Решение № 6612 от 23.7.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 109/2024 г.

Производство по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК ), във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Образувано е по искова молба на Ц. Г. Г., [ЕГН], с адрес [населено място], местност „Падината“, вилна зона, чрез пълномощника му адвокат М. М., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 за присъждане на сумата от общо 200 000.00 (двеста хиляди) лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до крайното й изплащане, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди причинени му по време на задържането по изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив, изразили се в болки, страдания, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност и др. Твърди се, че същите са настъпили като резултат от нарушения на чл. 3 от ЕКЗПЧ и чл. 3 от ЗИНЗС, извършени чрез бездействие от страна на администрацията на затвора. Претендираният период на пребиваване в Затвора Пловдив 01.01.2019 г. до 16.01.2024 г. В съдебно заседание проведено на 03.04.2024 г. ответникът е оспорил периода, като е установено, че за периода 13.01.2018 г. – 21.08.2020 г. има влязло в сила решение по а.н.д. 2101/2020 г., поради което е оставена без разглеждане исковата молба, касаеща посочения период, производството по делото е прекратено в тази му част – 01.01.2019 г. до 21.08.2020 г. С протоколно определение в същото съдебно заседание е определен период от 22.08.2020 г. до 16.01.2024 г., датата на входиране на исковата молба на ищеца. Въпросните нарушения, които се твърди да са били допуснати от затворническата администрация за исковия период са се изразили според ищеца в следното: пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, като се излагат твърдения, че жилищната площ не е надвишавала 3 кв. м.; липса на обособен санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода; нарушено право на полагалото му се каре от администрацията; липса на специализирана медицинска помощ и предоставяне на медикаменти; незакосъобразни действия по извършени претърстване и обиск, липса на подходяща за заболяването на ищеца храна, липса на хигиена в столовата на л. св., невъзможността да получава хранителни пратки, съобразени със заболяването му, липса на препарати за почистване и поддържане на хигиена в стаите, недостатъчно отопление, вентилация, необезопасени електрически проводници в тоалетно помещение, принуда за закупуване на храна само от лафката на затвора на завишени цени, без да могат да получават същата, като хранителни пратки от близките, възпрепятстван от администрацията на затвора да присъства на погребението на баща си. В съдебно заседание пълномощникът на ищеца адв. М. поддържа иска, като сочи, че е основателен и доказан. Ответникът ГДИН – София, представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба, както и в съдебно заседание, за липса на причинно-следствена връзка между оплакванията на ищеца с установените условия в Затвора Пловдив, като и неоснователност и недоказаност на исковите претенции. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от ОП – Пловдив, задължително участващ по реда на чл. 286, ал. 1 от ЗИНЗС, изразява становище, че исковата претенция е недоказана и следва да бъде отхвърлена изцяло. Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на съдържанието на исковата претенция се касае до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Ищецът Г. претендира вреди от посочени нарушения за период на задържането му в Затвора Пловдив. Исковете са предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил действително задържан в посоченото място за лишаване от свобода. Същите са предявени и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл. 205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби. В случая се претендира обезщетение за извършено нарушение на специализираната администрация по чл. 3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквото е Затвора Пловдив, а съгласно чл. 12, ал. 3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвора следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което има, както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск. По същество исковата молба е частично основателна. От събраните по делото доказателства се установява от фактическа страна, че ищецът Ц. Г. Г. за периода 13.01.2018г. – 21.08.2020 г. има влязло в сила решение по а.н.д. 2101/2020 г., поради което е оставена без разглеждане исковата молба, касаеща посочения период, производството по делото е прекратено в тази му част, а именно от 01.01.2019 г. до 21.08.2020 г. За периода от 22.08.2020 г. до 31.12.2020 г. /общо 132 дни/ ответникът не е представил данни, за помещението в което е бил настанен ищецът Г. и с колко лишени от свобода е пребивавал съвместно. За периода от 01.01.2021 г. до 05.12.2021 г. ищецът е настанен в стая № 33 на трета група, която е с площ от 29, 60 кв. м., без площта на санитарния възел, с два отваряеми прозореца, с размери 1, 20 м. х 1, 20 м. и 1, 20 м. х 1, 20 м. и самостоятелен санитарен възел с площ от 3, 96 кв. м. с един отваряем прозорец 1, 20 м. х 1, 20 м. Съответно е констатирана пренаселеност за периодите от 19.01.2021 г. до 04.02.2021 г. вкл. /17 дни/, от 19.02.2021 г. до 28.03.2021 г. вкл./ 38 дни/, от 11.06.2021 г. до 29.06.2021 г. вкл. /19 дни/, като в помещението са били настанени 8 лишени от свобода. На 06.12.2021 г. ищецът Г. е бил освободен от затвора Пловдив, като постъпва отново на 20.03.2023 г. и ищецът е в стая „РЦ“ на Приемно отделение, която е с площ от 27, 06 кв. м., без площта на санитарния възел, с два отваряеми прозореца, с размери 0, 49 м. х 1, 2 м. и 1, 0 м. х 1, 2 м. и самостоятелен санитарен възел с площ от 2, 66 кв. м. с един отваряем прозорец с размери 0, 49 м. х 1, 2 м. Съответно за дните 29.03. – 30.03.2023 г. е констатирана пренаселеност, тъй като са били настанени 7 л. св. За периода от 04.04.2023 г. до 06.04.2023 г. /общо 3 дни/ ответникът отново не е представил данни, за помещението в което е бил настанен ищецът Г. и с колко лишени от свобода е пребивавал съвместно. За периода от 07.04.2023 г. до 16.01.2024 г. ищецът е настанен в стая № 36 на трета група, която е с площ от 15, 06 кв. м., без площта на санитарния възел, с един отваряем прозорец, с размери 1, 20 м. х 1, 20 м. и самостоятелен санитарен възел с площ от 2, 52 кв. м., като са били настанени най-много трима л. св., т. е не е констатирана пренаселеност. За периода на изтърпяване на наказанието на ищецът Г. в Затвора Пловдив са извършвани и текущи ремонти, като своевременна смяна на течащи кранчета, отстранявани са течове, сменяни са осветителни тела и др., като не е допускано да има счупени прозорци, тъй като същите са подменяни своевременно. По време на престоя на ищеца в Затвора Пловдив за всеки лишен от свобода, включително и за ищеца, имало осигурено легло, с размери 90/180 см. и шкаф са с размери 45/50 см. В санитарните помещения, с които разполагали всички стаи по настаняване на Г., лишените от свобода можели да ползват течаща студена вода. Топла вода лишените от свобода можели да ползват в банята на Затвора Пловдив, съгласно утвърдени график за използването ѝ по два пъти седмично /л. 101/, съобразно с настаняването на лишените от свобода на конкретните постове в затвора. Всички работещи лишени от свобода имали осигурена възможност след приключването на всеки работен ден да използват банята, като по време на описания престой на ищеца в Затвора Пловдив ищецът е бил работещ и е имал достъп до банята всеки ден. Ищецът, като работещ (становище рег. № 1436/29.02.2024 г. /л. 99/ изготвено от ИСДВР Вл. И.) е имал право на достъп до банята всеки ден. Спалните помещения в Затвора Пловдив и по-конкретно тези, в които бил настанен ищецът по време на всеки от двата му престоя там, разполагали с отваряеми прозорци с размери, предоставящи възможност за проникване на дневна светлина, като в килиите имало монтирано и изкуствено осветление. В Затвора Пловдив липсвала изградена вентилационна система, но всички прозорци били отваряеми, като проветряването на стаите ставало по желание на лишените от свобода. Хигиената в спалните помещения се осъществявала също от лишените от свобода, които за целта получавали съответните прибори /л.67/ от администрацията на Затвора Пловдив. По време на престоя си в приемно отделение ищеца Г. не е подавал молби, които да са свързани с лоши битови условия и причинен дискомфорт. При престоя си в Затвора Пловдив на ищеца Г. е предоставян комплект спално бельо и завивки, като при нужда домакинът осигурявал колкото комплекта са необходими. Отделно от това, лишените от свобода имали право да получават и от своите близки спално бельо и одеяла и да използват лични такива в ротация със служебни. Прането на дрехи и смяната на спално бельо се осъществявали по усмотрение на самия лишен от свобода ръчно, или чрез изнасяне за пране от близките, или в пералнята при Затвора Пловдив, за което били изготвени седмични графици /л. 65/ за ползването им, включващи два дни в седмицата. По време периода на престой на ищеца в Затвора Пловдив 2020 г., 2021, 2023 г. и 2024 г. на територията им били осъществявани дейности по ДДД обработка, съгласно сключени договори за дезинсекция и дератизация със специализирани фирми, като дейностите били документирани с протоколи (л. 68-81). По отношение правото на каре, съгласно предоставен график за разпределението /л.101/ е регламентирано времето за престой на открито на л. св. от различните постове на Затвора Пловдив. Представена медицинска документация за ищеца Г., касаеща провежданите му амбулаторните изследвания Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП „Д-р Ж.Д.“, както и прегледи от специалисти в други лечебни заведения, свързани с лечение на неинсулинов захарен диабет /л.140-167/. Предоставени са копия от същата медицинската документация и от ищеца Г.. Посоченото от фактическа страна се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от разпита на свидетелите М. А. Г., Т. Д. Е., Д. И. Г., чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и то само доколкото са съответни на приетите и кредитирани от съда писмени доказателства. Отделно от посоченото, съдът разглежда и критично показанията на разпитания свидетел Г., доколкото му е и служебно известно, че същият е разпитан като ищец и жалбоподател по други дела против ГДИН, със същата правна квалификация, поради което и свидетелят е с личен интерес от излагане на конкретни обстоятелства досежно условията в Затвора Пловдив. Съдът разглежда критично и показанията на св. Г., доколкото същата е в родствени отношения с ищецът Г. (майка на Г.) и има личен интерес от излагане на конкретни обстоятелства свързани твърдените от жалбоподателя обстоятелства. По делото е приложен протокол от 16.10.2023 г. в 10: 30 часа за извършено претърсване и обиск на л. св. Ц. Г. в спално помещение № 36, на пост № 3, издаден от надзирателя Е. Н. П. на основание чл. 92 и чл. 95 от ЗИНЗС, вр. с чл. 87 от ППЗИНЗС, по устна заповед на дежурния Главен надзирател Г.. Приложени са декларации 5 бр. от лишени от свобода, с които да се потвърдят изложените от ищеца Г. данни. По делото е представено удостоверение за професионално обучение професия „готвач“ на ищеца. На базата на установените факти и анализа на доказателствата, от правна страна, съдът намери следното: На първо място, по отношение на началната дата претенцията, установява се категорично от приетите писмени доказателства, че ищецът е пребивавал в затвора Пловдив от посочената в протоколно определение първоначална дата, а именно от 22.08.2020 г. Според нормата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл. 3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък възпроизвежда дословно така визираното в чл. 3 от КПЧОС основно човешко право. Според нормата на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл. 3 от КПЧОС по силата на чл. 5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата. При наличие на посочената нормативна уредба и с оглед на конкретните доказателства по делото, съдът намери, че исковата претенция се явява само частично основателна и доказана. В тази връзка и по-надолу в мотивите на съдебното решение ще се разгледат поотделно всяко от оплакванията на ищеца, формулирани за целия искови период. Конкретно досежно оплакването за пренаселеност на килиите по настаняването на ищеца Г. при престоя му в Затвора Пловдив, то следва да се има предвид общо, че според нормата на чл. 3 от КПЧОС, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото „А. срещу България“, както и „Н. и др. срещу България“, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл. 3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане, като например: липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член. От приетите писмени доказателства категорично се установява, че ищецът Г. за периода от за периода 13.01.2018 г. – 21.08.2020 г. има влязло в сила решение № 1361/02.07.2021 г., по а.н.д. 2101/2020 г., поради което е оставена без разглеждане исковата молба, касаеща посочения период и производството по делото е прекратено в тази му част, а именно от 01.01.2019 г. до 21.08.2020 г. За периода от 06.12.2021 г. до 19.03.2023 г. ищецът Г. не е пребивавал на територията на затвора Пловдив, поради което в тази част искът е недоказан, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС от органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. В тази връзка следва изрично да се посочи, че именно фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, определят предмета на доказване и на произнасяне на съда и е недопустимо, ако не е било предприето изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК (каквото не е спорно между страните, че не е сторено), същият да бъде разгледан на фактически основания – различни от посочените в исковата молба. По отношение на останалите периоди от исковият период, за който безспорно се установи, че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора Пловдив, а именно от 22.08.2020 г. до 05.12.2021 г. вкл., и от 20.03.2023 г. до 16.01.2024 г. вкл., са предмет на разглеждане в настоящото производство от събраните доказателства се установява, че за периода от 22.08.2020 г. до 31.12.2020 г. с оглед доказателствената тежест в процеса и фактът, че ответникът не е представил доказателства за това с колко други л.св. е пребивавал ищецът за горепосочените периоди, които са от общо 132 дни, съдът приема, че е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. За периода от 01.01.2021 г. до 05.12.2021 г. за който безспорно се установи, че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора Пловдив и който период е предмет на разглеждане в настоящото производство от събраните доказателства се установява, че ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, които са в размер на 4 кв. м. и обхващащи следните периоди: от 19.01.2021 г. до 04.02.2021 г. вкл. /17 дни/, от 19.02.2021 г. до 28.03.2021 г. вкл./ 38 дни/, от 11.06.2021 г. до 29.06.2021 г. вкл./19 дни/ и са общо 74 дни. За периода от 20.03.2023 г. до 03.04.2023 г. ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство отново не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, а именно за дните 29.03 и 30.03.2023 г. вкл. /2 дни/, като за периода 04.04. – 06.04.2023 г. вкл. /3 дни/, за който ответникът също не е представил доказателства за това с колко други л.св. е пребивавал ищецът в Затвора Пловдив, поради това съдът приема, че е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, които са в размер на 4 кв. метра или за общо 5 дни. Конкретно досежно оплакването за пренаселеност на килиите по настаняването на ищеца Г. при посочените му престои в затвора Пловдив, то следва да се има предвид, че същата е констатирана в рамките на общо 211 дни. В останалите периоди на престой в пенитенциарното заведение на ищеца Г. жизненото му пространство е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. метра. Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, по отношение на останалите оплаквания, разгледани за периода на престой на ищеца, се установява категорично следното: От писмените доказателства, така и гласните такива, се установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през разглеждания период на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена топла вода поне два пъти седмично. Установено е според съда поради това и при пълно съобразяване с изискването, възведено в разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Не се установява, нито от гласните, нито от писмените доказателства, в някое от помещенията по настаняване на ищеца, по време на престоя, да не е бил изграден санитарен възел. Установява се от писмените доказателства, че санитарните възли, прилежащи към всяко спално помещение, са били отделени от спалното помещение, като на практика са отделни помещения, разполагащи и със собствени врати, прозорци или отдушници. Недоказани според съда са изцяло оплакванията на ищеца, които са свързани с неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация в местата за лишаване от свобода. Действително, не са налице доказателства в Затвора Пловдив да е била изградена специална вентилационна система. Установява се категорично обаче, че всички помещения по настаняването на ищеца са разполагали с отваряеми прозорци, от които е била налице възможност за проникване на свеж въздух, както и на дневна светлина, предвид размерите им. Установено е, че в спалните помещения на Затвора Пловдив има до два прозореца, както се каза и по един прозорец или отдушник в самото санитарно помещение, които прозорци се отварят и поради това е налице възможност за непрекъснато проветрение и то по желание на настанените там лица. Установено е, че в помещенията на Затвора Пловдив, в които е бил настанен ищецът Г., е осигурено и необходимото изкуствено осветление, което не е оспорено от свидетелите Е. и Г., . В тази връзка, действително, с оглед размера на стаите, съпоставен с размерите на прозорците, може да се направи извод, че е налице известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но следва да се има предвид и типа на сградата, която не е типична жилищна сграда, а такава, при която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и поради това и изискванията относно осветеността, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно. Във връзка с оплакването относно липсата на вентилация, се установява от доказателствата, че такава практически се е осъществявала по възможните начини чрез отваряне на прозорците, за проникване на свеж въздух отвън. Поради това и тези оплаквания и за установения период на престой съдът намира за недоказани. Не се установява, нито от представените писмени, нито от гласните доказателства, ищецът да е страдал от кашлица или задух, при това именно вследствие на липсата на въздух, както се твърди, като за подобни негови оплаквания изобщо липсват ангажирани от негова страна доказателства. Недоказано е оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на дървеници, хлебарки и гризачи в помещенията на лишените от свобода, то от доказателствата по делото се установява, че за периода на престой на ищеца са били създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността за това обаче е била на самите лишени от свобода. Установява се от представените и приети писмени доказателства за периода на престой, че ежегодно по няколко пъти са се извършвали дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора Пловдив, включително и спалните такива, което е доказано от приложените протоколи, в част от които включително с отразяване и че след извършване на обработката не е установено наличието на вредители. Очевидно, въпреки положените в тази насока усилия, паразитни насекоми – дървеници и хлебарки, за които са свидетелствали разпитаните свидетели - не са изчезнали. Това обаче, не се дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода за посочените два искови периода. Освен това, както става ясно от приложената по делото справка, честотата на смяна на спалното бельо се определя от страна на самия лишен от свобода и това не е задължение на администрацията на затвора, доколкото това е място за лишаване от свобода, а не туристически обект за настаняване. Налице са доказателства за утвърден график за изпиране на спалното бельо в служебна пералня, а при неговото изхабяване и възможност лишеният от свобода да подаде молба за замяната му с ново. Затова и въпреки, че принципно наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да води до неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответника за посочения период, доколкото се установява същият да е положил необходимата и дължима грижа за справяне с този проблем, който е трудно и бавно отстраним и извън условията на затвора. Съгласно утвърдена таблица № 6 за полагащите се перилни, миещи и дезинфекционни препарати и хигиенни консумативи в местата за лишаване от свобода, месечно на един лишен от свобода – мъж, се полагали и се раздавали по 200 гр. тоалетен сапун, 250 гр. сапун за пране и 400 гр. прах за пране. Освен тях, ежемесечно се раздавали и други препарати за хигиенизиране на стаите. Препарати и консумативи за лична и за хигиена на стаите лишените от свобода можели да закупуват и от лавката при Затвора Пловдив, като почистването на спалните помещения било отговорност на лишените от свобода. От приложените справки се установява, че при наличие на повреди се е осъществявала и своевременна смяна на кранчета, отстраняване на течове, смяна на осветителни тела и пр., като поради това и оплакването за претърпени вреди от получен токов удар свързан с необезопасени електрически кабели и наличие на други сочени обстоятелства на повреди, които обичайно се появяват, не се доказва изобщо. Не са налице и показания на свидетелите, които до подкрепят твърденията на ищеца Г., че същият е получил токов удар свързан с необезопасени електрически кабели в помещението на санитарния възел. Неоснователни се явяват и оплакванията по отношение твърдяната липса на медицинска помощ и снабдяване с медикаменти. Правото на гражданите, включително и на лишените от свобода, на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, е регламентирано в чл. 52, ал. 1 от Конституцията на РБ. Според чл.128, ал. 2 от ЗИНЗС за всички лишени от свобода се внасят здравноосигурителни вноски от момента на задържането им и придобиват статус на здравноосигурени лица с непрекъснати здравноосигурителни права, като вноските са за сметка на държавния бюджет и се превеждат чрез Министерството на правосъдието. Според чл. 81, ал. 1 от Закона за здравето всеки български гражданин (в т.ч. и всеки лишени от свобода) има право на достъпна медицинска помощ при условията и по реда на този закон и на Закона за здравното осигуряване. Правото на достъпна медицинска помощ се осъществява при прилагане на следните принципи: 1. своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ; 2. равнопоставеност при оказване на медицинската помощ с приоритет за деца, бременни и майки на деца до 1 година; 3. сътрудничество, последователност и координираност на дейностите между лечебните заведения; 4. зачитане правата на пациента (чл. 81, ал. 2 ЗЗ). Медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода е уредено в глава десета на ЗИНЗС и в глава трета от ППЗИНЗС, както и в Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода. Според чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС при изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода. За всеки лишен от свобода се създава медицинско досие, което съдържа информация и постоянно поддържани данни за здравословното му състояние. Медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и специализирани болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от свобода по реда на чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения (чл. 129, ал. 1 от ЗИНЗС). За да е налице незаконосъобразно действие или бездействие, свързано с осигуряването на достъпна медицинска помощ, трябва да се докаже или отказ от страна на ответника да бъде осигурен достъп до медицинска помощ на съответния лишен от свобода, или отказ да бъде предоставена медицинска помощ (чрез медицинските центрове и специализираните болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от свобода), или предоставената такава да е осъществена в нарушение на принципите възведени в чл. 81, ал. 2 от ЗЗ. Съдът намира, че в настоящото производство не се доказва наличието на такова нарушение. От приложените по делото писмени доказателства се установява, че в нито един момент от разглеждания престой на ищеца в Затвора Пловдив не му е отказвана медицинска помощ и лечение. Напротив, както е видно от приложеното становище и медицинска документация, на ищеца са му били назначавани и извършвани прегледи, изследвания и назначаване на необходимата терапия за лечение. Със заповед на началник затвор Пловдив е изпращан на преглед при лекар специалист „ендокринолог“, „кардиолог“ и „гастроендокринолог“, където са му правени изследвания и предписана терапия. Не е установено нито от писмените, нито от гласните доказателства в Затвора Пловдив да е имало период, в които да не е имало медицинско лице, което да се грижи за л. св. в пенитенциарното заведение. Това се потвърждава, както от предоставеното работно време от д-р Р. Д. на Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП „Д-р Ж.Д.“ осигуряващи медицинското обслужване на лишените от свобода. От страна на ищеца не са представени доказателства за твърдяната липса на медицинско обслужване в затвора Пловдив, което не е подкрепено и от показанията на св. Г., а даже обратното тя твърди, че е лекарят в затвора му е изписвал рецепти и му е предоставял антибиотици, че ищецът Г. е изпращан на специалист извън затвора, бил е на домашно лечение, следствие от заболяването му неинсулинов захарен диабет, му е разрешавано да получава домашна храна, което свитеделства, че администрацията на затвора Пловдив е полагала необходимите усилия по отношение на здравното състояние на ищеца Г.. В тази насока са и показания на св. Е., който твърди, че Г. страда от високо кръвно налягане, но пие хапчета, за да го нормализира, т.е. ищецът е разполагал с медикаменти за поддържане на нормалното си здравословно състояние. Ето защо в тази част наведените възражения съдът намира за неоснователни. Твърденията в исковата молба за настъпили неимуществени вреди, в затворническата лавка поради завишени цени на стоките в сравнение с тези от градската мрежа, не биха могли и да са предмет на обезщетяване точно в настоящото производство по следните съображения: Дейността по продажба на хранителни и нехранителни стоки в лавките, находящи се в местата за лишаване от свобода се осъществява от Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ (ДП ФЗД). Съгласно чл.37, ал. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС, Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ осъществява управление на дейностите, свързани с подобряване на условията за изпълнение на наказанията и има статут на държавно предприятие по смисъла на чл. 62, ал. 3 от Търговския закон, като извършва и други стопански дейности, които подпомагат, съпътстват или допълват основния му предмет на дейност. Предприятието е самостоятелно юридическо лице със седалище София и с териториални поделения в затворите и поправителните домове. Продажбата на стоки е друга стопанска дейност, която подпомага, съпътства и допълва основния предмет на дейност на ДП „ФЗД“ и по съществото си представлява търговска дейност. Това предприятие не е административен орган, независимо, че неговата дейност е пряко обвързана с условията в местата за лишаване от свобода и поради това е уредена и в ЗИНЗС, като конкретно дейността по ценообразуване на стоките в лавките към местата за лишаване от свобода не представлява административна по характера ѝ дейност. Ето защо в тази част наведените възражения съдът намира за неоснователни. Твърденията в исковата молба за настъпили неимуществени вреди, следствие от незаконосъобразно извършено претърсване и обиск обективирани в протокол от 16.10.2023 г. за извършено претърсване и обиск на л. св. Ц. Г. в спално помещение № 36, на пост № 3 не биха могли и да са предмет на обезщетяване в настоящото производство по следните съображения: посоченото в исковата молба за причинена вреда на ищеца за която се твърди, че е в причинна връзка с незаконосъобразни действия на длъжностни лица от администрацията на Затвора Пловдив, ще е налице спор по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за вреди от административна дейност, който също е подсъден на административните съдилища. Според чл. 203, ал.1 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Съгласно чл. 204, ал. 4 от АПК, незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението, поради което са налице предпоставките за завеждане на иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Ето защо в тази част наведените възражения съдът намира за неоснователни. Отделно от гореизложеното следва да се отбележи, че в разпоредбите на чл. 92, чл. 95 от ЗИНЗС и чл. 87 от ППЗИНЗС подробно са регламентирани случаите, в които на л. св. се извършва обиск и претърсване на спалните помещения, както и документите, които ги регламентират. Що се касае до оплакването, свързано с непредоставяне на подходяща работа то съдът намира и него за неоснователно. В случая, съдът намира, че липсват каквито и да е доказателства от страна на затворническата администрацията да са извършени действия и/или бездействия, с които по какъвто и да било начин да е засегнато правото на ищеца на участие в трудова дейност. По делото не се твърди и не се установява Г. да е бил принуждаван да полага труд в затвора Пловдив, като следва да се има предвид, че полагането на труд и в условията на затвора е доброволно и по желание на лишения от свобода. Законът предвижда съобразяване на работата с възрастта, здравословното състояние и по възможност предпочитанията на лишения от свобода. Във връзка с твърдението, че не е назначен на подходяща за уменията му длъжност в кухнята на затвора Пловдив, то следва да се има предвид и че според чл. 172, ал. 2 от ЗИНЗС работата, която трябва да изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно съществуващите възможности, като не са налице доказателства в случая да е била налична възможност за избор между различни позиции или места за работа и ищецът да е бил лишен от такъв избор. В случая от доказателствата по делото, включително и медицинската документация, не се установява да са били налице противопоказания от медицински характер за полагане на посочения вид труд, а ищецът е бил пълнолетен и работоспособен. Не се доказва от събраните по делото доказателства, включително и свидетелските показания, възложената на ищеца работа да е била несъобразена с възрастта му, както и със здравословното му състояние. По отношение на твърдението, че не е получавал парично възнаграждение за положен труд в Затвора Пловдив липсват от страна на ищеца да са ангажирани доказателства в тази насока, т. е. не става ясно какъв труд е полагал, тъй като в чл. 80 от ЗИНЗС се разглеждат хипотезите за полагането на доброволен неплатен труд от л. св., поради което не се установява от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. По отношение на следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора Пловдив, е работел и не е спазвано правото му на каре, е необходимо да се посочи, че участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС, съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т. нар. "каре". За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 3 от НК. В този смисъл и ищецът, с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, доброволно се отказва от правото си на "каре", съответно и на почивен ден. При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода", още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС). Що се касае до твърдението, че на л.