Решение № 4565 от 29.11.2024 г. на Административен съд - Пазарджик по дело № 1038/2024 г.
Административен съд - Пазарджик29.11.2024 г.докладчик Мария Хубчева
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2697 от 10.07.2024 год. постановено по административно дело № 1168 от 2023 год. по описа на Административен съд – Пазарджик. Решението е окончателно.
Мотиви
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Образувано е по касационна жалба на С. А. Я., [ЕГН], понастоящем в Затвора – Пазарджик против Решение № 2697 от 10.07.2024 год. постановено по административно дело № 1168 от 2023 год. по описа на Административен съд гр. Пазарджик, с което е отхвърлен иска му против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за заплащане на сумата от 2000, 00 лева за претърпени неимуществени вреди за периода 03.10.2023 год. – 01.12.2023 год., причинени от незаконосъобразни действия на администрацията на Затвора – Пазарджик, изразяващи се в нанасяне на обида на служители от тази администрация и законна лихва върху главницата, считано от 01.12.2023 год. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на оспорения първоинстанционен съдебен акт – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени процесното решение. Претендира присъждане на сторените по делото съдебни разноски. В срока за касационно обжалване на първоинстанционното решение е постъпила и касационна жалба от пълномощника на ищеца – адв. В. И., в която са изложени съображения за отмяна на поставения съдебен акт. Твърди се, че в решението си първоинстанционния съд е изложил лаконични мотиви досежно спора и не е извършил анализ на показанията на свидетелите, които не са служители на затвора. В съдебно заседание касационният жалбоподател, редовно призован, се явява лично и се представлява от адвокат И.. Поддържа касационната жалба и оплакванията, изложени в нея. Моли за отмяна на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски на основание чл. 38 от Закон за адвокатурата. Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника си юрисконсулт Русчев, оспорва касационната жалба с доводи за нейната неоснователност. Моли за отхвърлянето й. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представя писмени бележки. Представителят на Окръжна прокуратура – Пазарджик изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Административен съд – Пазарджик, в настоящия касационен състав, след като обсъди събраните по делото доказателства, доводите и становищата на страните и като извърши на основание чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния закон, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законоустановения срок, от страна имаща правен интерес от предявеното оспорване, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Съображенията за това са следните: Производството пред Административен съд – Пазарджик е образувано по искова молба от С. А. Я., понастоящем в Затвора – Пазарджик против ГД „Изпълнение на наказанията“ гр. София, с която е претендирано ответникът да му заплати сумата от 2000, 00 лева претърпени неимуществени вреди за периода 03.10.2023 год. – 01.12.2023 год., причиненни от незаконосъобразни действия на администрацията на Затвора – Пазарджик, изразяващи се в нанасяне на обида от служител на тази администрация и законната лихва върху главницата, считано от 01.12.2023 г. до окончателното й изплащане. За да отхвърли исковата претенция, от фактическа страна инстанцията по същество е приела, че ищецът Я. и служителят на ответната администрация – надзирател на пост № 6 - Р. Р. имали недоброжелателни отношения, тъй като служителят от затвора бил много стриктен към лишените от свобода в спазването на правилата за вътрешния ред. През месец октомври 2023 год. е имало случаи, при които св. Р. е правил забележка на Я. да си премести телевизора от шкафчето, пред леглото, за да не пречи на видимостта, което довело до конфликт с лишения от свобода. На 18.11.2023 год., при приемането на пост № 6 и извършване на проверка по спални помещения, Р. констатирал, че на прозореца откъм коридора на спално помещение № 112 е имало много закачени дрехи, които пречат на видимостта. Надзирателят разпоредил на ищеца да махне дрехите, но последният не изпълнил разпореждането. Малко по-късно на същия ден, в присъствието на св. Н. Г., св. Р. отново разпоредил на ищеца да махне дрехите, но последният отново не изпълнил разпореждането и започнал да заплашва надзирателя. За случая била изготвена докладна записка. По делото, в качеството на свидетели са били разпитани св. Р. Р., св. Т. С., св. Н. Г., св. Г. Ф., св. Н. А., св. А. К. и св. Д. А.. Първостепенният съд е приел, че свидетелските показания са се разделили на две противоположни групи – от една страна това са показанията на св. Р. Р., св. Т. С., св. Н. Г. и св. Г. Ф., всичките служители към Затвора – Пазарджик, а на тях са се противопоставили показанията на св. Н. А., св. А. К. и св. Д. А., всички лишени от свобода в Затвора – Пазарджик и те са поддържали тезата на ищеца. Съдът, при извършена оценка на достоверността на всяка една от коментираните групи свидетели е приел да кредитира показанията на св. Р. Р., св. Т. С., св. Н. Г. и св. Г. Ф., като логични, подробни и последователни, като всеки един от тези свидетели е възпроизвел факти и обстоятелства, които непосредствено е възприел. От показанията на св. Г. съдът е установил, че Я. не се е оплаквал от Р., че го е обидил, а че тормозът се изразявал в разпореждането да махне дрехи и кърпа от шкафчето. А свидетелят Ф. е извършил проверка на видеонаблюдението и не е констатирал, че Р. е влизал в килията на Я. с цигара, в каквато насока са били твърденията на ищеца. Р. е отричал да е обиждал ищеца и да го е наричал „мангал“, но е посочил мотив у ищеца да го уличава, а именно, че е прекалено взискателен към лишените от свобода, което явно е раздразнило Я.. Свидетелят С. е поддържал, че никога не е чувал св. Р. да обижда някой лишен от свобода, но пък възпроизвежда възприятията си, че св. А. К. и Д. М. са били притискани от ищеца да лъжесвидетелстват, че Р. е обиждал ищеца. В този смисъл съдът е отбелязал, че показанията на св. Р. Р., св. Т. С., св. Н. Г. и св. Г. Ф. са били подкрепени и от приложените по делото писмени доказателства – докладни записки и обяснения на различни лишени от свобода лица. Нещо повече, съдът е отбелязал, че по делото фигурират и обяснения на още трима лишени от свобода лица – Д. М., Д. Г. и Д. А., които са заявили, че Я. ги е мотивирал по различни начини да лъжесвидетелстват срещу Р. за процесната ситуация. Приел е свидетелските показания на св. А. К. за компроментирани, тъй като са противоречали на даденото от него саморъчно подписано обяснение, в което е посочено, че Я. му е предлагал един стек цигари, за да му стане свидетел. Първостепенният съд е посочил, че му е служебно известно, че свидетелите Н. А. и Д. А. водят множество дела срещу ответника и имат мотив да защитават тезата на други лишени от свобода срещу ответната администрация, за да ги ангажират впоследствие като свидетели по собствените си дела. От правна страна съдът е приел, че с текста на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е въведена специална отговорност на държавата за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон. В тази връзка е посочил, че основателността на претенцията за вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС изисква доказването на три кумулативно свързани предпоставки – акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от Закона; настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното на основание чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС; и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт, незаконосъобразното действие и/ или бездействие и настъпилата вреда. От всичко изложено по-горе, както и от доказателствата по делото, съдът е приел в мотивите си, че безспорно думата „мангал“ има унизителен характер и е от естество да урони човешкото достойноство и самооценката на всеки индивид, към когото е отправена. В случая обаче, от кредитираната от съда доказателствена съвкупност не е установено св. Р. да е употребил тази дума, както и съпровождащата я такава дума „миришеш“ по отношение на ищеца, поради което е останала недоказана първата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника, а именно незаконосъобразно действие. След като липсва незаконосъобразно действие по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС, съдът е достигнал до извода, че безпредметно е обсъждането на следващите две предпоставки за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за причинени на ищеца вреди. Въз основа на така възприетата фактическа обстановка и обосновнаите върху нея правни изводи, инстанцията по същество е преила за неоснователен иска на Я. и го е отхвърлил, ведно с акцесорната претенция за законната лихва, считано от 10.12.2023 г. до окончателното й изплащане. Решението е правилно. Касационната инстанция намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на оспорения първоинстанционен съдебен акт – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдът е отговорил точно и мотивирано на търсената съдебна защита като е съобразил релевантните за спора факти, както и изразените от страните становища и въз основа на тях е достигнал до обосновани изводи, кореспондиращи с доказателства по делото, включително и кредитираните свидетелски показания. Мотивите на първостепенния съд изцяло се споделят от настоящата съдебна инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Правилен е изводът на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая не са налице законовите предпоставки, обуславящи основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди. Настоящата касационна инстанция напълно споделя изводите на първостепенния съд относно недоказаност на твърденията на С. Я., че му е била нанесена обида от длъжностно лице, наричайки го „мангал“, както и съпровождащата я такава дума „миришеш“ по отношение на същия. Правилно е прието, че същите не са подкрепени с доказателства в развилото се исково производство. В този смисъл правилно са кредитирани изцяло показанията на св. Г., от които се установява, че ищецът не се е оплаквал от св. Р., че го е обидил, а че тормозът се изразявал в разпореждането да махне дрехи и кърпа от шкафчето. Следва да се отбележи, че по отношение на неоснователното заяждане на надзирателя Р. с лишения от свобода Я., е била извършена проверка от Началник „НОД“. При извършената проверка е било установено, че служителят не се е заяждал с ищеца, а е изисквал от него дължимото се поведение да премести телевизора, за да не пречи при надзора на лишения от свобода, с оглед сигурността в затвора и поддържане възможността за денонощно наблюдение на лишените от свобода, поставени на „специален“ режим по чл. 68 от ЗИНЗС, при засилен надзор и охрана съгласно чл. 71, ал. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС в „зоната с повишена сигурност“. В този смисъл правилно са кредитирани изцяло показанията на св. Ф., от които се установява, че мл. инспектор Р. е разпоредил на ищеца да махне закачените дрехи, тъй като са пречили на видимостта към спалното помещение, което не е било изпълнено от Я.. Установено е, че по-късно, в присъствието на св. Г. отново е било разпоредено на ищеца да премахне дрехите, но същият отново е отказал да изпълни разпореждането, като е започнал да заплашва св. Р.. От направената справка с видеозаписите от DVR-системата за видеонаблюдение е установено, че св. Р. не е влизал с цигара при извършване на проверката, а е носил чук за проверка на прозорците и решетките. По делото от обясненията на св. М. и св. К. по несъмнен начин се установява, че ищецът е искал да вербува двамата лишени от свобода, да свидетелстват срещу мл. инспектор Р. като дадат показания пред съда, за това че надзирателят е обиждал Я. с думите „мангал“ и „миришеш“, за което последният е щял да вземе 2 000, 00 лева. Тези събития са описани в докладни записки от св. Р. и мл. инсп. С. от дата 03.12.2023 год., когато при тях са отишли св. М. и св. К. с оплакване, че ищецът ги притиска и отправя заплахи, свързани с живота и здравето им. В този смисъл правилни са и изводите на съда, че свидетелските показания на св. К. са копрометирани, тъй като противоречат на даденото от него саморъчно подписано обяснение, в което е посочил че Я. му е предлагал един стек цигари, за да му бъде свидетел. Правилно първоинстанционният съд не е кредитирал и показанията на св. Д. А., тъй като не кореспондират с обективната истина. В затворите обвиняемите и подсъдимите се държат в постоянно заключени помещения без право на участие в колективни мероприятия, като в настоящия случай св. А. не е могъл да има едновременно мероприятие по провеждане на телефонен разговор с ищеца, тъй като последният е изолиран по чл. 68 от ЗИНЗС. Този факт е потвърден и от командира на отделението мл. експерт Г., който е заявил че когато е пристигнал на място в „зона с повишена сигурност“, за да проведе разговор с ищеца на 18.11.2023 год., в коридора на отделението и на телефоните не е имало присъствие на лишени от свобода. Въз основа на приобщения доказателствен материал по спора, включително и от писмените и гласни доказателства, първоинстанционният съд правилно е установил, че в сочения исков период, не е доказана първата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника, а именно незаконосъбразно действие. Ето защо, при липса на една от материалноправните предпоставки по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, съдът правилно е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан. По изложените съображения, настоящият касационен състав счита, че оспореното решение е правилно, постановено е при отсъствие на отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора и въпреки своевременно заявената акцесорна претенция на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, съдът счита, че същата е неоснователна. Производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо, искането на ответника юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция е неоснователно. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд – Пазарджик, X – ти касационен състав,
Цитирани разпоредби
19- чл. 3
- чл. 143 АПК
- чл. 144 АПК
- чл. 209, т. 3 АПК
- чл. 218, ал. 2 АПК
- чл. 78, ал. 8 ГПК
- чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС
- чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС
- чл. 286 ЗИНЗС
- чл. 3 ЗИНЗС
- чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС
- чл. 68 ЗИНЗС
- чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ
- чл. 208
- чл. 221, ал. 2
- чл. 285
- чл. 286, ал. 2
- чл. 38
- чл. 71, ал. 1