Решение № 136 от 13.2.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 832/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение 99 от 09.01.2023 г. по гр.д. 12807/2021 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), ГО, I-13 състав, са отхвърлени: а) предявен от С. А. Р., ЕГН •••••••••• против Л. П. К., ЕГН •••••••••• иск с правно основание чл.39 ЗН за установяване, че саморъчното завещание на М. Й. И. от 15.11.2017 г. е отменено от последващо саморъчно такова от 01.03.2019 г.; б) предявен от С. А. Р., ЕГН •••••••••• против Л. П. К., ЕГН •••••••••• иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на ответника Л. П. К., че С. А. Р. е собственик по силата на завещание от М. Й. И. от 01.03.2019 г. на следния недвижим имот: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.703.1312.1.22 представляващ Апартамент № ••, находящ се в гр. •••, ••• община, район •••, ж.к. •••, ул. ••• №••, блок № •••, етаж • находящ се в сграда с идентификатор 68134.703.1312.1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.703.1312, с площ на апартамента от 90.78 кв.м. състящ се от: две стаи, хол, кухня, баня и тоалетна, при граници: ул. “Калина Вескова”, ул. “Вл. Башев”, К. М. и стълбище, и при съседни самостоятелни обекти в сграда, съгласно представената кадастрална схема: на същият етаж- 68134.703.1312.1.23, под обекта- 68134.703.1312.1.18 и над обекта- 68134.703.1312.1.26, заедно с мазе № 3, без посочена площ в представените документи за собственост, а декларирано в данъчната служба с площ от 2, 00 кв. м., при съседи: С. и Г. А., Л. М. и коридор, заедно с 2, 693 % идеални части от общите части на сградата върху мястото, държавна земя, съставляващо съгласно представените документи за собственост, парцел VII от кв. ••• в м. “•••” по плана на град София, при съседи: изток- ул. “Калина Вескова”, запад- етажна собственост ул. “Владимир Башев” № 9 (девет), север- зелена площ, юг- ул. “Владимир Башев”. Поради това, ищцата Р. е осъдена да заплати на ответницата К. разноски по делото в размер на 1000 лв. Първоинстанционното решение е обжалвано с редовна и допустима въззивна жалба от С. А. Р. (чрез адв. Е. Б. от САК) с оплаквания за неговата неправилност. Навеждат се следните доводи: а) СГС не изпълнил задължението си да даде отговор на всички наведени от страните доводи и направени възражения; не се уточнява кои са тези необсъдени доводи и възражения, но се сочи, че били изложени в проведените съдебни заседания и представените по делото писмени бележки; б) неправилно било становището на решаващия първоинстанционен съд, че въззивницата не е била собственик на процесния недвижим имот към момента на обявяване на саморъчното завещание; това се опровергавало от писмените доказателства по делото, от които било видно, че на 17.08.2021 г. е извършено вписване в Служба по вписванията на Решение 60144/30.07.2021 г. по гр.д. 3081/2020 г. на ВКС за разваляне на алеаторен договор за издръжка и гледане (ДИГ), т.е. вписването е в 6- месечния срок от влизане на решението в сила, при което праводателят на въззивницата е признат за собственик на процесния имот и то още от 2017 г., когато исковата молба за разваляне на алеаторния договор била вписана в Слубжа по вписванията. Поради това, необосновано СГС твърдял, че към момента на откриване на наследството, имотът не се намирал в патримониума на завещателката; в) на трето място се сочи, че М. И. е собственик на ¾ ид.ч. от процесния имот, а останалата ¼ ид.ч. била собственост на нейната дъщеря С. Д., което се признавало и в отговора на исковата молба; това водело до извод, че разсъжденията на съда дали става дума за разпореждане с реална или идеална част са абсолютно ненужни – въззивницата била наследник, а не заветник по силата на закона, а СГС преценил нещо друго; г) сочи се, че дори и да се приемело, че Р. била заветник, а не наследник, то пак следвало да се зачете завещателното разпореждане на М. И., а не да се счита, че след направата на общо завещание, не можело да се прави завет на конкретна вещ, което противоречало на логиката на закона; сочи се още, че представеното от ищцата завещание в нейна полза отговаряло на всички императивни законови изисквания и следвало да се зачете, което не било сторено от първостепенния съд. Иска от САС да отмени акта на СГС и да постанови друг, с който предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски. Въззиваемото лице Л. К. оспорва жалбата като неоснователна с писмен отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК и счита, че първоинстанционното решение следвало да се потвърди като валидно, допустимо и правилно. Също се претендират разноски. По делото в Софийския апелативен съд не са искани и не са приемани нови доказателства поради липсата на предпоставките по чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. След като се запозна с материалите по делото, САС в настоящия си състав установи следното: Ищцата С. А. Р. твърди в исковата си молба, че е придобила по силата на саморъчно завещание от М. Й. И. собствеността върху Апартамент № •• находящ се в гр. •••, ••• община, район •••, ж.к. •••, ул. ••• № •• (•••), блок № •••, етаж • (•••), представляващ имот с идентификатор 68134.703.1312.1.22. Това завещание е обявено с протокол за обявяване на тайно завещание от 23.06.2020 г. с вх. per. № 62596, акт № 219, том XI, дело № 48177, имотна партида № 697951 по описа на С. В.- нотариус в Ихтимански съдебен район, като същото е съставено от завещателката на 01.03.2019 г. и предадено за съхранение при нотариуса на 12.03.2019 г., а след обявяването му е било вписано на 29.10.2021 г. След проверка в имотния регистър разбрала, че за горния имот е съставен констативен нотариален акт от 2021 г. сочещ като собственик друго лице-ответника по иска Л. П. К.. Последната се била снабдила с акта за собственост въз основа на саморъчно завещание от 2017 г. Ищцата твърди, че съставеното в нейна полза завещание е последващо това на ответницата и го е отменило мълчаливо, тъй като предмет и на двете са идеални части от един и същи апартамент и разпореждането в по-късно съставеното завещание /нейното/ е несъвместимо с предхождащото го /това на ответницата/. Във връзка с възраженията на ответника твърди, че второто завещание не представлява завет, тъй като касае идеална част от имот, а не реален такъв, но дори и това да не е така, то очевидно логиката на закона е завещателят да може да се разпореди безпрепятствено с определена вещ, дори преди това да е завещал цялото си имущество на друго лице. Поради това, ищцата моли да се постанови решение относно ответницата, че последващото завещание от 2019 г. е отменило като несъвместимо с предходното от 2017 г. разпореждането с процесния апартамент и да признае, че ищцата е собственик на спорния имот по силата на саморъчно завещание. Моли на основание чл. 537, ал 2 ГПК съдът да се отмени издадения в полза на ответника констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 123, том II, дело № 281 от 09.09.2021 г. на нотариус М. Д.-С. с район на действие СРС. Претендира разноски. Ответникът Л. П. К. е депозирала писмен отговор на исковата молба, в който се оспорва изцяло и двата иска. Излага становище, че ищцата не е наследник по завещание, а заветник, тъй като предмет на завещанието от 2019 г. е един имот. При това положение според нея този завет е недействителен, тъй като към датата на съставянето му завещателката не е била собственик на имота предмет на завета, доколкото е установено, че през 2015 г. го е прехвърлила на трето лице.Оспорва вписването на саморъчното завещание от 01.03.2019 г. като нищожно, така и обявяването му, възразява се изобщо да е налице второ завещание. Моли съдът да отхвърли исковете като неоснователни. Претендира разноски. Въззивният съд в настоящия си състав възприе фактите и обстоятелствата по делото от приложените писмени доказателства, както следва: Процесният имот е придобит през 1974 г. от съпрузите И. П. И. и М. Й. И., като след смъртта на първия през 2004 г. и по общите законови правила, М. е станала собственик на ¾ ид.ч. от апартамента, а дъщеря им С. Д. на ¼ ид.ч. от него. С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане №60, том II, peг. №12182, дело №239 от 29.04.2015 г. на нотариус с район на действие СРС ¾ ид.ч. от имота, описан като Апартамент № ••, находящ се в гр. •••, ••• община, район •••, ж.к. •••, в дванадесететажна жилищна сграда- блок № •••, етаж • с площ от 90.78 кв.м. заедно с мазе № 3 с площ от 2 кв.м. и заедно с 2.693% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята УПИ VII в кв. 104 в гр.•••, местност •••, е прехвърлен от М. И. на М. К. Д.. Установява се обаче, че на 15.11.2017 г. М. Й. И. е завещала на въззиваемата Л. П. П. „движимите и недвижимите имоти, който ще останат след моята смърт“, като след този израз е посочено и отделно ¾ ид.части от недвижим имот находящ се в гр. •••, община •••, район •••, в блок № •••, етаж • с площ от 90.78 кв.м. състоящ се от 2 стаи, кухня, баня, тоалетна заедно с 2.693% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята УПИ-VII от кв. 104 по плана на гр.•••, местност •••, обективиран, както в нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане №60, том II, per. №12182, дело №239 от 29.04.2015 г., така и първичния документ за собственост от 1974 г. С това завещание завещателката изрично е отменила друго предходно завещание, което било нотариално – от 2015 г. (така на л. 15). Завещанието е депозирано на 10.08.2021 г. при нотариус М. Д.-С. - нотариус, регистриран под № ••• на НК и с район на действие СРС. Видно от саморъчно завещание от 01.03.2019 г. (на л. 12) М. Й. И. е завещала на въззивницата конкретно посочен имот, а именно Апартамент № •• на 7 етаж, състоящ се от 2 стаи, кухня, баня, клозет с квадратура 99.78 кв.м. построен на основа на отстъпено право на строеж върху държавна земя в ж.к. •••, парцел 7, описан в нотариален акт № 112, том XXI, дело № 3530 от 25.09.1974 г. Това завещание е било депозирано при С. В.-нотариус в Ихтимански съдебен район с peг. № ••• в регистъра на Нотариалната камара на 12.03.2019 г. от въззивницата, обявено е на 23.06.2020 г. и е вписано на 29.10.2021 г. От представеното копие от Решение № 60144 от 30.07.2021 г. по гр.д. № 3081/2020 г. на ВКС /л. 46-л.52/ се установява, че на основание чл.87 ЗЗД е развален алеаторния договор, обективиран в нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане №60, том II, peг. №12182, дело №239 от 29.04.2015 г., с който М. И. е прехвърлила на М. К. Д. своите ¾ ид.ч. от процесния апартамент. На 09.09.2021 г. с нотариален акт за признаване правото на собственост върху недвижим имот № 125, том V, peг. № 5078. дело № 241 от 09.09.2021 г. на нотариус М. Д.- С., № ••• на НК и с район на действие СРС, въззиваемата е призната за собственик на ¾ ид.ч. от имота по силата на саморъчно завещание на М. Й. И. от 15.11.2017 г. Не е спорно още, че М. Й. И. е починала на 03.06.2020 г. в гр.София и като единствен наследник е оставила дъщеря си С. И. Д.. Други относими към предмета на делото доказателства не са били ангажирани от страните. Спорните между страните въпроси пред САС се свеждат до следното: а) какъв е характерът на завещателните разпореждания от 2017 г. и 2019 г., направени в полза на Л. К. и С. Р., както и съществува ли конкуренция между тях; б) чия е собствеността върху процесното жилище предвид посочената по-горе фактическа обстановка. Съдът в настоящия си състав намира следното: На първо място следва да се изясни дали и двете завещателни разпореждания са универсални, или едното (това от 2017 г.) е универсално, а второто (това от 2019 г.) е частно (съгласно дефинициите по чл. 16, ал. 1 и 2 ЗН). В Решение 883/10 от 06.01.2011 г. по гр.д. 1221/2009 г. на ВКС, I г.о. е посочено от какво зависи преценката дали едно завещание е частно или универсално. Завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя са общи /универсални/ и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени, а тези, които се отнасят за определено имущество, са частни и придават качеството на заветник. Въпреки този ясен разграничителен критерий, в практиката често възникват съмнения за характера на едно завещание – дали е общо или частно. В тези случаи волята на завещателя следва да се преценява при спазване на общото правило на чл.20 ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки разпоредбата на чл.44 ЗЗД, която отнася това правило и към едностранните волеизявления, каквото по своята същност е завещанието. Отделните завещателни разпореждания следва да се тълкуват във връзка едно с друго и в смисъла, който произтича от текста на цялото завещание, като се търси действителната воля на завещателя. В определени случаи съдът следва да се отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя – в този смисъл е решение №855/11.12.2010 г. по гр.д. №1497/2009 г. на ВКС, І г.о. В завещанието от 15.11.2017 г. М. Й. И. е завещала на въззиваемата Л. П. П. „движимите и недвижимите имоти, който ще останат след моята смърт“, като след този израз е посочено и отделно ¾ ид.части от недвижим имот находящ се в гр. •••, община •••, район •••, в блок № •••, етаж • с площ от 90.78 кв.м. състоящ се от 2 стаи, кухня, баня, тоалетна заедно с 2.693% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята УПИ-VII от кв. 104 по плана на гр.•••, местност •••, обективиран, както в нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане №60, том II, peг. №12182, дело №239 от 29.04.2015 г., така и първичния документ за собственост от 1974 г. С това завещание завещателката изрично е отменила друго предходно завещание, което е било нотариално – от 2015 г. Що се отнася до завещателното разпореждане от 2019 г. в полза на въззивницата, то М. И. й завещава конкретно посочен имот, а именно Апартамент № •• на 7 етаж, състоящ се от 2 стаи, кухня, баня, клозет с квадратура 99.78 кв.м. построен на основа на отстъпено право на строеж върху държавна земя в ж.к. •••, парцел 7, описан в нотариален акт № 112, том XXI, дело № 3530 от 25.09.1974 г. Няма волеизявление, че предходното завещателно разпореждане – това от 2017 г. в полза на К., се отменя. Поначало, завещанието може да се отмени по два начина – изрично - с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания (така чл. 38 ЗН) и мълчаливо – в хипотезата на чл. 39 ЗН - последващото завещание, което не отменя изрично по-раншното, отменя само онези разпоредби в него, които са несъвместими с новите. Затова съдът трябва да изследва дали завещателното разпореждане от 2019 г. не е отменило мълчаливо това от 2017 г. Според САС в решаващия си състав, в разпореждането си от 2017 г. М. И. е упоменала по-широк кръг имуществени права, но е посочила и действително притежаваните от нея ¾ ид.ч. от процесния апартамент. В разпореждането от 2019 г. тя е посочила целия апартамент, без други имуществени права. От друга страна обаче, доказателствата по делото сочат, че поради наличието на законен наследник – дъщеря, М. И. притежава само ¾ ид.ч. от имота, т.е. толкова, колкото е завещала на Л. К., а преди това е прехвърлила срещу задължение за издръжка и гледане на М. К. Д.. Липсват други доказателства, ангажирани от страните относно взаимотношенията на починалата М. И. с въззивницата и въззиваемата, както и причините (мотивите) за промяната в намеренията на И. относно това на кого да завещае процесния апартамент. И все пак, ако към тези отношения се насложат още и сключения алеаторен договор с М. Д. от 2015 г. и започнатите от М. И. съдебния действия за развалянето му през 2017 г. по съдебен ред (чл. 87 ЗЗД), както и обстоятелството, че малко след завеждане на делото, тя прави и завещанието в полза на Л. К., а през 2019 г. заещателно разпореждане в полза на С. Р., може да се направи обосновано житейско предположение, че причината за промяната в намеренията на И. кому да остави имуществото си след нейната смърт, е свързана с това кое лице я е подпомагало в последните години от нейния живот (доказателство, макар и косвено, в тази връзка са и мотивите на Решение 60144/30.07.2021 г. по гр.д. 3081/2020 г. на ВКС за разваляне на алеаторния договор за издръжка и гледане между възрастната жена и М. Д., както и от това, че в завещанието в полза на Р. се сочи, че то се извършва като благодарност за положените грижи и внимание от въззивницата в последните години от живота на завещателката). При съпоставяне текста на двете завещателни разпореждания САС счита, че първото (това от 2017 г.) е универсално (общо) разпореждане, докато второто би могло да се приеме, че е завет, но би могло да се приеме, че е и завещание, още повече, че не са ангажирани доказателства от страните, че към момента на откриване на наследството на М. И., в наследствената маса е имало и други имуществени права, освен процесния апартамент. А е ясно, че когато наследствената маса се изчерпва с една вещ или идеални части от нея, въобще не може да има дискусия дали става дума за завещание или за завет. В този смисъл, дори и да е посочена една вещ в документа, това пак би могло да бъде завещание, а не завет. Така или иначе обаче, това не е от съществено значение, тъй като по-важното е друго – че, докато е била жива, М. И. е променила решението си кому да остави притежаваните от нея ¾ ид.ч. от този имот. В Решение 229 от 24.10.2012 г. по гр.д. 279/2012 г. на ВКС, II г.о. се сочи, че завещанието поражда действие със смъртта на завещателя, а волята на последния кое лице и с какво имущество да облагодетелства, трябва да е несъмнена. До момента на пораждане на действието му, завещателят е свободен да промени волята си и да отмени завещанието, което може да стане изрично или мълчаливо, а в случая, това е станало мълчаливо (чл. 39 ЗН), тъй като макар и завещателното разпореждане в полза на Л. К. от 2017 г. да не е изрично отменено, то е очевидно, че посоченото от М. И. през 2019 г. завещателно разпореждане в полза на С. Р. (макар и там да е посочила по-голям обем собственически права от действително притежаваните от нея) е несъвместимо със завещанието от 2017 г. в полза на Л. К. и правата, посочени там. Мотивът на СГС в обжалваното решение, че при разпореждането в полза на С. Р. се касаело за завет и той бил недействителен, поради това, че М. И. не била собственик на прехвърленото имущество, понеже го прехвърлила на трето лице още през 2015 г. чрез алеаторен договор за издръжка и гледане, поради което не е бил в патримониума на прехвърлителката, няма как да бъде споделен. М. И. е завела дело за разваляне на този договор в съда, за което е било образувано гр.д. 11551/2017 г. на СГС, исковата молба, по което дело е била вписана в Служба по вписванията, още преди извършване на завещателните разпореждания от 2017 г. и 2019 г. Впрочем, и в двете завещателни разпореждания са посочени съдебно заведените претенции относно апартамент 22, находящ се в гр. София, ж.к. •••, ул. ••• №••, блок № •••, етаж •, като за отбелязване обаче е това, че М. И. е посочила в разпореждането си в полза на С. Р. и правото да „продължи и завърши всички заведени от мен съдебни дела относно същия недвижим имот”, докато в завещанието от 2017 г. е посочено просто, че има такова съдебно дело. Не е спорно и това, че с Решение № 60144 от 30.07.2021 г. по гр.д. № 3081/2020 г. на ВКС на основание чл.87 ЗЗД е развален алеаторния договор, обективиран в нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане №60, том II, peг. №12182, дело №239 от 29.04.2015 г., с който М. И. е прехвърлила на М. К. Д. своите ¾ ид.ч. от процесния апартамент, т.е. следва да се зачете действието на вписаната за развалянето на алеаторния договор искова молба от 2017 г. и нейната противопоставимост на правата на трети лица, вписани след това, доколкото и решението на ВКС също е вписано в 6-месечния срок от влизането му в сила (вж. чл. 115, ал. 1 и 2 от Закона за собствеността). Няма го изключението по чл. 41, ал. 1 ЗН за отмяна на завета, поради отчуждаване на завещаната вещ, каквото възражение е направено с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, тъй като тази хипотеза по делото не е налице. Съдебната практика, посочена от процесуалния представител на въззиваемата Л. К. пред първата и втората инстанция, както и в писмената й защита от 20.11.2023 г. – Решение 245/31.10.2011 г. по гр.д. 1189/2010 г. на ВКС, II г.о. и Решение 105/06.07.2020 г. по гр.д. 2633/2019 г. на ВКС, IV г.о. е напълно неотносима, тъй като в нея са разгледани казуси, нямащи нищо обшо с настоящия. В първото решение са разгледани хипотези на завещаване на идеална част от недвижим имот и на реално обособена част (съгласно строителните и архитектурните правила и норми) от поземлен недвижим имот, а във второто е било по въпроса за това когато срещу предявен иск за собственост, основан на наследяване по закон, ответникът се брани с възражение, основано на завещание, допустимо ли е ищецът да направи възражение по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството чрез намаляване на завещателното разпореждане. Няма значение за настоящия правен спор и обстоятелството, чие завещание е обявено по-рано, респ. е вписано по-рано в Служба по вписванията, предвид това, че задължителното вписване на препис от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот има чисто оповестително действие. То цели само да даде възможност на наследниците по закон и на трети лица да узнаят за извършения от завещателя акт на разпореждане с имуществото за след смъртта му и за намерението на бенефициера да се ползува от него. Ето защо, както обявяването на завещанието, така и вписването му, не са условие за да породи то своето правно действие. В обобщение, въззивната жалба е частично основателна. На първо място, СГС неправилно се е произнесъл по същество по установителен иск по чл. 124 ГПК във връзка с чл. 39 ЗН за това, че саморъчното завещание на М. Й. И. с ЕГН: •••••••••• от 15.11.2017 г. в полза на Л. П. К. (обявено с протокол от 10.08.2021 г. на нотариус ••• М. Д.-С. и вписано в Агенция по вписванията-София на 25.08.2021 г.) е отменено от последващо саморъчно завещание на М. Й. И. с ЕГН: •••••••••• от 01.03.2019 г., издадено в полза на С. А. Р. (обявено с протокол от 23.06.2020 г. на нотариус ••• С. В. и вписано в Агенция по вписванията-София на 29.10.2021 г.), като е отхвърлил този иск. Такъв иск няма и не съществува. Колкото и да е широк предметът на защита на субективни материални граждански права по реда на чл. 124 ГПК, то не трябва да се забравя, че съгласно чл. 124, ал. 4, изр. второ ГПК, „иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон“, какъвто не е настоящия случай. Според настоящия състав на САС, юридическият факт на установяване на това, че завещанието на М. Й. И. в полза на Л. П. К. е отменено от по-късно направеното завещание в полза на С. А. Р., е част от предмета на иска за собственост върху процесния апартамент /или идеални части от него/, но не е и не може да бъде самостоятелен такъв. Ето защо, в тази част, решението на СГС следва да се обезсили, а производството – да се прекрати. Досежно положителния установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК /втори диспозитив от решението на СГС/. Тук следва да се постанови друго решение, с което предявените от С. А. Р. искове против Л. П. К. да бъдат уважени, но като се съобрази, че завещаните права са ¾ идеални части от апартамента, тъй като толкова притежава съобразно и приложения по делтото констативен нотариален акт от 09.09.2021 г. Л. К. (останалата ¼ ид.ч. е на дъщерята на завещателката С. И. Д., която не участва в настоящето производство). Доколкото обаче исковата претенция е била насочена към целия апартамент, ще следва същата да се уважи за ¾ ид.ч., а за останалата ¼ ид.ч. отхвърлителното решение на СГС ще трябва се потвърди като правилно. Относно иска по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт /КНА/: Решението на СГС не съдържа изрично произнасяне с диспозитив по този иск, но това не е съществен порок предвид обстоятелството, че първите два иска са отхвърлени, което имплицитно съдържа и отхвърляне на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. Така или иначе, исковата претенция по чл. 537, ал. 2 ГПК е акцесорна и тя не може да бъде предявена самостоятелно, без наличието на друг иск. Поради това, САС може да се произнесе по нея, като ще трябва да я уважи, тъй като КНА съдържа признание за наличието на ¾ ид.ч. собственически права върху процесния апартамент в полза на Л. К.. На въззивницата следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сторените от нея разноски за две инстанции в общ размер на 1 512 (хиляда петстотин и дванадесет) лева, формирани от заплатени държавни такси от 1014 лв. пред СГС и 498 лв. пред САС. Не се откриха доказателства за заплатен адвокатски хонорар от С. А. Р. било за първата, било за втората инстанция, като липсва и списък по чл. 80 ГПК, представен пред градския съд. На въззиваемата не се следва присъждане на разноски. Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, VII състав