Решение № 6472 от 14.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3436/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 12115/02.11.2022 г., постановено по гр. д. № 7292/22 г. по описа на СРС, 140 състав, А. И. Г. и Р. Л. К. са осъдени солидарно да заплатят в полза на М.НА П. на основание чл. 16 ЗПФКПП сумата в размер на 3300 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 14.02.2022 г. до погасяването, представляваща регресно вземане за изплатена финансова компенсация на Х.И. С. – наследник на М.М.С., починал в резултат на извършено от ответниците престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. с чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 НК, която финансова компенсация е изплатена въз основа на решение № 22/21 г. на Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления, и на основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 122, 83 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 09.09.2021 г. до 20.01.2022 г. С решението А. И. Г. и Р. Л. К. са осъдени да заплатят солидарно в полза на М.НА П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 282 лв., представляваща разноски по делото, съобразно уважената част от исковете. Подадена е въззивна жалба от А. И. Г. срещу решение № 12115/02.11.2022 г., постановено по гр. д. № 7292/22 г. по описа на СРС, 140 състав. Поддържа, че решението е неправилно. Твърди, че ищецът не е доказал, че са били налице условията на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗПФКПП – направените разходи да са били доказани от молителката по реда на чл. 21 от ППЗПФКПП. Поддържа, че ищецът не е доказал, че ответниците са били осъдени за извършено престъпление, което попада в обхвата на ЗПФКПП. Твърди, че не е доказано и фактическото изплащане от страна на Х.И. С. на сумите за съдебни и деловодни разноски, за които е била компенсирана. Поддържа, че платежното нареждане от 08.09.2021 г. не е заверено от банката – получател и прехвърлянето на сумата по сметка на Х.И. С. не е доказано. Твърди, че решението е неправилно и в частта, в която са присъдени лихви по чл. 86 ЗЗД, тъй като изплатената финансова компенсация има своето основание не в деликта, а в нормативен акт, поради което не може да се приеме, че ответниците са изпаднали в забава без покана. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната от въззивника част, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски. Въззиваемата страна – Министърът на правосъдието не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание процесуалният му представител поддържа становището, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира разноски. Подадена е въззивна жалба и от Р. Л. К. срещу решение № 12115/02.11.2022 г., постановено по гр. д. № 7292/22 г. по описа на СРС, 140 състав. Tвърди, че решението е неправилно. Поддържа, че не е доказан първият елемент от фактическия състав за уважаване на регресния иск по чл. 16 от ЗПФКПП, а именно – наличието на влязла в законна сила присъда или друго основание по см. на чл. 12, ал. 2, т. 1 – 4 ЗПФКПП. Твърди, че не е доказано по делото, че на пострадалия е била изплатена съответната сума за финансова компенсация от извършено престъпление. Поддържа, че платежното нареждане от 08.09.2022 г. не е годно писмено доказателство поради липса на заверка от банката, удостоверяваща действително извършена банкова операция „превод“. Твърди, че изводът на съда, че решението на Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадалите от престъпления не подлежи на обжалване, е неправилен. Поддържа, че при предявен иск по чл. 16 ЗПФКПП съдът има задължение да провери дали актът, от който черпи права ищецът е правилен. Счита за неправилни и изводите на съда, че изплатената финансова компенсация представлява обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което длъжникът се смята в забава и без покана. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната от въззивника част, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски. Въззиваемата страна – Министърът на правосъдието не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание процесуалният му представител поддържа становището, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира разноски. Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 16 от Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления /ЗПФКПП/ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът – Министърът на правосъдието твърди, че ответниците А. И. Г. и Р. Л. К. са осъдени с влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. чл. 115 НК. Поддържа, че престъплението, за което ответниците са били признати за виновни, попада в обхвата на ЗПФКПП, поради което с решение № 22/21 г. на НСПКПП на основание чл. 3, ал. 2 и 3, чл. 12, ал. 2, т. 1, чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗПФКПП е разрешено предоставянето на финансова компенсация в размер на 3300 лв. на Х.И. С., в качеството й на наследник на починалия в резултат на престъплението М.М.С., което е било изплатено на 09.09.2021 г. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответниците да заплатят на ищеца солидарно сумата в размер на 3300 лв., представляваща регресно вземане за изплатена финансова компенсация на Х.И. С. – наследник на М.М.С., починал в резултат на извършено от ответниците престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. с чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.01.2022 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 122, 83 лв. за периода от 09.09.2021 г. до 20.01.2022 г. Претендира разноски. Ответникът А. И. Г. оспорва исковете като неоснователни. Поддържа, че не са били налице предпоставките за изплащане на финансова компенсация – наличието на влязла в сила присъда или друго основание по см. на чл. 12, ал. 2, т. 1 – 4 ЗПФКПП, фактическото изплащане от страна на Х.И. С. на сумите за съдебни и деловодни разходи, за които е била компенсирана, както и реалното изплащане на финансовата компенсация от ищеца. Ответникът Р. Л. К. оспорва исковете като неоснователни. За установяване на основанието за изплащане на финансова компенсация по см. на чл. 12, ал. 2, т. 1 – 4 ЗПФКПП по делото е представено решение № 39/21.06.2018 г. по н. д. № 1258/17 г. на ВКС, III н. о., от което е видно, че решение № 330/12.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 84/16 г. по описа на САС, е изменено в частта относно наложените на подсъдимите наказания, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е намалено наказанието на подсъдимия А. Г. от 15 години на 10 години лишаване от свобода, както и наказанието на подсъдимия Р. К. от шест години на четири години и шест месеца лишаване от свобода, което на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален общ режим. В останалата наказателна част решението е оставено в сила. От мотивите на решението на ВКС се установява, че с присъда от 22.06.2016 г. по НОХД № 3766/13 г. по описа на СГС, НО, 28 състав, ответниците са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. с чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 НК за това, че на 30.09.2008 г. в съучастие като съизвършители са умъртвили умишлено М.М.С., както и че Х.И. С. е майка на пострадалия от престъплението М.М.С.. С решение № 22/21 г. на Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления, постановено във връзка с молба за финансова компенсация от Х.И. С., като наследник на починалия в следствие на престъпление М.М.С., на основание чл. 3, ал. 2 и 3, чл. 12, ал. 2, т. 1, чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗПФКПП е разрешено предоставянето на финансова компенсация в размер на 3300 лв. за понесени разходи за съдебни и деловодни разноски. От представеното като доказателство по делото бюджетно платежно нареждане № Е00806/08.09.2021 г. се установява, че на 09.09.2021 г. Министерство на правосъдието е изплатило на Х.И. С. сумата в размер на сумата на 3300 лв., като основание за плащане в платежното е посочено – „компенсация – р“. При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното: Въззивните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно, но е недопустимо. Съображенията за това са следните: Правната теория и съдебната практика приемат, че недопустими са тези съдебни решения, които са постановени в нарушение на диспозитивното начало, или в нарушение на правилата, касаещи процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Участието на надлежния процесуален субституент в гражданския процес е свързано с процесуалната легитимация и надлежното възникване на правото на иск, за които съдът следи служебно, като при липсата им решението е недопустимо. В този смисъл е Решение № 183/09.01.2019 г. по гр. д. № 4086/17 г., III г. о. на ВКС. В случая, във въззивното производство след дадените от въззивния съд указания до въззиваемата страна – ищец в първоинстанционното производство да посочи надлежен ищец по исковете с правно основание чл. 16 ЗПФКПП и чл. 86 ЗЗД, същата е посочила като ищец М.НА П., с участието на който се е развило първоинстанционното производство. От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 1, ал. 1 от ЗПФКПП, съгласно която целта на този закон е да уреди условията и реда за подпомагане и финансова компенсация от Държавата на пострадали от престъпления български граждани или граждани на държави – членки на Европейския съюз, и на чл. 16 от ЗПФКПП, съгласно която Министърът на правосъдието незабавно след изплащане на финансовата компенсация предявява регресен иск срещу извършителя на престъплението или неговите наследници за възстановяване на изплатената парична сума, следва извода, че надлежен ищец по регресния иск по чл. 16 ЗПФКПП е Държавата, представлявана от процесуалния си субстиуент М.НА П. /по арг. от чл. 31, ал. 1 ГПК/, а не – министърът на правосъдието. С оглед конкретното нарушение на правилата, касаещи процесуалните предпоставки за възникването на правото на иск, което е довело до недопустимост на решението /липса на надлежен ищец/, производството по делото следва да се прекрати като недопустимо на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК. По разноските по делото: Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на всеки от въззивниците сумата от по 68, 46 лв., представляваща направени разноски за държавна такса във въззивното производство. В полза на процесуалния представител на въззивника А. И. Г. адв. К. не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ на въззивника във въззивното производство, тъй като по делото не е представен договор за правна защита и съдействие, сключен с въззивника, от който да е видно, че е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ и съдействие по делото. В полза на процесуалния представител на въззивника Р. Л. К. адв. С. също не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ на въззивника във въззивното производство, тъй като в представения по делото договор за правна защита и съдействие от 10.05.2023 г., сключен с въззивника, не е посочена конкретно основание по см. на чл. 38, ал. 1 ЗА, с оглед на което е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ и съдействие по делото. Воден от горното, съдът