Решение № 124 от 2.7.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 203/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на М.и. – религиозна институция, регистрирана по ф. д. № 1659/ 2003 г. на СГС, против Решение № 260000/ 18.01.2024 г. по гр. д. № 18 2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е отхвърлен предявения против община В. иск по чл. 108 ЗС по отношение на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 10450.502.106 съгласно Заповед за одобряване на КККР № РД-18-1214/ 06.06.2018 г. на ИД на АГКК, вид собственост: Общинска публична, вид територия Урбанизирана, НТП Обществен селищен парк, градина, с площ 5942 кв. м., представляващ УПИ... с площ от 6036 кв. м. в кв.156 по плана на гр. В. от 2004 г. В жалбата се правят оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, като се оспорват изводите на окръжния за липса на правоприемство по отношение на съществувалата до 1949 г. мюсюлманска вероизповедна община в с. Л., за недоказаност на твърдението, че е придобила собствеността върху процесния имот по давност, както и за липса на идентичност между придобития по давност имот и процесния. Жалбоподателят излага съображения за основателност на предявения иск, с оглед на което иска да се отмени обжалваното решение, вместо което се постанови ново, с което да се уважи предявеният иск. Въззиваемата страна община В. чрез пълномощника си оспорва жалбата. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, констатира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима. Производството пред първоинстанционния Окръжен съд – Пазарджик е образувано по предявен от М.и. против община В. иск с правно основание по 108 ЗС по отношение на следния недвижим имот: УПИ...... с площ от 6036 кв. м. в кв.156 по плана на гр. В. от 2004 г., а според действащата КККР на гр. В. - поземлен имот с идентификатор.......с площ от 5942 кв. м., собствеността върху който претендира по силата на правоприемство на съществувалата до 1949 г. като юридическо лица мюсюлманска вероизповедна община - с. Л. (понастоящем в чертите на гр. В.) и реституция по ЗВСОНИ. Искът се основава на твърдения, че М.и. е правоприемник на съществувалата до 1949 г. мюсюлманска вероизповедна община - с. Л., която в качеството си на юридическо лице е придобила по давност недвижим имот, представляваща ливада с площ от 6 дка. Посоченият имот е бил отнет без законово основание от държавата през 1950 г., който към настоящия момент се индивидуализира като УПИ..... с площ от 6036 кв. м. в кв.156 по плана на гр. В. от 2004 г. По силата на настъпилото правоприемство имотът е преминал в собственост на ищеца, собствеността върху който е възстановена ex lege с влизане в сила на ЗВСОНИ. При така заявеното фактическо основание уважаването на предявения иск е обусловено от установяване на следните обстоятелства: наличието на правоприемство между М.и. и съществувалата до 1949 г. Л.м.в.; притежанието от последната на процесния недвижим имот; отнемането му без законово основание от държавата, както и наличието на предпоставките по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ за настъпване на реституция – притежанието му от общината и съществуването му до размерите, в които е отчужден. За да отхвърли предявения иск, окръжният съд след анализ на правната уредба и доказателствата по делото е приел, че мюсюлманската вероизповедна община – с. Л. не е придобила по давност недвижимия имот, предмет на НА т. I, №..... г., тъй като спрямо него не е изтекла 20 – годишния давностен срок по чл. 34 от отменения Закон за давността, считано 1919 г., когато религиозната общност в с. Л. е придобила качеството на юридическо лице; че не е налице правоприемство между ищеца и съществувалото местно поделение, тъй като последното никога не е губило своята правосубектност, както и че не е налице идентичност между придобития през 1933 г. недвижим имот и процесния. Настоящата инстанция намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно като краен резултат макар и да не споделя част от съображенията, въз основа на които е отхвърлил исковата претенция. Не следва да се сподели становището на първоинстанционния съд, че мюсюлманската вероизповедна община – с. Л. не е придобила по давност имота, предмет на НА т. I, №..... г. по съображения, че от 1919 г., когато е придобила статута на юридическо лице съгласно Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България (утвърден с Указ № 12 от 23.05.1919 г., обн. в „Държавен вестник“, бр. 65 от 26.06.1919 г.), до 1933 г. не е изминал изискуемия по чл. 34 от действалия към този момент Закон за давността (ДВ бл. 23/ 1898 г.) 20 годишен давностен срок. Неправилен е извода на първоинстанционния съд, че местните вероизповедни общности на Мюсюлманското изповедание са придобили правосубектност за пръв път едва с утвърдения през 1919 г. Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България - § 8, който изрично признава качеството на вероизповедната община на юридическа личност и правото й да притежава за джамиите и училищата си движимо и недвижим имущество. Следва да се отбележи, че още при действието на Временните правила за духовно управление на мюслюманите, утвърден с Указ под № 63 от 15.09.1895 г., е било възможно местните религиозни общности да придобиват движими и недвижими имоти, който извод се извежда от редица разпоредби на посочения устройствен акт, а именно: чл. 14, според който за управлението на джамиите, медресетата и други мюслюмански богоугодни и благотворителни заведения, както и техните имоти във всяка община се учредява по едно настоятелство, след избора на което трябва да приеме всички принадлежности и имоти на джамиите и другите богоугодни заведения (чл. 21), като за закупуването, продажбата и замяната на джамийски имоти настоятелствата са длъжни да изискат чрез мюфтията предварително разрешение от Министерство на външните работи и Исповеданията (чл. 22, ал. 3). Цитираните разпоредби сочат, че още преди приемането на Временните правила е било възможно притежанието на недвижимо и движимо имущество от местните религиозни общности отделно от Мюсюлманското изповедание като религиозна институция. В тази връзка настоящата инстанция намира, че представеният констативен нотариален акт надлежно легитимира Лъдженската вероизповедна община като собственик на описания в него недвижим имот, спрямо който се претендира ревандикация. Показанията на св. М. П., според който в границите на процесния имот - УПИ.....в кв. 156 по плана от 2004 г., се е намирало старото общинско футболно игрище, до него плажа, построен през 1937 г., и женската баня, построена през втората половина на ХVІІІ в., както и градската пералня, построена през 1930 г., не са в състояние да оборят лигитимиращият ефект на нотариалния акт, тъй като се отнасят за период, следващ придобиването на имота, а освен касаят територия, различна от тази, за която местната вероизповедна община е призната за собственик, в който смисъл е заключението на приетата съдебно – техническа експертиза. От друга страна в подкрепа на удостовереното в констативния нотариален акт придобивно основание – давност, са и показанията на св. М. К., който сочи, че описаният в него имот – ливада от 6 дка, Л. в.община е ползвала до 1949 г., като я отдавала на търг за косене. Несподелими, на следващо място, са съображенията на окръжния съд за липса на правоприемство между М. изповедание и Л. вероизповедна община поради това, че последната никога не е губила качеството си на юридическо лице. Според § 4, ал. 1 и 2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията наличието на правоприемственост между регистрирано вероизповедание и съществували религиозни, религиозно-просветни и социално- благотворителни юридически лица в периода до 1949 г. се установява по съдебен ред пред СГС въз основа на издадено от директора на Дирекция "Вероизповедания" на Министерски съвет удостоверение. Основание на правоприемствеността като правна последица е наличието на връзка между съществувалите до 1949 г. юридически лица и регистрираното по действащия Закон за вероизповеданията вероизповедание. За определяне приложното поле на цитираната разпоредба следва да се съобрази, че с влизане в сила на Закона за изповеданията (обн. ДВ, бр. 48 от 1.03.1949 г., отм. бр. 120 от 29.12.2002 г.) посочените в § 4, ал. 1 ЗВ юридически лица са загубили своята правосубектност. В чл. 6, ал. 1 ЗИ е предвидено, че от момента на утвърждаване устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност, като от този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието. Наред с това в чл. 16 от закона е предвидено задължение за регистрация на централните ръководни органи на изповеданията при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения - при местните народни съвети. Анализът на посочените разпоредби налага извод, че за придобиване качеството на юридическо лице от местните поделения при действието на отменения Закон за изповеданията освен утвърждаване устава на вероизповеданието е необходимо и регистрацията му в местния народен съвет. При регистрация на местното поделение по реда на чл. 16, то запазва имуществото, което е притежавало до приемането на настоящия Закон за вероизповеданията, а при липса на такава – имуществото му преминава в полза на религиозната институция. По отношение на Мюсюлманското изповедание преминаването на имуществото на закритото местно поделение в полза на религиозната институция е предвидено изрично в § 9 от одобрения на 23.11.1945 г. от министъра на външните работи и на изповеданията Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, според който имотите на престаналата да съществува мюсюлманска вероизповедна община преминават за ликвидация върху Главното мюфтийство. Придобитият от местното поделение по реда на чл. 16 от отменения Закон за изповеданията статут на юридическо лице се запазва и при действието на настоящия Закон за вероизповеданието дори и да не е вписано по реда на § 2, ал. 4 от закона (Решение № 141/ 21.07.2010 г. по гр. д. № 345/ 2009 г., II г. о.), поради което в този случай не може да се говори за правоприемственост. Следователно правен интерес от установяване на правоприемственост е налице само в хипотезата, при която съществувалото до 1949 г. местно поделение впоследствие не се е регистрирало по реда на Закона за изповеданията. В случая местно поделение на М.и. в кв. Л. на гр. В. е вписано в регистъра на изповеданията на община В. при действието на Закона за изповеданията, но това е станало едва през м. април 2000 г. (Заповед № 404/ 27.04.2000 г. на л. 301), което изключва възможността да се установи наличието на пряка връзка и приемственост между вписаното настоятелство и съществувалата до 1949 г. вероизповедна община на с. Л.. Доколкото не е проведено производство по § 4 от ПЗР на ЗВ няма процесуална пречка правоприемствеността между ищеца – М.и. и съществувалата до 1949 г. мюсюлманска вероизповедна община на с. Л. да се установи в производството по иска по чл. 108 ЗС. В случая наличието на правоприемственост между Мюсюлманското изповедание и съществувалата до 1949 г. мюсюлманска вероизповедна община – с. Л. се установява от издаденото от директора на дирекция „Изповедание“ Удостоверение № 02 – 18 – 382/ 07.08.2003 г., според което вероизповеданието е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно – просветни и социално – благотворителни юридически лица, съществували до 1949 г., действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюслюманите, утвърден с Указ под № 63 от 15.09.1895 г., Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обн. ДВ бр. 65/ 26.06.1919 г. и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен на 23.11.1945 г. от министъра на външните работи и на изповеданията съгласно изготвен от Главното мюфтийство списък. Видно от представените по делото списъци на Главното мюфтийство за съществуващите към 1927 г., 1936 г. и 1948 г. мюсюлмански вероизповедни общини, съхранявани в „Централен държавен архив“, в околия Пещера е съществувала мюсюлманска вероизповедна община – с. Л., което по категоричен установява наличието на правоприемственост между вероизповеданието и посоченото местно поделение. Основна предпоставка за възстановяване собствеността по реда на ЗДСОНИ във връзка с § 5 ЗВ е одържавеният имот да съществува реално до размерите, в които е отчужден, което означава, че следва да е налице идентичност между отчуждения и претендирания по съдебен ред имот. В тази връзка настоящата инстанция споделя напълно съображенията на първоинстанционния съд за липса на идентичност между придобития с НА т. I, №..... г. имот, представляващ ливада от 6 дка в м. К., и имота, предмет на ревандикация – УПИ.... с площ от 6036 кв. м. в кв. 156 по действащия плана на гр. В., а според КККР на града – имот с идентификатор.... с площ от 5942 м. Горният извод съдът е обосновал със заключението по вещото лице О.М. по приетата съдебно – техническа експертиза, което, съпоставяйки показанията на св. М.К., установява, че придобитият по давност имот попада в североизточната част от терен, отреден за обществено мероприятие „За парк, спортни игрища и други потреби около М.Б.“ в кв. 72 по плана от 1979 г., в която част според кадастралния план попадат имоти с пл. №№ 12, 11, 10 и 13, които според разписния лист са записани на И.Б., Г.Р., К.А., общински. В представения нотариален акт липсват номер на квартала и номер на имота, заснет по тогава действащия регулационен план от 1929 г., а в разписната книга към плана от 1929 г. няма записан имот на името на Мюсюлманска вероизповедна община. Вещото лице сочи, че посоченият в нотариалния акт като съсед И.П. е записан като собственик на имот пл. 8 по кадастралния план към 1929 г., който обаче не граничи с процесния имот. В разписната книга към плана от 1929 г. имот пл. № 6 е записан на името на Вакъфско в кв. 72 в парцел за отчуждаване за обществено мероприятие, ползващ се за ливада, който имот граничи на югоизток – с част от имот пл. № 8, северозапад – р. Л., имот пл. № 5, имот пл. № 4 – наследници на А.У., имот пл. № 3 на И.А.К. и имот пл. № 2 на Д.В. Позовавайки се на приетата и неоспорена от страните експертиза, окръжният съд правилно е приел, че имотът по нотариалния акт е различен от процесния. И на последно място – макар и да липсват съображения в тази насока, но с оглед релевираното от ответната страна възражение, процесният имот не подлежи на реституция и на още едно основание, свързано с неговия публичен характер. Според разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ЗОС не подлежи на възстановяване собствеността върху имоти - публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване. В случая с оглед данните от съдебнотехническата експертиза, че всички обществени мероприятия по предходните регулационни планове (1929 г., 1955 г., 1978 г.) и по действащия от 2004 г. относно създаването на територия за обществено ползване, в която попада процесния имот, са реализирани, по силата на чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС същият е придобил статута на публична общинска собственост, за което е издаден Акт № 9/ 25.09.1997 г. за публична общинска собственост за имот пл. № 2850 в парцел I – За минерален плаж, лятна естакада, лунапарк“ в кв. 156., и поради това не подлежи на реституция. По изложените съображения, като е приел, че ищецът не е установил материалноправната си легитимация на собственик на процесния имот и е отхвърлил предявения иск на това основание, окръжният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди. С оглед изхода на делото въззивникът М.и. следва да заплати на община В. направените във въззивната инстанция разноски за адвокат в размер на 12 257. 88 лв. Мотивиран от горното, съдът