св. се налага, отивайки и връщайки се от помещението за къпане, да преминават през двора, както и че през зимата е студено и е много неприятно да минават през двора, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Действително, ноторно е, че използването на банята в Затвора Пловдив предполага преминаване на л.св. през двора, но е ноторен факт и че банята се намира в закрито оборудвано помещение, в което има съблекалня, поради което и от посоченото само по себе си не може да се приеме, че л.св., в т.ч. и ищецът са били подложени на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Следва да се има предвид и че в случая не се установява неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 151 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е неоснователно. От страна на ищеца се твърди за лоша хигиена на столовата в затвора Пловдив, в тази връзка липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената столовата на пенитенциарното заведение, в т.ч. и за наличието на животни /котки/. Във връзка с изхранването си ищецът, поради спецификите на хранителния режим свързан с заболяването му /неинсулинов диабет/, си приготвя сам храната и се храни в стаята, в която пребивава. С оглед на гореизложеното не може да се приеме, че е претърпял твърдените вреди от лоши хигиенни условия в столовата на затвора, където както сам твърди, че не се храни там. Във връзка с твърдението, че му е отказано да присъства на погребението на баща си 16.09.2020 г., поради отрицателно становище на затворническата администрация, ищецът не е предоставил доказателства за подадено от него искане до Окръжна прокуратура - Пловдив, касаещо прекъсване на наказанието му по чл. 447 от НПК т. 2 „при изключителни причини от семеен или обществен характер“, както и мотивите на прокурорското постановление, с което е отхвърлена молбата му. С оглед на доказателствената тежест на ищеца за установяване на твърденията в исковата молба не се представиха доказателства установяващи неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 176 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е неоснователно. Във връзка с оплакванията на ищеца, че администрацията не отговаря на подадените от него молби, то от представените от страните подадени молби до ръководството на затвора Пловдив през разглеждания период е изяснено, че на всяка молба е получил отговор, като писмена резолюция или съответното разрешение, поради което и това оплакване е неоснователно. При така установеното, съдът намира, че са налице конкретно установени бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се единствено в неосигуряване на достатъчно жилищна площ в Затвора Пловдив в горепосочените периоди, както се каза вече за общо 211 дни, които водят до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за тези периоди създавали предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът Г. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание "лишаване от свобода" и посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение "Н. и други срещу България", съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Така, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за тези периоди 2022 г. – 2023 г.), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди за определения период от 22.08.2020 г. до 16.01.2024 г. общо в размер на 1 477.00 /хиляда четиристотин седемдесет и седем/ лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5, 3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjаn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната, който диапазон се приема за справедлив и от настоящия съдебен състав. Ето защо, според този съд, при положение, че се установи, че за период от 211 дни е налице единствено пренаселеност на помещенията, в които е пребивавал ищецът в Затвора Пловдив, т. е. констатирано е едно нарушение, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. В останалата част искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба, а именно 16.01.2024 г. до окончателното й изплащане. С оглед изхода на спора, на ищеца не се дължи присъждане на сторените разноски, предвид обстоятелството, че е освободен от държавна такса с протоколно определение от 03.04.2024 г. По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение. Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отделение, ХІІІ състав, С оглед така изложените мотиви Съдът