Решение № 7954 от 28.11.2017 г. на Софийски градски съд по дело № 14902/2016 г.

Предявени са искове от Т. Г. против З. „Б.и.“ АД с правно основание чл. 226 от КЗ за сумите: 120 000 лева и общо 5 063, 67 лева /обезщетения за неимуществени и за имуществени вреди – следствие от ПТП/. Претендира се също законната лихва върху първата сума, за периода след 22.10.15г. и върху втората сума за периода след 29.11.16г. Претендира се и мораторна лихва върху втората главница за периода до 29.11.16г. в размер на общо 372, 8 лева. Съображенията на страните са изложени по делото. Представените по делото доказателства удостоверяват, че: На 22.10.15г. е настъпило ПТП-е в резултат на което са били причинени физически увреждания /травми/ на ищцата. Произшествието е „причинено“ от В. Тодоров. Обстоятелствата, свързани с процесното ПТП-е /механизмът на инцидента/ са удостоверени със събраният по делото писмен и експертен доказателствен материал /преценен в съвкупност/. Към датата на ПТП-е – В. Т.е имал действаща застраховка „Гражданска отговорност” при ответника. Исковете /главни, съответно и акцесорни/ са – неоснователни: В процесната хипотеза е налице принципна пречка за уважаване на заявените претенции: Отговорността на застрахователя по чл. 226 от КЗ е акцесорна на отговорността на делинквента по чл. 45 от ЗЗД /т.е. – имуществената отговорност на ответника може да бъде ангажирана само, ако може да бъде ангажирана имуществената отговорност и на самия водач на МПС-во, на причинителя на инцидента/. Именно тази задължителна предпоставка на процесната отговорност не е удостоверена еднозначно по делото: Събраният доказателствен материал /основно – констатациите на приетата по делото техническа експертиза, в това число и обясненията на вещото лице от съдебното заседание/ дава основание да се направи извод, че в процесната хипотеза е налице „случайно деяние“ по смисъла на чл. 15 от НК, което обстоятелство изключва вината и противоправността в поведението на водача В. П./отговорността на последния/. В тази връзка: Вещото лице констатира изрично, че водачът на МПС-во е управлявал автомобила със скорост около 80 км/ч. /при допустима такава от 140 км/ч./. От друга страна /което обстоятелство в случая е от съществено значение/ - експертът заяви изрично, че тази скорост /която е далеч под допустимата от закона такава за конкретният участък от пътя – автомагистрала/ се е явявала съобразена с конкретната пътна обстановка. На практика – вещото лице прави финален извод, че конкретната причина за настъпване на инцидента е – попадане на МПС-во в локва на пътното платно /в обясненията си от съдебното заседание експертът заяви изрично, че ПТП-е не би настъпило при липсата на такова водно препятствие по пътя/. В такава хипотеза не може да се приеме, че водачът на автомобила е нарушил разпоредбата на чл. 20 от ЗДП /причината за настъпване на инцидента „стои“ извън неговото поведение – по смисъла на чл. 15 от НК/. Посоченото обстоятелство /съобразно изложеното по-горе/ съставлява основание за отхвърляне на исковете. Горните изводи /конкретно досежно фактът, че управлението на водача е било съобразено с конкретната пътна обстановка/ председателят на състава прави и в контекста на установените по наказателното производство /макар и неприключило със задължителен за настоящата инстанция акт по смисъла на чл. 300 от ГПК/ обстоятелства, че: инцидентът е настъпил в светлата част на денонощието, на права, еднопосочна, три-лентова отсечка на магистрала, без наличие на интензивно движение на МПС-ва и без наличие на препятствия по пътя, ограничаващи видимостта на водача. В такава конкретна обстановка не може да се приеме, че за водача е съществувало задължение /по смисъла на чл. 20 от ЗПД/ да се движи с още по-ниска скорост /нито едно от изброените обстоятелства не предполага такова задължение/. Единственият утежняващ пътната обстановка фактор в случая е било – лошото време /валеж от дъжд/ и ограничената видимост по посока на движение на МПС-во. В тази насока обаче вещото лице констатира изрично, че скоростта на движение на водача принципно е позволявала на същия да реагира в зоната му на видимост /т.е. поведението на шофьора е било съобразено с посоченото утежняващо пътната обстановка обстоятелство/. На практика - възприемането на противната логика /не само в настоящата, но и във всяка хипотеза, подобна на настоящата/ би позволило отговорността на водач на МПС-во винаги да може да бъде ангажирана /при условията на чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 20 от ЗДП/ - въпреки съобразено с формалните изисквания на закона управление на автомобила /при спазване на визираните в ЗДП конкретни правила за движение по пътищата/. Посочената по-горе пречка /по чл. 15 от НК/ в случая е единственото основание за отхвърляне на исковете. Друг би бил / обратен/ изводът на председателя на състава, ако по делото беше установено /с експертиза или с друг вид доказателствени средства/, че поведението на водача /в това число и скоростта му на движение/ не е било съобразено с конкретната пътна обстановка. Такъв извод обаче не може да се направи на база събраният по настоящото дело доказателствен материал /от друга страна – липсват доказателства спрямо водача да е била реализирана с влязъл в сила акт – наказателна или административно наказателна отговорност/. В допълнение: Ако по делото бяха удостоверени предпоставките на чл. 226 от КЗ във връзка с чл. 45 от ЗЗД – претенциите биха били уважени от председателя на състава в пълните им заявени размери /доколкото последните се явяват удостоверени от събраните по делото експертно – медицински и писмени доказателства, преценени в съвкупност/. Исковете биха били приети за установени изцяло по размер и предвид принципното становище на председателя на състава, че във всяка хипотеза на претърпян инцидент /ПТП-е/ и последвали от същия физически увреждания /и психически стрес/ наличието на неимуществени вреди – следва да се презумира. На последно място: Налице е възможност ищцата да защити правата си /при условията на чл. 49 от ЗЗД/ чрез ангажиране на имуществената отговорност на съответният правен субект, ангажиран със законовото задължение да изгражда /съответно – поддържа/ пътната настилка в състояние, позволяващо безпрепятствено движение на МПС-ва. Възражението на процесуалния представител на ищцата по чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. С оглед това – адвокатският хонорар на процесуалния представител на ответника следва да бъде редуциран до размера на минимума по Наредба № 1. Съдът,