Решение № 20065 от 15.10.2024 г. на Административен съд - София-град по дело № 7260/2024 г.

16 на Комитета на министрите на държавите-членки относно изпълнението на административните и съдебни решения в областта на административното право, която стъпва на принципната позиция, че ефективността на правосъдието изисква съдебните решения в областта на административното право не само да бъдат изпълнени, но и да се изпълнят в разумен срок. Това становище намира израз и в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). В т. 27 от Решение от 06.09.2018 г. по дело „У. и Сеид срещу България“ Съдът посочва, изпълнението на окончателно решение, постановено от който и да е съд, трябва да се разглежда като неразделна част от “процеса” по смисъла на чл. 6 от Конвенцията, и необосновано голямо забавяне в изпълнението на решение със задължителна сила може да наруши Конвенцията (вж., наред с много други решения, B. v. R., № 59498/00, § 34, ЕСПЧ 2002III; М. срещу България, № 39609/98, § 54, 30 септември 2004 г.; Y. N. I. v. U., № 40450/04, § 51, 15 октомври 2009 г.). По същия начин невъзможността на даден жалбоподател да получи своевременно изпълнение на решение в негова полза представлява намеса в правото на мирно ползване на притежанията, както е посочено в чл. 1, първи параграф, първо изречение от Протокол № 1 (вж. Y. N. I., цитирано по-горе, § 52). В такъв смисъл са и други осъдителни решения на ЕСПЧ по дела: „М. и други срещу България“ (Решение от 03.12.2009 г.); „Т. срещу България“ (решение от 27.05.2010 г.); „Д. Я. срещу България“ (Решение от 31.03.2012 г.); „Х. срещу България“ (Решение от 16.07.2013 г.); „С. и Т. срещу България“ (Решение от 26.11.2013 г.); „В. срещу България“ (Решение от 09.06.2015 г.), в които ЕСПЧ е недвусмислен в позицията си, че принципът на сигурност в юридическите отношения изисква окончателното решение на всеки спор от съдилищата да не бъде оспорвано (Б. c. Румъния по 28342/95, § 61, CEDH 1999 VII, Кехая и други c. България, номера 47797/99 и 68698/01, §§ 68-70 et 74, 12 януари 2006 г.), освен ако това се налага по съществени и императивни причини (Р. c. Русия, no 52854/99, § 52, CEDH 2003IX). В конкретния спор такива обстоятелства не са налице. Отказът за отпускане на помощта по чл. 8 от ЗСПД е мотивиран с разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД. Между страните не е спорно, че такъв международен договор между Република България и М. не е подписан. Не е спорно и че жалбоподателката има разрешение за продължително пребиваване в Р България. Действително, по отношение на чужденците, разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД предвижда единствено, че семейни помощи се предоставят на постоянно пребиваващите и отглеждащи децата си в страната чужди граждани на реципрочна основа или ако е предвидено в друг закон или международен договор. Тоест, ЗСПД не предвижда изрично дали и при какви условия могат да се предоставят семейни помощи за деца на лицата - чужди граждани, на които е предоставена международна закрила. В същото време обаче, съгласно чл. 32, ал. 2, т. 1 от Закона за убежището и бежанците, чужденците, с предоставен статут на бежанец имат всички права и задължения на българските граждани с изключение на правото да участват в избори за държавни и местни органи, национални и местни референдуми, да участват в създаването и да членува в политически партии, да заемат длъжности, за които със закон се изисква българско гражданство, да бъдат военнослужещи, както и други ограничения, изрично предвидени със закон. ЗСПД не съдържа ограничения в правата на достъп за лицата с бежански статут до социалната система, в частност до регламентираните в него семейни помощи. Отсъствието на специална уредба по отношение на получилите бежански статут в ЗСПД следва да се разглежда като липса на ограничение в правата на тези лица по смисъла на чл. 32, ал. 1, т. 4 ЗУБ и те следва да се третират като български граждани. В случая органите по социалното подпомагане не са изследвали дали жалбоподателката е такова лице, съответно не са обсъдили възможността за прилагане на чл. 3 от ЗСПД във връзка с 32, ал. 2 и ал. 3 от ЗУБ. На следващо място, на плоскостта на приложимото общностно законодателство, съдът отчита, че съгласно чл. 28, параграф 1 от Директива 2004/83/ЕО, държавите - членки следва да полагат грижи получилите статут на бежанец да получават в държавата-членка, която им е предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава-членка. При тълкуването на чл. 3, т. 5 от ЗСПД следва да се съобрази и ДИРЕКТИВА 2011/95/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. В чл. 29 Директивата предвижда, че по отношение на социалното подпомагане условията и редът за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, се определят от националното право, но съгласно параграф 2 от разпоредбата възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице. Няма съмнение, че предоставянето на семейните помощи за деца следва да се разглежда именно като средство за осигуряване на гарантиран минимален доход, както е посочено и в т. 45 от преамбюла на Директива 2011/95/ЕС. С оглед на това оспорената заповед се явява издадена при неизяснена фактическа обстановка и неправилно приложение на закона. Същата следва да бъде отменена, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне по заявлението-декларация, при съобразяване на дадените в настоящото решение указания. В хода на административното производство органите по социалното подпомагане следва да установят дали жалбоподателката се явява лице по чл. 32 от ЗУБ и ако това е така – дали по отношение са изпълнени условията по чл. 8 от ЗСПД. При тълкуването на чл. 3 вр. чл. 8 от ЗСПД следва да се съобрази и приложимото общностно законодателство, конкретно Директива 2004/83/ЕО, която в чл. 28, параграф 1, както и ДИРЕКТИВА 2011/95/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. По отношение на искането в жалбата за присъждане на разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът намира, че същото е неоснователно предвид следното: Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите на оказване на безплатна адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски според изхода на спора, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА. За да възникне в полза на адвоката основание да претендира и получи възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ не е достатъчно само формално да се позове на текста на чл. 38 или чл. 38, ал. 2 от ЗА. Следва да е посочено в договор или по друг начин конкретното основание от кръга на изчерпателно визираните в т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗА. В настоящия случай липсва изявление за начина на възнаграждение на адвоката било чрез представяне на договор за правна защита и съдействие по реда на чл. 38, ал. 1, т. 1-3 от ЗА, чрез упълномощаване, в което е да е уговорено безплатното представителство или чрез устно овластяване отразено в протокол по делото. При тези обстоятелства липсва основание за определяне на възнаграждение на адв. М. по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА и такова не следва да му се присъжда. Водим от горното и на основание чл. 173, ал. 2 АПК, Административен съд - София-град, III отделение, 44-ти състав, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д–С–ЛЦ/1771/01.07.2024 г. на директора на дирекция „Социално подпомагане“ – Л. при Агенция за социално подпомагане. ИЗПРАЩА преписката на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Л. за ново произнасяне по заявлението на С. Х. за отпускане на месечна помощ по чл. 8 ЗСПД за малолетната А. Сила. ОПРЕДЕЛЯ срок за произнасяне на административния орган – 14-дневен от получаване на преписката. Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца. СЪДИЯ: