Решение № 134 от 27.5.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 295/2024 г.

Производството е по Глава ХХI от НПК и е образувано по въззивна жалба на Д. Н. Т. ЕГН •••••••••• от с.•••, община •••, област Бургас, частен тъжител по НЧХД № 4920/ 2023г. по описа на Районен съд - Бургас, против Определение № 344 от 05.02.2024г., постановено в проведеното на същата дата открито съдебно заседание. С оспореното определение съдът на основание чл.24 ал.5 т.4 от НПК прекратил наказателното производство по делото, поради оттегляне на частната тъжба от страна на тъжителя Т., като осъдил тъжителя да заплати на подс. Г. Д. Г. разноски в размер на 1000 лева за възнаграждение на защитник - адвокат. С жалбата се твърди, че тъжителят действително подал молба за оттегляне на тъжбата, но с изричната уговорка, че не желае да заплаща разноски, както и че самият той имал претенции подсъдимият да му заплати разноски в размер на 100 лева. След като подсъдимият заявил, че претендира направените от него разноски, тъжителят Т. бил заявил, че не поддържа молбата за оттегляне на тъжбата, но въпреки това районният съд неправилно и без основание прекратил делото. Не са отправени доказателствени искания, а се претендира отмяна на прекратителното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждане на делото по същество. Жалбоподателят участва лично във въззивното производство, заедно с упълномощен повереник, който поддържа жалбата на изложените в нея основания. Твърди, че между страните и техни роднини имало постигната уговорка тъжителят Т. да оттегли подадената тъжба, като разноските останат за страните така, както са направени до този момент. Според повереника, тази уговорка не била спазена от подс.Г., чийто упълномощен защитник поискал присъждане на разноски в завишен размер в сравнение с установения в Наредбата за адвокатските възнаграждения минимален размер на възнаграждението по такива производства. Моли оспореното определение на районния съд да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане на същата инстанция. Тъжителят Т. поддържа жалбата с твърдения, че подсъдимият не спазил уговорката да се извини, тъй като бил виновен, което Г. не сторил и злоупотребил с доверието на тъжителя. Упълномощеният защитник на подс. Г. оспорва жалбата с аргументи, че в проведеното пред районния съд открито съдебно заседания тъжителят изрично заявил, че оттегля тъжбата, без да постави каквито и да е изисквания това да стане при условие, че няма да дължи разноски, както е посочил в подадената по-рано писмена молба, както и че след като защитникът заявил, че претендират разноски, тъжителят отново потвърдил желанието си да оттегли тъжбата, без да поставя условия относно заплащането на разноските. Позовава се на протокола от проведеното на 05.02.2024г. съдебно заседание по НЧХД № 4920/ 2023г. по описа на Районен съд – Бургас, на което тъжителят присъствал лично, но в който протокол не са отразени претенции на Т. да не заплаща разноски при прекратяване на производството, а съдържанието на протокола не било оспорено по реда на чл.312 от НПК, поради което протоколът представлява годно доказателства за отразените в него обстоятелства, включително относно изявленията на всяка от страните. Моли атакуваното прекратително определение да бъде потвърдено, като в полза на подсъдимия бъдат присъдени и направените разноски за защита пред въззивната инстанция, в размер на 1000.00 лева. Въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в установеният в чл.289 ал.4 вр. чл.319 ал.1 от НПК преклузивен 15-дневен срок, срещу годен за въззивен контрол по реда на Глава ХХІ от НПК съдебен акт, и пред надлежния съд. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. След образуване на първоинстанционното наказателно производство по НЧХД № 4920/ 2023г. по описа на Районен съд – Бургас на 04.12.2023г. въз основа на тъжбата, подадена от Д. Н. Т. против Г. Д. Г., с разпореждане № 33 от 03.01.2024г. съдията – докладчик насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 05.02.2024г. С писмена молба без дата (л.19 от първоинстанционното дело), тъжителят Т. заявил, че оттегля подадената частна тъжба с изричното уточнение, че не желае да заплаща разноски на подсъдимия. В проведеното на 05.02.2024г. открито съдебно заседание тъжителят Т. се явил с адвокат, който обаче не бил упълномощен като негов повереник. Подс. Г. се явил с упълномощения от него адв. Сава Каров от АК – Бургас, с представено на 25.01.2024г. по делото писмено пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 24.01.2024г., в който е уговорено възнаграждение в размер на 1000.00 лева, платено в брой на същата дата съобразно отразеното в договора. Съдът докладвал постъпилата очевидно по-рано писмена молба на тъжителя, че оттегля тъжбата, но не желае за заплаща разноски на подсъдимия. Защитникът адв. Каров заявил, че е право на тъжителя да оттегли подадената от него тъжба, но при това положение подсъдимият претендира да му бъдат заплатени разноските за адвокатско възнаграждение, които вече са били направени при сключване на договора за правна помощ и защита. След това изявление на защитника, подс. Т. изрично заявил, че оттегля тъжбата си, като посочил, че с подсъдимия са от едно село, близки са, той много пъти му бил прощавал и пак щял да му прости, както и че познат на тъжителя го помолил да оттегли тъжбата. Предвид цитираните изявления на страните, районният съд счел, че е десезиран със спора в хипотезата на чл.24 ал.5 т.4 от НПК – поради оттегляне на тъжбата от частния тъжител, поради което с оспореното сега определение прекратил наказателното производство по делото, и осъдил тъжителя Т. да заплати на подс. Г. сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000.00 лева. Протоколът от проведеното на 05.02.204г., съдържащ и определението за прекратяване на наказателното производство и за осъждане на тъжителя за разноските, е съставен и подписан на същата дата. Доколкото Т. е участвал лично в заседанието, съобразно правилото на чл.183 ал.2 от НПК, установеният в чл.312 ал.1 от НПК 3-дневен срок да се направят писмени искания за поправки и допълнения в протокола е започнал да тече от деня, следващ съдебното заседание – 06.02.2024г., и съответно е изтекъл на 08.02.2024г., без тъжителят да е отправил искане за поправка в протокола. Съдебният протокол отговаря на всички установени в чл.311 ал.1 и ал.2 и чл.129 ал.1 от НПК изисквания, с оглед на което съдът го счита за надлежно доказателство за извършените действия е направените от страните изявления, както и за реда, по който те са направени, в съответствие с чл.131 от НПК. На 08.02.2024г. по делото е депозираната настоящата въззивна жалба с искане за отмяна на прекратителното определение и връщане на делото за разглеждането му по същество от първата инстанция. При описаните факти, първоинстанционният съд правилно и в пълно съответствие с разпоредбите на чл.289 ал.1 предл. второ, във връзка с чл.24 ал.5 т.4 от НПК прекратил образуваното наказателно производство по НЧХД № 4920/ 2023г. по описа на Районен съд – Бургас. В писмена молба, а след това и лично в съдебното заседание тъжителят Д. Т. е направил еднозначно и категорично изявление, че оттегля подадената срещу подс. Г. тъжба. Действително, в писмената молба Т. заявил, че оттегля тъжбата с изрично уточнение, че не желае да заплаща разноски на подсъдимия, но това условие не е било потвърдено от него пред съда, особено след изявлението на защитника на подсъдимия, че при оттегляне на тъжбата подсъдимият ще претендира за направените до момента разноски. Нещо повече, нежеланието на Т. да заплати разноските на насрещната страна не е въведено като условие за оттегляне на тъжбата, и това е от решаващо значение, тъй като след заявените от подсъдимия претенции за разноски, тъжителят в съдебното заседание е разполагал с възможността да не оттегли тъжбата, при което делото е щяло да бъде разгледано по същество по предвидения в закона общ съдопроизводствен ред. Изявлението на Т. за оттегляне на тъжбата е направено след изрично формулираните от защитника претенции за заплащане на направените разноски, т.е. тъжителят очевидно се е примирил с необходимостта да поеме разноските на подсъдимия, и въпреки това е оттеглил тъжбата, което логично е довело прекратяване на наказателното производство. Разпоредбата на чл.190 ал.1 от НПК е императивна и изрично предвижда при прекратяване на наказателното производство, образувано по тъжба на пострадалия, разноските да се възложат на тъжителя, както е сторено в случая. При прекратяване на наказателното производство, съдът не е разполагал с правомощие да преценява дали да възложи сторените от подсъдимия разноски в тежест на тъжителя, или не, понеже такава възможност изобщо не съществува. Единственият вариант, при който образуваното по тъжба на пострадалия наказателно производство може да бъде прекратено без възлагане на разноските в тежест на тъжителя, е в хипотезата на чл.24 ал.5 т.3 от НПК – когато подсъдимият и тъжителят са постигнали помирение, и неплащането на разноските от тъжителя е част от съгласието между страните. Разглежданият случай не е такъв, поради което правилно и в съответствие със закона тъжителят Т. е бил осъден да заплати на подс. Г. Г. направените от него разноски за защитник – адвокат в първоинстанционното производство в размер на 1000.00 лева, което изисква оспореното определение на районния съд да бъде потвърдено. С оглед изхода от делото, на основание чл.317 вр. чл.190 ал.1 от НПК, тъжителят – жалбоподател Д. Т. следва да понесе и сторените от подсъдимия във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, също в размер на 1000.00 лева. Липсват основания, както и предвидена в НПК възможност разноските за адвокатско възнаграждение в наказателното производство да бъдат преценявани или редуцирани от съда поради прекомерност, както това е допустимо и надлежно регламентирано в гражданския процес по ГПК. В случая се касае за договорно представителство, а в Наредба № 1/09.07.2004 г. са визирани само минималните прагове на адвокатските възнаграждения. На районният съд следва изрично да се обърне внимание, че основанието за прекратяване на наказателното производство в случая не е по чл.250 ал.1 т.1 предл. второ от НПК, регламентиращо единствено действията на съда в закрито заседание преди насрочване на открито съдебно заседание, а по чл.289 ал.1 предл. второ, във връзка с чл.24 ал.5 т.4 от НПК, тъй като прекратяването е сторено с определение в съдебното заседание. Казаното е съществено с оглед продължителността на срока за обжалване на съдебния акт, който в случая по чл.289 ал.1 от НПК е 15 - дневен, а при разпореждане за прекратяване по чл. чл.250 ал.1 т.1 от НПК е 7 –дневен, както неправилно е посочил контролираният съд в оспореното определение. Доколкото в случая констатираният пропуск не изглежда да се е отразил на правото на защита на страните по делото, въззивният съд го отбелязва само за пълнота. Така мотивиран, на основание чл.338 вр. чл.443 т.6, вр. чл.289 ал.1 и ал.4 вр. чл.24 ал.5 т.4 и чл.190 ал.1 от НПК, Бургаски окръжен съд