК против първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца по делото М. Д. О., чрез пълномощник адв.К. Т. – ВТАК, с която са развити оплаквания за неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довели до неговата необоснованост, а от там и до неправилно прилагане на материалния закон. Твърди се, че съдия – докладчикът по делото, като не се е отвел от разглеждането му с цел да гарантира отстраняване на всякакви съмнения у страните, процесуална бързина и безпристрастност, то атакуваното първоинстанционно решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се липса на обосновка в решаващите изводи на първоинстанционният съд относно кредитирането на възраженията, под формата на изявления на ответната страна, във връзка с натовареността на съдебния район. Излага се, че в исковото производство по чл.2б ал.1 ЗОДОВ съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, която презумпция в случая не е оборена от ответника. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което след отмяна на първоинстанционното такова, уважи изцяло предявеният частичен иск, ведно със законната лихва, начиная от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане, като основателен и доказан. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ответника РС – Елена. В СЗ въззивникът М. Д. О., чрез пълномощник адв.К. Т. – ВТАК, с писмени молби поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена. С молба с вх.№2353/21.02.2024г. се претендира присъждане на разноски и определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА в полза на адв.К. Т. – ВТАК за двете инстанции. В СЗ въззиваемата страна РС – Елена, представляван от Председателя Пейо Приходков, с писмена молба с вх.№1994/13.02.2024г., оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Излага, че не са налице твърдените в нея пороци на атакуваното първоинстанционно решение, което е правилно, законосъобразно и обосновано и моли на основание чл.272 ал.1 пр.1 ГПК да бъде потвърдено. Не претендира съдебни разноски. На основание чл.10 ал.1 ЗОДОВ призованата в СЗ за задължително участие във въззивното производство Окръжна прокуратура – Велико Търново, представлявана от прокурор Цани Попов, заема становище за неоснователност на въззивната жалба и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно. Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо. За допустимостта на процеса съдът следи служебно. На основание чл.10 ал.1 ЗОДОВ, делата по този закон пред съда се разглеждат със задължително участие на прокурор. В процесният случай ответник по предявеният иск по чл.2б ал.1 ЗОДОВ не е Прокуратура на Република България, а е РС – Елена, поради което и на основание чл.10 ал.1 ЗОДОВ делото следва да бъде разгледано със задължително участие на прокурор. Обстоятелството, че първоинстанционното производство се е развило без участие на прокурор, при взето участие по делото от прокурор като страна във въззивното производство, не обуславя недопустимост на първоинстанционното решение. При задължителното си участие в производството по ЗОДОВ на основание чл.10 ал.1 ЗОДОВ, прокурорът не участва като другар нито на страната на ответника, нито на страната на ищеца. Това участие на прокурора произтича от конституционно уреденото правомощие на Прокуратурата по чл.127 т.6 /предишна т.4/ от КРБ, да следи за спазване на законността, като в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела. Съдебната практика приема, че действащият ГПК не урежда процесуалната фигура на „контролираща страна“. /В този смисъл – решение №71/06.04.2020г. по гр.д.№3804/1019г., IV гр.о. на ВКС, решение №72/21.04.2020г. по гр.д. №2377/2019г. на IV гр.о. на ВКС, решение №249/15.01.2021г. по гр.д.№4069/2019г. на IV гр.о. на ВКС и др./. С оглед на това, използването на термина „контролираща страна“ е неактуално и неудачно и по отношение на прокурора, задължително участващ в производствата по ЗОДОВ /когато ПРБ не е ответник по делото/, още повече, че за разлика от разпоредбата на чл.27 ал.2 на ГПК /отм./, разпоредбата на чл.26 ал.3 от действащия ГПК предоставя на прокурора всички процесуални права на главна страна, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на делото. И при действащия ГПК, задължителното участие на прокурора като страна в производството по ЗОДОВ не означава, че той е другар на ищеца или на ответника по смисъла на чл.215-чл.217 от ГПК, а още по - малко – задължителен необходим такъв, тъй като осигуряването на това негово задължително участие /с оглед упражняване на конституционното му правомощие да следи за спазване на законността/ е процесуално задължение на съда, а не произтича от задължителна съвместна процесуална легитимация с ищеца или с ответника по делото /общо предявяване на иска от или срещу всички другари, чието участие в производството е задължително/, която характеризира задължителното другарство и съставлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която исковото производство е недопустимо, в какъвто смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т.6 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. Поради това, в случая задължително другарство не е налице. В настоящият случай, задължителното участие на прокурора по чл.10 ал.1 ЗОДОВ е реализирано и упражняването на конституционното му правомощие да следи за спазване на законността е гарантирано и осигурено, доколкото е призован от въззивният съд и прокурорът е взел участие във въззивното производство, което е също такова по съществото на правния спор, и в което той може да предприеме всички онези процесуални действия, които е имал правото на предприеме и в първоинстанционното производство – чл.268 вр. чл.26 ал.3 от ГПК. При това положение, неучастието на прокурора в процеса само пред първата инстанция съставлява процесуално нарушение, което обаче е поправено от въззивната инстанция и е санирано от нея, доколкото в случая делото е разгледано във въззивното производство със задължително участие на прокурор, съгласно чл.10 ал.1 ЗОДОВ, поради което неучастието на прокурор пред първата инстанция според въззивния съд не може да обуслови извод за недопустимост на първоинстанционното решение и въззивната жалба подлежи на разглеждане по същество. /Така, Определение №608/25.07.2022г. по гр.д.№4654/2021г., Г.К., IV г.о. на ВКС/. При проверка за правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема следното: Предмет на разглеждане по гр.д.№3023/2023г. по описа на РС – Велико Търново е бил предявен от М. Д. О., чрез пълномощник адв.К. Т. – ВТАК, против Районен съд – Елена, иск с правно основание чл.2б ал.1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищеца, съобразно последно допуснато от РС с протоколно определение от 09.11.2023г. изменение на предявеният иск по реда на чл.214 ал.1 ГПК, сумата от 6000лв., претендирани като частичен иск от 10 000лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на висящо гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на ИМ в съда – 27.10.2022г. до окончателното й изплащане. В ИМ са изложени твърдения, че ищецът е подал ИМ пред РС – Елена, която е администрирана под вх. №1944/15.06.2022г., по която е образувано гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена, ответник по което е банка по смисъла на ЗКИ. Сочи се, че до ответника е изпратено съобщение от 27.06.2022г. с баркод №•• на хартиен носител, като РС – Елена не е сторил връчване на книжата по определения от закон ред и форма за това, тъй като връчването на кредитни институции, каквато е банката – ответник по гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена, съгласно чл.50 ал.5 ГПК, се извършва само по реда на чл.38 ал.2 ГПК на посочен от тях електронен адрес. Сочи се, че отговорността в процесният случай е на РС – Елена, тъй като същият не си е изпълнил служебно задължението по чл.50 ал.5 вр. чл.7 ал.1 от ГПК и поради това неизпълнение на задължението си по производството, делото е продължило твърде дълго, през което време ищецът бил винаги напрегнат, стресиран и е започнал много често да боледува. В ИМ са наведени твърдения, е в резултат на същото това продължава да търпи психически болки и страдания. Твърди се, че ответникът е лишил ищеца от бързината на производството, като основен ръководен принцип, прокламиран в чл.13 ГПК, лишил го е от адекватната и своевременна възможност да издържа семейството си и най- вече неговата дъщеря, която е студент, погасяването на анюитетните вноски по потребителския му кредит, нормалното посрещане на празници. Твърди се перманентен стрес, при работа с пациенти в спешни случаи, моралното му дискредитиране /неудобство/ пред колеги и приятели, от които ищецът е заемал парични средства за покриване на текущите нужди и погасяване на потребителския му кредит, медицинските разноски във връзка с лечението си и пр. С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор на ИМ ответникът РС – Елена, представляван от Председателя Пейо Приходков, по същество е оспорил предявеният осъдителен иск изцяло като неоснователен с искане да бъде отхвърлен. Изложил е твърдения, че въз основа на ИМ с вх.№1944/15.06.2022г. на РС – Елена, подадена от М. Д. О. от гр.Елена против „Обединена Българска банка“ АД гр.София е образувано гр.д. №180/2022г. по описа на РС – Елена, производството по което с Определение №127/19.07.2022г. е прекратено и е постановено изпращане на делото на основание чл.23 ал.3 ГПК на ОС – Велико Търново за определяне на друг равен по степен съд, който да го разгледа. Изложил е твърдения, че ответникът е спазил разпоредбите на чл.7 ал.1 от ГПК, чл.38 ал.2 ГПК, чл.50 ал.5 от ГПК, както и принципът, залегнал в чл.13 от ГПК, както и че при изпратено на ответника по гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена – „ОББ“ АД гр.София съобщение, ведно с приложените към него ИМ с приложения и Разпореждане №345/21.06.2022г. на 27.06.2022г., връчено му на 11.07.2022г. на адреса, посочен от ищеца в ИМ – гр.София, бул.“Витоша“ №89Б, който е идентичен със седалището и адрес на управление на банката, липсва каквото и да е забавяне на производството. Във връзка с ищцовото твърдение, че РС – Елена не е изпълнил служебно задължението по чл.50 ал.5 вр. чл.7 ал.1 от ГПК е посочил, че изборът на електронен адрес е на субекта /ответника/, а не на съда или на ищеца. Фактическата обстановка по делото е правилно установена от първоинстанционният съд, като въззивният съд възприема фактическите констатации на първостепепният съд, досежно правно – релевантните за спора факти, към които препраща на основание чл.272 ГПК. Правно – релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото доказателствен материал, са следните: Производството по висящо гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена е образувано по ИМ с вх.№1944/15.06.2022г., подадена от М. Д. О. против „Обединена българска банка“ АД, с която се претендира на основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1400лв., представляваща допълнителни възнаграждения на персонала, пряко зает с дейности по отношение на пациенти с COVID -19 и поставяне на ваксини срещу COVID -19, за месеците март и април за календарната 2022, която неоснователно е задържана от него и не се изплаща на ищеца и е задържана в банковата му сметка в „ОББ“ АД с IBAN: BG •• във връзка с наложения запор на вземанията му по сметка по ИД №581/2021г. по описа на ЧСИ Ивелина Цанкова с рег.№896 в КЧСИ, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на завеждане на ИМ до окончателното й изплащане. С Разпореждане №345/21.06.2022г. по реда на чл.131 ал.1 ГПК е разпоредено да се изпрати и връчи на ответника препис от ИМ, ведно с приложенията към нея. На ответника по гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена – „ОББ“ АД е изпратено съобщение по чл.131 ал.1 ГПК от 27.06.2022г. с баркод №202241301491 на хартиен носител на посочения в ИМ негов адрес, съвпадащ със седалището му и адрес на управление, връчено му на 11.07.2022г. С молба от 12.07.2022г. ищецът е сезирал съда с молба по чл.389 ГПК за допускане на обезпечение на висящия иск, оставена без уважение с Определение №115/12.07.2022г. С Определение №126/19.07.2022г. на основание чл.22 ал.1 т.6 ГПК се е отвел от разглеждане на гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена съдия – докладчик Искра Вараджакова. С Определение №127/19.07.2022г. е прекратено производството по гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена и е изпратено на ОС – Велико Търново на основание чл.23 ал.3 ГПК за определяне на друг равен по степен съд, който да го разгледа. По реда на чл.23 ал.3 ГПК е определен РС – Велико Търново като друг равен по степен съд, който да разгледа гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена, като по описа на ВТРС е образувано под гр.д.№1976/2022г. по неговия опис, което по реда на чл.213 ГПК е присъединено към гр.д.№1868/2022г. по описа на ВТРС, което главно производство към момента на приключване на устните състезания по настоящото дело пред въззивна инстанция е все още висящо по въззивна жалба на М. Д. О. пред ОС – Русе под №849/2023г. по неговия опис. В първоинстанционното производство по гр.д.№3023/2023г. по описа на РС – Велико Търново по почин на ищеца са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля С. Д., приятел на ищеца, от чийто показания се установява, че главното производство е за блокиране на парични средства от Ковид възнаграждения, които се полагат на М. О.; М. страда, че все още не си е взел парите; той е работил за тези пари, а не може да свързва двата края; дъщеря му утре, вдругиден ще има годеж, а ищецът е разтревожен, поради липса на средства; не е онзи М, който беше – весел, щастлив, радостен; в момента е разтревожен за всичко; има средства, но не може да ги ползва; пари има, гладен стои. Във въззивното производство не са събрани доказателства. Въз основа на правилно установена фактическа обстановка по делото, първоинстанционният съд е извел правилни, законосъобразни и обосновани правни изводи за изцяло неоснователност и недоказаност на предявеният иск с правно основание чл.2б ал.1 ЗОДОВ, които въззивният съд възприема изцяло и към които препраща на основание чл.272 ГПК. По оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд излага следното: Осъдителният иск с правно основание чл.2б ал.1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване на гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена, по което същият е страна – ищец в разумен срок, съгласно чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС, предмет на делото, е процесуално допустим, доколкото е налице правен интерес у ищеца от предявяването му. Разгледан по същество искът се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен изцяло. На основание чл.2б ал.1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията. Според чл.2б ал.2 ЗОДОВ, исковете по ал.1 се разглеждат по реда на ГПК, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Уважаването на предявеният осъдителен иск с правно основание чл.2б ал.1 ЗОДОВ предполага установяване от ищеца в процеса при условията на пълно и главно доказване, че в пряка причинно – следствена връзка от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена, по което е ищец, в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията, е претърпял твърдяните в процеса неимуществени вреди по вид и продължителност на търпене, както и иска си по размер. Съгласно трайната съдебна практика, на която се позовава и ищецът в процеса, относно неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. /Така, Определение №50744/19.10.2022г. по Гр.д. №732/2022г. по описа на ВКС, III гр.о./. Безспорно ищецът в процеса е страна – ищец във висящо производство по гр.д. №180/2022г. по описа на РС – Елена. Предявеният осъдителен иск по чл.2б ал.1 ЗОДОВ е за обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията на висящо производство – гр.д. №180/2022г. по описа на РС – Елена. Макар и главното производство към момента на приключване на устните състезания пред въззивният съд да е висящо пред въззивна инстанция – пред ОС – Русе под гр.д.№849/2023г. по неговия опис, доколкото ответник по предявения иск по чл.2б ал.1 ЗОДОВ е РС – Елена и се твърди допуснато от този орган на съдебната власт нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът не обсъжда общата продължителност на процеса и висящността му пред другите съдилища, а само пред ответната страна - РС – Елена. Пред РС – Елена производството по гр.д.№180/2022г. по неговия опис и било висящо от датата на предявяване на ИМ с вх.№1944/15.06.2022г. до 19.07.2022г., когато производството по делото пред РС – Елена е прекратено и същото изпратено по реда на чл.23 ал.3 ГПК на ВТОС за определяне на друг равен по степен съд, който да го разгледа, т.е. само 1 месец и 4 дни. По време на висящност на делото пред РС – Елена съдът служебно, своевременно и в разумен, кратък срок и в съответствие с чл.7 ал.1 ГПК е извършвал необходимите процесуални действия по движение на делото, поради което ответникът не е допуснал нарушение на чл.7 ал.1 ГПК. ИМ е предявена пред съда на 15.06.2022г., на шестия ден след предявяването й и в кратък, разумен срок е постановено разпореждане по чл.131 ал.1 ГПК, в деня на подаване на молба по чл.389 ал.1 ГПК /12.07.2022г./ съдът с определение от 12.07.2022г. се е произнесъл по искането по чл.389 ал.1 ГПК, и на 19.07.2022г. след отвод на съдия – докладчика по чл.22 ал.1 т.6 ГПК, с определение от 19.07.2022г. производството по гр.д.№180/2022г. е прекратено и изпратено по реда на чл.23 ал.3 ГПК на ВТОС за определяне на друг равен по стене съд, който да го разгледа. Следователно, необходимите процесуални действия по делото са предприемани от РС – Елена своевременно и в кратък, разумен срок, поради което и противно на ищцовите твърдения не е нарушен предвидения в чл.13 ГПК принцип за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Конкретното действие на ответника, от което ищецът извлича твърдението си за нарушение на правото му на разглеждане и решаване на гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията е неизпълнение според ищеца служебно от съда на задължението по чл.50 ал.5 вр. чл.7 ал.1 от ГПК. В разрез с ищцовите твърдения, от страна на ответника РС – Елена при осъществяване на връчването на ответната страна по гр.д. №180/2022г. по неговия опис по реда на чл.131 ал.1 ГПК не е допуснато нарушение на чл.50 ал.5 ГПК, а от там и не е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от КПЧОС. Съгласно новелата на чл.50 ал.5 ГПК, връчването на кредитни институции – каквато е ответникът по гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена – „ОББ“ АД, се извършва само по реда на чл.38 ал.2 ГПК на посочен от тях електронен адрес. Следователно, за да се извърши, съгласно чл.50 ал.5 ГПК от съда връчване по реда на чл.38 ал.2 ГПК на кредитна институция логично следва същата да е посочила преди това по делото, т.е. преди предприемане на конкретното връчване по делото, електронен адрес. В процесният случай, към момента на изпращане от съда на съобщението по чл.131 ал.1 ГПК до ответника „ОББ“ АД по гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена, което е първото връчване на съдебни книжа по делото на страната – ответник, ответникът не е посочил по делото електронен адрес, на който да му бъдат връчвани съдебните книжа по делото, поради което и за РС – Елена не е съществувало задължение към момента на изпращане на съобщението по чл.131 ал.1 ГПК, ведно с препис от ИМ и приложенията към него и разпореждането по чл.131 ал.1 ГПК същите да бъдат връчени на ответника по реда на чл.50 ал.5 от ГПК на електронен адрес, какъвто от страна на ответника не е бил посочен по делото. Връчването съгласно чл.50 ал.5 ГПК в случая на кредитна институция само по реда на чл.38 ал.2 ГПК е на посочен от субекта /т.е. от ответника по делото/ електронен адрес, а не на такъв, посочен от ищеца по делото, поради което и посочването в ИМ с вх. №1944/15.06.2022г. от ищеца не на електронен адрес на ответника, а на негова интернет страница, е без правно значение. Следователно, с непредприемане от РС – Елена по главното производство на връчване по реда на чл.131 ал.1 ГПК на ответника – кредитна институция по реда на чл.50 ал.5 ГПК, доколкото към релевантния момент на изпращане на съобщението по чл.131 ал.1 ГПК не е бил посочен от ответника по делото електронен адрес, поради което за съда не е било възникнало задължение за връчване по реда на чл.50 ал.5 ГПК, не е допуснато необосновано забавяне на производството и не е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване на гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията, на което достатъчно основание предявеният иск по чл.2б ал.1 ЗОДОВ подлежи на отхвърляне изцяло, като неоснователен и недоказан, ведно с претенцията за законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ - 27.10.2022г. до окончателното изплащане. Липсата в случая на основната предпоставка от специалния деликт по чл.2б ал.1 ЗОДОВ, а именно не е налице нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване на гр.д.№180/2022г. по описа на РС – Елена в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията, прави ненужно обсъждането налице ли са останалите му кумулативно изискуеми предпоставки, на което достатъчно основание предявеният иск по чл.2б ал.1 ЗОДОВ търпи отрицателна санкция на отхвърляне изцяло като неоснователен и недоказан. Само за пълнота съдът излага, че по делото липсват каквито и да било доказателства, вкл. не се доказва и чрез събраните гласни такива, че именно в непродължителния период от изпращане от РС – Елена на 27.06.2022г. на съобщението до ответника в главното производство по чл.131 ал.1 ГПК на хартиен носител до връчването му на 11.07.2022г. и именно с оглед непредприето от съда връчване на ответника в главното производство по реда на чл.50 ал.5 ГПК, ищецът бил винаги напрегнат, стресиран и е започнал много често да боледува. Оплакването във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснато от РС съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото съдия – докладчикът в първоинстанционното производство, с цел да гарантира отстраняване на всякакви съмнения в страните в безпристрастието на съда, разглеждащ делото, не се е отвел от разглеждането му по реда на чл.22 ал.1 т.6 ГПК, е неоснователно. По делото не се установява да са били налице предпоставките по чл.22 ал.1 т.6 ГПК за отвод на първоинстанционния съдия, разглеждащ делото, поради което оставеното без уважение ищцово искане за отвод на съдия – докладчика в първа инстанция на основание чл.22 ал.1 т.6 ГПК, не води до неправилност на обжалваното първоинстанционно решение. Обстоятелството за висящност на съдебен процес не между страната – ищец, а между пълномощника й, но в качеството му на ФЛ, и РС – Велико Търново пред РС – Горна Оряховица, не покрива състава на основанието за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК на първоинстанционния съдия, разглеждащ делото. Поради съвпадение в правните изводи на въззивна и първа инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно. По разноските: Изходът по въззивната жалба не налага преразглеждане на отговорността на страните за съдебни разноски за първоинстанционното производство. Изходът по въззивната жалба обуславя неоснователност на претенцията на въззивника за присъждане на съдебни разноски за първа и въззивна инстанции /за внесена ДТ/, която следва да бъде отхвърлена. Доколкото насрещната страна не е осъдена за разноски, не е налице хипотезата на чл.38 ал.2 ЗА и искането на адв.К. Т. – ВТАК за определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА за двете инстанции следва да бъде оставено без уважение. Въззиваемата страна не е претендирала съдебни разноски, не е направила такива, и съдът не дължи произнасяне. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд,