Решение № 6793 от 11.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3826/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 22956 от 17.12.2024 г., постановено по гр. д. № 15118/2024 г. СРС, 58 - ми състав, е признал за незаконно и е отменил на основание чл.344 ал.1 т.1от КТ уволнението на М. Н. Г., извършено със Заповед № 67/13.02.2024г. за прекратяване на трудовото й правоотношение, М. Н. Г. е възстановена на основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ на заеманата преди уволнението длъжност „Главен юрисконсулт“ в „Медицински университет“ - гр. София, Ректорат; „Медицински университет“ - гр. София е осъден на основание чл.344 ал.1 т.3 от КТ във връзка с чл. 225 ал.1 от КТ да заплати на М. Н. Г. сумата от 34 061, 16 лева обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконно уволнение за периода 14.02.2024 г. - 14.07.2024г. ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 15.03.2024г. до окончателното плащане. Със същото решение са отхвърлени исковете на М. Н. Г. по чл.225 ал.1 от КТ за заплащане на сумата 1365лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 14.02.2024г. – 1.07.2024г.; за признаване уволнението, извършено със Заповед № 73 на Декана на факултет по обществено здраве „Проф.д-р Цекомир Воденичаров, дм“ за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „юрисконсулт“ на 0.50 длъжност, и за осъждане на ответника да й заплати сумата 9486лв. обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 14.02.2024г. – 14.08.2024г. ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 15.03.2024г. до окончателното изплащане. Със същото решение ответникът МУ- София е осъден да заплати на М. Н. Г. разноски в размер на 4184, 37лв., а по сметката на съда следващата се държавна такса и разноски в размер на 1825, 81лв. Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника Медицински университет-София в частта, с която са уважени исковете. Въззивникът излага доводи, че първоинстанционният съд е тълкувал превратно разпоредбата на чл.328 ал.2 от КТ и че изводът, че договор за управление може да се сключи само в стопанско предприятие или организация, а не и в държавен орган, противоречи на закона. Позовава се на изменението на ЗВО /ДВ бр.17/2020 г./, с което изрично е регламентирано, че с ректорите на висшите училища се сключва договор за управление. Посочва, че МУ-София е второстепенен разпоредител с бюджетни средства и притежава автономност и финансова самостоятелност по отношение на собствените приходи.Дейността на МУ-София не може да бъде сведена единствено до обучение на студенти, специализанти и докторанти, а включва и извършването на стопанска дейност, непосредствено свързана с дейността по чл.6 ал.1 от ЗВО и реализация на създадените от висшето училище научноизследователски резултати и други обекти на интелектуална собственост, отдава и под наем недвижими имоти, извършва информационни търсения, научни изследвания, прави капиталови разходи, свързани с базите за обучение на университетските болници, извън държавната поръчка привлича български и чуждестранни студенти платено обучение и събира такси за това. Въззивникът излага доводи, че с договора за управление са поставени стратегически цели и задачи за постигане на съответните целеви стойности, определени в политиката на развитие на МУ-София, утвърдена със заповед № РД-09-1399/01.07.2020г., неразделна част от договора, като ректорът следва да изпълнява утвърдената политика, ежегодно да предоставя отчет за изпълнение, възнаграждението му се определя въз основа на оценка на постигнатите резултати и изпълнение на политиката и му е предоставена възможност да сформира свой екип, респ. да упражни правата по чл.328, ал.2 от КТ. Излага твърдения, че ищцата е заемала длъжност, която е част от ръководството на предприятието по смисъла на пар.1, т.3 ДР на КТ и че прекратяването на договора е извършено в законоустановения срок. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Ответницата по въззивната жалба М. Н. Г. оспорва същата.Твърди, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Поддържа становище, че нормата на чл.328, ал.2 КТ е неприложима в случая, тъй като договорът за управление на висши училища няма характеристиката на договор за управление по смисъла на ТЗ и че не министърът избира и назначава ректорите във висшите училища. Твърди, че параметрите на договора и задачите, които ректорът постига, не могат да бъдат определени като стопански резултати, а стопанската дейност на университетите има допълнителен и спомагателен характер, същата е силно ограничена с подзаконов нормативен акт и може да бъде осъществявана единствено и само за реализиране на пазара на продукти на научноизследователската дейност на университета и патенти, създадени в рамките на научната работа. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Софийски градски съд намира въззивната жалба за допустима като подадена от надлежна страна в срок срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Като постановено от компетентен съд, обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. По съществото на спора, който в светлината на частичното обжалване следва да се реши от въззивният съд, се установи следното: Районният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 от КТ и чл.344 ал.1 т.3 от КТ вр. с чл.225 ал.1 от КТ, за признаване уволнението на ищцата за незаконно и неговата отмяна, за възстановяването й на преди заеманата длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа. Досежно останалите предявени искове, като необжалвано, решението е влязло в сила, поради което същите няма да бъдат коментирани от въззивния съд. Видно от събраните от първоинстанционният съд писмени доказателства е установено, че ищцата, сега въззиваема, е била в трудово правоотношение с ответника, сега въззивник, МУ- София от 2009г., като първоначално е заемала длъжността „юрисконсулт“, а с допълнително споразумение №290/1.11.2014г. е преназначена на длъжността „главен юрисконсулт“. На 13.12.2023г. е проведено Общо отчетно-изборно събрание на Медицински университет-София, на което е избран нов ректор на университета, проф.д-р Б.Л., дм. На 5.01.2024г. министърът на образованието и науката е сключил договор за управление на Медицинския университет с новия ректор, в който е предвидено задължението на ректора да отговаря за изпълнението на стратегическите цели и задачи от политиката за развитие на висшето училище, да осъществява комуникация с министъра по въпросите свързани с изпълнение на мандатната си програма и да представя на отчет пред министъра за изпълнение на договора, вкл. изпълнението на политиката за развитие на висшето училище, за финансовото състояние на висшето училище и за съществуващите проблеми и мерките за тяхното развитие. Със заповед № 67/13.02.2024г. на ректора на МУ, на основание чл.328 ал.2 от КТ, е прекратено трудовото правоотношение с ищцата М. Н. Г., на длъжност „главен юрисконсулт“, считано от 14.02.2024г., и е разпоредено да й се изплати обезщетение за неспазено предизвестие в размер на БТВ за един месец, както и да й се заплати обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Съгласно разпоредбата на чл.328 ал.2 от КТ, служителите от ръководството на предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 и поради сключването на договор за управление на предприятието. Уволнението може да бъде извършено след започване на изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9 месеца. В случая срокът за предизвестие по чл.326 ал.2 от КТ е 30 дни. Основният правен въпрос по делото е дали разпоредбата на чл.328 ал.2 от КТ е приложима при сключен договор за управление по см. на чл.10 ал.2 т.10 от Закона за висшето образование между министъра на образованието и науката и ректора на държавно висше училище при условията и по реда на ЗВО за срока на неговия мандат, и по-конкретно дали Медицинският университет в София следва да се счита за предприятие, и може ли неговият ректор, поради сключване на договор за управление, да уволни служителите от ръководството на предприятието. Вторият, второстепенен, въпрос е дали ищцата е била служител от ръководството на предприятието. По втория въпрос районният съд е приел, че ищцата не е заемала ръководна длъжност. Във въззивната жалба не са релевирани възражения във връзка с тези констатации на първоинстанционния съд, поради което въззивният съд няма да обследва този въпрос. Във въззивната жалба се релевират възражения във връзка с извода на районния съд, че сключеният договор за управление между министъра на образованието и науката и ректора на МУ не може да бъде дефиниран като договор за управление по см. на чл.328 ал.2 от КТ и съответно не е било налице основание за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата на това основание. За да отговори на поставените въпроси, въззивният съд съобрази както законодателството, така и постановената задължителна практика на ВКС. Въпреки, че досега ВКС не се произнесял по въпроса дали висшите учебни заведения са или не са предприятия, съществува постановена практика по сходни случаи, която съдържа отговор на поставените по делото спорни въпроси. В Решение № 273/ 02.12.2019 г. по гр. д. № 1067/ 2019 г. на Върховен касационен съд, IV г.о. е прието, че с договор за управление предприятието предава управлението на управител, който се задължава срещу възнаграждение да постигне на свой риск в договорен срок определен стопански резултат. За последното законът дава възможност на управителя да подбере и формира ръководен екип на предприятието, като освободи по своя преценка част от заварените служители на ръководството на основание чл. 328, ал. 2 КТ. Касае се за разпоредба, която предоставя голяма свобода за прекратяване на трудово правоотношение – без мотиви и само по лична преценка – поради което и тя следва да се тълкува стриктно, а не разширително. По-нататък в решението е изложено, че целта на основанието за прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 2 КТ е да улесни управителя за постигане на предвидените в бизнес плана стопански резултати, като му дава възможност да формира ръководния екип, с който да работи за постигането на тези цели. Съгласно чл.6 ал.1 от ЗВО, висшето училище е юридическо лице с предмет на дейност: подготовка на специалисти, способни да развиват и прилагат научни знания в различните области на човешката дейност; повишаване квалификацията на специалисти; и развитие на науката, културата и иновационната дейност. В ал.2 на с.т. се приема, че висшето училище може да развива научно-производствена, художествено-творческа, спортна и здравна дейност в съответствие със спецификата си, както и стопанска дейност, свързана с основната дейност на висшето училище по ал. 1 и реализацията на създаваните от него научноизследователски резултати и други обекти на интелектуална собственост. Съгласно ал.4, висшето училище осигурява качеството на образованието и научните изследвания чрез вътрешна система за оценяване и поддържане на качеството на обучението и на академичния състав, която включва и проучване на студентското мнение най-малко веднъж за учебна година. В чл.17 ал.2 от ЗВО е конкретизирано, че Университетът е висше училище, което обучава по широк кръг специалности от професионални направления в поне три от четирите основни области на науката - хуманитарни, природни, обществени и технически; разполага с академичен състав на основен трудов договор, който по всяка специалност води не по-малко от половината от аудиторните и практическите занятия, като хабилитираните лица в него провеждат за всяка специалност не по-малко от 70 на сто от лекционните курсове; разполага с материална база, която осигурява и практическото обучение в съответствие с държавните изисквания; обучава в степените "бакалавър", "магистър" и "доктор" в съответните основни области на науката; има научен и художествено-творчески потенциал и с дейността си развива основни области на науката и културата; осигурява на академичния състав, на студентите и на докторантите условия за отпечатване на научни трудове, учебници, монографии, както и за реализация на присъщи творчески изяви; притежава библиотека и други средства за информационно обслужване на обучението и научните изследвания; поддържа международни контакти при обучението и творческата си дейност; разполага с университетски информационен център за административно обслужване на студентите и докторантите; има система за защита на интелектуалната собственост, която включва правилник и структура за реализация на резултатите от научните изследвания и на други обекти на интелектуалната собственост, както и за обучение по защита на интелектуалната собственост. Съгласно чл.29 ал.1 от ЗВО, Общото събрание на висшето училище избира с тайно гласуване ректор и – за държавните висши училища, предлага на министъра на образованието и науката сключването на договор по чл. 10, ал. 2, т. 10 / т.4 /; обсъжда и приема годишния доклад на ректора за състоянието на висшето училище, както и заключителния отчет в края на мандата за периода на управление /т.6/; а съгласно ал.2, Председателят на общото събрание представлява висшето училище по трудовото правоотношение за заеманата от ректора академична длъжност. Съгласно чл.31 ал.1 от ЗВО, за ректор се избира хабилитирано лице, което работи на основен трудов договор във висшето училище. С избрания ректор на държавно висше училище се сключва договор за управление по чл. 10, ал. 2, т. 10. Съгласно чл.31ал.2 от ЗВО, договорът за управление съдържа: задълженията на страните за изпълнението на политиката за развитие на висшето училище; конкретни механизми и показатели за изпълнение на политиката за развитие на висшето училище; задължението на страните да осъществяват текуща комуникация по всички въпроси, свързани с изпълнението на приетата мандатна програма на ректора, в цялост и поотделно за всяка година, както и относно съответствието й с политиката за развитие на висшето училище; задължението на ректора да отчита пред министъра на образованието и науката резултатите от изпълнението на политиката за развитие на висшето училище, за финансовото състояние на висшето училище и за съществуващите проблеми и мерките за тяхното решаване. Следователно, след избора на хабилитираното лице за ректор, основното му трудово правоотношение с университета се запазва, като договорът за управление по чл.10 ал.2 т.10 от ЗВО го обвързва с изпълнението на политиката за развитие на университета. Политиката за развитие на Медицински университет-София, към който договорът за управление от 5.01.2024г., представен по делото препраща, е утвърдена със Заповед на министъра на образованието и науката, № РД09-1399/01.07.2020 г. В нея са заложени шест цели, като само в цел 4 е възложено постигането на конкретни финансови задачи по привличане на средства в университета – 4.1.Активна проектна дейност - Участие в проекти по програми Хоризонт 2020 и Хоризонт Европа / от 650 000 лв. на 900 000 лв./; Други действащи научни проекти по европейски програми с международни партньори /от 900 000лв. на 1 000 000лв./; Участие във вътрешноуниверситетски научни проекти, финансирани от бюджетната субсидия на Медицинския университет – София /от 605 000 на 700 000 лв./; Участие в национални научни проекти и програми, финансирани от Фонд Научни Изследвания, Министерството на образованието и науката и оперативни програми /от 3 900 000 лв. на 4 000 000 лв./; т. 4.4. – Генериране на приходи от научна дейност, предвижда увеличаване на приходите от научна дейност от 120 000 лв. на 150 000 лв. Възнаграждението на ректора по договора за управление е уредено в Наредба №23/27.08.2020г. за начина за определяне размера на възнагражденията на ректорите на държавните висши училища по договорите за управление, сключени с министъра на образованието и науката. Съгласно чл.3 ал.1 от Наредбата, възнаграждението на ректора по договора му за управление се състои от основно месечно възнаграждение и допълнително възнаграждение, като съгласно чл.4, размерът на основното възнаграждение се определя в зависимост от средното основно месечно възнаграждение за академичната длъжност „асистент“ в съответното висше училище, а размерът на допълнителното възнаграждение се определя в зависимост от степента на изпълнение на заложените в договора за управление цели, задачи и целеви стойности за предходната година. Видно от изложеното, възлагането на конкретни цели за постигане на финансови резултати с договора за управление, и обвързването на част от възнаграждението на ректора с изпълнението на тези заложени цели, не приравнява договора за управление по чл.10 ал.1 т.2 от ЗВО в договор за управление на предприятие по см. на чл.328 ал.2 от КТ. Или, управлението на университет не е еквивалентно на управлението на предприятие. Въпреки че длъжностното разписание на персонала на МУ, приложен по делото пред СРС /л-116 и сл./ наподобява на структурата на предприятие, мисията, целите, ценностите, правната форма, управлението и отчетността на университета го различават от предприятие. Университетът е създаден по силата на закона, неговият статут и финансиране е уреден в Конституцията – ползва се с академична автономия, финансира се от държавата, за да подпомага способни студенти, да създава условия за професионално обучение и преквалификация, като държавата упражнява контрол върху него /чл.53 ал.4 и ал.6/. Дейността на университета е насочена в обществен интерес към предоставяне на висше образование на членове от обществото, към социално развитие, към изследователска дейност. При осъществяването им водещи са академичните ценности, отчетността, споделени управленски функции между различни органи, което прави управлението на висшето училище по-демократично /Общо събрание, Академичен съвет, Ректор, Декани, Съвет на настоятели, студенти и т.н./, а не чисто финансовите резултати. Допълнителната стопанска дейност, генерирането на средства от студентски такси, участие в проекти, публикации, и др., не превръща университета в предприятие. Университетът се финансира частично от държавата, освободен е от заплащане на данъци върху приходите си /напр. таксите на студентите/, освен ако приходите не са от чисто стопанска дейност /като от отдаване под наем на имот или от публикации напр./. За разлика, дейността на предприятието, обикновено регистрирано по ТЗ и със структура - уредена в ТЗ, е насочена към задоволяване интересите на своите собственици, при осъществяване на дейността му се прилагат правилата на свободната стопанска инициатива /чл.19 от Конституцията/, работи в частен интерес, и целта му е да генерира печалба, която подлежи на данъчно облагане, и която се разпределя между собствениците. Тъй като бюджетът на висшите училища се формира и от таксите, заплащани от студентите, често университети ползват бизнес практики, за да привличат повече студенти. Това обаче не превръща студентите в клиенти, в потребители на бизнес услуги. Образованието не може да се счита за бизнес услуга. То е основно право, признато и в Конституцията. В свое решение досежно приложението на чл.328 ал.2 от КТ по отношение на работодател, който не осъществява стопанска дейност, в частност БНР, ВКС е посочил, че разпоредбата на чл.328 ал.2 от КТ е неприложима за органи на изпълнителната власт, за организации с държавни функции, с нестопанска цел, за централна или местна администрация, за учреждения за социално-културни дейности, за учебни заведения. В същото решение е посочено, че „Смисълът, вложен в понятието „договор за управление“, е изяснен от практиката, а и в доктрината и е ясно, че не е достатъчно договорът да е наименован като такъв за управление. Възлагането и преследването на бизнес целта е същностното съдържание на договора. Предвижданията на длъжностната характеристика на заеманата длъжност не могат да заместят тези същностни елементи от договора, нито самата длъжност като такава може да определи, че сключеният договор е за управление. Бизнес задачата предполага определяне на конкретни икономически показатели, които управляващият следва да постигне относно производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а не формално посочване, че такава е налице и за осъществяването й е сключен договорът“. Аналогично разбиране е изразил ВКС и в Определение № 3276 от 26.06.2024 г. по гр.д. № 4042/ 2023 г., IV г.о.: „разпоредбата на чл. 328 ал.2 КТ е неприложима за органи на изпълнителната власт, за организации с държавни функции, с нестопанска цел, за централна или местна администрация, за учреждения за социалнокултурни дейности, за учебни заведения и конкретно за Българското национално радио, което не може да се определи като предприятие, за което е приложима хипотезата на чл. 328, ал. 2 КТ“. В този смисъл е и Определение № 25/ 21.01.2020г. по гр. д. № 3074/ 2019г. на Върховен касационен съд, IV г.о. По-нататък, в Решение № 225/ 23.10.2018 г. по гр. д. № 1671/ 2018 г. на ВКС, IV г.о. се посочва, че „Общото тълкуване на двете разпоредби – пар. 1, т. 2 КТ и чл. 328, ал. 2 КТ налага да се приеме, че “предприятие”, което сключва договор за управление с управител, е само този търговец или стопанско предприятие, което има за основна своя задача постигането на конкретни стопански резултати, бизнес задачи с конкретни икономически показатели, конкретна производителност, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, и именно поради това се предава управлението на управител, който се задължава срещу възнаграждение да постигне на свой риск в уговорен срок конкретен стопански резултат“. Изложеното подкрепя разбирането на въззивния съд, че разпоредбата на чл.328 ал.2 от КТ не е приложима по отношение на висши учебни заведения, респ. ректорът на МУ-София не е могъл да уволни въззивницата на това основание. Издадената от него заповед за уволнение на основание чл.328 ал.2 от КТ е незаконосъобразна и правилно е отменена от първоинстанционния съд с всички последици от това – въззивницата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност и е платено съответното дължимо обезщетение за времето, през което е останала без работа. По тези последици въззиваемият няма конкретни оплаквания във въззивната жалба, поради което съдът няма да ги обсъжда. Решението на СРС, в обжалваната част, като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди. С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, на въззивницата се следват направените от нея разноски пред този съд. М. Г. претендира разноски в размер на 5451лв. съобразно представен списък по чл.80 от ГПК. Разноските са платени за адвокатски хонорар и уточнени в списъка както следва: за иска по чл.344 ал.1 т.1 – 1077лв., за иска по чл.344 ал.1 т.2 от КТ-1000лв. и за иска по чл.344 ал.1 т.3 от КТ – 3374лв. Въвзиваемата страна, МУ-София прави възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на размера на претендираните разноски. С оглед направеното възражение, и като съобрази фактическата и правна сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика /така Определение № 2771 от 3.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 2140/2024 г., I т. о., ТК и цитираната в него друга съдебна практика/, намира възражението за основателно. Наведените във въззивната жалба доводи, които изискват отговор и аргументация, касаят иска по чл.344 ал.1 т.1 от ГПК. Въззиваемият не е възразявал по изчисляване размера на обезщетението по чл.344 ал.1 т.3 от КТ. Отделно, за защитата по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 от КТ се дължи едно общо възнаграждение – в този см. е и константната съдебна практика, както и уредбата на Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, която няма задължителен за съда характер, но навежда критериите за определяне на адвокатското възнаграждение. Съобразявайки изложеното, въззивният съд намира, че на въззивницата се следват разноските за защита по иска за признаване уволнението й за незаконно и за неговата отмяна в размер на 1077лв. Останалите разноски, въпреки че са реално направени от нея, не са били необходими за ефективната й защита, поради което не следва да се присъждат в тежест на въззивника. Воден от горното, Софийски градски съд,