Решение № 5791 от 29.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2027/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 119682/20.05.2019 г., постановено по гр.д. № 41460/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 35 състав, е отхвърлен предявения от ЗАД „Д.Б.Ж. и З.“ АД, ЕИК ••••••• срещу Гаранционен Фонд, осъдителен иск с правна квалификация чл. 499, ал. 5 КЗ вр. чл. 519 КЗ, за сумата от 4 142, 25 лева, представляваща обезщетение за претърпените вреди, вследствие на ПТП, реализирано на 03.09.2015 г. на територията на Република Румъния. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. С решението е отхвърлен предявения срещу „Б.-Г.Г.“ ЕООД, ЕИК •••••••, в условията на евентуалност осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 1 454, 25 лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за претърпени вреди от настъпило ПТП на 02.09.2015 г. Отхвърлени са исковете по чл. 86 ЗЗД за мораторна лихва върху претендираните главници. С решението е прекратено производството по предявените искове чл. 124, ал. 4 ГПК и чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липсва на правен интерес, като в тази част има характер на определение. Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 5126436/13.06.2019 г., подадена от ищеца, с която обжалва решение изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Излагат се правни доводи, че застрахователното покритие на процесния застрахователен договор „Гражданска отговорност“ не е произвело действие, тъй като не е налице съгласие за сключването му. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се уважат предявените искове. Претендира сторените разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт: Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По основателността на иска: Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Предмет на въззивното производство е притезанието на ищеца с правна квалификация чл. 499, ал. 5 КЗ за възстановяване на сумата от 4 142, 25 лева, платена без основание на „Националното бюро на българските автомобилни застрахователи“ по реда на чл. 499, ал. 5 КЗ вр. чл. 506, ал. 3 вр. чл. 515 КЗ. Правопораждащият отговорността на Гаранционен фонд, респективно притезанието на застрахователя по гражданска отговорност, фактически състав включва следните елементи: 1) платено от застрахователя в полза на Бюрото обезщетение за претърпените от пострадалото лице вреди, вследствие на настъпило ПТП с участието на застрахования извън територията на страната, но в рамките на Европейския съюз; 2) липса на основание за имущественото разместване. Разпоредбата на чл. 499, ал. 5 КЗ обхваща хипотезата на настъпило ПТП извън теорията на страната с участието на застрахования, по повод на което е възникнал спор между застрахователя, сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите и Гаранционния фонд за това кой следва да изплати обезщетение на увредено лице. Съгласно втората норма в същата разпоредба при възникнал спор Бюрото изплаща обезщетение, като застрахователят по гражданска отговорност на автомобилистите на собствено основание (ал. 5 на чл. 499 КЗ) следва възстанови на бюрото платената от него сума. Третата норма на същия член, която представлява правопораждащия фактически състав на процесната претенция, предвижда, че ако впоследствие бъде установено, че отговорността е на Гаранционен фонд, то последния следва да възстанови на застрахователя платената от него сума на Бюрото. Нормата на чл. 499, ал. 5, изр. 2 КЗ следва да се тълкува систематически с нормата на чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ, която регламентира хипотезите, при които Гаранционният фонд отговоря за репарирането на причинените вследствие на ПТП вреди, а именно 1) при липсва на валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите или 2) при невъзможност за идентифициране на МПС-то което причинило вредите. Коментираната правна уредба е създадена вследствие на транспониране на нормите на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Съгласно чл. 11, параграф 1 на Директивата се предвижда, че в случай на спор между органа, посочен в член 10, параграф 1, и застрахователя на гражданската отговорност относно това кой трябва да обезщети пострадалия, държавите-членки приемат подходящите мерки, така че една от тези страни да бъде посочена като задължена първоначално да изплати обезщетението на пострадалия без забавяне. В националната уредба е възприето разбирането, че Бюрото следва да плати обезщетение за претърпените вреди на пострадалия, като застрахователят по гражданска отговорност е задължен съгласно нормата ал. 5, чл. 499 ГПК да възстанови тези суми на Бюрото. В параграф 2 на чл. 11 от Директивата е регламентирано притезанието на застрахователя, което се обуславя от взето окончателно решение, съгласно което ако обезщетението или част от него е трябвало да бъде изплатено от другата страна, то тази друга страна възстановява разходите на страната, която е платила. Следователно с оглед анализа на приложимата правна уредба може да се изведе извода, че за да възникне субективното притезателно материално право на застрахователя да търси възстановяване на сумата, която е платил на Бюрото от Гаранционен фонд е необходимо реално да е осъществено плащане без да е налице основание за това. Застрахователят с иска по чл. 499, ал. 5, изр. 2 КЗ не упражнява нито регресни, нито суброгационни права, тъй като е изпълнил свое задължение към Бюрото, уредено в обективното право. Процесното притезание е се основава на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване, като с оглед хипотезата на нормата същата се явява специална спрямо уредбата в ЗЗД. Спорен между страните е единствено въпроса дали към момента на настъпването на застрахователното събитие има валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“, който е породил своето застрахователно покритие. Съгласно мотивите към т. 2а на Тълкувателно Решение 1/2019 г. по тълк.д. 1/2017 г., ОСТК на ВКС, липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, като основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност” на автомобилистите, не е налице в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма да настъпят. Наистина формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, установено с чл.344, ал.1 КЗ, може да обективира и липсата на съгласие за неговото сключване, но съобразен характерът на този договор на абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл.343, ал.2 КЗ дават основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо общото правило на чл.293, ал.4 ТЗ, в който смисъл е и последователната практика на ВКС, ТК. Волята, респ. съгласието, е основен конститутивен елемент на сделката, а липсата на съгласие е основание за нейната нищожност, установено в чл.26, ал.2 ЗЗД. По силата на препращащата норма на чл.343, ал.2 КЗ това основание е приложимо и към договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Порокът липса на съгласие е налице, когато волеизявленията ( предложение и приемане) са направени и съвпадащи, но някое от тях или и двете са дадени при „съзнавано несъгласие”, т.е. при отсъствие на намерение за обвързване (изтръгнато чрез насилие, на шега, като учебен пример и пр.). Анализът на нормата на чл.483, ал.1, т.1 КЗ също не дава основание да се възприеме тезата, че липсата на съгласие като основание за нищожност, се свързва с наличие или отсъствие на забрана друго лице, различно от собственика на моторното превозно средство да сключи застрахователния договор за риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Следователно всяко лице, което има правен интерес може да сключи от името на собственика на съответното МПС задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В процесният случай е релевантно, че под полицата е положен подпис, т.е. налице е волеизявление за сключване на договора, както и се установи плащане на първата вноска, което е условие за възникване на застрахователното правоотношение, аргумент от ал. 3 на чл. 351 КЗ. Допълнително е налице законова презумпция, уредена в чл. 294, ал. 5 КЗ, съгласно която при направено плащане, представляващо застрахователната премия или на част от нея от застрахования към застрахователния брокер, сключил застрахователния договор, до доказване на противното се счита, че сумата е получена от застрахователя. Ищецът в условията на пълно и главно доказване не успя да установи осъществяването на правнорелевантния факт, а именно несъществуването на застрахователното правоотношение, което от своя страна е условие за възникването на отговорност на ответника, съгласно чл. 519, ал. 1 КЗ. По предявения установителен иск, настоящият състав счита, че застрахователят не е активно легитимиран да предяви иск за прогласяване недействителността на сключен без надлежна представителна власт, респ. извън пределите на учредената представителна власт за застрахования – ФЛ или ЮЛ, договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Поради това и предявеният установителен иск на застрахователя за прогласяване недействителността на сключения застрахователен договор поради липса на представителна власт за застрахования, се явява недопустим. В този смисъл Тълкувателно Решение 1/2019 г. по тълк.д. 1/2017 г., ОСТК на ВКС. По предявения евентуален иск срещу Б.-Г.Г.“ ЕООД, ЕИК •••••••. Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) надлежно възлагане на определена работа, както и наличие на 2) виновно и 3) противоправно 4) действие и/или бездействие на изпълнителя на възложената работа, 5) осъществено при или по повод изпълнение на възложеното; 6) и което деяние е в пряка причинно-следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени и/или неимуществени вреди. Отговорността по чл. 49 ЗЗД, макар и относително самостоятелна, е във функционална връзка с отговорността по чл. 45 ЗЗД, т.е преди всичко следва да се установи наличието на общите предпоставки на деликта, като при недоказването им отпада и отговорността на възложителя. В този смисъл е и т. 3 от ППВС № 7 от 1959 г. От събрания доказателствен материал не се установи осъществяването на елементите на правопораждащият спорното право фактически състав, поради което искът подлежи на отхвърляне. На основание чл. 271, ал. 1, пр. I ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно. По отговорността за разноски: При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивникът. Въззиваемата страна - Гаранционен Фонд, има право на разноски в размер на 100 лева, представляващо юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ. Въззиваемата страна „Б.-Г.Г.“ ЕООД, ЕИК •••••••, претендира разноски в размер на 1 200 лева с ДДС. В представения договор за правна защита е уговорено, че сумата следва да бъде платена по банков път. Доколкото не са представени доказателства във връзка с понасянето на съдебни разноски по повод настоящия процес, т.е. не е приложено извлечение от банкова сметка или представено платежно нареждане, то претенцията за разноски следва да бъде оставена без уважение, като недоказана. Отговорността за разноски в гражданския процес е деликтна и има изцяло обективен характер, като цели да санкционира страната за неоснователно предизвикания от нея правен спор. Правопораждащият фактически състав включва 1) неоснователно иницииран правен спор, относно определено субективно материално право, 2) сторени разноски във връзка с образуваното производство и 3) съдебно решение, което потвърждава твърденията на претендиращата разноски страна. Следователно не е налице елемент от правопораждащият претенция за разноски фактически състав. Така мотивиран, Софийски градски съд: