Решение № 95 от 29.5.2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 103/2023 г.

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от Т. Д. Й. против Решение № 224/ 24.11.2022 г. по гр.д. № 138/ 2021 г. по описа на ОС – Ловеч, с което е отхвърлен предявеният от него против Прокуратурата на РБ иск за присъждане на обезщетение в размер на 500 000 лв. за неимуществени вреди – болки и страдания – поради невъзможността да присъства на погребението на майка си, претърпени в резултат на издадено незаконосъобразно постановление от 24.02.2022 г. на прокурор при ОП – Плевен, с което е прекратено прекъснатото изпълнение на наказанието му в Затвора гр. Плевен. Счита решението за неправилно. Излага несъгласие с приетото от съда, че постановлението на прокурора от 24.02.2022 г. не е незаконосъобразно, защото прокурорът правилно преценил получената информация относно поведението му и психическото му състояние. Поддържа, че в изготвените справки от затвора и в справката от психиатъра не се съдържали данни да е опасен, при което, ако прокурорът бе анализирал правилно информацията, щеше да достигне до извод, че няма основание да откаже пускането му, за да присъства на погребението. Сочи, че дори и да е преценил, че има опасност, съществувала е възможност да бъде придружен и екскортиран за погребението на най-близкия му човек и като не е сторено това, е допуснато неоснователно ограничаване на личния му живот и нарушение на ЕКПЧ. Съдът неправилно не ценил показанията на неговите близки по съображения, че не могат да бъдат считани за обективни и безпристрастни. Именно последните имали наблюдение върху неговите изживявания след смъртта на майка му и отказа да бъде прекъснато изпълнението на наказанието му. Моли обжалваното решение да бъде отменено и съдът да уважи изцяло исковата му претенция. В срока по чл.263 ал.1 ГПК Прокуратурата на РБ е подала отговор със становище за неоснователност на въззивната жалба. Според Прокуратурата ОС – Ловеч правилно приел, че ищецът не доказал осъществяването на предпоставките за ангажиране отговорността й. Отказът на прокурора да прекъсне изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ на ищеца Й. бил мотивиран със събраната информация относно поведението и психическото му състояние, които давали основание за преценка, че рискът от вреди за обществото е висок, защото той би могъл да реагира неадекватно и необмислено в състояние на афект предвид смъртта на майка му, както и поради опасността да упражни физическа агресия спрямо потърпевшите от престъплението, за което е осъден. Съдът съобразил и обстоятелството, че постановлението на прокурора не е било обжалвано. Не били доказани и претърпени от ищеца вреди в пряка причинно-следствена връзка с действията на прокурора. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Съдът, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, намира следното: Т. Д. Й. има криминално съдебно минало, като е осъждан 6 пъти за различни по вид престъпления. Понастоящем той се намира в Затвора гр. Плевен, където изтърпява наказание 10 години лишаване от свобода след групиране и определяне на общо най- тежко наказание между наложените му с присъдите по отделните дела наказания. Последната присъда по отношение на него е Присъда № 47/15.07.2015 г., постановена по НОХД № 760/2014 г. на ОС – Плевен за престъпления по чл.115, във вр. с чл.20 ал.2 във вр. с чл.18 ал.1 НК, вр. чл.54 НК – опит за убийство и по чл.330 ал.1, пр.1 и 8 НК – палеж. Предходните осъждания са за причиняване на средна телесна повреда през 2006 г., грабеж през 2009 г., хулиганство през 2013 г., по чл.343в НК. На 22.02.2021 г. в ОП – Плевен е постъпила молба от св. В. К. – първи братовчед на Т. – за прекъсване изтърпяването на наказанието на Й. във връзка с погребението на неговата майка, организирано за 24.02.2021 г. Видно от препис-извлечение от Акт за смърт тя е починала на 21.02.2021 г., към който момент Й. е изтърпял 3 г., 3 м. и 19 дни от наложеното му наказание и остатъкът от наказанието е 6 г., 8 м. и 11 дни. Във връзка с молбата са изискани справка и становище от Затвора гр. Плевен. В справка от инспектор по социални дейности и вътрешен ред Я.П. Й. е описан като хитър, наблюдателен, гъвкав, комбинативен, способен да извлича най-доброто за себе си от всяка ситуация. Посочено е, че успява да демонстрира поведение, което на пръв поглед изглежда съобразено с режимните ограничения, но реализира дисциплинарни нарушения и през м.10. и м.11.2020 г. е наказван за влизане в нерегламентирани взаимоотношения с лишен от свобода и за физическа разправа с друго лице. По отношение на престъплението, за което е осъден, се сочи, че отрича участието си в деянията, счита присъдата за несправедлива, последица от уреждане на сметки. В справката липсва изразено становище относно прекъсването на наказанието. С Постановление № 848/ 23.02.2021 г. и.ф. адм.ръководител – окръжен прокурор Н. П. е прекъснал изпълнението на изтърпяваното от Й. наказание за срок от 1 ден, като е информирал началника на затвора чрез изпращането на акта по факс. След издаването на постановлението в ОП – Плевен са получени две нови справки – от инспектор по социални дейности и вътрешен ред Др. Николов и от инспектор-психолог И.Кацарска. Справката на Др. Николов в основната си част е напълно идентична – копие на справката на Я.П., но в края й вече се съдържа становище по искането, а именно – изпълнението на наказанието да не бъде прекъсвано поради висок риск от вреди за обществото с оглед характера на извършеното престъпно деяние, демонстрираното реваншистко отношение спрямо жертвата и показаното отношение към деянието и съществуващите реални опасения за упражняване на физическа агресия спрямо потърпевшия от престъплението. Съгласно справката на психолога у Й. отсъства всякаква критичност, осъзнатост на вината и осъзнатост на деянието като проявена агресия спрямо пострадалия, чувства се жертва на системата и смята пребиваването си в затвора за неправилно, обвинява другите за проблемите си. Посочено е, че действа импулсивно и първосигнално, удовлетворявайки актуалните си нужди, не умее да разпознава проблемните ситуации и да отреагира правилно на тях. Психологът излага, че Й. многократно е проявявал неоснователни претенции и оплаквания, че има психиатрични проблеми, налагащи лечението му, във връзка с което, и това не е спорно, в периода 05.08.2020 г. - 12.10.2020 г. той е пребивавал в психиатричното отделение на СБАЛЛС при Затвора гр. Ловеч с диагноза „тревожно-депресивно разстройство“. Психологът няма категорично изразено становище да не бъде прекъсвано изтърпяването на наказанието му, но е посочил, че Й. би могъл да реагира неадекватно и необмислено в състояние на афект предвид житейската криза, която преживява поради смъртта на майка си. На основание на тези справки с Постановление от 24.02.2021 г. окръжният прокурор Н. П. е прекратил прекъсването на изпълнението на наказанието, поради което ищецът не е присъствал на погребението на майка си. Св. Г. А. – сестра на Т. – дава показания, че когато закарали майка им в болницата Т. звънял многократно, но свидетелката не посмяла да му каже за смъртта й, по-късно го информирала по телефона и на следващия ден, щом разбрал, че има подадена молба до Прокуратурата за освобождаването му, се поуспокоил. Твърди, че бил отчаян, всеки ден звънял по телефона, плачел, не можел да се успокои, че не е могъл да изпрати майка си. Известно време след погребението св. М. К. – първи братовчед на Т. – се чул с него по телефона и го успокоявал, тъй като Т. ревал, казал му, че не може да спи и да яде, че е стресиран, че не му се живее този живот, по-добре да се самоубие, защото не е изпратил майка си. Св. В. К. – също първи братовчед на Т. и брат на св. М. К. – потвърждава, че макар да се чували рядко с Т. по телефона при разговорите им той бил разстроен, плачел, тежко му било, че не изпратил майка си в последния й път. От сестрите му свидетелят разбрал, че последното желание на майка им било да види сина си, за което информация не се съдържа в показанията на св. А., нито подобно твърдение се излага от ищеца в исковата му молба или в съдебното заседание. Според свидетелите ищецът бил едър, огромен мъж, над 130 кг., но виждайки го в съдебно заседание на 05.10.2022 г. твърдят, че бил много отслабнал – според св. М. К. поне с 30 кг. Вещото лице по приетата съдебно-психиатрична експертиза дава заключение, че липсват клинични данни за преживян от ищеца силен психически стрес след смъртта на майка му и отказа да бъде прекъснато изпълнението на наказанието му – липсвала медицинска документация за проведени прегледи, доказателства за търсена медицинска помощ, за предписани и употребявани лекарства с психотропно действие. Самият ищец при прегледа му не описал такова състояние на психиката си към него момент, а споделените симптоми „стрес, напрежение и тревожност" според експерта звучат клиширано, шаблонно и заучено. Вещото лице сочи, че е вероятно Й. да е преживял нормална реакция при загубата на близък човек, характеризираща се със скръб, тъга, печал, неудовлетворение, огорчение, но това състояние няма характеристиката, дълбочината и параметрите на клинична диагноза. Към момента на изследването Й. не споделя невротични, психосоматични или психични симптоми и липсват клинични доказателства за наличието на психично разстройство, вкл. реакция на тежък стрес, посттравматично стресово разстройство и/или разстройство в адаптацията. Същата фактическа обстановка е възприета от ОС – Ловеч и въз основа на нея той е формирал правния си извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД, насочен срещу Прокуратурата за действия на прокурор при изпълнение на службата му. Този извод не се споделя от ВТАС. Съгласно чл.49 ЗЗД, за да се ангажира обективната, безвиновна, гаранционно- обезпечителната отговорност на възложителя на една работа за заплащане на обезщетение за вреди, следва да се установи наличието на противоправни действия или бездействия на изпълнителя на възложената работа при или по повод изпълнението й и настъпили в пряка причинно-следствена връзка с това поведение вреди, като съгласно чл.45 ал.2 ЗЗД вината на изпълнителя се предполага до доказване на противното. Безспорно приведената в действие осъдителна присъда с наказание „лишаване от свобода“ води до правомерни ограничения на личния и семейния живот на засегнатото лице, които то следва да търпи. В чл.447 НПК са уредени хипотези, при които е възможно изпълнението на наказанието на осъденото лице да бъде прекъснато, т.е. някои от ограниченията временно да отпаднат, като съгласно т.2 предл. първо такава възможност е налице при изключителни причини от семеен характер. Несъмнено смъртта на майката на лишения от свобода е такава изключителна причина, но предвид цитираната норма това събитие не е абсолютно основание за прекъсване на изпълнението, а законът го позволява по преценка на окръжния прокурор по местоизтърпяването на наказанието – чл.448 ал.1 НПК. Отказът да бъде разрешено на ищеца да напусне мястото на изтърпяване на наказанието, за да присъства на погребението на своя родител, представлява намеса в правото му на личен и семеен живот и за да не противоречи на чл.32 от Конституцията на РБ и на чл.8 §1 ЕКПЧ, намесата на държавните власти в упражняването на това признато право трябва да е необходима в едно демократично общество. Тя се преценява като такава, когато ограниченията са наложени в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите, т.е. намесата винаги трябва да бъде пропорционална на преследваната предвидена в чл.8 §2 от Конвенцията легитимна цел. С оглед изискванията на Конвенцията дължимата от окръжния прокурор преценка за необходимост от ограничаване правото на заинтересованото лице на личен и семеен живот изисква съпоставяне на конкуриращите се интереси – този на лишения от свобода да бъде зачетена скръбта му от смъртта на майка му, като му бъде предоставена възможност за сбогуване с нея, и този на обществото от опазване на реда и предотвратяване на престъпления. Водещ винаги е общественият интерес, което налага внимателно да се анализира възможността за удовлетворяване личния интерес на затворника без да се накърнява интересът на обществото. Релевантните съображения за извършване на преценката са степента на опасност на осъденото лице предвид извършеното от него престъпно деяние, съдебното му минало, личностните му качества, психическото му състояние и неговото поведение в затвора; остатъкът от наказанието; гаранциите за връщане в затвора; възможните решения за удовлетворяване на молбата при елиминиране на евентуални рискове и по-конкретно възможността да се организира конвоирането му. В казуса прокурорът е формирал извод, че временното освобождаване на ищеца създава висока степен на опасност за обществото поради реваншисткото отношение на Й. към жертвата и опасност от физическа агресия спрямо нея. Отчел е, че той би могъл да реагира неадекватно и необмислено в състояние на афект поради смъртта на майка си, тъй като е имал психиатрични проблеми и е настаняван на лечение. Следва да се посочи, че необжалването от ищеца на постановлението на прокурора и влизането на акта в сила не е обстоятелство, обуславящо извод за липсата на противоправност на действията на прокурора. Само при търсене отговорност от Държавата по чл.1 ЗОДОВ предварително постановената /преди завеждане на иска за обезщетение/ отмяна на конкретен административен акт е относима към претенцията за обезщетение и то към нейната допустимост, докато при иска по чл.49 ЗЗД преценката дали конкретни действия/ бездействия съставляват противоправно поведение е въпрос по осъществяване на фактическия състав на деликтната отговорност, т.е. по същество на правния спор, и е дължима от сезирания съд. Поначало в случая обжалването на акта на прокурора е било безпредметно, тъй като постановлението е издадено в деня на погребението и макар да не е известно кога е съобщено на Й., очевидно е, че обективно не е било възможно той да подаде жалба и тя да бъде разгледана своевременно преди провеждане на погребалната служба. Според съда в настоящия му състав при прекратяване на вече разрешеното на ищеца прекъсване на изпълнението на наказанието му окръжният прокурор е изходил само от отрицателното становище на администрацията и психолога на затвора, без да съобрази всички обстоятелства, които са от значение за преценката дали възпрепятстването на лишения от свобода да отиде на погребението на майка си е наложително с оглед защита на обществения интерес. Той е възприел безкритично заключението на психолога, че Й. би могъл да реагира неадекватно и необмислено в състояние на афект предвид смъртта на майка си. Сочената от психолога опасност следва да бъде оценена само като хипотетична, защото няма медицински данни ищецът да е изпаднал в състояние на афект при узнаване на смъртта й и впоследствие и макар да е настаняван в психиатрично отделение, това се е случило 4 месеца преди смъртта на майка му, липсва медицинско заключение от психиатър, че психиката му е лабилна и няма данни да му е предписвано последващо медикаментозно лечение. Самият психолог в справката си е определил оплакванията на Й. от психиатрични проблеми като неоснователни. Прокурорът е възприел и становището на инспектора по социални дейности и вътрешен ред Др. Николов за реална опасност от физическа агресия, извод за която е направен от „демонстрирано реваншистко отношение“ към пострадалия от престъплението и показаното отношение към деянието – отсъствие на критичност, неосъзнаване на вината и на деянието като проявена агресия. В справките обаче липсват изложени факти и обстоятелства за демонстрирано реваншистко отношение, като отделно от това, за да прояви такова, той би следвало да има достъп до пострадалия и контакт с него. Въпреки това според ВТАС опасност от агресивно поведение действително може да бъде изведена от поведението на Й. в затвора, където е наказван за такова спрямо други лишени от свобода и с оглед описаното от психолога наблюдение за личността му, че той действа импулсивно и първосигнално, удовлетворявайки актуалните си нужди, като не умее да разпознава проблемните ситуации и да отреагира правилно на тях. Дори обаче събраните данни за личността, поведенческия модел и психиката на ищеца да обосновават извод, че освобождаването му крие известен риск, изключително високия личен интерес на Й. да се сбогува с най-близкия си човек предполага разглеждане на всяко възможно решение за удовлетворяване на молбата му. Този риск е можел да бъде елиминиран, ако напускането му на затвора за присъствие на погребението е разпоредено при конвоирането му. Конвоирането не би създало особена трудност и не налага продължително отсъствие от затвора, тъй като местоизтърпяването на наказанието е в гр. Плевен и съвпада с мястото на извършване на погребението. Вярно е, че ЗСВ в редакцията си към него момент не е предвиждал изрично в правомощията на Главна дирекция „Охрана” да конвоира лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода до други места освен до органите на съдебната власт, но тъй като в случая не се касае до упражняване на принуда спрямо граждани, а до оказване на съдействие за осъществяване на права, липсва необходимост от изрична регламентация. Дирекцията е структурата, която обезпечава призоваването и конвоирането на лица в изпълнение на актове на органите на съдебната власт и за нуждите на правосъдието – чл.391 ал.3, т.4, 5 и 6 ЗСВ, поради което не е съществувала пречка да й бъде възложено да конвоира ищеца, за да присъства на погребението. Именно за да бъде гарантирана тази възможност, разпоредбата на чл.391 ал.3 т.6 ЗСВ е изменена впоследствие с ДВ, бр. 24 от 2022 г. /при съобразяване на решението на ЕСПЧ по делото „Вецев срещу България“ от 02.08.2019 г./ и изрично е предвидено конвоиране и на територията на страната, като за синхронизиране на нормативната база в чл.250 ЗИНЗС са създадени нови ал.6 и ал.7, за извършване на конвоиране от Главна дирекция „Охрана”, когато при изключителни причини от личен и семеен характер това е постановено от орган на съдебната власт.