Решение № 23450 от 22.12.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 52786/2023 г.

Производството е по реда на чл. 341 и сл. ГПК. Подадена е искова молба от Ж. А. Х. срещу Е. С. М., като се поддържа, че страните се били намирали в брак, който бил прекратен по силата на съдебно решение. Поддържа, че във връзка с прекратяването на брака, имот придобит по време на брака е останал в обикновена съсобственост, който се ползвал само от ответника – а именно Апартамент, находящ се в гр. С, ж. к. „Н 1“, бл. •••, ВХ, ЕТ., АП., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1386.2668.1.16 по кадастралната карта и кадстралните регистри, одобрени със Заповед № ••••/••••• г., с площ от 4, 880 % кв. м., ведно с прилежащото избено помещение № ••6, както и 4, 880 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседи на самостоятелния обект, обекти с идентификатори 68134.1386.2668.1.17, 68134.1386.2668.1.13, 68134.1386.2668.1.19. Излага съображения, че квотите в съсобствеността били равни – по 1/2 ид. ч. Твърди, че доколкото ответника само ползвал имота следвало на основание чл. 344, ал. 2 ГПК да заплаща обезщетение за периода от допускането на делбата до окончателното извършване на делбата в размер на 300, 00 лева месечно. Иска допускане извършването на съдебна делба.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, като се прави отвод за недопустимост на иска, тъй като имота бил лична собственост на ответника, като бил представлявал обезщетение по чл. 100 ЗТСУ (отм.), което обосновава подробно и в хронологична последователност, като прави извод, че претенцията е процесуално недопустима. Поддържа, че е станал собственик на имота с издаването на заповедта по чл. 103 ЗТСУ, като обосновава три отделни момента на възникването на собствеността на процесния имот. Инвокира доводи, че брака между страните бил сключен на 27.06.1982 г., като макар и прехвърлителният ефект да бил възникнал по време на брака между страните, това не се отразявало на собствеността на ответника, като това била причината и нотариалният акт от 17.02.1986 г., единствено последният да е посочен като собственик на имота. Излага съображения, че уравнението на имота е било заплатено изцяло от него, като били неоснователни доводите на ищцата в противна насока. Твърди, че с оглед документите за собственост, чиято доказателствена сила следвало да бъде зачетена, единствено той се легитимирал като собственик на процесния имот. Поддържа, че брака между страните бил сключен при действието на СК‘1968 г., като въпреки § 4 от ПЗР СК 2009 г., не следвало да се взема предвид споразумението сключено между страните по бракоразводното дело, тъй като имота не е бил СИО и не можело по договорен път да се прехвърли собственост върху същият, респ. имуществото да стане СИО. Отделно от това излага съображения, че дори да се касае за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, то за същата не били спазени изискванията за форма, поради което същата нямала вещно-транслативен ефект. Прави подробна обосновка от правна страна във връзка с приложението на правилата на ЗТСУ. Навежда доводи, че искането по чл. 344, ал. 2 ГПК било недопустимо, тъй като липсвала съсобственост между страните, освен това искането било и неоснователно, тъй като имота не се ползвал от него. Излага съображения, че било ирелеватно какви са доходите на страните по време на брака, след като имота бил лична собственост, а бил изтекъл преклузивния срок за определяне на по-голям дял от СИО, доколкото самата ищца претендирала, че била съсобственик на 1/2 ид. част от процесния имот. Евентуално сочи, че квотите в съсобствеността между страните били различни, което аргументира. Иска прекратяване на производството, евентуално отхвърляне на исковете и искането за привременни мерки.

Подадена е насрещна искова молба от Е. С. М. срещу Ж. А. Х., като се твърди настъпването частична трансформация на лично имущество по отношение на Апартамент, находящ се в гр. С, ж. к. „Н 1“, бл. •••, ВХ, ЕТ., АП., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1386.2668.1.16 по кадастралната карта и кадстралните регистри, одобрени със Заповед № ••••/••••• г., с площ от 4, 880 % кв. м., ведно с прилежащото избено помещение № ••6, както и 4, 880 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседи на самостоятелния обект, обекти с идентификатори 68134.1386.2668.1.17, 68134.1386.2668.1.13, 68134.1386.2668.1.19. Излага съображения в хронологичен ред, че е притежавал средства представляващи лично имущество, което бил вложил при закупуването на процесния недвижим имот, поради което била налице хипотеза на частична трансформация на лично имущество, поради което притежавал по-голям дял в съсобствеността на процесния недвижим имот, като с оглед цена на придобиване на имота развива съображения по отношение на размера на квотите. Отделно от това излага съображения, че се касаело за хипотеза за обезщетяване на имот лично имущество съобразно правилата на ЗТСУ. Поддържа, че случая се касае за имот придобит за нуждите на семейство, за което основно ищеца осигурявал необходимите средства за плащане на имота, както и за останалите нужди на семейството. Иска да бъде установено право на собственост при наличието на частична трансформация по отношение на процесния недвижим имот.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор по насрещната исковата молба, като се сочи, че същата била процесуално недопустима, тъй като била подадена извън срока по чл. 211 ГПК. Твърди, че насрещната искова молба била неоснователна, тъй като процесния недвижим имот бил придобит по време на брака и бил изплатен с общи средства на двамата съпрузи. Поддържа, че от представените по делото доказателства се установявало, че вкл. по отношение приложението на ЗТСУ ищеца не бил освободен от заплащането на парични средства за придобиването на имота, като последният бил придобит по време на брака. Навежда доводи, че нямало данни за наличието на други претенции между страните, поради което в случая следвало да се приеме, че имота е бил придобит при равни квоти в съсобствеността. Излага съображения, че с оглед съдебната практика и споразумението по бракоразводното дело между страните се установявало именно, че след прекратяването на брака същите са съсобственици досежно процесния имот при равни квоти. Твърди, че в случая не била налице хипотеза на трансформация на лично имущество, което обосновава подробно, вкл. с оглед нормите на ЗТСУ. Иска отхвърляне на иска.

С Разпореждане от 19.06.2024 г., съдът на основание чл. 130 ГПК е върнал насрещната искова молба в частта по предявения иск за пълна трансформация от Е. С. М. срещу Ж. А. Х. по отношение на процесния недвижим имот. Като с Определение от 24.09.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 9951/2024 г. по описа на СГС, ТО е оставена без уважение частната жалба срещу прекратителното разпореждане. Определението е не е било обжалвано, поради което е влязло в сила на 16.10.2024 г. Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

I. От фактическа страна.

Представен е Нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятие по ЗТСУ № ••04, том IV, нот. дело № 704/1986 г., с който Е. С. М. е признат за собственик на Апартамент, находящ се в гр. С, ж. к. „Н 1“, бл. •••, ВХ, ЕТ., АП..

Приложена е Схема № ••••••/•••••• г., като се установява, че процесният имот, представлява Апартамент, находящ се в гр. С, ж. к. „Н 1“, бл. •••, ВХ, ЕТ., АП., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1386.2668.1.16 по кадастралната карта и кадстралните регистри, одобрени със Заповед № ••••/••••• г., с площ от 4, 880 % кв. м., ведно с прилежащото избено помещение № ••6, както и 4, 880 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседи на самостоятелния обект, обекти с идентификатори 68134.1386.2668.1.17, 68134.1386.2668.1.13, 68134.1386.2668.1.19.

От Решение № 20145215/23.06.2021 г., постановено по гр. д. № 24334/2021 г. по описа на СРС, 86-ти състав се установява, че е прекратен брака, сключен на 27.06.1982 г. между Ж. А. М.а и Е. С. М. – по взаимно съгласие, като между страните е утвърдено споразумение, в което е посочено, че след развода съпругата ще носи предбрачното си име – Х., като семейното жилище - Апартамент, находящ се в гр. С, ж. к. „Н 1“, бл. •••, ВХ, ЕТ., АП., остава в обикновена съсобственост между страните и се ползва от съпруга Е. С. М.. В правната доктрина по безспорен начин е изведено схващането, че силата на пресъдено нещо е форма на въздействие на гражданският процес, като защита-санкция (каквото по вид е и заповедното производство – форма на граждански процес) върху материалното право, която цели да превърне правния спор в „правен мир“ между страните, като същите бъда обвързани от властнически държавен правораздавателен акт, с които се установява правното положение между спорещите. Тоест от гледна точка на установителното действие на СПН, същата има правоустановително и правоотричащо действие, а с оглед на това вменява и задължения на страните да се съобразява със съдебно установеното, т.е. налице е регулативен ефект на СПН. С оглед постигането на посечените ефекти, безспорно СПН има и ефекта, че спора между страните става непререшаем (арг. чл. 298 ГПК и чл. 299 ГПК), т.е. влезлият в сила акт формиращ СПН изчерпва окончателно правният спор и основанията на който последният се основава – т. нар. преклудиращо действие. Като по отношение на действието на съдебното решение има действие erga omnes – арг. чл. 298, ал. 3 ГПК.

Представена е неоспорена е молба относно вписването на законната ипотека от Държавна спестовна каса от 1983 г. по отношение на имот на Апартамент, находящ се в гр. С, ж. к. „Н 1“, бл. •••, ВХ, ЕТ., АП. с оглед отпуснат кредит от 12000, 00 лева.

Приложена е Спестовна книжка № •••••••• на Ж. А. Х. от Държавна спестовна каса от която се установява, че към 1980-1981 г. е налице паричен влог по отношение на влогодателя.

От Договор за наем на имот и приемо-предавателен протокол, както и Анекс към договора от 29.06.2023 г. се установява, че от 29.06.2021 г. ищцата е наела и е предадено ползването на имот – Апартамент № 8, находящ се в гр. С, ж.к. „Н 2“, ул. „П.П.Н.“ № ••, ет. 3.

Представена е Трудова книжка № № • на Ж. А. Х., като се изяснява, че след 01.11.1980 г. ищцата е полагала труд по трудово правоотношение.

Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за факти и обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Като такъв вид документ тя има доказателствено значение по смисъла на чл. 179 ГПК за фактите отразени в нея – арг. чл. 347 КТ. Тоест, като официален удостоверителен документ трудовата книжка се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което и съдът е длъжен, при липса на обратно доказване (което по правило е пълно и главно), да приеме отразените обстоятелства в документа за осъществили се в обективната действителност. Необходимо е да се посочи за пълнота, че в случая макар трудовата книжка да не е представена в цялост или в о. с. з. за констатация по реда на чл. 183 ГПК, то в случая същата при оценката на документа, съобразно чл. 178, ал. 1 ГПК, следва да се цени, доколкото не е налице изрично оспорване от ответника, както и от факта, че отразеното се подкрепя и от останалите доказателства по делото.

Представена е Нотариална покана рег. № 8563, том 4, № ••79 по описа на нот. СТ.Т., като се установява, че ищцата е поканила ответника да уредят отношенията си чрез доброволна делба, както и същият да й заплаща обезщетение за ползване на процесния недвижим имот, като нотариусът е удостоверил, че е връчил лично на ответника нотариалната покана на 11.09.2023 г. Приложена е Заповед № •••••••••/•••••• г., като се изяснява, че на Е. С. М. е определено обезщетение по силата на влязла в сила Заповед № ••••••••/•••••• г. с недвижим имот, представляващ Апартамент, находящ се в гр. С, ж. к. „Н 1“, бл. •••, ВХ, ЕТ., АП., като имота е на стойност от 19503 лева (деноминирани лева), а Е. С. М. не е освободен от заплащането на дължимата сума за имота.

По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на св. ЦВ М.а и св. В.Г.. От казаното от св. М.а се установява, че същата е майка на ответника. Бащата на съпругът й имал къща, като след като починал тази къща трябвало да се даде на някой. Смята, че това е било през 1980 г. Свидетелства, че наследниците били решили да препишат имота на сина й, като били направили оценка на имота, а парите били дадени на наследниците. Установява, че след 1981 г. било взето решение за отчуждение на мястото, за да се направи бензиностанция, като била изплатена сума около 7000-8000 лева за мястото и взели апартамент със снахата. Това се случило когато вече били женени. Тези 8000 лева били от къщата, като след това те си взели апартамент. За останалата част от апартамента били теглили заем, което била чувала от сина й, като заема бил 16000-18000 лева, като били платили около 12000 лева със заем явно. Изяснява, че парите, които синът й бил взел от къщата явно не били достатъчни, за да погасят апартамента. Уточнява, че парите след това били плащани по време на брака, като докато бил станал готов апартамента страните били живеели при тях в къщата им където се оженили и се родило детето, а след това си взели апартамента и се преместили в него. Свидетелства, че отчуждаването на имота било станало поради необходимост да се изгради бензиностанция, като къщата трябвало да се разруши, а обезщетението било заплатено на сина й, който бил собственик. Преди година, около Нова година била разбрала, че страните са се развели, тъй като ответника не бил искал да натоварва близките с това. Сочи, че откакто са се разделили синът й ползвал жилището. Не знаела дали бравата е сменяна, но предполага, че не е, тъй като внуците имали ключове и ходели. Не знаела дали ищцата има ключ. Сметките за жилището се плащали от синът й. Свидетелства, че снаха й работела като сестра в Пета градска болница. А синът й работел на две-три места, като ходел да работи с мъжа на свидетеля, който бил монтьор и тенекеджия, като имали гараж в С, където и ответника ходел да работи. Смята, че е ходел да работи и на друго място. Синът й бил монтьор.

При разпита на св. Г се установява, че познавала ищцата от института от 1981-1982 г..

Били учели заедно и се познавали, като били работели заедно 20 г. в Пета градска болница. Смята, че синът на страните – С е бил роден, когато закупили апартамент и доколкото знаела родителите на Ж. били дали половината парични средства – 3000 лева от спестовна книжка и пари на ръка. Колкото били дали родилите на Е., толкова били дали и нейните родители. Свидетелства, че ищцата имала спестявания, като всички били вложени в апартамента, като последният бил празен и се наложило да го обзавеждат. Уточнява, че това знаела, тъй като един път се наложило да помогне и видяла, че апартамента е празен. Изяснява, че към настоящият момент не поддържала връзка с Ж.. Били близки, като били работели заедно, но в момента не знаела какво е състоянието на апартамента. Не била ходила скоро, защото тя не живеела там, тъй като от три години била на квартира. Сочи, че един път е ходила на гости по време на брака, като били правели ремонт и обновили апартамента. Свидетелства, че с ищцата се били виждали в работа и извън работа, но не си били ходили на гости, тъй като не били семейни приятели. Уточнява, че ищцата и била споделяла какво трябвало да внасят, докато били с децата им, тъй като и самият свидетел била в подобна ситуация. Знаела, че били изтеглили кредит, който изплащали заедно. Свидетелства, че били теглили и кредит през 1990 г., тъй като съпругът на ищцата не работел, а само тя работела, като в болницата й удържали от заплатата. Не знаела точно кога е теглен кредита, но предполага, че не са достигали пари за апартамента, като ищцата и споделяла, че й родителите й ще дадат, както и родителите на ответника. Изяснява, че целта на предоставените средства била подпомагане на младото семейство.

Настоящата съдебна инстанция приема показанията на св. М.а и св. Г за достоверни, тъй като, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски и правно логични, като не се доказа свидетелите са заинтересовани от изхода на правния спор, предмет на делото. Въпреки наличието на противоречия в някой детайли, това не може да доведе до извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на показанията. Нещо повече, логично е с оглед изминалия период от време свидетелите, да си спомня случая по-общо, допускай неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на човешката памет. Същественото е, че субективните им възприятия по отношение на правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се, включително свидетелят дава показания под страх от наказателна отговорност. Необходимо е да се изясни, че с оглед непосредственото формиране на субективните възприятия е нормално свидетелите да описват някои детайли по различен начин, според собствената си гледна точка. Това обстоятелство се обуславя от човешка перцепция, сугестия и контрасугестия, които са обусловени от обективни, но и от субективни фактори. В тази насока трябва да се отбележи, че фактът, че свидетелят М.а е в родствени отношения с ответника не може изначално да изключи възможността на последната да дава достоверни показания, а е само индиция за съда, при преценката на показанията да подходи със завишена доза критичност. В случая липсват дори индиции, че свидетелят е недобросъвестен, каквито липсват и за това същата да се намира във влошени отношения с ответниците, за да може да се направи извод за евентуално заинтересованост на свидетелят от изхода на правния спор. Нещо повече, правно и житейски логично е именно хора от най-близкото обкръжени на страните, които са били преки очевидци на обстоятелствата за които е допуснато събирането на гласни доказателствени средства да дават показания за тях –в този смисъл Решение № ••31 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № ••/2013 г., IV г. о., ГК, според което„съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Възможно е свидетелят да има съдебни дела със страната, в чиято вреда са показанията му и тези дела да са с идентичен предмет с това, по което дава показания. В тези случаи съобщеното от свидетеля може да се ползва като източник за установяването на факти, ако не противоречи на останалите доказателства по делото или доколкото противоречащите доказателства съдът е обявил за недостоверни.“. Необходимо е да се посочи, че и факта, че е нормално свидетелите да разказват твърдения на страните, които са възприели през години, но няма съмнение, че същите касая факти от обективната действителност, които очевидно са настъпили, но е нормално именно страните да посочват какво им се е случило, респ. как е придобит и заплатен имота.

Прието и неоспорено е заключението на СТЕ от което се установява, че средния пазарен наем на процесния недвижим имот е 913, 00 лева, като за периода от м.07.2021 г. до м.09.2023 г. общия размер на наема е 16759, 00 лева.

Съдът, като извърши преценка на заключението на СТЕ, съобразно правилото на чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като същото е и извършено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния или е недобросъвестен.

По отношение на останалите представени от страните писмени доказателствени средства, извън посочените, съдът намира, че същите са ирелевантни за настоящият спор, поради което не следва да ги коментира.

II. От правна страна.

1. По отношение претенцията за делба и искането за привременна мярка с правно основание чл. 344, ал. 2 ГПК.

СРС, 156-ти състав е сезиран с конститутивен иск с правно основание чл. 34 ЗС и искане за привеременна мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК.

За да се уважи искът за делба, като се допусне прекратяването на възникналата съсобственост, следва да са налице следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти): 1) ищецът да е носител на съответна идеална част от правото на собственост върху включения в делбената маса имот на твърдяното от него правно основание; 2) предметът на делбата да бъде годен обект на правото на собственост и 3) в производството по делба да участват като страни всички съсобственици, тъй като допускането и извършването на делбата без участието в процеса на всички съсобственици ще бъде нищожно – арг. чл. 75, ал. 2 ЗН, във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗС.

За да възникне притезателното право за заплащане на определена парична сума в полза на един от съделителите до окончателното извършване на делбата, следва в обективната действителността да са възникнали следните юридически факти (материални предпоставки): 1) вещта да е съсобствена, 2) вещта да не може да се ползва от двамата съсобственици едновременно и 3) тя да се ползва лично или чрез друго лице само от един от съсобствениците.

Съдът, като извърши преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235 ГПК и чл. 12 ГПК намира, че по отношение на претенцията за делбата са установени пълно и главни всички материални предпоставки.

Касае се за недвижим имот, който е придобит съвместно от страните по време на брака им, който с оглед бракоразводното решение е сключен на 27.06.1982 г. Следователно, безспорно се установява, че процесният недвижим имот е закупен от ищеца и ответника по време на брака, поради което при приложение правилото на чл. 13, ал. 1 СК’68 (отм., но действащ към момента на придобиването на имота), следва да се направи извод, че процесният недвижим имот бил е бил СИО. А след прекратяването на брака с развод, имотът е станал обикновена съсобственост, като съобразно правилото на чл. 30, ал. 2 ЗС частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното, съответно арг. от чл. 28 СК, във вр. § 4 ПЗРСК (с оглед момента на постановяването на решението за развод).

В случая, съдът цени и одобреното в рамките на брачния процес споразумение между страните, което не само има характер на договор, но и на признание за действителните им правни и фактически отношения, доколкото също има доброволен характер.. А съдебното признание на факти е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, което съобразено с останалите доказателства по делото води до изясняване на действително фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.

Следователно в случая е налице съсобственост между страните при равни квоти от по 1/2 ид. част, поради което между същите следва да бъде допуснато извършването на съдебна делба при посочените квоти по отношение на процесния имот.

На следващо място – по отношение искането за привременна мярка, съдът намира, че по делото безспорно е установено, че се касае за съсобствена вещ, която в случая няма данни и не са сочените доказателства, че може да се ползва едновременно и от двамата съделителите. Но както от свидетелските показания, така и от решението по бракоразводното дело се изяснява, че процесният апартамент е предоставен и се ползва изцяло лично от ответника. Следователно са налице материалните предпоставки за уважаването на искането за допускане на привременна мярка, поради което ответника следва да бъде осъден да заплаща на ищцата сумата от 300, 00 лева месечно от влизане в сила на решението по допускането на делбата до окончателното й извършване.

За пълнота трябва да се спомене, че въпросът за ползването в случая при привременната мярка касае или плащането на обезщетение или възможността за допускане на привременната мярка чрез разпределение на ползването, което в случая е неудобно с оглед отношенията между страните, а и очевидно би пренебрегнало бракоразводното производство, както и постигнатото от страните споразумение.

Въпреки установеният по-голям размер на наема от заключението на СТЕ, което съдът е кредитирал, разделен на действителната квота в съсобствеността, която притежава ищцата, то съдът е обвързан от заявения размер на привременната мярка.

Диспозитивното начало е основен принцип в българският граждански процес (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК). Съгласно правилото на чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. А в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК е предвидено, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Следвайки логиката на законодателя, правната логика и филоС на действащия ГПК за точно отграничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало, правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдени факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение. Процесуалният закон ограничава правомощията на съда при произнасяне по съществото на един правен спор и очертава рамките, в които е допустимо съдът да се произнесе само до заявения иск. Всеки иск, предявен пред съда се характеризира с обстоятелствена част и петитум съобразно търсената по делото правна защита в рамките на които и при отчитане на безспорните и спорните между страните обстоятелства и заявени възражения е и дължимото от съда произнасяне – така Решение № ••9 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о., ГК; Решение № 229 от 20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № ••465/2010 г., II г. о., ГК; Решение № 25 от 23.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2299/2018 г., II г. о., ГК; Решение № 26 от 15.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2559/2021 г., III г. о., ГК.

Тоест, дори по привременната мярка, която принципно не формира СПН и може да бъде изменена в рамките на делбеното производство (арг. чл. 344, ал. 3, изр. 1 ГПК), то съдът не може да се произнесе в по-голям размер от заявеното от страната искане.

I I. По отношение на насрещния иск за частична трансформация на лично имущество.

СРС, 156-ти състав е сезиран с последващо обективно съединен положителен установителен иск, при условията на чл. 342 ГПК, във вр. чл. 211 ГПК, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 21 СК’85 (отм.), във вр. чл. 20 СК’85 (отм.).

За да е налице трансформация, следва да са налице следните материални предпоставки: 1) процесният апартамент да е придобит по време на брака; 2) цената на имота да е заплатена изцяло или отчасти със собствени средства на ищеца по насрещния иск, т. е. да е налице пълна или частична трансформация по смисъла на чл. 21 СК’85 (отм.), във вр. чл. 20 СК’85 (отм.), като при установяване произхода за наличието на лични средства или трансформация на лично имущество, да установи, че 3) средствата са заплатени именно за придобиването на процесния имот.

В случая няма съмнение, че процесният имот е придобит по времена на брака между ищцата и ответника, което се установява по претенцията за делба на последния, както и от представените по делото писмени доказателствени средства, който настоящият съдебен състав кредитира изцяло. Тоест в случая първа материална предпоставка е безспорно установена.

Според постановките на Тълкувателно решение № 2 от 20.01.2025 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2022 г., ОСГК „Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на Семейния кодекс от 2009 г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг при приложим за имуществените отношения между съпрузите режим по чл. 18, ал. 1, т. 1 СК, счита се, че имотът е съпружеска имуществена общност, освен ако бъде установено, че е лично имущество. При спор за собствеността съпругът-титуляр на влога носи тежестта на доказване относно фактите, установяващи придобиване чрез трансформация на лично имущество по чл. 22, ал. 1 СК или фактите, оборващи презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК.“.

В нормата на чл. 28 СК е предвидено, че при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни, като в случая съдът отчита, че бракът е прекратен при действие на действащия СК, което се установява от Решение № 20145215/23.06.2021 г., постановено по гр. д. № 24334/2021 г. по описа на СРС, 86-ти състав.

Следователно, с оглед твърденията на страните и направените оспорвания, съдът намира, че правният спор се концентрира върху обстоятелството дали е налице частична трансформация, съответно липса на принос у ищцата при придобиването на процесният недвижим имот. Тоест основният спорен въпрос между страните се явява обстоятелство, дали процесният апартамент, придобит по време на брака е отчасти със собствени средства на ответника, т. е. дали е налице частична трансформация. В случая съдът отчита и задължителната практика, според която след като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 или чл. 101, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), съответно чл. 49, ал. 4 или чл. 51, ал. 1 СК от 2009 г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. по чл. 21 ал. 2 СК от 1985 г. (отм.), съответно чл. 23, ал. 2 СК от 2009 г. – така Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГК.

По делото не са сочени, респ. не са събрани други доказателства от които да се направи извод, че цената на имота е заплатена със средства, за които е било налице трансформация на лично имущество. Когато в имуществените отношения между съпрузите е приложим законовия режим на съпружеска имуществена общност, придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването, като преценката се извършва съобразно нормативната уредба на съпружеската имущества общност към момента на плащането. В случаите, които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 1985 г. (отм.), по който съгласно чл. 19, ал. 1 СК (отм.) паричните влогове се включват в обхвата на съпружеската имуществена общност, за да се обори презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК (отм.) е необходимо да се установи произходът на средствата по влога и да се докаже техния личен характер. Пълното и главно доказване на трансформацията изисква да се ангажират доказателства за това, че именно с лични парични средства е заплатен процесният имот. Тъй като ответника носи доказателствената тежест да установи тези обстоятелства, то с оглед неблагоприятните й последици, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Нещо повече, ангажираните от ответника писмени доказателствени средства, както и гласните доказателствени средства се индицира извод, че процения имот е заплатен от двамата съпрузи, като ищецът по насрещния иск не е бил освободен от заплащането на цена, а липсват доказателства, че полученото обезщетение от ищеца по насрещния иск за отчуждаването на имота е заплатено по отношение на придобиването на процесния имот. Казаното от св. М.а касае обстоятелства, които тя знае от сина си без това да установява пълно и главно, че към момента на придобиването на имота, сумата от 7000-8000 лева е била заплатена от Е. М. за придобиването на процесния имот, дори да се приеме, че действително тази сума е била получена с оглед отчуждаването на предходен имот. В тази насока трябва да се отбележи, че дали единият съпруг е получавал по-голямо възнаграждение, работил е на няколко места или е получил парични средства от трети лица е без значение, доколкото съвместният принос представлява и работа в домакинството, тоест лицето което иска да го установи следва пълно и главно да докаже, че другият съпруг не е допринесъл с нищо – в икономически, съответно в брачено-социален аспект. Отделно от това трябва да се спомене, че при насрещното доказване ответника по насрещния иск индицира, че родителите на съпрузите са предоставили суми също така, а и самата ответница индицира, че е разполагала с парични средства. Следователно, установената в чл. 19, ал. 3 СК (отм.), респ. § 4 ПЗРСК, във вр. чл. 21, ал. 3 СК презумпция за съвместен принос не бе оборена в настоящото съдебно производство, поради което съдът приема, че правото на собственост върху апартамента е придобито изцяло от съпрузите по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност. В този смисъл, трябва да бъде изяснено, че при предявен иск, респ. възражение в рамките на делбата по чл. 23, ал. 2 СК (какъвто е настоящият случай), основният спор между страните е за произхода на средствата, вложени при придобиване правото на собственост върху имота. При разрешаването на този спор и с оглед въведените от страните твърдения, съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства, съдържащи данни за произхода на вложените при придобиване правото на собственост средства, в тяхната съвкупност. Ако тези доказателства съдържат данни, че към момента на осъществяване на конкретния придобивен способ единият съпруг е притежавал лични средства, от съществено значение е обстоятелството за каква част от тях е установено, че са вложени при придобиване на собствеността, като този извод не може да се основава на предположение, тъй като целта на производството е установената в чл. 21, ал. 1 СК презумпция да бъде оборена. При преценката дали имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност или като лично имущество, следва винаги да се обсъдят всички обстоятелства по делото. Изводът за наличие или липса на преобразуване на лично имущество може да бъде направен само след пълно изследване произхода на вложените парични средства – така Решение № 62 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № ••840/2017 г., I г. о., ГК; Решение № 218 от 1.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № ••872/2016 г., I г. о., ГК; Решение № 347 от 15.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № ••071/2011 г., IV г. о., ГК. В случая, както беше изяснено, липсват доказателства в тази насока в хипотезата, че дори получени паричните средства за обезщетение поради отчуждение на друг имот изискват пълно и главно доказване, че именно тези парични средства са вложени в придобиването на имота.

Следователно иска за трансформация на лично имущество е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен в цялост.

За пълнота, съдът намира, че трябва да отбележи, че отчуждаването на имот и придобиването на друг такъв, за който се установява, че следва да се заплаща, въпреки, че е предоставен като обезщетение не води ab initio и per se, че е налице трансформация на лично имущество – както пълна, така и частична.

Съгласно правилото на чл. 13, ал. 1 СК (отм.’68) недвижимите и движимите вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и служат за задоволяване нуждите на семейството.

С чл. 13, ал. 1 от СК от 1968 г. (отм.) е въведен институтът на съпружеската имуществена общност. Тя обхваща вещите и правата върху вещи, придобити по време на брака. Прието е, че те принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Кодексът не изключва от общността онези вещи или права върху вещи, придобити по време на брака изцяло или отчасти с лично имущество на единия от съпрузите. Така наречената „пълна трансформация“ обаче е приета за допустима с т. 3 на ППВС № 5/1972 г. От общността са изключени онези вещи и права върху вещи, които са придобити със средства, получени срещу вещи, индивидуална собственост на единия съпруг, които той е притежавал преди брака, или е получил след сключването му по наследство или по дарение. Действително, с това ППВС е разгледана една изключителна хипотеза на трансформация на вещи във вещи, при която се изключва съпружеската имуществена общност. Със същото основание обаче няма да е налице общност и в случая на трансформация на пари във вещ – когато по време на брака е закупена вещ изцяло с пари на единия съпруг, набрани преди брака или получени от него по време на брака по дарение или наследство. И в двата случая произходът на парите, с които е закупена вещта, е еднакъв – те са извънсемейни средства. Ето защо следва да се приеме, че и тази хипотеза на трансформация на паричен влог във вещ се включва в разрешението, дадено с т. 3 на ППВС № 5/1972 г. – вж. Решение № 680 от 2.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 784/2009 г., I г. о., ГК. Посоченото разбиране обаче преодоляно разбиране с посоченото Тълкувателно решение № 2 от 20.01.2025 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2022 г., ОСГК и Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГК. Следователно, самото отчуждително действие от държавата, респ. общината не води до извод, че е изключен съвместният принос на другия съпруг, а инцидира само възможността при спор да се въведе подобно твърдение, което обаче, както вече е посочено изисква пълно и главно доказване (арг. чл. 154 ГПК).

Семейният кодекс от 1968 г. предвижда двоен режим в имуществените отношения между съпрузите, включително при заварените бракове (чл. 103 СК от 1968 г.). Правилото на чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. въвежда в обективното ни право императивния режим на съпружеската имуществена общност върху вещите и правата върху вещите, придобити през време на брака, независимо от това на чие име. Новелата на чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. регламентира имуществена разделност върху вещите и правата върху вещите, придобити от съпруга преди брака и за тези вещи и права, които през време на брака той е придобил по наследство, дарение или по реда на чл. 389а - 389д от Гражданския процесуален кодекс (отм.

– 1952 г). Те са индивидуална (лична) собственост на съпруга. За разлика от СК от 1985 г. и от сега действащия СК от 2009 г., СК от 1968 г. не регламнтира последиците от трансформацията на личното имущество на съпруга. С ППВС № 5/31.10.1972 г. е прието, че СК от 1968 г. е непълен и ВС извършва нормативно тълкуване в упражнение на своята компетентност, предвидена в чл. 59 ЗУС (отм.). Запълвайки празнотата в тази група обществени отношения, т. 3 ППВС № 5/31.10.1972 г. е възприет принципа на пълна трансформация като изключение от съпружеската имуществена общност: лична (индивидуална) собственост на съпруга е и новопридобитото имущество, когато средствата за това са вложени от лично имущество. Зачитайки изходната тълкувателна позиция – изключване на императивния режим на общността и за тези имущества, за придобиването на които другия съпруг няма никакво участие - в тълкувателното постановление Върховният съд предвижда и две хипотези на частична трансформация на лично имущество: 1) когато съпругът при делба на личен имот получи имота с доплащане и 2) когато срещу отчужден личен имот на единия съпруг му се определи като обезщетение друг имот с доплащане. Тогава в общността влиза само идеалната част от имота, която не се покрива от цената на личния имот на съпруга. Случая обаче е по-особен, факт е наличието на отчуждаване, но няма доказателства, че получената сума е заплатена от ищеца по насрещния иск, съответно в какъв размер. Като в случая са налице доказателства в противна насока – че е определена цена на придобиването на имота, а ищеца по насрещния иск не е освободен изцяло или частично от плащането на цената, а следва да я заплати в цялост, което очевидно се е случили и то при наличието на граждански брак, като парични средства и личен принос за това има и бившата му съпруга. Тоест, същата изцяло е участвала в придобиването на имота, поради което постановките на ППВС-то са неприложими за процесния случай от една страна. А от друга, както вече беше изяснено дори частична трансформацията следва да се установи пълно и главно, като самият ищец по насрещния иск е признал, че такава не е налице с оглед подписаното споразумение в бракоразводото производство. А принзнието на факти е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, което преценено съобразно останалите доказателства по делото води до изясняване на действителното фактически и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК. В този смисъл, тълкувателното решение на ВКС изследва самата процесуална допустимост на претенцията за трансформация, но не установява, което и не би могло да се случи (нито един български граждански процжес не познава т. нар. предоустановени доказателствени средства – т. е. такива с определена доказателствена стойност), но това не пречи всеки съд да изследва от материалноправна и доказателственоправна гледна точка подписаните споразумения в бракоразводния процес, което е посочено по-горе в настоящите мотиви. В горния смисъл за неоснователност на претенцията – вж. Решение № 549 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3218/2008 г., I г. о., ГК (по сходен случай).

На последно място, съдът намира, че трябва да се посочи, че приносът е изначално изключен, когато имота в отчуждителната процедура се получава директно от съпруга, т.е. per argumentum а contrario, когато се плаща за придобиването му съвместният принос се предполага – вж. Решение № ••45 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № ••352/2013 г., I г. о., ГК. Тук е мястото да се спомене, че основния проблем в тезата на ищеца е, че заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.) в случая доказва правото на обезщетение, а не придобиването на самото обезщетение. Имотът би бил в хипотезата на трансформация, ако по силата на ЗТСУ (отм. каквито хипотези са били предвидени) предвижда не правото на обезщетение, а придобиването на имота, вкл. без плащане – така Решение № 26 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3124/2008 г., II г. о., ГК, като тук трябва да се спомене един детайл – от казаното от св. М.а се установява, че страните са изчакали апартамента да стане готов, т.е. към момента на обезщетението е имало годен обект на правото, за да изобщо да се приеме, че е могло да настъпи трансформация на личното имущество, в която насока са показанията и на другия свидетел – с оглед извършени ремонтни действия. Казано иначе, за да настъпи трансформацията на лично имущество трябва да е налице годен обект на вещно право. Същата не настъпва eo ipso – т. е. по силата на отчуждването и определянето на обезщетение.

На последно място трябва да се посочи, че след като кредитът (неправилно наричан „заем“) макар и взет от единия съпруг, то при липсата на спор за неговото предназначение – придобиването на процесния имот, то тогава е налице солидарност между двамата съпрузи и същите само дори на това основание допринасят за неговото изпълнение. Това не означава, че при същите факти или друга доказани обстоятелства между страните не може да се породи хипотеза на атипично облигационно отношение, което обаче не е предмет на първата фаза на делбения процес, поради което съдът не следва да го разглежда на настоящия етап на производство.

III. По отношение на разноските.

В правилото на чл. 355 ГПК е предвидено, че страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, включително разноските по чл. 78а, ал. 1. По присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 78 и 78а. При прилагането на чл. 78а, ал. 2 не се вземат предвид таксите, които се събират върху стойността на дяловете.

В случая е налице хипотеза на последващо обективно съединяване на искове, поради което съдът намира, че в първата фаза на делбата следва да се произнесе по дължимостта на съдебните разноски именно в тази част.

С оглед изхода на правния спор по насрещния иск с правна възможност да претендира деловодни разноски по същият разполага само ответника по насрещния иск, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъди сумата от 1550, 00 лева, представляващи деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Така мотивира, Софийският районен съд