Решение № 9718 от 7.11.2025 г. на Административен съд - Бургас по дело № 745/2025 г.

Производството е образувано по жалба, подадена от В. В. М. от гр. Поморие, ул. „Цар Симеон“ №38А, против Заповед №СД-01-62/10.03.2023г., издадена от заместник министър на правосъдието, с която жалбоподателят е освободен от длъжността „съдия по вписванията“ при Районен съд-Поморие и е прекратено трудовото му правоотношение, считано от 27.03.2023г. Жалбоподателят иска посочената заповед да бъде обявена за нищожна поради издаването й от некомпетентен орган. Счита, че в случая липсва законова уредба на заместването на министъра на правосъдието. Твърди, че за да е компетентен органът, издал заповедта (заместник министърът), да упражнява в пълен обем правомощията на министъра на правосъдието при негово отсъствие, е необходимо заместването да бъде уредено с равен по степен на ЗСВ нормативен акт, а не на основание незаконосъобразната норма на чл.4, ал.3 от Устройствения правилник на министерство на правосъдието. В съдебно заседание, жалбоподателят, се явява лично. Поддържа жалбата и направеното с нея искане за прогласяване нищожността на заповедта. Претендира направените по делото разноски в общ размер на 200 лева. Допълнително развива в писмен вид съображенията си по съществото на спора (л.21-26). Ответникът по оспорването – министърът на правосъдието, чрез процесуалните си представители юрисконсулт Рътарова и юрисконсулт Б., оспорва жалбата и иска нейното отхвърляне, позовавайки се на съображенията, изложени в писмено становище от 21.03.2025г. (л.37-40 от а.д. №79/2025г. по описа на ВАС). В случай, че насрещната страна претендира адвокатско възнаграждение, прави възражение за прекомерност. Претендира юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. По силата на трудов договор №ЛС-И-1072 от 25.05.2004г., сключен между В. В. М. и министъра на правосъдието, жалбоподателят е заемал длъжността съдия по вписванията в Районен съд – Поморие (л.13 от а.д.№79/2025г. по описа на ВАС). На 27.02.2023г. В. М. е подал молба до министъра на правосъдието, с която поискал на осн. чл.287, т.2 от ЗСВ да бъде освободен от заеманата длъжност по собствено желание, считано от 27.03.2023г. (л.17 от а.д.№79/2025г. по описа на ВАС). По повод така постъпилата молба била издадена оспорената Заповед №СД-01-62/10.03.2023г., с която заместник министър на правосъдието освободил жалбоподателя В. В. М. от заеманата длъжност „съдия по вписванията“ при Районен съд-Поморие и прекратил трудовото му правоотношение, считано от 27.03.2023г. (л.19 от а.д.№79/2025г. по описа на ВАС). Заповедта била връчена на жалбоподателя на 22.03.2023г. Същата била подписана от М. П., в качеството на заместник-министър на правосъдието, комуто със заповед №ЛС-01-8/08.03.2023г., издадена от министъра на правосъдието, било възложено да изпълнява функциите на министър на правосъдието за периода от 09.03.2023г. до 10.03.2023г. вкл. (л.20 от а.д.№79/2025г. по описа на ВАС). На 23.10.2023г. М. подал жалба до министъра на правосъдието с доводи, че заповедта била подписана от служебния заместник-министър на правосъдието, който превишил правомощията си като заместващ министъра, освобождавайки от длъжност съдия по вписванията (л.21 от а.д.№79/2025г. по описа на ВАС). Отправено било искане заповедта да бъде отменена и да бъде издадена нова такава от името на министъра на правосъдието. В отговор на жалбата, с писмо изх.№94-В-239(23)/20.11.2023г. министърът на правосъдието уведомил жалбоподателя, че процесната заповед била издадена от работодателя съобразно нормата на чл.287 от ЗСВ (л.23 от а.д.№79/2025г. по описа на ВАС). Посочено било, че в случая е налице хипотеза на заместване на титуляра от заместващия го заместник-министър по силата на изрична заповед, при което правомощията на замествания се осъществяват в пълен обем от заместника. Поради това искането за издаване на нова заповед било оставено без уважение. В хода на настоящото производство е представена Заповед №КМ-48/15.02.2023г., издадена от министър-председателя на Република България, по силата на която министърът на правосъдието бил командирован в Кралство Белгия, гр. Брюксел, считано от 09.03.2023г. за участие в Съвет „Правосъдие и вътрешни работи“ през периода 09-10 март 2023г., като пътуването да се извърши със самолет по маршрута София – Брюксел – София (л.19). Представя се и Заповед №КМ-64/01.03.2023г. на министър-председателя на Република България, с която горната заповед била изменена в частта относно маршрута на пътуването, а именно: София – Брюксел – Виена – София (л.20). Въпросът за допустимостта е разрешен с Определение №7292/03.07.2025г. по адм. дело №6424/2025г. по описа на ВАС, което по арг. от чл.235, ал.2 от АПК, е задължително за настоящия състав. В АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове. Теорията и съдебната практика приемат, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл.146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен. Поради това и с оглед на всеки един от възможните пороци на административните актове, са възприети критерии, въз основа на които се извършва преценка за нищожност, респ. за унищожаемост. Прието е, че всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта. В процесния случай обаче не е налице липса на компетентност у издателя на обжалвания административен акт. Според доказателствата по делото оспорената заповед е издадена от заместник-министър при условията на заместване. В съдебната практика нееднозначно се приема, че при делегирането се прехвърлят конкретни, изчерпателно изброени правомощия, а при заместването се прехвърля по принцип временно цялата компетентност, която има по-горестоящият орган, в негово отсъствие. По предметно съдържание заповедта за заместване е оправомощаващ вътрешноведомствен акт – тя учредява компетентност на по-долустоящия орган и е основание за издаване на административни актове от него. Тя има конститутивно действие, доколкото създава правомощие на по-долустоящия административен орган да издава административни актове. Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004г. на ВАС по д. № ТР-4/2002г. предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. Релевантните за заместването юридически факти са: качеството заместник по служба (ex lege), изричен акт за заместване и обективна невъзможност на титуляра на компетентността да я упражнява. Тежестта за доказване на всеки един от тези юридически факти е на органа, защото той черпи права от факта на заместването. В конкретния случай са налице и трите елемента на фактическия състав на заместването. Няма спор по отношение доказване качеството „заместник-министър“ на лицето, посочено като издател на оспорената заповед. Доказана е и обективната невъзможност за титуляра да упражнява своята компетентност. От представената заповед №КМ-48/15.02.2023г., издадена от министър-председателя на Република България, се установява, че за периода от 09.03 до 10.03.2023г. включително министърът на правосъдието е бил командирован в Кралство Белгия, гр. Брюксел (л.19). Предвид наличието на служебна командировка извън страната е очевидно изпълване съдържанието на предпоставката, сочеща „обективна невъзможност за изпълнение на задълженията“ на министъра. Налице е и изричен акт за заместване - заповед №ЛС-01-8/08.03.2023г., издадена от министъра на правосъдието, с която същият е оправомощил заместник-министъра на правосъдието да изпълнява функциите на министър на правосъдието за периода от 09.03.2023г. до 10.03.2023г. вкл. (л.20 от а.д.№79/2025г. по описа на ВАС). Посочената заповед е издадена в съответствие с нормата на чл.4, ал.3 от Устройствения правилник на Министерство на правосъдието, според която функциите на министъра в негово отсъствие се изпълняват от определен за всеки конкретен случай заместник-министър. Не може да бъде споделена тезата на оспорващия за липсата на законова уредба на заместването на министъра на правосъдието, което предпоставя нищожност на издадената заповед за освобождаването на М. от длъжност „съдия по вписванията“. В случая, противно на доводите на жалбоподателя, не става въпрос за делегиране на определени правомощия, сред които безспорно не може да бъде това по 287, т.2 от ЗСВ, а за встъпване във и изпълнение на всички функции на министъра на правосъдието. Когато министърът е възпрепятстван да изпълнява своите функции (поради отпуск, командировка, заболяване или друга такава обективна причина), те се изпълняват от определен от него заместник и това не е делегиране на права, а заместване, което не е равнозначно на недопустимото делегиране на правото по чл.287, т.2 от ЗСВ. При делегиране на права винаги следва да е налице нормативно определена възможност за прехвърляне на определени, не в пълен обем правомощия. Делегирането е възможно при изричен нормативен текст, който да го допуска. В хипотезата на заместване напротив, не е необходим изричен текст, допускащ заместването. Обратно, за да е недопустимо заместване, следва да е налице изричен текст, който да го забранява (така в Решение № 9219 от 24.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6142/2011 г., 5-членен с-в). За разлика от делегирането, при заместването не е необходимо в закон да е предвидена възможност за заместване. Тя е следствие на функционалната компетентност на заместника. Действително разпоредбата на чл.287, т.2 от ЗСВ предвижда освобождаването от служба на съдиите по вписванията, какъвто е и М., да се извършва със заповед на министъра на правосъдието. В конкретния случай обаче, съобразно цитираната по-горе заповед на министъра на правосъдието, последният като титуляр е прехвърлил всички свои правомощия чрез института на заместването на своя заместник за времето на отсъствието си. В случая обжалваната заповед е издадена именно от заместник-министъра на правосъдието, комуто министърът е възложил да изпълнява функциите му на датата, на която тя е издадена – 10.03.2023г. Липсва ограничение на дейностите, в които може да бъде осъществено това заместване, поради което то е цялостно, включително и по отношение на правомощията по чл.287, т.2 от ЗСВ. При това положение следва да се приеме, че процесната заповед е издадена през периода, в който заместник министърът е замествал титуляра т.е. издадена е именно при такова изпълнение на функциите на министъра от страна на заместник-министъра, поради което последният е имал правомощия да издаде обжалваният индивидуален административен акт. Изложеното предпоставя извод, че твърдяната от жалбоподателя нищожност не е налице, доколкото заповедта е издадена от административен орган в кръга на неговата материална компетентност. Поради това жалбата следва да бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на спора, следва да бъде уважено своевременно направеното искане на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено в размер на 200 лева съгласно чл.37 от Закона за правната помощ, вр. чл.24 от Наредба за заплащането на правната помощ (изм. - ДВ, бр. 74 от 2021 г., в сила от 01.10.2021 г., изм. - ДВ, бр. 53 от 2025 г., в сила от 01.10.2025 г.). Мотивиран от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд гр. Бургас, четвърти състав,