Решение № 24 от 23.1.2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 562/2021 г.

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Предмет на подадената от името на „Теди Цвет “ ЕООД – гр. В.Т. чрез пълномощника му адвокат А. Ч. от ВТАК, въззивна жалба е решение № 654/31.05.2021 г. по гр.д. № •••/2020 г. на ВТРС, с което е прието за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК и на основание чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД, че дължи на „Мирекс Трейд“ ЕООД- гр.Л. сумата 14003, 60 лева, представляваща претендирано вземане за връщане на предварително платена цена на недоставена пшеница, реколта 2020 г. в количествен размер на 53.860 тона, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението/05.08.2020 г./ до окончателното й изплащане, и е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявен насрещен осъдителен иск за заплащане на сумата 24 900 лева – представляваща частична остатъчна стойност на продадена пшеница, реколта 2020 г. по фактури № ••• и № •••/31.07.2020 г., формирана от разликата между предварително платената част/ 104 000 лева/ от цената и цялата пазарна цена/ 132 000 лева/ на доставеното количество / 346. 140 тона /, с молба за отмяна на решението, отхвърляне на първоначалния иск и уважаване на насрещния, с присъждане на направените по производството разноски. Наведени са оплаквания / доводи/ за неправилност и необоснованост на решението поради това, че установените със събраните доказателства, обстоятелства, обратно на приетото от съда, са годни за изводите, че ищецът- купувач с авансовото плащане на сумата 104 000 лева не е изпълнил цялото си задължение да заплати цената на доставеното количество пшеница от 346. 140 тона съобразно реалните пазарни цени по време на предаването на стоката/ по 330 лева на тон /, каквато устна уговорка страните са имали; договорът не е развалян или прекратяван на друго основание, като останалото недоставено количество пшеница от 53 860 тона е налично и може да бъде доставено, а недоставянето му е по причина, че първият е отказал да заплати договореното количество/ общо 400 тона/ по пазарни цени към 31.07.2020 г. В срока по чл.263, ал.1 ГПК другата страна чрез пълномощника си адвокат Б. Д. от РАК е подала писмен отговор, съдържащ подробни доводи за съответствие на решението с доказателствата по делото и материалния закон. Претендира присъждане на разноските пред въззивната инстанция. В с.з. всеки от пълномощниците на страните съответно поддържа и оспорва жалбата. Съдът след като обсъди доводите им и прецени събраните доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи: Ищецът „Мирекс Трейд“ ЕООД – гр.Л. твърди, че в резултат на устно сключен договор за продажба на бъдеща реколта в началото на м. март 2020 г., ответникът Теди Цвет“ ЕООД-гр.В.Т. се е задължил да му прехвърли и достави в срок до 30.06.2020 г.400 тона пшеница, реколта 2020 г., срещу предварително заплащане на цялата цена уговорена да бъде по 260 лева на тон. Цената е заплатена по банков път на 10.03.2020 г. и 16.03.2020 г. с превод на сумите от по 52 000 лева/ общо 104 000 лева/, като за бъдещата доставка ответникът е издал две фактури № •••/10.03.2020 г. и № •••/16.03.2020 г. Доставил е в срока 346.140 тона от цялото договорено количество и не е изпълнил задължението да предаде останалата част от 53.860 тона на стойност 14003, 60 лева. Затова тази сума е добила положението на неоснователно получена на отпаднало основание поради разваляне на договора за тази му стойностна част с факта на връчване на исковата молба/ уточнение по реда на чл.143, ал.1 ГПК в съдебно заседание на 04.02.2021 г./ За претендираното вземане се е снабдил по реда на чл.410, ал.1, т.1 ГПК със заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ •••/2020 г. на ВТРС, срещу която ответникът е подал възражение. Предвид твърдяното, моли съдът да приеме за установено, че вземането съществува, заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното му изплащане и направените по производството разноски. Ответникът е оспорил по основание иска с възражения, чието градиво са обстоятелствата – предмет на наведените в жалбата оплаквания. Предявява по реда на чл. 211, ал.1 ГПК частичен насрещен иск съдържащ претенция за заплащане на сумата 24 900 лева, представляваща частична остатъчна стойност на продадената и доставена пшеница, реколта 2020 г. по фактури № ••• и № ••• /31.07.2020 г., формирана от разликата между предварително платената част/ 104 000 лева/ от цената и цялата цена/ 132 000 лева/ на доставеното количество / 346. 140 тона /, която „Теди Цвет“ ЕООД твърди, че му се дължи по реални пазарни цени към 31.07.2020 г.- по 330 лева на тон. Искът е оспорен като неоснователен с доводи уговорената цена да е предварително платената на 10.03.2020 г. и 16.03.2020 г., т.е. че страните не са постигали уговорка за доплащане според реалните пазарни цени към 31.07.2020 г. Изложените в жалбата оплаквания вменяват в тежест на въззивния съд да разгледа изцяло материалноправния спор- чл.269, изр.2-ро ГПК. Констатациите на фактите в мотивната част на решението не се спорят и не противоречат на събраните доказателства, поради което въззивният съд препраща към тях, без да е нужно да ги преповтаря, упражнявайки правомощието си по чл. 272 ГПК. Единственият спорен помежду им въпрос е каква е устно уговорената цена на цялото количество пшеница / 400 тона/, която ищецът купувач е трябвало да заплати: по 260 лева на тон или по 330 лева на тон? Или казано по друг начин: предварително платената сума от 104 000 лева покрива ли цялата дължима цена или е част от нея, а другата част да се доплати към момента на приключване на доставките или издаването на фактурите / 31.07.2020 г./, изчислена върху цялото доставено количество по реални пазарни цени – 330 лева на тон? Страните трябва да установят/ докажат/ несъгласуваните си/ противоречиви/ твърдения по начин по който всяка от тях да опровергае достоверността на твърдението на другата страна като спечели вътрешното убеждение на съда - чл.154, ал.1, вр. с чл.8, ал.2, чл.12 ГПК. Безспорно е, че са сключили договор за продажба на бъдеща реколта пшеница с предварително плащане на цената / както бе отбелязано по- горе, спорно е само дали това предварително плащане обхваща цялата окончателна цена или част от нея /, който макар и да е устен, т.е. при неспазване на повелително изискуемата от нормата на чл. 334 ТЗ писмена форма, е действителен по съображение изведено от нормата на чл.293, ал.3 ТЗ / поведението на всяка от страните е насочено към изпълнение на търговската сделка, което изключва оспорване на действителността й /. Доказателства за сключването му/ постигане на съглашение по смисъла на чл.8, ал.1 ЗЗД/ в този облигационен вид са обстоятелствата на издадените от ответника две данъчни фактури № •••/10.03.2020 г. и № •••/16.03.2020 г. в хипотезата на чл.113, ал.4 ЗДДС / когато се плаща авансово по все още неосъществена, т.е. бъдеща доставка/ осчетоводяването им при двете страни по съответните сметки/ заключението на вещото лице по приетата счетоводна експертиза/, което означава съгласие със съдържанието им, плащането на посочените в тях еднакви суми на обща стойност 104 000 лева/ по 52 000 лева / на същите дати / вж. преводните банкови нареждания- л.12, 13 от делото / и предаване на по- голямата част от договореното количество стока в размер на 346. 140 тона от ответника на ищеца, извършено за времето от 26.06.2020 г. до 04.07.2020 г. / вж. представените заверени копия на стокови разписки и товарителница – л. 14-23 /, както и обясненията им в с.з. Твърдението на ответната страна, че записаните в двете фактури стойности на бъдещите доставки платими като „аванс“ са част от цената за цялото договорено количество от 400 тона е лишено от опора в събраните доказателства. Несъвпадането на сбора от тези стойности, изчислени на основата на 260 лева на тон за въпросното количество, с практикуваните продажни цени на пшеница за същия регион през м. юли 2020 г./ 330 лева на тон/ и със средната пазарна цена / 300 лева на тон/ не е доказателство за постигната устна уговорка цената да се плати по пазарни цени към времето на доставянето на пшеницата и по конкретно по 330 лева на тон към 31.07.2020 г., колкото и реалният икономически интерес на ответника -продавач да предполага „справедливо мислене“ и заключение в обратен смисъл. Такава устна уговорка трябва да се извлече пряко или логически косвено от писмени документи или от признание на другата страна, поради забраната въведена с правилото на чл.164, ал.1, т.3 ГПК да се доказват със свидетели договори на стойност над 5000 лева, още повече тя/ уговорката/ по начало трябва да се съдържа в писмено сключен договор / чл.334 ТЗ/ Затова показанията на свидетеля Т. Т. / •••/ дадени по този спорен въпрос категорично не могат да бъдат ценени като доказателство. От установените трайни търговски отношения на страните за предходните стопански години се вижда ясно, че те са сключвали писмени договори за продажба на бъдеща реколта пшеница, в които е уговаряна окончателна продажбена цена към момента на сключването им, а не към момента на предаване на стоката и са издавани от ответното дружество- продавач данъчни фактури за бъдещите доставки с еднакво на това на фактурите от март 2020 г. съдържание, както и с предварително плащане на окончателната цена. Няма нито едно доказателство сочещо ищецът да се е съгласил да плати в повече от цената която е платил. Фактурите дават информация, че „авансът“ е за цялото количество пшеница, а не че е част от окончателната цена. Ако бе уговорен като част от цената съгласно твърдението на ответника, че окончателното й определяне е щяло да стане на 31.07.2020 г. тогава не би било логично щом е настъпила промяна в договора, сам да издава фактурите със съдържание еднакво с онова от предходните години, т.е. без в него да се внесат данни, указвайки за тази промяна / например „ аванс на част от цената “ /. Нещо повече- той би имал интерес да настоява да сключи писмен договор, включващ изменението в уговорката за цената. Не би следвало да приема и плащането, щом няма съгласие / в практиката на ищеца е да не се променя изкупната цена – показанията на свидетеля Г. Б./ към този момент за такова изменение в уговорката за цената, каквото твърди да е имало. Затова съдът няма друга доказателствена възможност освен да приеме, че предварително платената цена е окончателна за цялото договорено количество. Недоставения остатък пшеница от цялото договорено количество, възлизащ на 53.860 тона, по причина, че ответникът е искал и не е получил доплащане на сумата 28 000 лева за вече доставеното, за което е издал на 31.07.2020 г. две фактури, неприети от ищеца, е факт, свидетелстващ за неизпълнение на основното задължение на първия – чл. 187, вр. с чл.24, ал.2 ЗЗД, пораждащ правото на втория да развали в неизпълнената му част договора и да иска връщане на стойността на платения недоставен остатък в размер на претендирания – 14 003, 60 лева – чл.87, ал.2, вр. с ал.1, чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД. Поради изтеклото продължително време от падежа до устните състезания по делото, упражняването на правото на разваляне не е необходимо да бъде съпроводено с покана за изпълнение в подходящ срок с предупреждение, че след изтичането му ще бъде развален, а е достатъчно само простото волево изявление, че се разваля, тъй-като предаването на остатък на пшеница от реколта 2020 г. е станало очевидно безполезно, дори и да би имало на разположение такава в склад / което е практически немислимо / тъй-като тя ще загубила качествената си годност каквато е имала при добива / ожънването й /. В случая исковата молба изпълнява функцията на волево изявление за разваляне доколкото искът за установяване на вземането за връщане на стойността подразбираемо съдържа в себе си отрицание на смисъла от изпълнение на остатъчното задължение. Това е така, независимо че към момента на връчването й още е съществувала възможност да се изпълни полезно за ищеца остатъка от задължението, но както по горе бе отбелязано изтеклото продължително време е факт, отнел тази практическа полза и решението трябва да се съобрази с него – чл. 235, ал.3 ГПК. Насрещният иск доколкото е обусловен от правораздавателния резултат по първоначалния иск/ по едни и същи установени факти се преценява има ли го или не тяхното заявено основание/ подлежи на отхвърляне като неоснователен съгласно мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният съд препраща – чл.272 ГПК. При този изход на спора „Теди Цвет“ ЕООД – гр.В.Т. дължи на „Мирекс Трейд“ ЕООД – гр.Л. сумата 953 лева представляваща направени по въззивното производство разноски във вид на заплатено адвокатско възнаграждение и следва да бъде осъден да му я заплати, тъй-като вторият е упражнил това свое право- чл.78, ал.1, ал.3 ГПК. Предвид горното, съдът