Решение № 244 от 15.8.2023 г. на Окръжен съд - Добрич по дело № 855/2022 г.

производство очевидно признават качеството на пострадали на различни лица, макар и невключени в диспозитива. Трайна е практиката на ВКС (решение № 140 от 29.06.2022г. по гр. д. № 3356/2021г., III г.о.; решение № 50240 от 16.12.2022г. по гр. д. № 4654/2021г., IV г.о.; решение № 306/22.10.2019г. по гр. дело № 4482/2017г., ІV г.о.; решение № 48/6.04.2020г. по гр. дело № 1610/2019г., ІV г.о.; определение № 916 от 02.05.2023г. на ВКС по гр.д.№ 4593/2022г., ІV г.о.), основана на практика на Европейския съд по правата на човека /цитирана в тези актове/), че лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б от ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на "пряко пострадал" ("пряка жертва"), а за предходния период – на "непряко пострадал" ("непряка жертва") от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право. Съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС, всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съобразно решение от 12.02.2004 год. на ЕСПЧ по делото Перез срещу Франция (Perez v. France) по жалба № 47287/1999 год., Голямо отделение на Съда, дори когато наказателното производство има за цел само произнасяне по обвинението, решаващият фактор за приложението на чл.6 § 1 от Конвенцията е дали от момента на конституирането на жертвата като гражданска страна до приключването на производството, гражданският елемент е останал тясно свързан с наказателния, т.е. дали наказателното производство обуславя гражданския аспект на случая, респ.разпоредбата следва да се приложи спрямо производство, касаещо и наказателния, и гражданския аспект на случая. Съгласно чл. 9 НК, престъпление е това обществено опасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Престъплението се установява по надлежния ред (по НПК) с влязла в сила присъда, която има задължително действие за гражданския съд (чл. 300 ГПК). Гражданският съд няма компетентност да установи дали има извършено престъпление, дори когато престъплението е факт от значение за гражданското право, предявено с иска. Тогава образуваното от пострадалия от престъплението гражданско дело се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, а гражданският съд е длъжен да изчака влязлата в сила присъда. След като гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, а мащабът и характерът на обстоятелствата, очертаващи деянията, както и заеманите длъжности от лицата, срещу които е водено разследването, предпоставят значителни трудности в доказването на деликта само в рамките на самостоятелен граждански процес, т.е.образуваното наказателно производство за престъплението е дело по "определяне на гражданските права" на пострадалия по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Държавата отговаря, за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на делата над разумния срок, като отговорността й се реализира чрез иск за обезщетяване на причинените вреди. Разглеждането и решаването на делата в разумен срок е прогласен за основен принцип в наказателния процес, съблюдаването на който е вменено в тежест на държавните органи, осъществяващи функцията по ръководство и решаване в производството, осъществявана в досъдебната фаза на наказателното производство от прокурора. Прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер и осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство, включително и за провеждането на разследването по производството в предвидените от кодекса срокове.Отговорността е обективна, не е обусловена от обстоятелството, дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила, дали са ги спазили, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. При този характер на отговорността се прилага принципът на риска, а не на вината, т. е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице.В тази хипотеза, отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска, в случая прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, която е материалноправно легитимирана да обезщети претендираните вреди. Нормата на чл.2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено от Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б ал. 2 от закона, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно установената практика решение № 72 / 18.05.2017 год. по гр. д. № 3619/2016 год. на ВКС, III г. о., решение № 66 /02.04.2015 год. по гр. д. № 5813/2014 год.. на ВКС, III г. о., решение № 306 / 22.10.2019 год. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о., механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото- фактическа и правна, поведението на страните и поведението на компетентните органи както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Сложността на делото се преценя съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броят на страните по делото, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, обем на доказателствата и пр. Определен вид дела, с оглед специфичния характер и засегнатия интерес, налагат по-бързото им разглеждане. За преценката на поведението на компетентните органи - голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството. Принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне. Поведението на компетентните органи като критерий за преценка на изискването за разглеждане на делото в разумен срок включва и констатиране на забавянията в производството, респективно причините затова. Делото е образувано на 31.01.1991 год. и към датата на подаване на исковата молба-20.12.2022 год. е изминал период от почти 32 години. От общата продължителност на наказателното производство, същото е било в съдебна фаза поради предаване на обвиняемите по производството на съд с внасяне на обвинителен акт за срок от 1 година и 10 месеца. Действията по привличане на обвиняеми са осъществени в периодите 03.09.1991 год.- 24.09.1991 год. и 19.05.1992 год.-14.01.1993 год., т.е. за време от общо 9 месеца. За първи път обвинителен акт е бил внЕ. във Върховния съд - ••• съда на дата 20.07.1993 год., т.е. приблизително 2 години и 6 месеца след образуване на делото. След като делото е било върнато от ВС на Прокуратурата за доразследване на дата 09.02.1995 год., обвинителен акт е бил внЕ. повторно в съда на дата 19.12.1997 год., т.е. след 1 година и 10 месеца. С оглед на горното неоснователно е възражението за неотговорност на ответника за вредите от забавеното разследване за времето, в което е било висящо съдебно производство (за периода 20.07.1993г. – 09.02.1995г., когато е било водено НОХД № 1/1994г. по описа на ВКС, ••• и за периода от 19.02.1997г. до 13.05.1998г., когато е било водено НОХД № 1/1998г. по описа на ВКС, •••). Двете съдебни производства (чиято продължителност при това е незначителна, сравнена с цялата висящност на наказателното производство) са прекратени с дадени указания за извършване на допълнителни действия по разследването, като обективната отговорност за причинените вреди от забавянето на разглеждането и решаването на делото над разумния срок в случая е за държавата, чрез нейния субституент (Прокуратурата), и не е обусловена от обстоятелството дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила или са ги спазвали, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. Срокът по чл.81 ал.3, във връзка с чл.80 ал.1 т.3 от НК от 15 години, изключващ наказателното преследване спрямо останалия последно жив обвиняем Г. А. е изтекъл на 13.02.2000 год., като същият е починал на дата ••• год. Всички предвидени в НПК срокове за приключване на досъдебното производство, вкл. след продължаването им са изтекли. Разследването, предвид обстоятелствата, обосноваващи инкриминираното деяние и обема на доказателствата и доказателствените средства за тяхната установяване, включително и на пострадалите от деянието е с фактическа и с правна сложност, както и с изключителна обществена значимост. В обилната практика на ВКС еднозначно се приема, че независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат установени множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и ответната Прокуратура на Република България, осъществяваща контрол за законност върху техните действия (така решения на ВКС: решение № 50031 от 22.02.2023г. по гр. д. № 1077/2022г., IV г.о.; решение № 140/29.06.2022г. по гр. д. № 3356/2021г., III г.о.; решение № 60265/20.12.2021г. по гр. д. № 1701/2021г., IV г.о.; решение № 6/11.02.2022г. по гр. д. № 1555/2021г., IV г.о.; решение № 72/01.06.2022г. по гр. д. № 4037/2021г., III г.о.; решение № 73/02.06.2022г. по гр. д. № 4038/2021г. III г.о.). Описаните в приложението на обвинителни актове списъци и справки и в постановленията и писмата на Прокуратурата действия сочат, че в хода на наказателното производство са извършвани различни и значителни по обем процесуални действия, но не с необходимата ритмичност и при извършване на дължимата преценка от прокурора, осъществяващ функцията по ръководство и надзор в рамките на досъдебното производство, за необходимостта от тях, които да осигурят не само пълно и всестранно разследване, но и да осигурят неговото приключване в разумен срок. Съдействие на Прокуратурата е оказвано и от представители на неправителствените организации Сдружение “За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“, предоставяли имена, адреси на пострадалите лица и съдействали за връчвания на книжа.Съдебното производство по внесените обвинителни актове е прекратявано поради едни и същи допуснати нарушения, а именно - непопълване на бланкета на чл. 387 НК и непосочване на пострадалите от престъплението лица. Следователно причина за забавяне на производството е неизпълнение на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и субективна страна на престъплението, така че да е годен за предаване на обвиняемото лице на съд. Изпълнението на задължението за пълно и всестранно разследване е въпрос на организация и воля за извършване на необходимата оперативно-издирвателна работа по установяване на пострадалите при положение, че е на разположение ресурс на цяла една държава, а делото е от особено обществено значение. С двете разпореждания на върховната съдебна инстанция указания за разпит на всички пострадали от т. нар. Възродителен процес, които се намират на територията на Р. Турция не са били давани. От съдържанието им е видно, че става въпрос за констатирани от Върховния съд съществени процесуални нарушения, свързани преимуществено с изготвянето на обвинителния акт, както и такива, свързани с гарантиране правото на пострадалите да упражнят правата си в по- късен етап на процеса.Непосочването на пострадалите от деянието лица е прието от съда като неяснота на инкриминираното деяние поради невъзможност да се установи характера и размера на причинените от вреди, задължение за което има Прокуратурата, която невъзможност засяга както правото на защита на обвиняемите, така и правата на пострадалите от деянието лица, които съгласно чл. 54 и 55 от НПК (отм.), действал към момента на постановяване на разпорежданията от съда, са могли да упражняват правата си в наказателния процес при вече образувано съдебното производство. Задължение е на органа на досъдебното производство да разяснява правата на пострадалите в наказателното производство, а понастоящем и при условие, че те са посочили адрес за призоваване в страната – така чл. 75 ал. 2 и 3 от НПК. Дължимата преценка за необходимостта от разпита на всички пострадали от инкриминираното деяние лица за всестранното и обективно разследване по досъдебното производство е на Прокуратурата по аргумент от разпоредбата на чл. 246 от НПК. Нещо повече, установяването на престъплението, за което се повдига обвинение пред съд, е обусловено от определен обем доказателства, който се характеризира с относимост и достатъчност за изясняване на обективната истина, при което събирането на по-голям обем от доказателства не би било необходимо за изпълнение на визираните в чл. 1 от НПК задачи на наказателния процеса, но би могло да доведе до неоправдано забавяне развитието на производството, какъвто несъмнено е и разглежданият случай.С оглед на горното, не може да се възприеме за оправдано и целесъобразно забавянето на досъдебното производство поради необходимост да бъдат разпитани като свидетели всички пострадали от престъплението, обуславящо от своя страна допълнително забавяне- постановяване на спиране на производството, респективно събирането на доказателства чрез съдебни поръчки по линия на международното сътрудничество в друга държава. Поведението както на ищеца, така и на останалите пострадали от престъплението не са причинили по никакъв начин забавяне на производството, а напротив.Интереса им от движението по делото е бил постоянен, съдействали са по всякакъв начин, вкл. чрез предоставяне на информация, сформиране на собствена организация, полагала усилия за ускоряването му с отправяне на сигнали до ръководството на Главна прокуратура, Министерство на правосъдието, Инспекторат. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство (чл. 22 НПК). Задължението е на съда (чл. 22 ал. 1 НПК), но възможността да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове (чл. 22, ал. 2 НПК). Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса: както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. С оглед на така посоченото по отношение общия срок на наказателното производство от три десетилетия, единственият начин, по който може да бъде оценен размерът на същия, е като прекомерен. Наказателно дело с такава обща продължителност, каквато и да е фактическата и правната му сложност, каквито и обяснения да има за забавата, не може да е "проведено с дължимата грижа" /Cominggersoll SA v Portugal 2000/, така и решение № 306/22.10.2019 год. по гр.д.№ 4482/2017 год. на ВКС, ІV г.о. Тази продължителност надхвърляща два пъти срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността на знаково за държавата дело, като критерии за превишаване на разумния срок. При ангажиране отговорността на държавата, на обезщетяване подлежат включително неимуществените вреди, но в размер, определен от съда с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 год.Справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва като база тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване; освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над "разумния" срок, предвид спецификите на конкретния казус; както и значението на делото за страната, претендираща обезщетението, вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот. Когато се претендира обезщетение за обичайните негативни преживявания, не е необходимо неимуществените вреди да бъдат подробно описани в исковата молба и доказвани в процеса. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива- така решение от 10.05.2011 год. на ЕСПЧ по делото на Д. и Хамънов срещу България, по жалби № 48059/2006 год. и № 2708/2009 год. и решение от 10.05.2011 год. на ЕСПЧ по делото на Фингър срещу България, по жалба № 37346/2005 год., решение № 72 / 18.05.2017 год. по гр. д. № 3619/2016 год. на ВКС, III г. о., решение № 48/06.04.2020 год. по гр.д.№ 1610/2019 год. на ВКС, IV г. о., решение № 306 / 22.10.2019 год. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ (чл. 51 от ЗЗД) трябва да се тълкува в смисъл, че се дължи обезщетение само за вреда, която е пряка и непосредствена последица от увреждането. По реда на чл. 2б от ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Всички факти от значение за правото на ищцата на обезщетение за вреди (имуществени и неимуществени) от престъплението, очертани в исковата молба като елементи от загубени възможности, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (така решение от 27.12.2016г. на ВКС по гр.д.№ 2403/2016г., ІV г.о.). Вредите, настъпили от самото престъпление и от неразкриване на извършителя, не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 2б от ЗОДОВ, защото само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението и от неразкриване на извършителите му, държавата е длъжна да обезщети по този ред (така решение № 161 от 15.03.2021г. на ВКС по гр. д. № 105/2020г., III г. о., ГК; определение № 916 от 02.05.2023г. на ВКС по гр.д.№ 4593/2022г., ІV г.о.). Член 6 от Конвенцията не гарантира правото да се преследват или осъдят за извършване на наказателно престъпление трети лица. Разглежданото неизпълнение на задълженията на прокуратурата рефлектира неблагоприятно върху неимуществената сфера на ищеца, лишавайки го от възможността да се ползва пълноценно от предоставения му от закона обем на правото на пострадал. Основен елемент на това право е не само получаването на парично обезщетение за причинените вреди, но и поддържането на обвинението, наред с държавата, с цел получаване на възмездие и справедливост чрез наказване на виновния. Правото да се получи възмездие, справедливост и успокоение е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените с престъплението права, продължителността на накърняването им и целта, с която е предприето това. С престъплението са засегнати основни човешки права на наследодателя на ищеца-на свобода, на етническа принадлежност, правото на име, майчин език и на труд и то по насилствен, мъчителен и грубо потъпкващ човешкото достойнство начин. Безспорно както събитията по време на Възродителния процес, така делото за тях, са сложили отпечатък както върху живота на ищеца, така и на семейството му за продължителен период от време.Спрямо наследодателя на ищеца са използвани средства и форма на натиск, изцяло извън закона, не е осъждан с влязла в сила присъда, по което да му е наложено наказание лишаване от свобода, но фактически е изтърпявал такова, прогонен е от собствената си държава и е следвало да започне живота си отново в чужда държава и без семейството си. Когато става дума за блага от най-висша ценност като свободата, правото на име и на етническа идентичност, чувството за липса на справедливост, подкопава доверието в институциите, правосъдието и устоите на правовата държава като цяло.Накърненото с посочения по-горе интензитет на право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради пасивността на разследващите, има за неизменна последица силна тревожност и стрес, постоянно емоционално напрежение, усещане за безизходица, безпомощност, несигурност, песимизъм и безнадежност. Както е изяснено в решение от 12.07.2007 год. на ЕСПЧ по делото Станков срещу България (Stankov v. Bulgaria) по жалба № 68490/2001 год., Пето отделение на Съда, оценяването на морална вреда, освен в случаите когато размерът на обезщетението е определен от закона, по природа е трудна дейност, често налагаща на този комуто се пада, да извърши проучвания на съдебната практика, за да се постарае да оцени, сравнявайки своя случай с подобни дела, вредите и лихвите които могат да се присъдят за това. Съобразно посоченото в решение № 126 / 28.10.2020 год. по гр. д. № 4374/2019 год. на ВКС, III г. о., решение № 214 / 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 год. на ВКС, IV г. о., справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. При определяне размера на обезщетението съдът намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от наследодателя на ищцата, а впоследствие от нея в един изключително продължителен период от време. С оглед това, настоящият съдебен състав съобразява наличната, вече трайно установена практика на ВКС по идентични правни спорове /решение №60265/20.12.2021г. по гр. д. №1701/2021 г. на IV- то г.о., решение № 6/11.02.2022г. по гр.д.№1555/2021г. на IV-то гр. отд., решение №140/29.06.2022 г. по гр.д.№ 3356/2021г. на IІІ-то гр.отд., решение №73/02.06.2022г. по гр.д.№4038/2021г. на IІІ-то гр. отд./, съгласно която справедливият по смисъла на чл. 52 от ЗЗД размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност – обичайни /типични/ неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата от 12 000 лева. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната Прокуратура на РБ, като процесуален субституент на държавата, да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Нарушението на правото на разглеждане на делото в разумен срок поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта, т.е. отговорността на държавата се подчинява на правилата на непозволено увреждане. Върху присъденото обезщетение по реда на чл. 52 от ЗЗД от 12 000 лева се дължи законна лихва След като неразумната продължителност на производството е част от фактическия състав за отговорността на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ, не може да се присъди законна лихва върху обезщетението преди той да е осъществен. Макар и да не е необходима покана за изпадането на длъжника в забава за плащането на обезщетението (чл. 84, ал. 3 от ЗЗД), тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процЕ. период, за който се дължи главното парично задължение – в случая до подаване на исковата молба (така решения на ВКС: решение № 50030 от 9.02.2023г. по гр. д. № 785/2022г., IV г. о.; решение № 50038 от 01.03.2023г. по гр. д. № 2093/2022г., IV г. о.; решение № 73/02.06.2022г. по гр.д.№ 4038/2021г., III г.о.; решение № 50240/16.12.2022г. по гр.д.№ 4654/2021г., IV г.о.; решение № 50060 от 31.03.2023г. по гр. д. № 2528/2022г., IV г. о.; определение № 916 от 02.05.2023г. по гр.д.№ 4593/2022г., ІV г.о.). Следователно сумата от 12 000 лева се присъжда ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 20.12.2022 год. Ищецът претендира присъждане на сторени разноски в общ размер от 598.20 лв., съставляващи заплатени държавни такси за водене на делото и преписи от документи; разходи за превод на документи; частично заплатен адвокатски хонорар от 300 лв. и 216 лв.-пътни разходи за явяване в съдебно заседание.Искането е основателно до размера на 382.20 лв. На общо основание са дължими всички разходи за такси и преводи на документи. Дължим е и разходът за възнаграждение на адвокат в размер на 300 лв. Макар и искът да е уважен частично за 10% от общо предявения размер, платеният адвокатски хонорар от 300 лева е частично плащане за адвокатски хонорар, който е под минималният адвокатски хонорар за частично уважения размер на иска от 12 000 лева съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 1480 лева. Извършеното частично плащане на адвокатски хонорар от 300 лева не превишава този минимален размер, поради което по отношение на частично заплатения размер на адвокатското възнаграждение не следва да се прилага правилото за пропорционално присъждане.Неоснователно е искането за присъждане на сумата от 216 лв.-разходът за пътуване на адвоката не представлява съдебно-деловодни разноски по делото и не може да се претендира на основание чл. 78 от ГПК-така определение № 50321 от 16.11.2022г. на ВКС по гр. д. № 3024/2021г. По изложените съображения, съдът