Решение № 8138 от 13.11.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 1572/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по касационна жалба от Д. Д. М., чрез адв. Т. Ч. от ХАК, против Решение № 177/14.07.2025 г., постановено по АНД № 361 по описа за 2025 година на Районен съд - Хасково. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспорения съдебен акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост. В тази връзка най-напред се твърди, че в него не били изложени подробни мотиви. Освен това мястото на извършване на нарушението, вписано в издадения електронен фиш (ЕФ) не съответствало на местоположението от заснетия кадър - Снимка към ЕФ от 09.12.2024 г., 09.27ч, приложен и приет като доказателство по делото. На следващо място се сочи, че в случая административнонаказващият орган (АНО) приел, че нарушението било повторно, но не посочил номер на издадения преди това ЕФ и липсвала яснота за начина на връчването му. Ето защо се счита, че не се установявала по безспорен начин и повторността, което се отразявало на така наложеното административно наказание. Отделно от това изпратеният с административната преписка обжалван ЕФ бил със дописано съдържание относно номера на предходния ЕФ. Предвид изложеното се иска да се отмени изцяло Решение № 177/14.07.2025 г., постановено по АНД № 361 по описа за 2025 година на Районен съд - Хасково, както и потвърдения с него ЕФ, като се претендират разноски за две съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - ОДМВР – Хасково, не изразява становище по нея. Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 АПК, и е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване. Разгледана по същество, тя се явява основателна. С Решение № 177/14.07.2025 г. по АНД № 361/2025 г. Районен съд - Хасково е потвърдил ЕФ Серия К № 10249122, издаден от ОДМВР-Хасково, с който на Д. Д. М., на основание чл. 189, ал. 4, във връзка с чл. 182, ал. 4, във връзка с ал. 2, т. 2 ЗДвП е наложено административно наказание –, , Глоба“ в размер на 100 лева за извършено нарушение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП. За да постанови този резултат, районният съд е посочил най-напред, че съставеният ЕФ е отговарял на изискванията на чл. 189, ал. 4 ЗДвП, установяващ вида на данните, които следва да бъдат вписани в него, и е съответствал на утвърдения със Заповед № Iз – 305 от 04.02.2011 г. на Министъра на вътрешните работи образец. Мотивирал се е още, че по административнонаказателната преписка са приложени задължителният в случаите на ползване на мобилна АТСС протокол по чл. 10, ал. 1 от Наредбата, явяващ се доказателство относно мястото и времето на извършване на нарушението, на това с какво АТСС е заснето, посоката на движение, ограниченията на скоростта, автомобила на който е поставено мобилното АТСС, и др. изисквания по наредбата, както и снимка на разположението на уреда. Счел е и че е налице нужната яснота относно способа за въвеждане на ограничението на скоростта от 90 км/ч., визирано в ЕФ, както и необходимото съответствие относно вида на АТСС, посочен в протокола и в санкционния акт. Възраженията на жалбоподателя, включително и тези за несъответствие на мястото на заснемане с мястото, посочено в ЕФ, са приети за неоснователни, тъй като не намирали опора в представения доказателствен материал. С оглед представените по делото заверени копия от ЕФ К № 7749553, справка за нарушител/водач от региона, издадена по отношение на жалбоподателя и разписка за връчване на същия ЕФ лично на Д. Д. М. е прието за доказано по необходимия начин наличието на квалифициращия признак „повторност“ на установеното с АТСС нарушение за скорост, респ. на административно нарушение, наказуемо по чл. 189, ал. 4, във вр. с чл. 182, ал. 4, във вр. с ал. 2, т. 2 ЗДвП. Ето защо е счетено, че правилно на жалбоподателя е било наложено административно наказание – „Глоба” в двоен размер от 100 лева за извършено нарушение по чл. 21, ал. 2, във вр. с ал. 1 ЗДвП в хипотезата на повторност. Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно, макар и по различни от изложените в касационната жалба доводи. Съображенията за това са следните: Съобразно чл. 3 ЗАНН за всяко административно нарушение се прилага нормативният акт, който е бил в сила по време на извършването му, но ако до влизане в сила на санкционния акт последват различни нормативни разпоредби, прилага се онази от тях, която е по-благоприятна за нарушителя. След постановяване на обжалваното решение на районния съд и в хода на съдебното производство пред настоящата инстанция е настъпила законодателна промяна, чрез изменение с ДВ, бр. 64 от 05.08.2025 г., в сила от 07.09.2025 г., на приложимия в случая чл. 182, ал. 4 ЗДвП, като действащата редакция на разпоредбата е със следното съдържание: „При повторно нарушение по ал. 1, т. 5 и 6, ал. 2, т. 6, ал. 3, т. 6 наказанието е предвидената за съответното нарушение глоба в двоен размер и лишаване от право да се управлява моторно превозно средство за срок три месеца“. Следователно, вече е отпаднал квалифициращият признак „повторност“ за нарушенията по чл. 182, ал. 1, т. 1 - 4, ал. 2, т. 1 - 5 и ал. 3, т. 1 - 5, както и предвиденото за тях наказание глоба в двоен размер. При това положение следва да се разгледа въпросът за правомощията, с които разполага настоящата касационна инстанция в тази хипотеза. Безспорно е, че с оглед чл. 63в ЗАНН следва да намерят приложение нормите на чл. 221 и чл. 222 АПК. В настоящия случай решението на районния съд не може да бъде оставено в сила поради посочената по-горе промяна в разпоредбата на чл. 182, ал. 4 ЗДвП и императивното правило на чл. 3, ал. 2 ЗАНН, нито пък да бъде да обезсилено или да бъде обявена нищожността му, тъй като не се установява то да е недопустимо, респ. нищожно, поради което подлежи на отмяна. В последната хипотеза касационната инстанция има две възможности – да реши делото по същество или да го върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, когато установи съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необходимост да се установят факти, за които събирането на писмени доказателства не е достатъчно, но втората възможност не е налице, тъй като по делото не се установяват основанията по чл. 222, ал. 2 АПК. На следващо място, при решаване на делото по същество съдът принципно и най-общо казано би могъл да отмени ЕФ, да го измени или да го потвърди, като последното е неприложимо в случая по посочените вече съображения. От друга страна следва да се съобрази и т. 2 на Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. по т. д. № 1/2020 г. на ВАС, което е задължителна за съда на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт. Според нея в касационното производство по реда на глава дванадесета от АПК, след като отмени решението на районния съд, административният съд няма правомощие да преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително деяние, подвеждайки установените от АНО факти под друга нарушена законова разпоредба, т.е. да го измени. Именно пред такава ситуация сме изправени и в настоящата хипотеза, тъй като отговорността на жалбоподателя е ангажирана за квалифициран състав на административно нарушение по ЗДвП, но са налице предпоставките за приложимост на основния състав, за който е предвидено и по-ниско наказание. Ето защо мнозинството от настоящия съдебен състав счита, че de lege lata единственият възможен законосъобразен извод, който се налага в случая е, че на отмяна подлежи и потвърденият ЕФ. Следователно, касационната жалба се явява основателна и обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което да се отмени и процесния ЕФ. Този извод не се променя и от Решение на СЕС от 01.08.2025 г. по дело C-544/23, доколкото то касае единствено задължението на съда да приложи по-благоприятната за санкционираното лице правна уредба, но не дава задължително указания за начина, по който това следва да бъде сторено. В случая е безспорно, че от настоящата инстанция е приложен този принцип, като съобразно действащото национално право и съществуващата задължителна съдебна практика приложението му има за последица отмяна на наложена административна санкция. Гореизложеното прави ненужна проверката на атакувания съдебен акт по отношение на другите наведени от касатора доводи за противоречието му с материалния закон и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото при обсъждането им и дори евентуалното им приемане за неоснователни, не би се стигнало до по-различен резултат. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН единствено касаторът има право на разноски, поради което и доколкото от представените договори за правна защита и съдействие е видно, че му е оказана безплатна адвокатска помощ, искането на процесуалния му представител - адв. Т. Ч. от АК – Хасково, по чл. 38, ал. 2 ЗАдв се явява основателно. Ето защо на същия следва да бъде присъдено възнаграждение за осъществената защита и съдействие пред двете съдебни инстанции в общ размер на 800 лв. (по 400 лв. за всяка една от тях), определен съобразно фактическата и правна сложност на делото, осъществената от упълномощения адвокат защита по него и посочените в Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение, които макар да не са обвързващи за съда, биха могли да се разглеждат като незадължителен ориентир. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът