Решение № 280 от 16.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12473/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 20049953 от 25.07.2022 г. по гр.д.№ 77619 по описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 40-ти състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Х. Г. Т., срещу Ц. В. Д., В. В. А., „КЛС-2“ ЕООД, И. Г. С., Ц. Г. А., Р. И. Д. и Столична община, искове с правно основание 54, ал. 2 ЗКИР вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът е собственик въз основа на нотариално завещание № 2, том 1, рег. № 2495, дело № 4 от 29.06.2007г. на нотариус К.К., направено в негова полза от Д.Н.Р., на поземлен имот с планоснимачен номер № 1319, находящ се в гр.София, кв. Горубляне, кадастрален лист № 693, очертан съгласно скица на л. 224 от делото, представляваща неразделна част от решението и подписана от съдията, с точки 15-16-17-18-3-4-5-6-7-8-11-12- 13-14-15, който не бил нанесен в кадастралната карта като самостоятелен имот и с оглед на това било налице непълнота в кадастралната карта, както следва:

• спрямо ответниците Ц. В. Д. и В. В. А., на реална част, заключена по точки 10-9-8-11-10 от скицата, която се припокрива с част от имот с идентификатор № 68134.6721.234;

• спрямо ответника „КЛС-2“ ЕООД на реална част, заключена по точки 16-17-13-14-16 от скицата, която се припокрива с част от имот с идентификатор 68134.6721.233;

• спрямо ответниците И. Г. С. и Ц. Г. А. на реална част, заключена по точки 18-3-4-9-10-18 от скицата, която се припокрива с част от имот с идентификатор 68134.6721.236;

• спрямо ответника Р. И. Д. на реална част, заключена по точки 15-16-14- 15, която се припокрива с част от имот с идентификатор 68134.6721.232;

• спрямо ответника Столична община на реални части, заключени по точки 17-18-10-11-12-13-17, която се припокрива с част от имот с идентификатор 68134.6721.173, и по точки 4-5-6-7-8-9-4, която се припокрива с част от имот с идентификатор 68134.6721.241; ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост № 148, том 1, рег. № 3227, дело № 137 от 30.10.2017г., съставен от нотариус К.К.., с който И. Г. С. и Ц. Г. А. са признати за собственици при равни квоти /по ½ идеална част/ на поземлен имот с идентификатор 68134.6721.236, с адрес: гр.София, СО, р-н Панчарево, местност „Каваците“ с площ от 428 кв. м., В ЧАСТТА, с която имотът се припокрива с пространствените предЕ. на процесния имот по точки 18-3-4-9- 10-18 от скицата на л. 224, която реална част е с площ от 315 кв. м. Ответниците са осъдени да заплатят разноски на ищеца.

Срещу решение № 20049953 от 25. 07. 2022 г. по гр.д.№ 77619 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 40 състав, са постъпили възизвни жалби, както следва:

1-Въззивна жалба на И. Г. С., ответник пред СРС:

Излагат се доводи, че обжалваното решение е недопустимо, незаконосъобразно, необосновано, противоречиво, порочно и постановено при нарушение на материалния и процесуален закон. Основание за това се съдържало в неустановяване на фактическата обстановка по спора. Наред с това СРС се бил произнесъл свръхпетитум като при искано от ищеца обезсилване на нот.акт на въззивницата, съдът го бил частично отменил, което означавало, че съда се е произнесъл по непредявен иск като съдът бил проявил новаторски подход при тълкуване на петитума на исковата молба. Същевременно при искано от ищеца обявяване на нищожост на друг нот.акт съдът изобщо не се бил произнесъл. Въпреки това съдът прехвърлил на ищеца половината от имота по същия нот.акт, т.е. на практика бил отменил нот.акт и бил прехвърлил собственост. Неправилно било решението в частта в която съдът бил приел, че праводателя на ищеца е станал собственик на процесния имот чрез придобивна давност, тъй като не били налице и двата критерия по чл.79 ЗС – обективен и субективен. Налице била и забраната по чл.86 ЗС. Решението било постановено и в разрез със заключението на допуснатата съдебно-техническа експериза, която сочела, че не е имало никаква идентичност между останалите от първоначалния имот 196 кв.м. /след отчуждаването за строителството на бул. „Цариградско шосе“/ и процесния имот. Чак през 2007 г. Д.Р. завещал на ищеца 1285 кв.м. като в завещания имот нямало и 1 кв.м. до булеварда и дори постройка някъде там. Твърди, че от роднини и съседи знае, че Д.Р. се преставял като старшина от поделение на БНА и след отчуждаването на имота започнал да огражда същия /явно бодливата тел в поделението била в изобилие/ като заплашвал с пистолета си съседите и тези, които се противопоставяли на действията му. Счита, че казаното от свидетЕ.те, че Р. гледал пчЕ. на мястото /без да има кошери/, както и се грижел за орехите, не доказвало, че същият е придобил имота по давност. Сочи, че ответниците са законни собственици като за това били представили надлежни титули за собственост – нот.актове, АОС и решения на ПК. Изводите на СРС, че Р. бил придобил правото на собственост противоречали на чл.17 КРБ. Решението противоречало на основните принципи на европейското право, вкл. принципът на правната сигурност, на принципа за забрана на обратното действие, както и за оправдани правни очаквания поради което намира, че в чисто житейски аспект подобен съдебен акт щял да взриви цЕ.я граждански оборот. Решението противоречало и на сключения от Р България договор за присъединяване към ЕС, който представлявал междунороден договор по смисъла на чл.5, ал.4 КРБ. Решението било постановено в разрез с чл.12 и чл.235 ГПК, тъй като СРС не бил обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Сочи, че претенциите на ищеца не били подкрепени с документи за собственост. Доказателствената тежест била за ищеца и същият следвало да докаже претенцията си пълно и главно. „Завземането“ на имота от старшина Р. се приемало от съда като придобивна давност. Твърди, че ищеца черпел права от собственото си неправомерно поведение като се арг. с чл.57, ал.2 КРБ. СРС бил нарушил и игнорирал съществени факти като се позовал на преклузията по чл.131 ГПК, която в случая била странна. В този смисъл нарушено било правото на защита на ответниците. СРС бил уважил алтернативен иск, а не уважил основната искова претенция.

Иска се от настоящата инстанция да обезсили обжалваното решение като недопустимо и да върне делото на друг състав с указания или ако приеме, че решението е допустимо да го отмени като незаконосъобразно, необосновано, противоречиво, порочно и постановено при съществени нарушения на материалния и процесуален закон и постанови друго решение с което да отхвърли изцяло исковата молба на Х. Г. Т.. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- Х. Г. Т.. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Сочи, че пред СРС въззивницата не била въвела своите доводи. Въведените във въззивната жалба доводи били абсурдни. Решението било съобразено със съдебната практика на ВКС. Сочи, че още с исковата молба е представил съдебни решения по искове по чл.108 и чл.109 ЗС, предявени от И. Г. С. срещу праводателя му Д.Н.Р.. Счита, че не са допуснати процесуални нарушения от страна на СРС, вкл. такива, които да са довЕ. до нарушаване правото на защита на ответницата. Претендират се разноски.

Останалите ответници пред СРС – Ц. В. Д., В. В. А., „КЛС-2“ ЕООД и Ц. Г. А. не изразяват становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 21.08.2022 г. /лично /.

Въззивната жалба е подадена на 05. 09.2022 г. /понеделник, по пощата/.

С първоинстанционното решение, което се обжалва, предявеният срещу въззивницата /ответник / иск по чл.54, ал.2 ЗКИР вр. с чл.124, ал.1 ГПК е бил уважен, затова съдът счита, че въззивната жалба е допустима; налице е правен интерес от обжалване.

2-Въззивна жалба от Р. И. Д., ответник пред СРС.

Въззивницата твърди, че по делото не били събрани доказателства за идентичност на претендирания от ищеца имот с процесния, както и с който и да е друг имот. Сочи, че от заключението на допуснатата и приета съдебно- техническа експертиза се установило, че имот, който бил идентичен с твърдените от ищеца, граници, в действителност не съществува. Имотът със сочените от ищеца граници и площ не бил нанасян в кадастралните карти и регистри /ККР/. Затова намира, че не може да бъде воден установителен иск за собственост. От това следвал извода, че е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила като не била отчетена доказателствената тежест, а именно, че същата била в тежест на ищеца. Вместо това била възложена на ответника. Затова бил нарушен материалния закон като било прието, че е възможно да тече давност в полза на някого при неиндивидуализиран и неидентичен с ККР имот. Неясно останало как очертанията по скица, която представлявала „неразделна част от решението“ имат нещо общо с владян от когото и да било имот. Затова намира решението за необосновано. Освен това в мотивите било прието, че ищеца не бил доказал тезата си за определеност на процесния имот. Тези констатации били изградени от СРС на база заключението на съдебно-техническата експертиза, което правилно било възприето от СРС. Следвал, обаче, внезапен обрат в тезата на съда като последния приемал, че е необходимо да се изследва придобиването на имота по давност. Счита, че след като СРС е приел липсата на идентичност на двата имота е следвало да отхвърли иска без да се занимава с въпроса за придобивната давност. Допуснато било нарушение и при обсъждане на свидетелските показания, от които не се установявала конкретиката на имота. Намира, че не е достатъчно такава конкретика да се приеме за установена само на база на това, че имота граничи с бул.“Цариградско шосе“. Това не се установило и от заключението на съдебно-техническата експертиза, тъй като вещото лице се било затруднило. Приемането на това, че ищеца е собственик на 16 кв.м. от имота на въззивницата противоречало на правната и житейска логика. Следвало на свидетЕ.те да се предявяват събраните по делото писмени доказателства, в това число скици, карти и планове, за да може по някакъв начин да се обективира евентуалната конкретизация на имота в показанията им.

Неправилно в обжалваното решение СРС бил приел, въпреки липсата на доказателства, че е упражнено владение върху неконкретизиран имот и бил уважен иск, което при нарушение на разпределението на доказателстветата тежест представлявало фаворизиране на една от страните за сметка на другите в процеса. Наведени са доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с отмяната на определението с което й били допуснати до разпит свидетелски показания; не са направени доказателствени искания. Това представлявало нарушение на равенството в процеса. Нарушен бил и чл.158 ГПК, който допускал възможност това доказателства да бъде събрано при понататъшното разглеждане на делото. Намира, че тази норма била императивна; тази норма представлявала специален закон, а първата – общ. Намира, че заседанието на 12.05.2022 г. било първото в което обективно можел да бъде изслушан свидетеля. Доказателствени искания не са направени. Претендират се разноски.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено изцяло и вместо това да се постанови друго като исковете се отхвърлят изцяло. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор по въззивната жалба от ищецът пред СРС- Х. Г. Т., в който се изразява становище за неоснователност на възизвната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Посочените като нарушения доводи не отговаряли на събраните по делото доказателства, вкл. ККР. Намира, че от показанията на разпитаните по делото свидетЕ. се установяват местоположението и границите на претендирания от ищеца, имот, както и действията, които праводателя на ищеца е извършвал върху имота. Сочи, че СРС на два пъти дал възможност на въззивницата Д. да доведе допуснатите й свидетЕ.. Счита, че не са допуснати процесуални нарушения от страна на СРС. Събраният доказателствен материал бил обсъден от СРС в пълна съвкупност. Претендират се разноски.

Останалите ответници пред СРС - Ц. В. Д., В. В. А., „КЛС-2“ ЕООД и Ц. Г. А. не изразяват становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 31.08.2022 г. Въззивната жалба е подадена на 12. 09.2022 г. /по пощата/.

С първоинстанционното решение, което се обжалва, предявеният срещу въззивницата /ответник / иск по чл.54, ал.2 ЗКИР вр. с чл.124, ал.1 ГПК е бил уважен, затова съдът счита, че въззивната жалба е допустима; налице е правен интерес от обжалване.

Възззивницата Р. И. Д. е починала в течение на производството пред настоящата инстанция /на 15.10.2022 г./ и съдът с определение от 03.01.2023 г. на основание чл.227 ГПК е конституирал наследницата й по закон – Е. Т. М.. Последната с изрична молба от 19.12.2022 г., подадена до съда е заявила, че поддържа въззивната жалба на наследодателката си, виж л.78 от настоящето производство.

3- Въззивна жалба на Столична община, ответник пред СРС:

Излагат се доводи, че СРС не бил съобразил, че в процеса на възстановяване на земеделските земи не бил установен собственика на ПИ с идентификатори 68134.6721.241 с площ от 722 кв.м. и 68134.6721.173 с площ от 492 кв.м. и същите били останали за временно стопанисване от СО. Твърди, че през 1971 с регулачна преписка за нуждите на „Пловдивско шосе“ били отчуждени 504 кв.м. от имот № 195 като бил съставен АДС № 695 от 18.11.1973 г. Сочи, че с АЧОС № 5317/2015 г. на основание чл.19 ЗСПЗЗ, ПИ- нива с идентификатор 68134.6721.241 с площ от 722 кв.м.бил актуван. По делото по безспорен начин от заключението на СТЕ било установено, че СО е отразена в ККР като собственик на двата ПИ с горепосочените идентификатори, за които в производството по ЗСПЗЗ не бил установен собственик и същият останал за временно стопанисване от СО. За СО като собственик бил наличен документ за собственост, а именно решение на ОСЗГ „Панчарево“ № 1275 Г от 09.05.2008 г. Това решение изобщо не било взето предвид от СРС при постановянето на обжалвания съдебен акт. СРС изобщо не съобразил, че след проведеното отчуждително мероприятие от имота на Д.Р. били останали само 196 кв.м. Първоинстанционното решение било постановено само въз основа на свидетелските показания на разпитаните на страната на ищеца, свидетЕ. и без обсъждане на останалите доказателства, вкл. СТЕ в тяхната съвкупност.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена. Претендира юриск.възнаграждение.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищецът пред СРС- Х. Г. Т., в който се сочи, че доводите на въззивника не съответстват на съдържанието на събраните по делото писмени доказателства. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения от страна на СРС. СРС бил приел, че в случая не се касае до земеделска земя затова не било приложимо правилото на чл.19 ЗСПЗЗ. Затова съставения АЧОС от 16.09.2015 г. не пораждал правно действие. Сочи, че единственият заявен в срока по чл.131 ГПК довод на този ответник, бил че производството е недопустимо по отношение на СО. Доводът, че СО е собственик на двата сочени във въззивната жалба имота бил направен с молба от 22.03.2022 г., която била извън срока по чл.131 ГПК. Сочи, че СРС бил извършил изчерпателен разпит на свидетЕ.те и приетите от него правни изводи досежно осъщественото от праводателя на ищеца владение били правилни. Свидетелските показания били преценени ведно с писмените доказателства по делото. Решението било съобразено със съдебната практика на ВКС и неговата тълкувателна дейност. Претендират се разноски.

Останалите ответниците пред СРС - Ц. В. Д., В. В. А., „КЛС-2“ ЕООД и Ц. Г. А. не изразяват становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 27.07.2022 г. /лично /.

Въззивната жалба е подадена на 10. 08.2022 г. /по пощата/.

С първоинстанционното решение, което се обжалва, предявеният срещу въззивника /ответник / иск по чл.54, ал.2 ЗКИР вр. с чл.124, ал.1 ГПК е бил уважен, затова съдът счита, че въззивната жалба е допустима; налице е правен интерес от обжалване.

По основателността на въззивните жалби:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че е сезиран за разглеждане на обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание 54, ал. 2 ЗКИР вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 13 вр. чл. 24 ЗН и с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС.

Съобразно задължителните разяснения, дадени в ТР № 8/23.02.2016г. по тълк. дело № 8/2014г., ОСГК на ВКС, искът с правна квалификация чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, аналогична с действащата редакция на чл. 54, ал. 2 ЗКИР /ДВ, бр. 49 от 2014 г./, бил положителен установителен иск за собственост. Предмет на делото по този иск можело да бъде установяването на правото на собственост върху имот, който въобще не бил заснет като самостоятелен поземлен имот в кадастралната карта /при непълнота на кадастралната карта/, или установяването на правото на собственост върху реална част от поземлен имот, която грешно била заснета в границите на записания на името на ответника поземлен имот, вместо в границите на записания на името на ищеца поземлен имот /грешка в кадастралната карта/. Разпоредбата на пар. 1, т. 16 от ДР на ЗКИР /нова - ДВ, бр. 49 от 2014 г./ определяла непълнотите или грешките в кадастралната карта като "несъответствия в данните за недвижимите имоти в кадастралната карта и кадастралния регистър на недвижимите имоти спрямо действителното им състояние към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри”. Когато тези несъответствия не били свързани със спор за право на собственост, поправянето им се извършвало по административен ред. Когато непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта или кадастралния регистър били свързани със спор за материално право, те се отстранявали след решаване на спора по съдебен ред съгласно чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, аналогична с действащата редакция на чл. 54, ал. 2 ЗКИР /ДВ, бр. 49 от 2014 г./. Спорът за материално право най-често се изразявал в това, че реална част от един недвижим имот е заснета към съседен имот или цял имот не е заснет като самостоятелен, а е инкорпориран в съседен имот. Искът по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, идентичен с иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /ДВ, бр. 49 от 2014 г./, целял да установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта.

В случая била налице първата хипотеза – непълнота на кадастралната карта, тъй като ищецът твърдял, че имотът му въобще не е нанесен като самостоятелен в кадастралната карта.

С оглед въведените с исковата молба придобивни основания, в тежест на ищеца било да установи, че процесният имот съществува като самостоятелен обект на правото на собственост; че праводателят му Д.Р. го е придобил въз основа на договор за покупко-продажба, същият е идентичен с имота, описан в нот. акт № 54, том 9 от 1950г., и е принадлежал на Д.Р. към датата на смъртта му; че праводателят му Д.Р. се е разпоредил с него в полза на ищеца въз основа на валидно нотариално завещание; че е настъпила смъртта на праводателя му Д.Р.; че праводателят му и ищеца са упражнявали непрекъсната, явна и необезпокоявана фактическа власт върху процесния имот в продължение на повече от 10 години с намерение да го своят, като следвало да не са били налице и нормативни пречки за придобиването му по давност. В тежест на ищеца било да установи и че пространствените предЕ. на този имот се припокриват частично с пространствените предЕ. на имотите, записани в КККР на ответниците.

По делото бил представен нотариален акт № 54, том 9, дело № 1604/1950г., от който се установявало, че Д.Н.Р. бил закупил от Т.П.Ч. ливада, находяща се в землището на с.Горубляне, Софийска околия, в местността „Каваците“ с пространство около 0, 7 декара, при съседи по раздЕ.телен протокол от 30.09.1949г. на Софийски околийски съд: С.К., Г.П. и друм, а при сегашни съседи: С.И.К., Т.А.И., Цариградско шосе и П. М. Г.. С нотариално завещание от 29.06.2007г., акт № 2, том 1, рег. № 2495, дело № 4/2007г., Д.Н.Р. завещал на ищеца Х. Г. Т. поземлен имот с пл. № 1319, находящ се в гр.София, кв. Горубляне, СО р-н Младост, кад. лист № 693, с площ по графични данни от 1285 кв. м., при граници съседи по скица: поземлен имот без пл. номер, поземлен имот с пл. № 1320 – собственост на Л.К.С. и И. Й.Р., поземлен имот без пл. номер – територии, заети от улична мрежа, при граници/съседи по нот. акт: С.И.К., Т.А.И., Цариградско шосе и П. М. Г., заедно с построената в него жилищна сграда с площ около 32 кв. м. Установявало се от представения препис – извлечение от акт за смърт, че на 19.10.2007г. Д.Р. е починал.

Както вече съдът посочил по-горе, от съществено значение за изхода на спора било да бъде доказано от страна на ищеца, че имотът, описан в нотариалния акт от 1950г., който Д.Р. е придобил в собственост и с който се легитимира като негов собственик, съответства /идентичен е/ с имота, предмет на завещателното разпореждане, от което ищецът черпел собственическите си права. За изясняване на този релевантен въпрос, по делото била допусната, изслушана и приета съдебно-техническа експертиза, която не била оспорена от страните. За установяване статута на имота вещото лице било изследвало наличните кадастрални и регулационни планове за района на с.Горублане, като посочвало, че за периода от преди колективизацията няма налични стари кадастрални планове. Експертът посочвал, че възстановяването на земеделските земи за района било извършено по границите на имотите от кадастрален план, изработен от ортофотоплан по летене от преди 1950г., като за определянето на собствениците на имотите били извършвани анкети от ПК и фирмата – изпълнител на техническите дейности по ЗСПЗЗ. Вещото лице разяснявало, че въз основа на посочените в нотариалния акт от 1950 г. съседи и установените собственици в процеса на възстановяване на земеделските земи, не можело да идентифицира процесния имот по КВС, изготвен по ортофотоплан от преди 1950 г. и анкета. Посочвало, че по стар кадастрален план от 1969г. Д.Р. бил собственик на имот с пл. № 195 по този план, от който били отчуждени 504 кв. м. и за тях бил съставен АДС № 6954/18.11.1973г. Вещото лице не установило каква е цялата площ на ПИ 195 и какви са неговите граници. Със заповед № 71 от 25.01.1972г. бил одобрен регулационен план за улична регулация на бул.“Ленин“, като в кадастралната основа на регулационния план ПИ 195 не бил нанесен. В него били нанесени ПИ 193 и ПИ 194, като процесният имот бил идентичен с южната част на ПИ 193, като към него по западната граница била приобщена част от имот без номер. Вещото лице посочвало, че при извършеното отчуждаване през 1972г. имотът на Д.Р. бил идентифициран като имот с пл. № 195, от който били отчуждени 504 кв. м. и би следвало от него да останат само 196 кв. м., които да се намират в непосредствена близост до бул.“Цариградско шосе“. Експертът разяснявал, че съществуващата в процесния имот сграда била отразена като сграда в имот с пл. № 193 по кад. план от 1969г., както и в кадастралната основа на регулационния план от 1972г. През 1986г. бил изработен нов кадастрален план, който бил поддържан в цифров вид до влизане в сила на кадастралната карта, като в него процесният имот /този по исковата молба/ бил отразен като имот с пл. № 1319, нанесен в к. л. 693 с площ от 1285 кв. м. Този план бил поддържан до влизане в сила на КККР, като със Заповед от 10.02.2012г. била одобрена кадастралната карта за района и процесният имот не бил нанесен в нея. Върху кадастралната карта били нанесени възстановените по реда на ЗСПЗЗ имоти, като имотите по КВС били идентични с тези от КККР. Експертът посочвал, че при извършен през м. март 2022г. оглед на място е установил, че имотът е ограден по границите на имот № 1319 с изключение на северната граница, където в съществуващата на място ограда била включена и част от имот с идентификатор № 68134.6721.403, като по този начин граничи с тротоара по основното платно на бул.“Цариградско шосе“. Посочено било, че процесният имот не е бил урегулиран през годините, като не бил урегулиран и към настоящия момент и не попадал в обхвата на регулационен план.

При изслушването си в откритото съдебно заседание, проведено на 22.03.2022г., вещото лице К. заявило, че първоначалния имот по нот. акт от 1950г. не го е индивидуализирала, тъй като нямало никакви данни къде е бил същият, тоест не може да установи неговото местоположение, с оглед на което и не може да отговори дали е налице идентичност между него и този, предмет на настоящото производството. Единствено разяснявало, че този имот няма как да бъде по площ имотът, който съществува към момента (процесният), тъй като сегашният е с по-голяма площ. Посочвало, че в кадастралната основа на регулационния план имот с пл. № 195 няма.

При горните мотиви, съдът е достигнал до извода, че по делото не е проведено пълно (несъмнено, категорично) доказване от страна на ищеца, чиято била тежестта, че имотът, придобит от завещателя му с нот. акт от 1950г., е идентичен с имота, който е предмет на завещателното разпореждане от 2007г. Не можело да се направи извод за идентичност на имотите и от събраните по делото писмени доказателства. Ако се приемело, че имотът по нот. акт от 1950г. с площ от около 700 кв. м. съответства на имот пл. № 195, то видно било от съставения акт за държавна собственост № 6954 от 18.11.1973г. /л. 222/, че 504кв. м. от него били отчуждени в полза на държавата, като било изплатено и дължимото обезщетение на Д.Р. /л. 246/. С оглед на това, оставали 196 кв. м., които имали съществено по-малка площ от площта на процесния имот от 1285 кв. м. В същото време, вещото лице посочвало, че площ в размер от около 195 кв. м., очертана в червен цвят на наличната в СТЕ извадка от цифровия модел на ГИС /л. 218 от делото/, била извън процесния имот с пл. № 1319, макар също да била оградена.

Извод за идентичност на имотите не можело да бъде извличан от съдържанието на представените по делото съдебни решения /л. 29-38/, доколкото съдът изграждал изводите си на непосредствено събрани в хода на висящото пред него производство, доказателства. Ето защо, констатациите, свързани със заключенията на допуснатите по гр. д. № 8244/2001г. на СРС и по в. гр. д. № 5718/2002г. на СГС технически експертизи, обсъдени в мотивите на съдебните решения, не можЕ. да бъдат ползвани по настоящото дело и не следвало да бъдат предмет на анализ.

Въпреки неустановяването на идентичност между двата имота /този по нот. акт от 1950г. и този по завещанието от 2007 г./, ищецът твърдял, че праводателят му Д.Р. бил упражнявал владение върху процесния имот, считано от 13.09.1950г. и го бил придобил по давност /виж исковата молба и уточнителната молба от 15.01.2019г.- л. 46/. Ето защо, трябвало да бъде изследвано дали към датата на смъртта на завещателя му последният е бил собственик на процесния имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. Принадлежността на завещаното право била релевантна към датата на смъртта на завещателя, за да има завещанието прехвърлително действие, а не към датата на завещанието.

Придобивната давност представлявала способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Фактическият състав на владението съгласно чл.68, ал.1 ЗС включвал както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. В Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І ГО били разисквани признаците на владението по чл. 68 ЗС. Прието било, че владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително, като тези признаци били следствие от основните два – упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Като елемент на придобивната давност владението трябвало да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно, т.е. да не е от инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Прието било също, че не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако собственикът не може да узнае чрез тях за осъществяваното владение. Необходимо било владелецът да си служи с вещта, а ако се касаело за недвижим имот – да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива действия собственикът щял да узнае, че друго лице владее неговия имот и щял да има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. Позоваването не бил елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Възможно било да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл.79 ЗС от лице, което не се било позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост, така било прието в т. 2 и т. 3 от ТР № 4/17.12.2012г. по тълк. дело № 4/2012г., ОСГК на ВКС.

От показанията на свидетеля Р.а, която била племенница на Д.Р., се установило, че процесният имот бил владян от Д.Р. до смъртта му, а след това същият бил ползван от Х. Т.. Свидетелката посочвала, че познава имота от около 1978г., като същият бил ограден откъм „Цариградско шосе“ с желязо, а от другата страна първоначално с ограда, а след това била сложена метална преграда. Свидетелката разказвала, че Д.Р. посещавал ежедневно имота, като в него гледал пчЕ. и имало орехи. Заявявала, че имотът граничи с „Цариградско шосе“, откъм Пловдив – с ливада, с още един път, който е перпендикулярен на „Цариградско шосе“. Посочвала, че в имота има къща, която била ползвана от Д.Р., като същият оставал да преписва /вероятно да преспива/ в нея.

Свидетелят М. също посочвала, че имотът се намира на бул.“Цариградско шосе“ до автокъща „Инфинити“, като бил ограден, а площта му била около 1200-1300 кв. м. Посочвала, че Р. гледал пчЕ. в имота, а иначе в него имало доста дървета, за които полагали грижи. Заявявала, че в имота има постройка, която била като бунгало, но имала масивни основи, като бил прекаран и ток. Посочвала, че имотът граничи с „Цариградско шосе“, с път, който е откъм „Хидросторой“ и със земеделски земи.

СРС е счел, че от събраните гласни доказателства може да се приеме, че Д.Р. е осъществил горепосочените предпоставки за придобиване на имота по давност. Несъмненият характер на владението върху един имот се преценявало според това дали в него са извършвани явни действия по стопанисването му. Когато владелецът обработвал един имот и извличал плодовете от него, всички, включително и собствениците му, можЕ. да установят, че той осъществява фактическа власт върху имота с намерение за своенето му. Чрез стопанисването на имота се разкривали признаците на владението, тъй като с това владелецът извършвал действията, които били в правомощията на собственика.

В случая, свидетелските показания кореспондирали и със събраните писмени доказателства и експертното заключение. Видно било от скицата на л. 23 и от заключението /л. 217/, в изработения през 1969г. кадастрален план било отразено съществуването на сграда в имот пл. № 193 с площ от 1435 кв. м. В скица – копие от неодобрен кадастрален план на кв. Горубляне /л. 25/ пък било посочено, че имотът, заснет през 1986г. с пл. № 1319, нанесен в кад. лист № 693, съгласно разписната книга бил записан като собственост на Д.Н.Р. и бил с площ от 1290 кв. м. В самата скица също било отразено наличието на сграда. От съдебните решения по гр. д. № 8244/2001г. също се установявало, че към датата на завеждане на иска по чл. 108 ЗС Д.Р. бил упражнявал фактическа власт върху процесния имот. Ето защо, следвало да се приеме, че същият го е придобил по давност в резултат на 10-годишно владение, започнало най-късно през 1986г., и към датата на смъртта си – 19.10.2007г. го бил притежавал, с оглед на което правото на собственост върху имота било преминало надлежно в патриумониума на ищеца вследствие на завещателното разпореждане.

Следвало да се има предвид, че в случая не били въведени своевременно (в преклузивния едномесечен срок за отговор на исковата молба) възражения за наличие на пречки за придобиване по давност на процесния имот, нито пък такива се установявали. В Решение № 488 от 19.12.2011г. по гр. д. № 1403/2010г., I ГО на ВКС и др., било прието, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Имало случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, оставали извън регулационния план или пък бивали изключени от него по силата на ПМС №216/61г. Въпреки това те можЕ. да запазят сЕ.щния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица били членове на ТКЗС, те можЕ. да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти в размера и при условията, посочени в ТР №104/26.06.64г. на ОСГК на ВС. Ако не били членове на ТКЗС и земите не им били фактически отнети, те запазвали собствеността върху тях изцяло. Такива земи не подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а оттук следвало, че за тях не се прилага и разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗСПЗЗ, нито пък те можЕ. да бъдат включени във фонда по чл.19 от ЗСПЗЗ. В този фонд влизали само земите, които подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но останали незаявени в законните срокове.

Ако лицата, които владеЕ. такива земи, не притежавали документ за собственост, те можЕ. да се снабдят с нотариален акт по обстоятелствена проверка или пък да се позоват на придобивна давност в хода на един съдебен процес. За тези земи не съществувала забраната на чл. 86 от ЗС за придобиването им по давност, включително и в редакцията преди изменението с ДВ бр.31/1990г., доколкото върху тях не било установено право на кооперативно земеползване и не били одържавени. Забрана за придобиването им по давност, ако били в приложното поле на ЗРПВПВННИ /отм./, съществувала само при действието на З./отм./ - чл.29, ал.1, т.1, и то ако давността не била изтекла преди влизане в сила на З.. След отмяната на З. обаче, нямало пречка за придобивната давност, доколкото за тези имоти не се прилагал чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ по изложените по-горе съображения. Както било посочено в решение №21 от 04.02.2011г. по гр.д.№1327/09г. на ІІ ГО на ВКС, само този, който в съдебния процес оспорва възможността за придобиване на такъв имот по давност, следва да установи правоизключващото си възражение, като например докаже, че имотът е бил част от кооперативното земеползване или е бил одържавен или отнет по друг начин и следователно е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. Ако такива доказателства липсват, не можело само от факта, че имотът се намира извън регулационния план на населеното място да се прави извод, че той е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ и след като не е бил заявен за възстановяване в законните срокове, попада във фонда по чл. 19 от ЗСПЗЗ.

В случая, по делото не било въведено своевременно подобно правоизключващо възражение, нито пък било доказано процесният имот да представлява земеделска земя, подлежаща на възстановяване по реда на ЗПСЗЗ. Ето защо, за същия не се установявало да е съществувала пречка да бъде придобит по давност. Не можело да се приеме, че имотът попада във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, доколкото не се установявало да е земеделска земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, която да е преминала в управление и стопанисване на СО, а впоследствие и да е придобита от нея. В тази връзка следвало да се има предвид, че съставения акт за частна общинска собственост № 5317 от 16.09.2015г. нямал правопораждащо действие, като в хода на делото не били установени предпоставките, за да възникне право на собственост върху имот с идентификатор № 68134.6721.241 в полза на общината. По отношение на другия имот, който се водел в кадастралната карта като собственост на СО – имот с идентификатор 68134.6721.173, нямало ангажирани доказателства да е съставен акт за общинска собственост и да е осъществен фактическият състав на чл. 19 ЗСПЗЗ.

С оглед изложеното, СРС е приел, че Д.Р. е станал собственик на имота, очертан с точки 15-16-17-18-3-4-5-6-7-8-11-12-13-14-15 по скицата към СТЕ на л. 224 въз основа на придобивна давност. Ищецът пък бил станал собственик на същия въз основа на завещателното разпореждане от 2007г.

От заключението по СТЕ се установявало, че този имот не е нанесен като самостоятелен в кадастралната карта. На негово място били нанесени други имоти, като пространствените му предЕ. частично се припокривали с пространствените предЕ. на другите имоти, както следва:

• с имот с идентификатор 68134.6721.403 по контурата на точки 1-2- 3-18-17-16-15-1 от скицата. Този имот и припокриващата се част обаче не били предмет на делото;

• с имот с идентификатор 68134.6721.232, записан на Р. Д., по контура на точки 15-16-14-15;

• с имот с идентификатор 68134.6721.233, записан на „КЛС-2“ ЕООД, по контура на точки 16-17-13-14-16;

• с имот с идентификатор 68134.6721.173, записан на СО, по контура на точки 17-18-10-11-12-13-17;

• с имот с идентификатор № 68134.6721.234, записан на Ц. Д. и В. А., по контура на точки 10-9-8-11-10;

• с имот с идентификатор № 68134.6721.236, записан на И. С. и Ц. А., по контура с точки 18-3-4-9-10-18;

• с имот с идентификатор № 68134.6721.241, записан на СО, с контура по точки 4-5-6-7-8-9-4;

В тези реални части, които се припокривали с имота на ищеца, следвало да бъде признато за установено в отношенията с всеки един от ответниците, че именно ищецът е собственик. Доколкото имотът, очертан с точки 15-16-17- 18-3-4-5-6-7-8-11-12-13-14-15 по скицата към СТЕ на л. 224, не бил нанесен като самостоятелно обособен обект в кадастралната карта, налице била непълнота, която следвало да бъде отстранена. Ето защо, искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се явявал основателен.

С исковата молба било поискано и да се обезсилят констативен нот. акт за собственост, вписан под акт № 93, том CLXIII, дело № 51639/2006г., вх. рег. № 71796/30.10.2017г., както и нот. акт за покупко-продажба № 163, том LLLLLXIV, дело № 68423/2006г., вх. рег. № 99087/28.12.2006г., като незаконосъобразно издадени. Корективното тълкуване на изявлението на ищеца налагало извода, че се иска отмяна на тези актове, а не обезсилване.

В ТР № 3/29.11.2012г. по тълк. дело № 3/2012г., ОСГК на ВКС, било прието, че на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот. Разяснено било, че отмяната по чл. 537, ал. 2 ГПК на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице.

Съобразявайки горните разяснения, съдът е счел, че следва да отмени частично на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост № 148, том 1, рег. № 3227 от 30.10.2017г., с който И. С. и Ц. А., били признати за собственици при равни квоти /по ½ идеална част/ на поземлен имот с идентификатор 68134.6721.236, с адрес: гр.София, СО, р-н Панчарево, местност „Каваците“ с площ от 428 кв. м. Същият следвало да бъде отменен в частта, с която признатият за собственост на тези лица имот с идентификатор 68134.6721.236 се припокрива с процесния имот точки 18-3-4-9-10-18 от скицата на л. 224, с площ от 315 кв. м. съгласно заключението по СТЕ /л. 219/.

Искането за отмяна на нот. акт за покупко-продажба № 163, том LLLLLXIV, дело № 68423/2006г., вх. рег. № 99087/28.12.2006 г. било неоснователно, тъй като представлявал нот. акт, с който се удостоверявало извършването на правна сделка с вещни права и съгласно ТР не подлежал на отмяна по чл. 537, ал. 2 ГПК. Доколкото това искане не представлявало отделен иск, съдът не дължал самостоятелен диспозитив за отхвърлянето му.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следно:

Съдът е сезиран с обективно и субективно съединени искове по чл.54, ал.2 ЗКИР вр. с чл.124, ал.1 ГПК.

Ищецът твърди, че е собственик по силата на завещание, вписано в службата за вписванията акт № 47, том 1, дело 423 от 2007 г. и препис – извлечение от акт за смърт № 1187 от 19.10.2007 г. на Д.Н.Р., на поземлен имот /ПИ/ с пл.№ 1319, находящ се в гр.София, кв.Горубляне, кад.лист 693, с площ по графични данни 1285 кв.м., при съседи по скица: ПИ без пл.№, ПИ с пл.№ 1320, собственост на Л.К.С. и И. Й.Р., ПИ без пл.№ - територии заети от улична мрежа и при граници по нот.акт: С.И.К., Т.А.И., Цариградско шосе и П. М. Г.. Другото основание на което ищецът се позовава като собственик на поземлен имот /ПИ/ с пл.№ 1319, находящ се в гр.София, кв.Горубляне, е давностно владение извършено от него и от неговия праводател необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години.

Ищецът сочи, че със заявление вх. № 94-19623 от 02.04.2013 г. поискал изменение в кадастралната карта и регистри, за да бъде нанесен правилно собствения му имот съгласно фактическото положение /съществуваща ограда/ и границите на собственост по легитимиращите го документи. Срещу това искане били постъпили възражения от ответниците. Във връзка с тези възражения и на основание чл.53, ал.2 ЗКИР СГКК-София отказала да промени КК и да нанесе имота му. Затова за ищецът възниквал правен интерес от предявяване на процесните искове.

Иска се да бъде признато по отношение на ответниците правото на собственост на ищеца върху гореописания недвижим имот, както и да бъде обезсилен констативния нот.акт за собственост № 93, дело 51639/2006 г.; да бъде обявен за нищожен нот.акт за покупко-продажба на недвижим имот № 163, дело № 68423/2006 г. Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:

Кое решение е нищожно:

В решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., е прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или излиза извън предЕ.те на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г.о.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция достига до извода, че обжалваното решение не страда от нито един от горевизираните пороци, за да е нищожно.

Кое решение е недопустимо:

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран.

Съгласно чл.54, ал.1 ЗКИР непълнотата или грешката се допълва или поправя от службите по геодезия, картография и кадастър въз основа на писмени доказателства и проект за изменение на кадастралната карта и кадастралния регистър на недвижимите имоти.

Съгласно чл.54, ал.2 ЗКИР, когато непълнотата или грешката е свързана със спор за материално право, тя се отстранява след решаване на спора по съдебен ред. При необходимост съдът може да възложи на вещо лице, правоспособно по кадастър, изработване на комбинирана скица с координати на граничните точки. Влязлото в сила съдебно решение, придружено от проект за изменение, изготвен от правоспособно лице по кадастър, е основание за изменение на кадастралната карта по реда на чл. 53а, т. 1.

Спорът за материално право се изразява в това, че реална част от един недвижим имот е заснета към съседен имот или цял имот не е заснет като самостоятелен, а е инкорпориран в съседен имот.

При положение, че ищеца е подал заявление за отразяване на претендирания от него като собствен недвижим имот, а ответниците са възразили срещу това, то е налице спор за право на собственост. Затова и административния орган е постановил отказ /л.21-22 от делото пред СРС/. Това обуславя и правния интерес от предявяване на процесните обективно и субективно съединени искове. Виж в този смисъл и приетото в ТР № 8/2014 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ОСГК на ВКС.

Следва да отбележим, че по допустимостта на така предявените искове е налице влязло в сила определение № 4355 от 23.11.2021 г. на СГС, постановено по ч.гр.д. № 10157 по описа за 2021 г. с което е отменено определение № 20099198 от 19.04.2021 г., с което е било прекратено производството по гр.д.№ 77619 по описа за 2018 г. на СРС, 40-ти състав и от въззивната инстанция делото е било върнато на СРС, 40-ти състав за продължаване на процесуалните действия.

Според разрешението, дадено в т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по своя характер е положителен установителен иск за собственост. Чрез него ищецът, който твърди, че е собственик на недвижим имот, който не е заснет или е заснет погрешно като част от имота на ответника, защитава своето право на собственост. В исковата молба, наред с твърдението, че е налице грешка в кадастралната карта, ищецът следва да посочи основанието, от което извежда претендираното право на собственост, и да формулира петитум за установяване, че е собственик на вещта.

Искът по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, не е обуславящ по отношение на отделно предявения иск за собственост на същия имот. Тъй като предметът на делата в установителната им част е идентичен, искът по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, се поглъща от иска за собственост.

Съгласно указанията в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 8 ОТ 23.02.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 8/2014 Г., ОСГК НА ВКС:

4. Иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведена административната процедура по чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

В производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта.

Заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма за последица промени в правото на собственост. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка - да се посочи и в какво се състои същата. Съдебното решение, придружено от скица - проект, ще бъде основание за изменение на кадастралната карта от органите по кадастъра, както и за записване в кадастралния регистър на действителния собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР.

Именно по този начин е процедирал СРС.

В конкретния случай исковете са предявени освен като субективно съединени така и като обективно съединени. Естеството на въведените от ищеца придобивни основания сочи на невъзможност да съществуват едновременно придобиване по правна сделка и по давност, при което поредността на разглеждането им се определя като при евентуалното им съединяване, така и в решение № 50088 от 10.02.2023 г. по гр.д.№ 4409 по описа за 2021 г. на ВКС, ГК, Второ отд.

Следователно, при положение, че първото сочено от ищеца придобивно основание е намерено за недоказано и като такова за неоснователно, то правилно и в рамките на заявеното от ищеца, СРС се е произнесъл по претенцията за собственост основана на придобивна давност – чл.79, ал.1 ЗС.

Що се касае до твърдението, че съда се бил произнесъл сръх петитум като бил отмени частично нот.акт /л.42 по делото пред СРС/ за собственост № 148, том 1, рег.№ 3227, дело № 137 от 30.10.2017 г., с който И. Г. С. и Ц. Г. А. са признати за собственици на недвижим имот, възстановен по ЗСПЗЗ, при равни квоти /по ½ идеални части/ на ПИ с идентификатор 68134.6721.236, то както е приел и СРС, правното основание за това е разпоредбата на чл.537, ал.2 ГПК. В случая не се касае до предявен самостоятелен иск, а за правна последица от уважаване на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР вр.с чл.124, ал.1 ГПК.

Действително, било е поискано отмяна и на нот.акт за покупко- продажба № 163, дело № 68423/2006 г., но съдът изрично е посочил, че този акт не подлежи на отмяна по чл.537, ал.2 ГПК. Видно от молбата уточнение на исковата молба от 15.01.2019 г. на л.46 по делото пред СРС ищецът е посочил, че не претендира прогласяване на сделката за нищожна; не предявява самостоятелен иск.

Решението в тази му част е постановено при съобразяване с указанията в ТР №3/29.12.2012 г. по тълк.дело № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което на отмяна подлежат само констативните нот. актове, не и тези удостоверяващи сделки с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот.

Доколкото не се касае до самостоятелен иск, то съдът не дължи отразяване в диспозитива на решението, на това „непроизнасяне“.

Следва да отбележим, че изложените доводи във въззивните жалби на въззивниците И. Г. С. и Р. И. Д. за недопустимост и порочност на обжалваното решение са несъответни на характеристиките на производството по чл.54, ал.2 ЗКИР. С оглед разпоредбата на чл.29, ал.1от ЗАдв. съдът се въздържа от коментар на останалата част от същите.

По доводите във въззивните жалби във връзка с основателността на ищцовите претенции:

Съгласно чл. 2, ал. 5 ЗКИР кадастралната карта и кадастралните регистри трябва да отразяват вярно правото на собственост и да бъдат поддържани в актуално състояние, арг. и от чл. 51 ЗКИР. Дори да не е допусната непълнота или грешка, промените в правото на собственост, настъпили след одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри, също подлежат на отбелязване съгласно чл. 52 и чл. 53 ЗКИР.

Съгласно указанията в ТР 8/2014 по тълк.д.№ 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.4 установяването на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на това право се извършва към момента на предявяване на иска, респ. при приключване на съдебното дирене като се вземат предвид и настъпилите или установени след одобряването на КК и КР юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото.

Разпоредбата на § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР определя непълнотите или грешките в кадастралната карта като несъответствия в данните за недвижимите имоти в кадастралната карта и кадастралния регистър на недвижимите имоти спрямо действителното им състояние към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри.

Относно правото на собственост на ищеца:

Доколкото СРС е приел за неоснователно първото от сочените като правно основание за собственост – това във връзка с чл.13 вр. с чл.24 ЗН по нот.завещание № 02, дело 04 от 29.06.2007 г. на Нотариус К.К. /л.12 по делото пред СРС/ във връзка с липсата на идентичност на имота с този обективиран в нот.акт № 54, том 9, дело № 1604/1950 г. и не сме сезирани от ищеца с въззивна жалба, то настоящата инстанция намира, че по отношение на това придобивно основание не следва да излага мотиви, арг. и от чл.271, ал.1, предл.2 ГПК Ще посочим само с оглед индивидуализацията на процесния имот, че се касае до ПИ 1319, кад.лист 693, с площ по графични данни 1285 кв.м., при съседи по скица: ПИ без пл.№, ПИ с пл.№ 1320- собственост на Л.К.С. и И. Й.Р., ПИ без пл.№ - територия заета от улична мрежа, при граници по нот.акт /№ 54, дело 1604 от 13.09.1950 г., л.14 по делото пред СРС/: С.И.К., Т.А.И., Цариградско шосе и П. М. Г., заедно с построената в него жилищна сграда с площ около 32 кв.м. На л.19 по делото пред СРС е представена скица от цифровия кадастър на СО, а на л.28 – трасировъчна скица.

С оглед писмото на ГИС от 24.02.2011 г. /л.153 по делото пред СРС/, претендираният от ищец недвижими имот е с административен адрес: гр.София, бул. ••••.

При това положение неоснователен е довода на възизвиниците /физически лица/, че процесния имот не е индивидуализиран.

Съгласно приетото в ТР № 8/2014 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ОСГК на ВКС при този вид иск /по чл.54, ал.2 ЗКИР/, който се предявява в хипотезата, в която имотът на ищеца изобщо не е нанесен в кадастралната карта и съществува припокриване на същия с част от други нанесени в кадастъра имот, за които са вписани други лица като собственици, предмет на установяване на правото на собственост на ищеца е по отнощение на собственика/собствениците на всеки един от тези имоти за частта, в която се припокрива, като същата е достатъчно да бъде приблизително посочена като местонахождение и квадратура. Конкретизация относно това „припокриване“ между претендирания от ищеца, имот и тези на ответниците, е сторено с нарочна молба от 09.03.2021 г., вкл. и е била представена комбинирана скица, оцветена за онагледявяне на това „припокриване“/л.139- л.141 по делото пред СРС/. Представена е и скица-проект в която са посочени и съответните кв.м. от всеки един имот /л.142 от делото пред СРС/. В случая за изяснавяне на този въпрос е била и допусната, изслушана и приета съдебно-техническа експертиза като на л.219 /по делото пред СРС/, вещото е посочило конкретното „припокриване“ по отношение на всеки един от имотите на ответниците. На л.224 от делото пред СРС вещото лице инж.К. е изготвила и нарочна скица относно това „припокриване“. Тази скица представлява приложение №3 към заключението и като негова неразделна част СРС я е приподписал като е уважил ищцовите претенции.

Относно придобивната давност /чл.79, ал.1 ЗС/:

За да е основание за придобиване на един имот /в случая реална част от имот/ по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно.

Обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност.

Действително, само доколкото елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и то ги установи с пълно доказване, изтичането на придобивна давност в полза на това лице за конкретния недвижим имот може да бъде признато.

От разпитаните на страната на ищеца свидетЕ. се установява, че Д.Р. е отглеждал пчЕ. в имота, грижел се е за засадените там дървета – орехи, плодни дървета. Първоначално постройката в имота била като бунгало, но впоследствие станала масивна „като къща“. В имота има кладенец за вода и прекаран ел.ток. Отначало оградата била дървена, а впоследствие била направена метална. Имотът бил ограден от всички страни. /показания на свидетеля М./. Последната познава и ищеца и Д.Р. като от 2002 г. до смъртта на последния се е грижела за него, тъй като той не е имал семейство. Още през 2002 г., когато свидетелката посетила имота същият имал ограда, но била дървената. Ищецът живее в къщата и я ползва като вила. Обработва терена, има ливада и две кучета. Лятно време отглежда домати и краставици, както и се грижи за плодните дръвчета. Свидетелката Р.а, племеница на Д.Р. сочи, че познава имота от дете, от 7 годишна възраст. Помни, че имота винаги е бил ограден. След това била сложена метална ограда, защото имало набези/за такива „набези“ говори и свидетелката М./. Имотът бил владян от Д.Р. до смъртта му. Свидетелката сочи, че Р. много добре се грижел за имота. Имало пчЕ. в десния край на имота, където имало и орехи. Р. ходел всеки ден до имота; нямало ден, в който да не е отишъл. Когато собствениците на съседния имот го продали за сервиза на „Нисан“, Р. посочил, че няма да продаде неговия, защото там е животът му. След смъртта на Р. за имота започнал да се грижи Х. Т., който преди това помагал на Р.. Според свидетелката имота се ползва постоянно. „Там винаги има човек“. Към момента в имота имало МПС-та, както и куче. Имало и два-три дряна, орехите били там. Х. се грижел за тях. Той бил всеки ден там. Месец преди разпита /който се състои на 22.03.2022 г./ свидетелката ходила в имота /била Голяма Задушница/ и констатирала, че няма промяна по площ или граници по отношение на имота в сравнение, това което помнела като дете. /Свидетелката е родена през 1971 г./. Имало ограда, която не била сменена, но според свидетелката оградата била укрепена. Имотът бил ограден от всички страни. Граничи с ливади откъм гр.Пловдив, както и с „Цариградско шосе“. Имал и граница с още един път, който бил перпендикулярен на „Цариградско шосе“. Такива граници сочи и свидетелката М.. Свидетелката сочи, че в имота има къща. Свидетелката Р.а не знае някой да е имал претенции към имота.

Видно от молбата уточнение на исковата молба от 15.01.2019 г. /л.46 по делото пред СРС/ и тази от 21.09.2020 г. /л.106 по делото пред СРС/ ищецът се позовава на 10 - годишна придобивна давност с начало 13.09.1950 г. като сочи, че упражнява фактическа власт върху имота и към момента на подаване на молбата. Ищецът присъединява владението на своя праводател Д.Р., за което също сочи, че е упражнявано постоянно, явно и необозпокоявано.

Доколкото, обаче, ищецът не твърди, а и не доказва да е сред наследниниците по закон на Д.Р., настоящата инстанция намира, че са неприложими указанията по т.2 и т.3 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 17.12.2012 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2012 Г., ОСГК НА ВКС.

Следва да отбележим, обаче, че по отношение на въззивницата И. Г. С. е налице влязло в сила решение от 14.11.2002 г. /л.29 по делото пред СРС/, постановено от СРС, 40-ти състав по гр.д.№ 8244 по описа за 2001 г. в производството по предявени от И. Г. С. срещу Д.Н.Р., искове по чл.108 и чл.109 ЗС. Видно от съдебното решение исковете са били отхвърлени като неоснователни. Предмет на изследване е бил именно имот пл.№ 1319.

С решение от 19.04.2005 г. по гр.д.№ 5718 по описа за 2002 г. на СГС, II-Б състав по в.гр.д. № 5718 по описа за 2002 г. горепосоченото решение на СРС е оставено в сила. За да стори това въззивната инстанция е приела, че от страна на ищцата /въззивницата И. Г. С. не е доказано правото на собственост върху недвижимия имот, който е претендирала за нейна собственост по реда на ЗСПЗЗ. Не било доказано и, че ответника Д.Н.Р. няма правно основание да упражнява фактическа власт върху процесната част от имота. Прието е, че Д.Р. владее цЕ.ят имот пл.№ 1319 с площ от 1290 кв.м. Констатирано е от съда, че цЕ.я имоте е ограден като в него е построена масивна жилищна сграда /виж л.32-35 по делото пред СРС/.

С решение № 105 от 28.02.2007 г. по гр.д.№ 2922 по описа за 2005 г. ВКС, Четвърто ГО, е оставил въззивното решение в сила. Видно от мотивите на касационната инстанция доводът на ищцата /поддържан и в процесната въззивна жалба/, че продадения на праводателя на Х. Т. /ищец по гр.д.№77619 по описа за 2018 г. на СРС, 40-ти състав/ - Д.Р., недвижим имот е отчужден за магистрала, е приет за неоснователен като ВКС се е позовал на заключенията на съдебно-техническите експертизи, проследяващи статута на имот 1319. Прието е още, че ответника се намира в имота от 1950 г., построил е жилищна сграда, която съществувала и към момента на постановяване на съдебното решение; Д.Р. /ответник в производството по исковете по чл.108 и чл.109 ЗС/ осъществявал фактическа власт върху недвижимия имот като го обработвал, ограждал, водоснабдявал. Прието е още, че имота има сЕ.щен характер, заснет бил в кадастралния план през 1969, а преди това бил заснет през 1956 г. като имот пл.№ 195 в топографската карта и записан на името на Д.Р.. ВКС е приел също така, че дори да се приеме, че имота е идентичен със земеделските земи, собственост преди образуване на ТКЗС на наследодателя на И. Г. С., доказателства за което не били представени по делото, то били налице пречки по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ с оглед построяването на сграда през 50- те години.

При това положение настоящата инстанция намира за доказано, че процесния имот е владян явно, непрекъснато и необезпоковяно, както от Д.Р., така и от ищеца Х. Т. и това е продължило повече от 10 години.

Дори да приемем, че с оглед горекоментираното ТР, че ищеца не може „да присъедини“ владението на Д.Р., то от смъртта на последния – 19.10.2007 г. до датата на предявяване на иска – 07.12.2018 г. е бил изтекъл десетгодишния давностен срок.

Видно от заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-техническа експертиза, л.218, вещото лице е констатирало, че претендирания от ищеца недвижим имот е заграден от север, юг и запад с масивна метална ограда. За границата от изток вещото лице не може да отговори дали е налице ограда. Ограждането на имота е по границите на имот 1319 с изключение на северната граница, където в съществуващата на място ограда е включена и част от имот с идентификатор 68134.6721.403 /за който вещото лице не е констатирало установен собственик/, като по този начин имотът граничи с тротоара по основното платно на бул.“Цариградско шосе“. За улеснение на съда и страните вещото лице е приложило като неразделна част от закючението си и извадка от цифровия модел на ГИС с вкопирана сатЕ.тна снимка, като границата на процесния имот е показана с жълта линия, а площта в размер на около 195 кв.м., която попада в заградения с ограда имот, т.е. тази, която попада в извършеното отчуждително мероприятие по отношение на имот пл.№ 195, но е извън процесния по делото имот, е показана с червена граница на л.218 и защрихована в синьо на скицата, приложение №3, приподписана от СРС, л.224/виж заявеното от вещото лице при изслушването му, л.234 от делото пред СРС/. Заключението не е било оспорено от нито една от страните по спора, виж отразеното в съдебния протокол, съставен за о.с.з. на 22.03.2022 г. При това положение настоящата инстанция намира, че от страна на ищеца е доказано намерението за своене на процесния имот.

За неотносим по спора съдът приема довода, че Д.Р. бил „старшина от поделението на БНА“; служебното положение на праводателя на ищеца е без значение за изхода по спора по иск по чл.54, ал.2 ЗКИР. Също така без значение е обстоятелството дали „бодливата тел“, с която първоначално бил ограден имота е била взета от Р. от това поделение, респ. дали поделението е разполагало с необходимото количество бодлива тел, за да се извърши тази ограда.

Що се касае до другия довод, че Р. бил размахвал пистолет срещу всеки който се опита да навлезе в процесния имот, то този довод освен несвоевременно направен, е и недоказан.

Първоинстанционният съд правилно с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определението от 17.01.2022 г., л.181 от делото пред СРС, е разпредЕ.л доказателствената тежест между страните, допуснал е и събрал релевантни за изясняване на спора от фактическа и правна страна доказателства и доказателствени средства.

Действително, с отговора по исковата молба ответницата Р. Д. е поискала за събиране гласни доказателства във връзка с твърдяното от ищеца давностно владение чрез изслушване на двама свидетЕ. при довеждане.

С определението от 17.01.2022 г. СРС е допуснал двама свидетЕ. на страната на ответницата Р. Д. като е опредЕ.л режим на довеждане /виж л.182 от делото пред СРС/. Делото е било насрочено за 22.02.2022 г. В публичното съдебно заседание, състояло се на 22.03.2022 г. адв.М.а, пълномощник на ответницата Р. И. Д., е заявила, че не води допуснатите й свидетЕ., тъй като самата тя била преди заседанието във влошено здравословно състояние, както и другия процесуален представител на ответницата Д. – адв.Кашъмов /доказателства в подкрепа на това не са ангажирани от нито един от двамата адвокати/. Съдът е предоставил възможност на ответницата да доведе допуснатите й свидетЕ. като е опредЕ.л краен срок до следващото съдебно заседание на основание чл.158, ал.1 ГПК /виж л.234 по делото пред СРС/. Делото е било насрочено за 12.05.2022 г. В о.с.з. на 12.05.2022 г. от страна на ответницата Д. отново не са били доведени за разпит допуснатите на страната двама свидетЕ.. Процесуалният й представител – адв.М.а е посочила, че едната свидетелка нямало как да бъде доведена, тъй като имала малко дете като в подкрепа на това не са ангажирани доказателства. По отношение на другия свидетел е било оттеглено искането за допускането му до разпит. Затова и съдът е отменил определението си с което са били допуснати двама свидетЕ. при довеждане на страната на ответницата Д.. Въззивната инстанция като взе предвид процесуалното поведение на страните в производството пред първата съдебна инстанция, липсата на отговор по исковата молба от И. Г. С., преклузията по чл.133 ГПК, указанията на съда в о.с.з. от 22.03.2022 г. до ответницата Р. Д. във връзка с изслушването на допуснатите й от съда свидетелски показания, както и поведението й в следващото съдебно заседание, с нарочно определение, четено в закрито съдебно заседание на 03.01.2023 г. прие, че не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за допускане до събиране на поисканите във въззивната жалба гласни доказателства. Що се касае до соченото нарушение на разпоредбата на чл.158, ал.2 ГПК, същата не е императивна, а диспозитивна, тъй като законодателят е употребил глагола „може“, т.е. това е по преценка, а не по задължение на съда.

Досежно сочените от въззивниците пречки за придобиване на процесния имот по давност:

Действително, съгласно чл. 81 ЗС с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва.

Действително, съгласно чл. 86 ЗС (Изм. - ДВ, бр. 31 от 1990 г., доп. - ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост.

Отговори по исковата молба в срока по чл.131 ГПК са подали: Столична община /л.120 по делото пред СРС/, която е оспорила до- пустимостта на иска срещу нея, тъй като липсвал интерес от предявяване на иск срещу Общината. Последното се потвърждавало от представените по делото нот.актове, т. е. в срока по чл.131 ГПК Столична община не е направила възражение за собственост на претендираните от ищеца части от съседните имоти и по-конкретно тези, за които впоследствие Столична община /СО/ твърди, че е придобила по реда на чл.19 ЗСПЗЗ. По съществото на спора е изложено „бланкетно“, че исковата молба следва да бъде отхвърлена като недоказана и незаконосъобразна. Не бил изтекъл 10- годишния давностен срок за придобиване на недвижимия имот по исковата молба, както и, че владението било прекъснато, тъй като ищецът бил преместил постоянния си адрес от 23.02.2000 г. в район „Слатина“. Затова е приел, че е налице хипотезата на чл.81 ЗС;

Р. И. Д., в който ответницата е направила възражение, че положителен установителен иск е недопустим, тъй като не ставало ясно дали ищецът владее имота и понастоящем. Не ставало ясно и дали и на какво се основава претенцията за нищожност на нот.акт за покупко-продажба, както и за обезсилване на другия посочен в петитума на исковата молба, нот.акт. Поискано е с оглед на това производството по делото да бъде прекратено. Същевременно представените с исковата молба документи не са били оспорени. Заявено е право на собственост на процесния имот като се твърди, че това се установява от представените с исковата молба, документи /л.124/.

Доколкото останалите ответници не са подали отговори в срока по чл.131 ГПК, това са възраженията по които съдът следва да се произнесе, всички останали възражения са въведени извън срока по чл.131 ГПК, поради което по арг. от чл.133 ГПК, са преклудирани.

Възражението си за собственост върху ПИ с идентификатор 68134.6721.241 с площ от 722 кв.м. и 68134.6721.173 с площ от 492 кв.м. Столична община е направила едва на 22.03.2022 г. /л.227 по делото пред СРС/. Видно от представеният със същата молба АЧОС, същият е съставен на 16.09.2015 г., т.е. Общината е разполагала с него и е могла да го представи в срока по чл.131 ГПК.

Доводът на Столична община освен, че е преклудиран, е и неоснователен, защото:

Първо, актовете за общинска собственост имат констативно действие, а не конститутивно действие.

Второ, видно от отговора от МЗ, Обл.дирекция „ЗемедЕ.е“-София-град, ОСЗ „Източна“, л.266 по делото пред СРС, по отношение на соченото от страна на СО в нейна полза решение № 1275Г/09.05.2008 г. за ПИ 68134.6721.173 по ККР, съответстващ на имот № 037173 по КВС, се твърди, че такова няма издадено. Посочено е, че този имот е записан като временно стопанисван от общината, но няма постановени решения за възстановяване на собсвеността върху земеделски земи. Посочено е още, че имота не е предаван на СО за стопанисване като земи по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ с протоколно решение от комисия по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ.

При това положение не е налице забрана за течение на давностния срок по отношение на Столична община.

Освен това видно от скицата, приподписана от СРС /л.224 от делото пред СРС/ и диспозитива на решението, частта по цифри 1-2-3-18-17-16-15-1, т.е. защрихованата в синьо /тази която е одържавена през 1972-1973 г./ не е включена в уважителната част на претенцията по чл.54, ал.2 ЗКИР вр. с чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗС. При това положение без значение е, че отчуждения собственик Д.Р. с оглед документа на л.246 от делото пред СРС, е бил обезщетен парично.

Неоснователен и другия довод- по чл.81 ЗС за прекъсване на владението. Противно на соченото от въззивника, промяната на постоянния адрес не обективира прекъсване на владението.

От страна на ответниците не са предприети действия, които да доведат до прекъсване на давностния срок на владение. Още повече, че друго се установи от събраните по делото писмени и гласни доказателства.

Доколкото не се установи да се касае до „земеделска земя“, то началото на давностния срок н е следва да бъде съобразен с чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно който изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане в сила на тази разпоредба.

Дори да приемем, че се касае до „земеделска земя“, то давностния срок също е изтекъл доколкото решение № 355, на което се позовава въззивницата Р. И. Д. е с дата 10.11.1995 г.; това посочено като приложение на нот.акт № 192 от 28.12.2006 г., с което се легитимира като собственик „КЛС-2“ ЕООД е посочено за влязло в сила от 08.11.1995 г./л.41 по делото пред СРС/, а това посочено в отказа за изменение на ККР, л.22 по делото пред СРС, относно ответниците Ц. Г. А. и И. Г. С., № 423 е с дата от 16.04.1996 г. и посочено в нот.акт № 148 от 30.10.2017 г. /л.43/ като влязло в сила на 27.09.1996 г. А по отношение на последното е налице и влязло в сила съдебно решение /виж мотиви по-горе/.

Анализът на събраните по делото доказателства мотивират съда да приеме, че упражняваното от ищеца владение е било спокойно (не е установено с насилие), явно (фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това; не е установено по скрит начин), постоянно (упражняването му няма случаен характер, а е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица), непрекъснато (не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от 6 месеца /чл. 81 ЗС/, като се съобразява и презумпцията на чл. 83 ЗС) и несъмнено (няма съмнение, че ищеца и неговия праводател са държали вещта, както и, че са я държали за себе си).

В РЕШЕНИЕ № 121 ОТ 10.04.2020 Г. ПО ГР. Д. № 3643/2018 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС дори се приема, че в хипотезата в която в ладението се осъществява върху чужда вещ (т.е. извън хипотезите на промяна на намерението /interversio possessionеs/, осъществено от сънаследник, който първоначално е владял вещта за своите идеални части и е бил държател за идеалните части на останалите) е без правно значение обстоятелството дали владелецът знае кой е собственик на вещта, съответно - дали е осведомил собственика за намерението си, че свои вещта му.

Налага се извод, че обжалваното решение е правилно.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, така постановеното решение ще следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Пред първата съдебна инстанция:

При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за разноските.

Пред въззивната инстанция:

При този изход на спора разноски на въззивниците не се следват.

Въззиваемият /ищец пред СРС/ претендират разноски и такива са сторени за адв.възнаграждение в размер на 2 800 лв. поради което му се присъждат. В тежест на всеки от въззивниците ще бъде присъдена сумата в размер на по 933, 33 лв.

Останалите не претендират разноски, а и такива не са сторени поради което не им се присъждат.

ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД