Решение № 1398 от 10.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1782/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 28.07.2020г. по гр.д. № 75846 /2018г. на СРС, 166 с-в е отхвърлен предявения от „Н.Л.“ ЕООД срещу „М.Д.“ ООД иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 356, ал. 2 вр. чл. 361, ал.2 ТЗ за сумата от 576 лв., представляваща главница по заявка – договор за извършване на превоз на стоки от 01.06.2016г., ведно със законна лихва от 09.07.2018г. до изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 45185/2018г. по описа на СРС, 166 с- в. В срока по чл. 259, ал.1 ГПК решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради противоречието му с материалния закон и процесуални правила. Въззивникът твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на сключен между страните спедиционен договор. Поддържа, че с представената към исковата молба товарителница е доказано сключването и изпълнението на превоза по негова заявка, с дата на товарене 01.06.2016г. Сочи, че представената от ответника фактура № 0000007336/07.06.2016г., издадена от доставчика „Т.С.“ ЕООД, се отнася за друга товарителница и друг транспорт, с други автомобили, по заявка и дата на товарене 03.06.2016г. С оглед изложеното, моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи иска, с присъждане на разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна, , М.Д.” ООД оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, респ. да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение. Поддържа направеното в първоинстанционното производство възражение, че искът е погасен по давност на основание чл. 32, ал. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, чл. 76 от Закона за автомобилните превози и чл. 378, т. 1 от ТЗ. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество жалбата е основателна. По възражението за давност: Същото е неоснователно. Правилни са доводите на ищеца, че е предявен иск за заплащане на възнаграждение по спедиционен договор, поради което е приложима общата 5 годишна давност по чл. 110 ЗЗД. В случая отношенията между страните не са по договор за превоз, поради което нормата на чл. 32 от Конвенцията за Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки e неприложима. Не е налице и хипотезата на чл. 366 ТЗ /поддържана от ответника в първоинстанционното производство/, тъй като предвидената в нея специална едногодишна давност касае искове за заплащане на обезщетение за вреди по спедиционен договор, какъвто иск не е предмет на настоящото производство. Поддържаният довод в отговора на въззивната жалба за приложение на едногодишният давностен срок по чл. 378 ТЗ също е неоснователен, тъй като касае искове за вреди по договор за превоз, какъвто също не е предмет на настоящото производство. Ето защо към момента на предявяване на исковата молба на 09.07.2018г., не е налице изтекла 5 - годишна давност за вземането за възнаграждение по процесния договор за спедиция от 01.06.2016г. Съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства обосновава приемането на извод, че между страните по делото е възникнало валидно търговско правоотношение, произтичащо от договор за спедиция по смисъла на чл. 361, ал.1 ТЗ, по силата на което ищецът, , Н.Л. ”ЕООД, в качеството на спедитор, е поел задължение да сключи от свое име за сметка на ответника, , М.Д.” ООД, договор за международен автомобилен превоз на стоки по направление Италия-България, срещу заплащане на спедиционно възнаграждение. Съществените елементи на сключения неформален спедиционен договор, източник на предявеното от ищеца вземане, се съдържат в представените по делото – електронна кореспонденция между страните, съдържаща запитване от ответното дружество до ищцовото за осигуряване на транспорт от Castellarano /RE/ Италия на три броя палети товар с конкретизирани размер и тегло /общо 1000 кг/; предоставена от ищеца оферта с цена на услугата в размер на 480 лв. без ДДС от мястото на товарене в Италия до гр. София и молба за конкретизация на мястото на доставка и за данни за фактуриране на стоката, както и уведомяване на ответника, че организира товаренето на същия ден – 01.06.2016г.; отговор от ответника с конкретизация на мястото на товарене – гр. София, гара Яна – склад Аспо и данни за фактуриране, както и изпратено последно писмо от ищеца до ответника с копие от фактурата; заявка – договор за транспорт, изпратена по електронен път от ищеца до превозвача „Би и О И.С.Т.“ ЕООД за извършване на превоз на стока, а именно – три броя палети безопасен товар с конкретизирани размери и посочени номера на автомобилите, с които ще се извърши транспорта – камион с рег. № СА 1590К и ремарке с рег. № ••••, като същите номера на автомобилите фигурират и в разменената между страните кореспонденция; международна товарителница № 1060614/07.06.2016г., представена в оригинал от ищеца, удостоверяваща извършването на превоза, а именно - вид на товара, автомобилите, с които е извършен превоза, дата на товарене, товарен и разтоварен пункт. Съгласно представената по делото данъчна фактура 1000000621/01.06.2016г., издадена от ищцовото дружество, стойността на спедиционната услуга по договора му с „М.Д.“" ООД е в размер на исковата сума от 576 лв. с включен ДДС. От ищеца е представена и двустранно подписана фактура № 0000033875/08.06.2016г., с доставчик превозвача „Би и О И.С.Т.“ ЕООД, съгласно която сумата 480 лв. е заплатена от ищеца на превозвача за автомобилен транспорт Италия – България С 6476 ЕК. Ето защо доводите на въззиваемия – ответник, че между страните не е бил сключен спедиционен договор, са неоснователни. Не се налага различен извод от установеното от заключението на приетата ССчЕ, че процесната издадена от ищеца фактура от 01.06.2016г. не е осчетоводена от ответника. Съгласно трайната практика на ВКС, осчетоводяването на фактурата от ответника, включването й в дневника за покупки и в дневника за продажби по ЗДДС, отразяването на стойността й в справките-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват недвусмислено извънсъдебно признание на длъжника за съществуване на отразеното в съдържанието й задължение. Това обаче не изключва доказване на неформален договор между търговци с всички други допустими по ГПК средства. Не може да се приеме поддържаното от ответника становище, че с разменената кореспонденция между страните само е отправено запитване до ищеца за наличие на свободен камион и за цената, но няма приемане на съществените условия на сделката. Налице е изявление на ответника, с което е посочил точното място на доставка на стоката и данни за фактуриране, след получаване изявлението на ищеца за цена, дата на товарене, номера на автомобили, както и получено писмо с издадената от ищеца фактура. Поддържаното в хода на процеса възражение от ответното дружество, че процесният превоз е извършен от същия превозвач, но при сключен от ответника договор с друг спедитор – „Т.С.“ ЕООД, на когото е заплатено навлото за извършения превоз, удостоверен със същата международна товарителница, е неоснователно и недоказано. В тази връзка е представена от ответника фактура № 0000007336/07.06.2016г., издадена от „Т.С.“ ЕООД на стойност 480 лв. с включен ДДС за междуобщностен превоз от Италия до България с дата на товарене – 03.06.2016г., с автомобил СА 1201 РТ /1237 ЕК. Към посочената фактура е представена от ответника заявка – писмо от „Т.С.“ ЕООД до „Би и О И.С.Т.“ ЕООД за превозване на товар с тегло 950 кг, с дата на товарене 03.06.2016г. и срок на доставка 06.06.2016г. и с уговорено навло от 300 лв. без ДДС. По делото е представена от ответника и фактура № 00000033676/06.06.2016г., издадена от превозвача „Би и О И.С.Т.“ ЕООД за транспорт с автомобил С 6476 ЕК от Италия до България на стойност 1800 лв. с включен ДДС. Съгласно констатациите на вещото лице, фактура № 0000007336/07.06.2016г., издадена от „Т.С.“ ЕООД на стойност 480 лв. с включен ДДС, е осчетоводена в счетоводството на ответника с отразено плащане на 11.08.2016г., но с отразени във фактурата номера на автомобил и ремарке, различни от отразените в товарителница № 1060614. При така изложеното, при въведената конкуренция на права, при която и двете насрещни страни черпят права от една и съща международна товарителница, съдът намира оспорването от страна на ответника на представения от ищеца в оригинал международен превозен документ, за недоказано. Представената от ищеца международна товарителница удостоверява всички елементи на извършения международен превоз – дата на товарене, автомобили, товар, дата на получаване и факта на получаване на стоката от ответника, като посочените обстоятелства не са спорни, а спорен факт е само кой е спедитора, на когото ответното дружество е възложило спедицията. Настоящият въззивен състав намира, че ищецът с представената от него в оригинал международна товарителница установява изпълнение на сключения между страните договор. Организираният от ищеца превоз е извършен при условията, посочени в заявката за спедиция до него от ответното дружество, като стоките са получени на 07.06.2016г. от представител на ответното дружество, който ги е приел без възражения, съгласно отразеното в товарителницата. С факта на приемане на превоза, организиран от ищеца съобразно заявката за сключване на спедиционния договор, ответникът е признал и потвърдил съществуващото между страните търговско правоотношение, попадащо в приложното поле на чл. 361 ТЗ. Извършените действия по приемане на превоза следва да се считат за обвързващи ответника-търговец. След като е приел изпълнението, той дължи заплащане на уговореното възнаграждение на спедитора. Възражението на ответника, че заплатеното от него възнаграждение на спедитора „Т.С.“ ЕООД, съгласно фактура № 0000007336/07.06.2016г., касае процесната по делото транспортна услуга, е недоказано, с оглед напълно различните условия на удостоверения превоз, съгласно мотивите по-горе. Оспорването от ответника на международната товарителница, с оглед липсата на печат Т2L върху представения оригинал и наличието на такъв върху представените от двете страни копия, не налага различен извод. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки /CMR/, товарителницата се изготвя в три оригинални екземпляра, подписани от изпращача и от превозвача, като първият екземпляр се предава на изпращача, вторият придружава стоката, а третият се задържа от превозвача. В случая доколкото ответникът се позовава на заплатен от него, но възложен и изпълнен от друг спедитор превоз, удостоверен със същия международен превозен документ, но не е представил оригинал, различен от представения от ищеца, намира, че оспорването на представения от ищеца оригинал на товарителницата е недоказано. Отделно от изложеното, печатът Т2L касае митническия режим на превозваните стоки с оглед доказването на местен статут /чл. 315 от регламент /ЕО/ № 2787/2000г. на Комисията от 15 декември 2000 г. относно изменение на Регламент /ЕИО/ № 2454/93, определящ разпоредби за прилагане на Регламент /ЕИО/ № 2913/92 на Съвета, установяващ Митнически кодекс на общността, но това обстоятелство е ирелевантно за настоящия спор. С оглед изложеното, обстоятелството, че въз основа на процесната международна товарителница ответникът е съставил /вероятно поради грешка/ и заплатил възнаграждение на друг доставчик, не следва да рефлектира в правната сфера на ищеца. Поради несъвпадението на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго за уважаване на иска. При този изхода на спора на въззивника-ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и доказани разноски за всички рпоизводства, както следва: за въззивното производство – сума в размер на 25 лв. – държавна такса; сумата 585 лв. – разноски за първоинстанционното производство /дължима държавна такса от 25 лв, . адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице/ и сумата 25 лв. – разноски за заповедното производство /съгласно присъдените със заповед по ч.гр.д. №.45185/2018г. на СРС, 166 с-в/. Разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство не се установява да са направени, а за заповедното производство не са поискани и не следва да се присъждат. Така мотивиран, Софийски градски съд