Решение № 462 от 2.6.2017 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 276/2017 г.

Р Е Ш Е Н И Е № ІІ-18 02. 0 6.201 7 г. гр. Бургас В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен състав На двадесет и осми март 2017 година В публичното заседание в следния състав: Председател: Росица Темелкова Членове: Таня Р.-Маркова Пламена Върбанова Секретар: Ц.А. Прокурор: като разгледа докладваното от съдия Р.-Маркова гражданско дело номер 276 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното: С Решение № 2089 от 22.12.2016г., постановено по гр. дело № 7101/2014г. по описа на Районен съд – Бургас е осъдено Военно формирование 32890-Бургас, с адрес гр. Бургас, м. „Атия”, като част от структурата на Министерството на отбраната на Република България, да заплати на Б.С.Д. сума в размер от 1 850, 98 лева, представляваща възнаграждение за положени от него 368 часа извънреден труд през периода 30.03.2011г. до 30.07.2014г. вследствие на полагащите му се, но неползвани почивки след изпълнявано дежурство по график и др. в поделение 22480-Бургас и поделение 34590-Бургас, сумата от 34, 55 лева, представляваща мораторна лихва, дължима върху главницата от 1 850, 98 лева за периода от 31.07.2014г. до 05.10.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.10.2014г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 72, 75 лева, представляваща част от направените от ищеца съдебно-деловодни разноски, съответна на уважената част от иска, като в останалите им части над уважените до предявените размери и периоди съдът е отхвърлил предявените искове. Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Б.С.Д. в частта му, в която са отхвърлени исковете на ищеца за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд над присъдения размер от 1 850, 98 лева за периода от 30.032011г. до 30.07.2014г. до претендирания пълен размер от 19 493, 93 лева и за периода от 01.11.2001г. до 30.11.2001г. и от 01.10.2004г. до 29.03.2011г., ведно със сумата от подаването на исковата молба до окончателното им изплащане, както и по отношение на исковете за мораторна лихва над присъдения размер от 34, 55 лева за периода от 31.07.2014г. до 05.10.2014г. до претендирания пълен размер от 11 606, 08 лева и за периода от 01.01.2002г. до 30.07.2014г., представляващо за всяко закъснение по месеци от датата на падежа на всяко задължение до датата на подаване на исковата молба. В жалбата се посочва, че решението е незаконосъобразно и неправилно в отхвърлителната си част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочва се, че решението е постановено при неправилни изводи и тълкувания на факти и доказателства по делото от първоинстанционния съд, направените изводи са формални, не почиват на събраните доказателства в хода на съдебното производство, противоречат на материалния закон и по този начин е постановен необоснован съдебен акт с формални и при липса на мотиви. В жалбата се посочва, че първоинстанционният съд е направил правилния извод, че ищеца е установил твърденията си, че за целия период от време е работил в условия на удължено служебно време, което не му е компенсирано с почивки, нито му е заплатено обезщетение при прекратяване на служебното му положение. В жалбата се посочва, че правилно Районен съд – Бургас е приел, че за целия процесен период от време ищецът е полагал дежурства по график, като е било допуснато превишение на установената месечна продължителност на служебното време и за част от фактически отработеното време е бил компенсиран с почивки. Жалбоподателят твърди, че неправилно и незаконосъобразно, БРС е отхвърлил претенцията за присъждане на неизплатено възнаграждение за положен от негова страна извънреден труд, като е уважил направеното от ответната страна възражение за изтекла кратка погасителна давност с правно основание чл. 111, буква „а“ от ЗЗД и не се е съобразил с практиката на ВКС на РБ, постановена по чл. 290 от ГПК касаеща този въпрос. В жалбата се цитират множество решения на ВКС на РБ, за които жалбоподателят твърди, че са относими към предмета на спора и следва да намерят приложение в конкретния случай. Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция. Ответната страна по въззивната жалба – Военно формирование 32890 – Бургас депозира по делото писмен отговор, в който посочва, че атакуваното решение на Районен съд – Бургас е правилно, законосъобразно, мотивирано и е постановено при точно прилагане на материалния и процесуалния закон при обективно тълкуване на фактите и доказателствата. В отговора се посочва, че единствения период, за който претенцията не е погасена по давност това е от 30.03.2011г. до 30.07.2014г. Посочва се, че ВКС на РБ е формирал трайна практика във връзка със спорния предмет на делото и се посочват редица решения, които следва съдът да вземе предвид във въззивното производство. Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция. Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са няколко обективно кумулативно съединени иска от Б.С.Д. против Военно формирование 32890 – Бургас, с които претендира да бъде осъдена ответната страна да му заплати сума в размер от 22 681, 60 лева, представляваща стойността на неизплатеното му трудово възнаграждение за положен от негова страна извънреден труд, тоест – фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време по чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ (нов) и по чл. 152, ал. 6 от ПКВС (отм.) за периода от 01.04.2001г. до 30.07.2014г. в размер общо на 640 дни или 5 120 часа, вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявано от негова страна дежурство по график и др. в ответните поделения на ВМС към МО на РБ, ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба – 06.10.2014г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 1 000 лева за всяко закъснение по месеци от датата на падежа до датата на предявяване на исковата молба – с начален момент – 01.06.2001г. В хода на производството, ищцовата страна е оттеглил исковата си претенция за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение с увеличение за положен от ищеца извънреден труд за периода от 01.04.2001г. до 30.10.2001г. и за периода от 01.12.2001г. до 30.09.2004г. или за 41 месечни претенции – общо на стойност от 5 812, 16 лева, както и е оттеглил претенциите за мораторна лихва върху оттеглените главници за периода от 01.04.2001г. до 30.10.2001г., както и за периода от 01.12.2001г. до 30.09.2004г. или общо за сума в размер на 256, 25 лева. С молбата се уточнява и окончателната претенция, както следва – сума в размер на 19 493, 93 лева, представляваща стойността на неизплатено му трудово възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд, тоест – фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време за периода от 01.11.2001г. до 30.11.2001г. и за периода от 01.10.2004г. до 30.07.2014г., ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба – 06.10.2014г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва върху тази сума общо в размер на 11 606, 08 лева. С нарочно определение, постановено в открито съдебно заседание от 28.11.2016г. съдът е приел така направеното изменение на претенциите и е прекратил производството по делото по отношение на оттеглените претенции. От представения по делото Договор за кадрова военна служба и представените доказателства се установява, че през процесните периоди 01.11.2001 г.- 30.11.2001 г. и 01.10.2004 г.- 30.07.2014 г. ищецът – Б.С.Д. е бил на кадрова военна служба в поделение/военно формирование 22480-Бургас и в поделение/военно формирование 34590-Бургас. Между страните по делото не се спори, а обстоятелството се установява и от приетото по делото заключение на вещото лице, че военно формирование 34590-Бургас влиза в състава на ответното военно формирование 32890-Бургас. По делото безспорно се установява и обстоятелството, че военно формирование 34590-Бургас няма финансова служба, а горестоящият му разпоредител с бюджетни средства е именно ответното военно формирование 32890-Бургас. От представената по делото Заповед № ЛС – 01 – 46 от 30.07.2014г. се установява, че е прекратен договора за военна служба на Б.С.Д. и той е освободен от длъжност и от военна служба и зачислен в запаса офицерски кандидат – 2-ри клас. Въз основа на постановената заповед се е постановена и Заповед № ЛС – 01- 2 от 08.08.2014г. на Командира на военно формирование – 34590 – Бургас, от която е видно, че на основание чл. 55, ал. 4 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република е отчислен от списъчния състав на Военно формирование 34 590 – Бургас офицерски кандидат – 2-ри клас Б.С.Д., считано от 09.08.2014г. За периода в който Б.С.Д. е бил кадрови военнослужащ – тоест – от 2001г. до 2014г. са действали следните законови разпоредби, уреждащи продължителността на работното време на военнослужащите и техните отпуски и почивки: За периода от 2000г. до 2009г. е действал Правилник за кадрова военна служба (Обн., ДВ, бр. 2 от 05.01.200г. – отм., ДВ, 44 от 12.06.2009г. – в сила от 12.06.2009г.). На основание чл. 152, ал. 1 от цитирания Правилник за кадрова военна служба (отм. – в сила до 12.06.2009г.) общата продължителност на служебното време на кадровите военнослужещи в денонощие може да бъде увеличавана с не повече от 4 часа. На основание ал. 6 от цитираната разпоредба месечната продължителност на служебното време в часове се определя на базата на работните дни за календарния месец и нормалната продължителност на служебното време. За периода от 1996г. до 2009г. е действал Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България (Обн., ДВ, бр. 112/27.12.1995г. – в сила от 27.02.1996г. – отм., ДВ, бр. 35/12.05.2009г. – в сила от 12.05.2009г.) За периода от 2009г. и понастоящем е в сила Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (Обн., ДВ, бр. 35/2009г. – в сила от 12.05.2009г.). На основание чл. 194, ал. от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. На основание ал. 3 от цитираната разпоредба в случаите на превишаване общата продължителност на служебното време по ал. 2 на военнслужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3. С оглед практиката на ВКС на РБ, изразена и в Решение № 448 от 13.09.2010г., постановено по гр. дело № 699/2009г. по описа на ВКС на РБ за положен труд над нормалната, но в границата на увеличената продължителност на служебното време (каквато е службата при дежурство до 24 часа), се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. В тежест на ответното министерство е да установи положителния факт, че военнослужещият е бил компенсиран с дължимата почивка. Ако до прекратяване на трудовото правоотношение с военнослужещия положената от него служба при увеличено работно време не е била компенсирана, тя следва да му бъде заплатена като извънреден труд, по аналогия от чл. 136а, ал. 5 от КТ, съгласно чл. 46, ал. 2 от ЗНА. Удълженото служебно време при дежурства до 24 часа не е извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.), поради което при спор не следва да се изисква установяването му с нарочна заповед, разрешение от висшестоящ командир, вписване в отчетна книга за извънреден труд и т.н. Некомпенсираното удължено служебно време с намалено работно време до прекратяването на правоотношението по договор за кадрова военна служба, което подлежи на заплащане като извънреден труд може да бъде установявано с всички доказателствени средства. От събраните по делото доказателства се установява, че за целия процесен период от време са налице неползвани и съответно – неплатени компенсации за положени от ищеца наряда в размер на 554 дни, равняващи се на 4 432 часа, за които му се дължи възнаграждение като за извънреден труд – в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС на РБ. Вещото лице в своето заключение посочва, че възнаграждението за извънреден труд в съответствие с посочените часове възлиза на сума в размер на 15 696, 77 лева, а обезщетението за забавено плащате възлиза на сума в размер на 14 108, 85 лева, изчислена от първо число на месеца, следващ месеца на полагане на дежурството, до предявяването на исковата молба на 06.10.2014г. Спорният по делото въпрос остава от кога започва да тече давността за дължимото възнаграждение за извънреден труд, тъй като първоинстанционният съд изрично е приел, че претенцията е основателна, но е погасена по давност. Това е и основният довод за неправилност на атакуваното първоинстанционно решение, изразен във въззивната жалба. Следва да се отбележи и обстоятелството, че първоинстанционното решение е атакувано само в отхвърлителната му част от ищцовата страна, а в останалата му част – в която е осъдено ответното военно формирование да заплати сума в размер на 1 850, 98 лева, представляваща възнаграждение за положени от него 368 часа извънреден труд през периода 30.03.2011г. до 30.07.2014г. вследствие на полагащите му се, но неползвани почивки след изпълнявано дежурство, ведно с обезщетения за забавено плащане решението не е обжалвано, поради което е и влязло в сила и настоящата инстанция не следва да го обсъжда. По наведените оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, съдът намира следното: Както бе отбелязано по-горе, съдът приема, че фактическата обстановка е правилно и в пълнота установена и възприета от първоинстанционния съд, като решението на съда е обосновано и съобразено със събраните по делото доказателства. По конкретното оплакване във въззивната жалба, съдът приема следното: Оплакването във въззивната жалба е за неправилност на решението на Районен съд – Бургас, с което е уважено направеното от въззиваемия възражение за погасяване на претенцията по давност на основание чл. 111, б. „а” от ЗЗД. Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд не се е съобразил със задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК по въпроса как трябва да се компенсира положеният от военнослужещи труд над нормалната продължителност на служебното време, респективно – от кой момент положеният такъв труд следва не да се компенсира с почивки, а за него да се заплати компенсация като за извънреден труд, и оттам – от кой момент започва да тече погасителна давност за това вземане. До момента е налице противоречива практика на съдилищата относно обстоятелството от кой момент вземането на военнослужещ като за извънреден труд по чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ и чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.) възниква и дали възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и дали се погасява с изтичане на давностния срок по чл. 111, б. „а” от ЗЗД и съответно – от кой момент възниква възможността на ищеца да търси обезщетение като за извънреден труд. С оглед на актуалната практика на ВКС на РБ, изразена в Решение № 197 от 24.11.2015г., постановено по гр. дело № 7210/2014г. по описа на ВКС на РБ е допуснато касационно обжалване по въпроса – дали вземането на военнослужащ като за извънреден труд по чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ и чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.) възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба и дали се погасява с изтичане на давностния срок по чл. 111, б. „а” от ЗЗД; от кой момент възниква възможността на ищеца да търси обезщетение като за извънреден труд, следва ли работодателят да заплати обезщетение за извънреден труд в месеца, следващ месеца на полагането му. В своето решение съдът изрично приема, че съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. По начало изискуемостта настъпва от възникване на задължението. Относно възнаграждението за труд давността е тригодишна, съгласно чл. 111, б. „а”, пр. 1 от ЗЗД, като с оглед вида на правоотношението-трудово или служебно, законът не предвижда различие. При полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за съответния месец. Задължението на работодателя да осигури компенсация следователно е изискуемо от месеца следващ месеца, през който е следвало тя да бъде извършена. В случай, че работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно нормата на чл. 136а от КТ, която поради непълнота в закона намира приложение и за служебни правоотношения, за военнослужащия възниква правото сам да определи времето на компенсацията. Това негово преобразуващо право, като свързано с положен труд, също се погасява с тригодишна давност. Само когато компенсиране не е извършено, при прекратяване на договора на военнослужащия се дължи заплащане на труда положен в удълженото работно време като извънреден, т. е. преобразуващото право да се извърши компенсация се трансформира във вземане, което възниква от прекратяването на договора. Когато е направено възражение за изтекла погасителна давност, трансформация ще настъпи само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация. Притезанието за плащане в този случай е в корелация именно с него. При това положение и с оглед на гореизложеното следва, че задължението на работодателя да компенсира служебното време с увеличена продължителност на военнослужащия и задължението му за заплащане на обезщетение като за извънреден труд са срочни. Съгласно чл. 84, ал. 1 от ЗЗД когато денят на изпълнение на задължението е определен длъжникът изпада в забава след изтичането му. Според чл. 250 от ЗОВСРБ (отм.) военнослужещите получават полагащите им се възнаграждения, обезщетения, помощи и доволствия в определения срок. След този срок те стават изискуеми и се получават заедно с лихва, равна на основния лихвен процент за съответния период. Както беше казано на мястото на задължението, респ. правото за компенсация, в резултат на трансформация възниква задължението за плащане. От това следва, че работодателят е в забава с настъпване на изискуемостта на задължението му за компенсация, т. е. от месеца следващ месеца, през който е следвало да я извърши и от този момент дължи обезщетение за неизпълнение в определения срок. Относно забавата въпросът стои аналогично и при сега действащия ЗОВСРБ. Съгласно чл. 235 от ЗОВСРБ на военнослужащите се изплащат възнаграждения и обезщетения по този закон при условия и ред, определени с акт на министъра на отбраната. В този смисъл са и следните решения на ВКС на РБ, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – Решение № 309 от 25.03.2016г., постановено по гр. дело № 1137/2016г. по описа на ВКС на РБ, и Решение № 470 от 28.02.2014г., постановено по гр. дело № 3253/2013г. по описа на ВКС на РБ, ІV г.о. Мотивиран от изложеното и с оглед на постановените цитирани решения на ВКС на РБ, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази своето решение с постановеното и цитирано в решенията на ВКС на РБ, тъй като те са задължителни и дори и да е поддържал друго становище понастоящем то следва да бъде съобразено с актуалната практика на ВКС на РБ по реда на чл. 290 от ГПК. С оглед на горното, съдът приема, че в настоящия случай, предвид обстоятелството, че договорът за военна служба на ищеца е прекратен на 30.07.2014г., то следва да се приеме, че на тази дата правото му да извърши компенсация с почивка се е трансформирало в парично вземане, като погасено по давност е правото на ищеца, възникнало преди 30.07.2011г., а като се отчете и четиримесечния срок след полагане на нарядите, в който работодателят следва да компенсира с почивка удълженото работно време, то съдът приема, погасено по давност е правото на ищеца да заяви ползване на компенсации за дежурства, положени преди 30.03.2011г. Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи напълно съвпадат с тези, които е направил районния съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС намира, че то следва да бъде потвърдено, като на основание чл. 272 от ГПК настоящата инстанция препраща и към мотивите, отразени в първоинстанционното решение. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде уважено искането на ответната страна и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК да й бъде присъдено възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лева на основание чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯТА ПЛАМЕНА ВЪРБАНОВА При хипотезата на положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки по реда на чл. 152, ал. 4, т. 5 от ПКВС до прекратяване на служебното правоотношение, служебното време, отработено над нормата, в съответствие с чл. 152, ал. 6 от ПКВС, се заплаща като извънреден труд. В случая не се касае до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи "като извънреден труд" в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка на основание чл. 136а, ал. 5 от КТ. От това логически следва изводът, че моментът, от който възниква вземането на кадровия военнослужещ за възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки, е моментът на прекратяване на служебното му правоотношение. При това положение следва да се приеме, че при прекратяване на служебното правоотношение на ищеца с МО на Р България със заповед № ЛС-01-46/30.07.2014г. на Командира на военно формирование 34 590 – Бургас и отчисляването му от списъчния състав считано от 09.08.2014 г.. със заповед № ЛС-01-2/08.08.2014г. на Командира на поделението и завеждане на иска на 06.10.2014 г., искът за възнаграждение за отработено служебно време над месечната продължителност по чл. 152 от ПКВС (отм.) за периода от 01.04.2001 г. до 30.07.2014 г., не е погасен по давност, тъй като погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. В този смисъл е и Решение № 427 от 3.11.2011 г. на ВКС по гр.д. 503/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, макар по повод на служебно правоотношение по друг закон, като изводите на съда се възприемат и от настоящия член на съдебния състав, а именно - погасителната давност за едно вземане не започва да тече, преди вземането да е възникнало. Когато в хода на отношенията между страните едно вземане се транформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. Правото на работника да бъде компенсиран с почивка след прекратяването на трудовото правоотношение не може да бъде упражнено, поради което същото се трансформира във вземане за извънреден труд, което се погасява с нова тригодишна давност, която започва да тече от прекратяването на трудовото правоотношение. В този смисъл е и Решение № 183/02.07.2010г., постановно по гр.д. № 3626/2008г. по описа на ВКС на РБ. В този смисъл е и цитираното във въззивната жалба Определение № 36 от 06.01.2016г., постановено по гр.д. № 5452/2015г. по описа на ВКС на РБ по реда на чл. 288 от ГПК по повод решение на БОС по идентичен казус, в което върховната инстанция посочва: „каква е погасителната давност за вземането, представляващо неизплатено възнаграждение на кадрови офицер за положен извънреден труд, е важен, но той е решен от въззивния съд в съответствие с установената задъжителна практика, в т.ч. и тази, представена от касатора (Решение № 427/2011г.), съгласно която погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. Когато в хода на развитието на правоотношенията между страните едно вземане се трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. Правото на работника да извърши компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Това потестативно право на работника се погасява с тригодишна давност. Ако трудовото правоотношение бъде прекратено, на мястото на потестативното право на работника, което вече не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение за извънреден труд. Това нововъзникнало вземане се погасява с нова тригодишна давност, която започва да тече от прекратяването на трудовото правоотношение.“ При това положение, считам, че с оглед на приетите изводи на Районен съд – Бургас относно началния момент на възникване на вземането за възнаграждение за отработено служебно време над месечната продължителност по чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ и на основание чл. 153 от ПКВС (отм) и съответно – момента от който започва да тече погасителната давност са неправилни, оплакванита във въззивната жалба са основателни. С оглед на горните мотиви, считам, че доколкото положеният извънреден труд от ищеца (по см.на чл. 203, ал.3 от ЗОВС (отм.) и чл.158, ал. 2 от ПКВС (отм.) в периода на цялото му служебно правоотношение не е бил изплатен на ищеца, а нито ЗОВС (отм.), нито ПКВС (отм.) са предвидили възможност, ако дължимата компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца за положените часове сл.време над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време (почивки), какъвто е и трудът при дежурства, непревишаващи 24 часа, не е била разрешена/определена за реално ползване в следващия месец, това да може да стане само по искане от военнослужещия, по давност не може да се погаси възможността на ищеца да поиска реално ползване на компенсацията. Ето защо съдът намира, че към момента на прекратяване на служебното правоотношение не е била погасена възможността на ищеца да претендира компенсации (чрез намалено работно време), съответно при прекратяване на служебното правоотношение за тези часове е следвало да бъде изплатено възнаграждение като за извънреден труд. По тези съображения считам жалбата за основателна. ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: