Решение № 6531 от 27.4.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 74325/2021 г.

Производството по чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК има за цел правилното определяне на разноските в изпълнителното производство. След като няма самостоятелен характер, макар, подобно на това по чл. 248 ГПК, да е уредено като отделно такова в ГПК, нито една от страните в изпълнителното производство не дава повод с поведението си за обжалване акта на ЧСИ, определил разноските по изпълнението. По тази причина страните не се обременяват с допълнителни разноски в производство по разноски. Разноските се поемат от страните така, както са ги направили, независимо от изхода на спора пред съответната инстанция. Казано с други думи, липсва надлежна страна, която да бъде осъдена да възмезди разноските, сторени от жалбоподателя. За длъжника съществува друг процесуален ред да установи доколко от сторените от него разноски за него са настъпили вреди, и това е настоящият иск за вреди, поради и което съдът намира исковете за допустими. Исковете са основателни. В тази връзка съдът намира, че е налице противоправно деяние, осъществено чрез действие от страна на Помощник ЧСИ върху действията на когото ЧСИ е длъжен да упражнява контрол, и доказателство за това са наложените с процесното разпореждане глоби, което като незаконосъобразно е отменено от СГС. Безспорно незаконосъобразното налагане на глоби влече институционален път за защита правата на длъжника, което налага адекватна защита, във връзка с която се реализират разходи за такси и процесуално представителство, под формата на вреди, и то преки такива, които са в пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразното поведение на ЧСИ. В тази връзка съдът не споделя възраженията на ответника, че обжалването от длъжника на отделни действия на ЧСИ не представлява ново производство, а е част от общия изпълнителен процес, за което по изпълнителното дело са налице доказателства за цялостно представителство, за което длъжника е учредил представителна власт в полза на адвокат Ш.. Така в чл.10 от Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения е направено детайлно разграничение на дължимия минимален хонорар за процесуално представителство и защита по изпълнителни дела, като изрично в т.5 на чл.10 е посочено, че такъв се заплаща за обжалване на действията на съдебен изпълнител, като в зависимост от вида на производството, той варира от 200 лв. до 300.00 лв. съответно за разглеждане на жалбата в закрито и в открито заседание, в редакцията на Наредбата преди изменението й с бр. 88, ДВ от 04.11.2022г. Също така по делото се установи и че на адвокат Ш. е издадено предходно пълномощно, съгласно договор за правна защита и съдействие от 11.09.2019г., но това е по повод обжалване на друг акт, а именно: постановление за разноски, инкорпорирано в съобщение с изх. № 14437/12.09.2019г., във връзка с което е водено друго дело – гр.д. № 14427/2019г. по описа на СГС, прието в настоящото производство, поради което е това възражение на ответниците е неоснователно. Възражението на ответника ЧСИ Г. К., че не е налице солидарна отговорност с помощник ЧСИ за заплащане на процесното вземане съдът също намира за неоснователно. В чл.37, ал.3 от ЗЧСИ е предвидена солидарна отговорност на частния съдебен изпълнител за вредите, причинени от неизпълнение, респективно незаконосъобразно изпълнение на задълженията на неговия помощник, като по делото безспорно е установено, че процесното постановление е издадено от Помощник ЧСИ. По изложеното исковете са основателни и като такива следва да бъдат уважени. По искането за разноски. Ищецът претендира разноските, заплатени от него в производство, като такива му се следват с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК. Така на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 350, 00 лева, а именно 50, 00 заплатена държавна такса и 300, 00 лева адвокатско възнаграждение, за което реално заплащане, съобразно постановките на т.1 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС са налице доказателства на л.8 по делото. Така мотивиран, съдът: