Решение № 5370 от 21.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11838/2024 г.

Производството е образувано по искова молба „АСИ ХИДРОСИС“ ЕООД, с която е предявен срещу „Летище София“ ЕАД иск с правно основание чл.403, ал.1 ГПК, вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 73 683, 01 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от обезпечение, допуснато с определение от 21.01.2021 г. на СГС, V I -9 състав, по т.д. № 2042/2020 г., искът по който е отхвърлен. Ищецът твърди, че ответникът е предявил срещу ищеца осъдителни искове с правно основание чл.195, ал.1, вр. чл.193 ЗЗД и чл.195, ал.2 ЗЗД и иск по чл.55, ал.1, вр. чл.87 ЗЗД, за сумата от 182 312 лв. Образувано е т.д. № 2042/2020 г. по описа на СГС. VI - 9 състав. По молба на ответника съдът е допуснал обезпечение на исковете чрез налагане запор на вземанията по банкови сметки до общия размер на исковете. При ЧСИ Р.М. било образувано изп. дело № 397/2021 г. и бил наложен запор по сметката на ишеца в „Уникредит Булбанк“ АД до размера на сумата от 182 312 лв. С решение от 31.10.2023 г., по т.д.№ 536/2023 година по описа на Апелативен съд-София, ТО, 11 - ти състав, влязло в сила на 28.05.2024 г., са отхвърлени предявените искове като неоснователни. Определението, с което е допуснато обезпечението на исковете на ответника, е отменено с влязло в сила на 21.08.2024 г. определение на СГС, а издадената обезпечителна заповед - обезсилена. По молба на ищеца до ЧСИ М. бил вдигнат и запорът на банковата сметка. Твърди, че са му причинени вреди от незаконното обезпечаване на отхвърлените с влязло в сила решение искове, които вреди представляват законната лихва върху сумата от 182 312 лева - предмет на запорираното вземане по банкова сметка в „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, за периода от налагане на запора - 15.02.2021 г. до 21.08.2024 г. - датата на влизане в сила на определението на СГС, с което се отменя определението за допускане на обезпечението. Твърди, че за периода, през който върху вземането е бил наложен запор, не е могъл да ползва запорираната сума. Поддържа, че тъй като сметката, върху която е бил наложен запорът е била разплащателна, то вземането по нея е съществувало и е било винаги изискуемо по арг. от чл. 6, ал. 5, т. 1 от Наредба № 3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти и чл. 87. ал. 2 и ал. 3 от Закона за платежните услуги и платежните системи. Претендира обезщетение за претърпени имуществени вреди, в размер на законната лихва върху сумата от 182 312 лв., за периода от 15.02.2021 г. до 21.08.2024 г. – за сумата от 73 683, 01 лв. Ответникът оспорва иска. Сочи, че процесното обезпечение е допуснато след внасяне на определена от съда гаранция в размер на 18 330 лв. Поддържа, че след постановяване на решението, с което е отхвърлен иска по чл.55, ал.1, ЗЗД във вр. чл.87 ЗЗД, не е възразил срещу молбата на ищеца за отмяна на допуснатото обезпечение, в дадения от съда срок. Сочи, че конституционно право на всеки гражданин е да подава молби, жалби, предложения до държавни органи и да търси защита, когато са нарушен и или застрашени негови права или законни интереси, каквито са били неговите, към момента на подаване на обективно съединените искове. Поддържа, че обезпечителното производство е уредено в ГПК като допустимо производство на разположение на страните за защита на застрашени или нарушени субективни права. Твърди, че добросъвестно е упражнил своето процесуално право в производството за налагане на обезпечителна марка със съзнанието и убеждението, че защитава съществуващо свое субективно право. Оспорва твърдението на ищеца, че е търпял вреди под формата на загуба, тъй като не е ползвал паричната сума. Поддържа, че вредата и нейният размер не се презюмират. Оспорва твърдените вреди като неконкретизирани по произход и по размер. Сочи, че за да бъде присъдено обезщетение за пропуснати ползи, следва да е доказано със сигурност тяхното настъпване. Счита, че не е доказано, че за периода от 15.02.2021 г. до 21.08.2024 г., в който е била действаща обезпечителната мярка, е настъпила изискуемост на вземането, което има към банката и наложеният запор е възпрепятствал тази изискуемост. Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна: С Определение №260402 от 20.01.2021 г. по т.д. №2042/2020 г. на СГС, ТО, VI-19 състав, е допуснато обезпечение на предявения от „Летище София“, ЕАД, срещу „Аси Хидросис“ ЕООД, иск за сумата 160 200 лв., представляваща заплатена продажната цена по разваления с обратна сила договор за изпълнение на обществена поръчка изх. № 100-Д94 от 20.03.2020 г., чрез налагане на обезпечителна мярка – запор върху банковите сметки на ответника до сумата от 182 312 лв. На 02.02.2021 г. е издадена обезпечителна заповед, след внасяне на определената от съда гаранция в размер на 18 330 лв. Видно от Удостоверение изх. № 13567/14.03.2025 г. и Удостоверение №25391/19.05.2025 г., издадени от частен съдебен изпълнител Р.В. по изп.д. №20217900400397, на 15.02.2021 г. е наложен обезпечителен запор върху банковите сметки на „Аси Хидросис“‘ ЕООД в „Уникредит Булбанк“ АД. Установява се от решение №660 от 31.10.2023 г. по т.д. №536/2023 г. на САС, 11 търговски състав, влязло в сила на 28.05.2024 г., че е отхвърлен предявеният от „Летище София“, ЕАД срещу „Аси Хидросис“‘ ЕООД иск за заплащане на сумата 160 200 лв., представляваща заплатена продажната цена по разваления с обратна сила договор за изпълнение на обществена поръчка изх. № 100-Д94 от 20.03.2020 г., като неоснователен. С Определение №261339/17.07.2024 г., влязло в сила на 21.08.2024 г., постановено по т.д. №2042/2020 г. на СГС, ТО, VI-19 състав, е отменено допуснатото с С Определение №260402 от 20.01.2021 г. обезпечение и е обезсилена издадената обезпечителна заповед. От Удостоверение изх. № 13567/14.03.2025 г. от ЧСИ Р.М. се установява, че запорът е бил вдигнат на 09.09.2024 г. По посочените факти няма спор между страните, а и същите се установяват безпротиворечиво от приетите писмени доказателства. От представено по делото клиентско досие на ищеца при “Уникредит Булбанк” АД се установява, че между него и банката има сключен договор за пакетна програма - за банкова карта, онлайн банкиране и за предоставяне на платежни услуги. От предоставените от банката документи се установява, че ищецът има открита при нея само една банкова сметка - разплащателна с IBAN BG23 UNCR ••••. Поради това съдът приема, че процесният запор е наложен по банкова сметка IBAN BG23 UNCR ••••, разкрита от ищеца при “Уникредит Булбанк” АД въз основа на Договор за включване в пакетна програма Бизнес Лидер Лайт. Запорът е бил наложен в периода 15.02.2021 - 09.09.2024 г. Предвидената в чл. 403 ГПК отговорност за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на принципа за общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД). Поради това и доколкото в посочената норма липсва изрична регламентация относно вредите, съответно приложими по отношение на тях следва да се считат разпоредбите на ЗЗД. Обезщетение се дължи съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД за всички вреди (загуби и пропуснати ползи), които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Предпоставки за възникване на отговорността на ответника са наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението (исковото производство е образувано по неоснователен иск, съответно – ответникът неоснователно е понесъл наложени ограничения в имуществената си сфера по реда на чл.389 ГПК) и вреда, възникнала от обезпечението. В настоящия случай спорен между страните е въпросът понесени ли са вреди от обезпечителната мярка. Ответникът се позовава на ТР №3/2012 г. на ОСГТК, според което при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Следва да се посочи, че доколкото отговорността по чл.403 ГПК е деликтна, относимо към процесния случай е ТР №3/2021 г., съгласно което причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Настоящият състав обаче приема, че в случая вредата не съставлява пропусната полза. В този смисъл следва да се съобрази постановената по чл.290 ГПК практика на ВКС и по-специално решение № 216 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, касационното обжалване по което е допуснато именно по въпроса налице ли е пряка вреда /претърпяна загуба/ по смисъла на чл. 403 ГПК, когато с обезпечението ответникът е лишен от признато му право да ползва имот и подлежи ли лишаването от това право на обезвреда. Макар в настоящия случай вредата да съставлява невъзможност за ползване на парична сума, а не недвижим имот, съдът приема, че хипотезата е аналогична (имуществено благо, ползването/потребяването на което е ограничено от мярка по чл.389 и сл. ГПК). В цитираното решение ВКС приема, че вреда може да съставлява както невъзможността да се реализира една сигурна полза, изразяваща се в увеличение на имуществото, така и невъзможността да се ползва имуществото. „Претърпяната вреда не е пропусната полза. Не се касае до предполагаема вреда от реализиране на други облаги или ползи, които биха довели до увеличаване имуществото им, а до реална вреда, резултат на невъзможността да упражнят съдебно признатите им права в пълен обем за времето на наложеното с определение на съда спиране на принудителното изпълнение, препятстващо въвода в имота.“ – из мотивите на решение № 216 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС. В настоящия случай действително в исковата молба ищецът нарича вредите си „пропусната полза“, но същевременно претендира да бъде обезщетен за невъзможността да ползва запорираната сума и претендира обезщетение в размер на законната лихва (чл.86 ЗЗД). Дали обезвредата представлява по съществото си претърпяна загуба или пропусната полза е въпрос на правна квалификация, която се дава от съда. Правната доктрина и съдебната практика имат безпротиворечиво виждане по въпроса как се определя обезщетението при вреда, съставляваща незъвможност за ползване/потребяване на имуществено благо. Така например при забавеното изпълнение на парично задължение, вредата се изразява в невъзможност кредиторът да ползва дължимата му парична сума за периода на забавата. Тук не се поставя въпросът как би била използвана паричната сума, съответно – какви граждански плодове би извлякъл от нея и дали би увеличил имуществото си, тъй като законът определя размерът на обезщетението - законната лихва от деня на забавата (чл.86 ЗЗД). По аналогичен начин съдебната практика определя и обезщетението за вреди по иск чл.2 ЗОДОВ от мярка за неотклонение „парична гаранция“, както и в други подобни хипотези, когато вредата се изразява в невъзможност за ползване на суми - като съизмерими с размера на законната лихва по чл. 86 ЗЗД. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 281 от 04.10.2011 г., по гр. д. № 1684/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС е прието, че в хипотезата на претендирана вреда от неправомерно задържана парична сума, размерът на вредата се заключава в заплащане на законната лихва по правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Сходно е и възприетото разрешение в решение № 432 от 27.12.2011 г., по гр. д. № 1380/2011 г. на ІІІ г.о на ВКС, според което обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва се дължи и върху иззета с акт за митническо нарушение сума, за която при проведеното наказателно производство е постановена оправдателна присъда по обвинението за валутно престъпление. За периода на задържане на сумата, като предмет на престъплението, според състава на касационната инстанция, ищецът търпи вреди поради лишаване от ползването и, чийто минимален размер е съизмерим със законната лихва за периода на задържане на сумата. С решение № 156 от 18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС се приема, че при обезпечителна мярка „залог в пари“ вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр.1 ГПК е съизмерима, като минимален размер, със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че в хипотеза на чл. 403, ал. 1, пр. 2-ро ГПК, ако допуснатото обезпечение на иск е чрез обезпечителна мярка „запор на вземане към трето лице“ и вредите, които се претендира, че са претърпени в резултат на това обезпечение, са в размер на законната лихва върху запорираното вземане, е необходимо ищецът по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК да докаже, че запорираното вземане съществува и е изискуемо /решение № 101 от 05.08.2013 г., постановено по т. д. № 1029/2012 г. по описа на ВКС, I т. о./. Това е така, тъй като съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД законна лихва се дължи при забава в изпълнението на едно парично задължение, поради което и за да настъпят вреди, които се изразяват в невъзможността ищецът да получи сума, която е равна на законната лихва върху запорираното вземане, трябва да е налице забава в изпълнението на това вземане, която от своя страна е предпоставена от настъпване на неговата изискуемост. Както бе посочено по-горе, откритата в „Уникредит Булбанк” АД сметка на ищеца е разплащателна - според Договора за включване в пакетна програма. Съобразно чл.6, ал.5, т.1 от Наредба № 3 на БНБ от 18 април 2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, разплащателните сметки служат за съхранение на пари, платими на виждане без срок за предизвестие от титуляря до банката, и за изпълнение на платежни операции по внасяне, прехвърляне и теглене на средства. Прехвърлянето на средствата по сметката посредством платежни операции по чл.87 ЗПУПС се изпълнява най-късно до края на следващия работен ден след момента на получаване на платежното нареждане (ал. 2 и ал. 3). В тази връзка вземанията на ищеца към банката са били изискуеми към момента на налагане на запора, тъй като ищецът е могъл да се разпореди с тях през целия период на действие на банковата сметка. Ето защо съдът намира, че по делото се установява, че е причинена вреда на ищеца, изразяваща се в незъвможността да използва сумата от 182 312 лв., съхранявана в негова разплащателна сметка в „Уникредит Булбанк” АД, за периода от 15.02.2021 г. до 21.08.2024 г. (като прехвърля, тегли средства или извършва платежни операции). Размерът на вредата е в размер на законната лихва върху сумата за периода на ограничението 15.02.2021 г. - 21.08.2024 г. Изчислена съгласно лихвения калкулатор за изчисляване на законна лихва, наличен на сайта на Национална агенция за приходите (https: //portal.nra.bg/embed/interest-calculator/main.html), законната лихва върху главница от 182 312 лв. за периода 15.02.2021 г. - 21.08.2024 г., е в размер на 73 684, 53 лв. Неоснователни са възраженията на ответника, че не е налице противоправно поведение, доколкото процесното обезпечение е наложено съгласно уредено в ГПК производство. Действително конституционно право на всички граждани е да подават жалби, предложения и петиции до държавните органи, както и да търсят защита, когато са нарушени или застрашени техни права или законни интереси. В същото време обаче законодателят не е не е изключил правото на обезщетение за вреди, причинени от неоснователна или недобосъвестно потърсена защита на субективни материални права чрез изпълнително, исково и обезпечително производство. В чл. 403 ГПК е определено, че подлежат на обезщетение уврежданията, причинени от допуснато обезпечение, когато не е имало правно основание за предприемане на исковото производство, съответно за налагане на ограничения по чл. 389 и сл. ГПК или иска, по който е допуснато обезпечението не се предяви в срок. Именно затова съобразно чл. 391, ал. 2, т. 2 ГПК – когато липсват убедителни писмени доказателства в подкрепа на иска или същите се недостатъчни с оглед ограничаването на имуществената сфера на ответника, се представя гаранция в определен от съда размер. Гаранцията служи за обезпечение на ответника и евентуалното му удовлетворяване, ако бъде предявен и уважен иск по чл. 403 ГПК. Извън хипотезите на чл. 403 ГПК увреденият от обезпечението може да търси обезщетение от страната, инициирала обезпечителното производство, само, ако е действала при злоупотреба с права – така Решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2010 г. на ВКС, IV Г.О. В настоящия случай искът попада в специалния деликтен състав, уреден в чл.403 ГПК и противоправността не се основава на злоупотреба с права, а на грешна преценка относно съществуване на неудовлетворени права, направена от ответника при предявяване на обезпечения иск. По изложените съображения съдът приема, че в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за вреди, причинени от неоснователно ограничаване на правата му чрез обезпечителна мярка, наложена по отхвърлена като неоснователна искова претенция. Размерът на дължимото обезщетение е законната лихва върху запорираното вземане за периода на изпълнение на мярката - законната лихва върху главница от 182 312 лв. за периода 15.02.2021 г. - 21.08.2024 г. С оглед диспозитивното начало искът следва да бъде уважен в претендирания размер от 73 683, 01 лв. По разноските: Съобразно изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 на ищеца следва да се присъдят сторените разноски, съобразно представения списък - 10 836, 32 лв. Съдът намира възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждание за неоснователно, като определя, че възнаграждението съответства на правната и фактическа сложност на делото, обема на извършени процесуални действия и доказателствения материал броя заседания и представени документи и доказателства. Воден от горното, Съдът