Решение № 584 от 11.10.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 363/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 260 346 от 26.09.2023 г. по т.д. № 157/2021 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VI-11 състав, поправено решение № 260 382 от 30.10.2023 г. по същото дело, по иска с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от „Лено“ АД - гр. София (с предходно наименование „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД) е признато за установено по отношение на Н. Х. Б. от гр. ••• - лично и в качеството му на едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „С. - Н. Б.“ - гр. •••, че в полза на ищеца съществуват вземания за сумите: 9 952.74 евро, представляваща неиздължена главница по договор за заем „Бизнес кредит“ - клиентски № 5584/ 20.06.2017 г., ведно със законната лихва от 12.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като за разликата до пълния предявен размер от 9 981.93 евро претенцията е отхвърлена като неоснователна; 1 155.52 евро - неиздължена договорна лихва за периода от 20.12.2017 г. до 20.03.2018 г., като за разликата до пълния предявен размер от 6 506.60 евро и за периода от 21.03.2018 г. до 20.06.2019 г. претенцията е отхвърлена като неоснователна; 10 735. 41 евро - неустойка за периода от 21.03.2018 г. до 12.07.2019 г., като за разликата до пълния предявен размер от 19 102.55 евро и за периода от 21.10.2017 г. до 20.03.2018 г. претенцията е отхвърлена като неоснователна; 300 евро - такси и разноски за нотариални покани - за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от 29.07.2019 г. по ч. гр. д. № 39987/ 2019 г. на Софийския районен съд, гражданско отделение, 36 състав; отхвърлени са като неоснователни претенциите за сумите 1 779. 26 евро - такса за предсрочно погасяване и 913.50 лева - разноски за заповедното производство.

Срещу решението в частта, с която са отхвърлени претенциите за договорна лихва за периода от 21.08.2017 г. до 16.06.2019 г. (в молбата с вх. № 266 637/ 18.03.2024 г. по настоящето дело е уточнено, че вместо погрешно посочената в жалбата дата 20.06.2019 г. следва да се има предвид правилната дата - 16.06.2019 г.) и за сумата 4 951.08 евро и за такса за предсрочното погасяване на кредита в размер на 1 779.26 евро, е подадена въззивна жалба от „Лено“ АД - гр. София, в която се твърди, че е неправилно - постановено в противоречие с действителната правна и фактическа обстановка.

В противоречие с установената практика на ВКС съдът неправилно приел 20.03.2018 г. за датата, на която е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията по договора, обосновавайки извода си на разпоредба от договора. Меродавната дата била 16.06.2019 г., на която длъжникът получил поканата за обявяване на предсрочната изискуемост. Вследствие на неправилно определения момент на предсрочната изискуемост бил намален размера на дължимата възнаградителна лихва.

Неправилно съдът приел, че таксата за предсрочно погасяване е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Това вземане по своята същност било отнапред уговорено обезщетение за вредите (пропуснатите ползи), които кредиторът ще претърпи от загубата на дохода, който би получил за срока на действие на договора за кредит, ако не беше прекратен. В случая било спазено изискването таксата да бъде определена в момента на сключване на договора - в размер на 6%. Прогнозните вреди, изразяващи се в пропуснатите ползи от неплащането на лихви за уговорения срок - 120 месеца, били определени в размер на 36 % на година върху усвоената и непогасената част от главницата за 10 години, което се равнявало на 27 066.96 евро. Този размер, съпоставен с размера на таксата за предсрочно погасяване - 6%, бил много пъти по-нисък от претърпените вреди и нямало как да се приеме, че така уговорената такса е нищожна.

Молбата е решението да бъде отменено в обжалваната част и бъде постановено друго решение, с което двете претенции да бъдат уважени в техния пълен размер.

• 3 - Ответникът по въззивната жалба Н. Х. Б. от гр. ••• - лично и в качеството му на едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „С. - Н. Б.“ - гр. •••, в писмения отговор я оспорва като неоснователна. Според констатациите в заключението на експертизата в противоречие с императивните норми ищецът бил начислил веднъж неустойка върху цялата непогасена главница плюс сумите на просрочените вноски за възнаградителна лихва, и втори път - само върху цялата непогасена главница за различни периоди, но съгласно една и съща клауза от договора за заем. Това водело до разместване на баланса в правата и задълженията на страните по договора, изцяло в ущърб на заемополучателя и до неоснователно обогатяване на заемодателя.

Молбата е решението да бъде оставено в сила в обжалваната част.

Срещу решението в частта, с която е уважена претенцията за неустойка в размер на 10 735.41 евро за периода от 21.03.2018 г. до 12.07.2019 г., е подадена въззивна жалба от Н. Х. Б. от гр. ••• - лично и в качеството му на едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „С. - Н. Б.“ - гр. •••, в която се твърди, че е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон.

Съдът не отчел факта, че Н. Б. е страна по договора в качеството си на физическо лице, като договора бил сключен за потребителски нужди и по отношение на него били приложими защитните клаузи на ЗКНИП. Уговорката в т.2.3 (с) от договора, в която неустойката за периода от 21.10.2017 г. до 11.07.2019 г. била определена на 0.23 % на ден (83.94 % на година), била нищожна, като противоречаща на чл. 37 от ЗКНИП. Неустойката за периода от 21.03.2018г. до 12.07.2019 г. била начислена върху сумата на цялата непогасена главница плюс сумите на просрочените вноски за възнаградителна лихва и втори път - само върху цялата непогасена главница за различни периоди, но съгласно една и съща клауза от договора.

Молбата към съда е решението да бъде отменено в обжалваната част и претенцията да бъде отхвърлена изцяло.

Ответникът по въззивната жалба „Лено“ АД - гр. София в писмения отговор я оспорва като недопустима относно искането за постановяване на диспозитив, в който клаузата на т.2.3 (с) от договора да бъде прогласена за нищожна като неравноправна по смисъла на ЗЗП, а разгледана по същество и като неоснователна.

Съдът обосновано приел, че ответникът няма качеството „потребител“ по смисъла на § 13 от ДРЗЗП. Необосновани били твърденията, че договора е бил сключен от Н. Б. в качеството му на физическо лице за потребителски нужди. Правилно съдът приел, че неустойка в размер на 0.23% на ден върху неиздължената вноска, а след обявяване на предсрочната изискуемост и върху неиздължената предсрочно изискуема главница, в рамките на действие на договора, валидно обвързва страните. Доводът на въззивника, че в случая нейния размер бил почти еквивалентен на заетата сума, не сочел на неоснователно обогатяване на заемодателя, защото периода на забава от 469 дни бил значителен и длъжникът следвало да бъде санкциониран за тази продължителност.

Молбата към съда е да остави жалбата без уважение.

Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.

В исковата молба ищецът „Лено“ АД - гр. София твърдял, че с договор за заем „Бизнес кредит“ с клиентски № 5584 от 20.06.2017 г. предоставил на ответника Н. Х. Б. - едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „С. - Н. Б.“ - гр. ••• сумата 10 000 евро, за „оборотни средства“, със срок на издължаване 120 месеца, като за обезпечаване на вземането на заемодателя солидарният длъжник Н. Х. Б. учредил в негова полза договорна ипотека върху собствен недвижим имот в гр. София. Ответникът не изпълнил задължението си да заплаща дължимите суми, като към 5.06.2019г. просрочието било 623 дни. Заемодателят обявил целия заем за предсрочно изискуем, като изявлението за предсрочна изискуемост било връчено на ответника на 16.06.2019 г., но в предоставения седмодневен доброволен срок за изпълнение, нито по - късно не били направени плащания. В инициираното от ищеца заповедно производство била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от 29.07.2019г. по ч. гр. д. № 39987/ 2019 г. на Софийския районен съд, гражданско отделение, 36 състав, срещу която длъжникът подал възражение в срока по чл. 414 от ГПК.

При тези фактически твърдения молбата към съда била да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника на основание чл. 422 от ГПК, че в полза на ищеца съществуват вземания за сумите: 9 981.93 евро, представляваща неиздължена главница по договора, ведно със законната лихва от 12.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; 6 506. 60 евро - неиздължена договорна лихва за периода от 21.08.2017 г. до 20.06.2019 г.; 19 102. 55 евро - неустойка за забава за - 5 - периода от 21.10.2017 г. до 12.07.2019 г.; 300 евро - разноски по заема и 1779. 26 евро - такса за предсрочно погасяване.

В писмения отговор Н. Х. Б. - лично и в качеството на едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „С. - Н. Б.“ - гр. •••, оспорил иска като неоснователен. Изтъкнал, че предсрочната изискуемост не била настъпила на 16.06.2019 г., тъй като в изявлението не бил посочен размера на непогасения дълг към тази дата. Твърдял, че договорът за заем е нищожен поради накърняване на добрите нрави - сумите, уговорени като такса и неустойки представлявали скрита лихва, като с тях се заобикаляла забраната в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит. Нищожна поради накърняване на добрите нрави била клаузата за неустойка.

Молбата към съда била да отхвърли иска.

В допълнителна искова молба ищецът посочил, че в нотариалната покана, с която обявил заема за предсрочно изискуем, се съдържали всички необходими реквизити, тъй като по отношение на заемодателя били неприложими правилата относно предоставяне на извлечения от счетоводни книги, които се отнасяли само за банковите институции. Неоснователни били твърденията за нищожност на договора, както и за нищожността на клаузата за неустойка. Изтъкнал, че големият размер на неустойката произтичал единствено от продължаващото около две години неизпълнение от страна на заемополучателя. Действително било и вземането за възнаградителна лихва, тъй като размерът му бил уговорен свободно от страните, както и за таксата за предсрочна изискуемост на заема.

В отговора на допълнителната искова молба ответникът доразвил възраженията си за нищожност на договора, като посочил, че заетата сума не му била реално предоставена. Изтъкнал, че спорът е потребителски, тъй като имуществото на физическото лице и на едноличния търговец било едно цяло, а страна по търговската сделка било физическото лице. Затова и клаузата за неустойка била неравноправна, т.е. нищожна.

Установената от доказателствата фактическа обстановка на спора е следната.

С договор за заем „Бизнес кредит“ № 5584 от 20.06.2017 г., с удостоверяване на подписите на страните, извършено в нотариалното производство с рег. № 6244/ 20.06.2017 г. на нотариуса М. И., „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ - гр. София (предишното наименование на ищеца „Лено“ АД) предоставило на Н. Х. Б. - едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „Съни - Н. Б.“ - гр. ••• сумата 10 000 евро, за „оборотни средства“, със срок на погасяване до120 месеца по приложения погасителен план. За обезпечаване на вземането на заемодателя, с нотариален акт № 174, т.ІІ, рег. № 6484, дело № 311 от 20.06.2017 г. на нотариуса М. И. солидарният длъжник Н. Х. Б. учредил договорна ипотека върху собствения си недвижим имот в гр. •••, ж.к. „•••“, бл. •, вх. •, ет. •, ап. № •.

В нотариална покана с рег. № 4486, т. 2, акт 53 от 11.06.2019 г. на нотариуса М. К., връчена лично на Н. Б. на 16.06.2019 г., заемодателят го уведомил, че забавата за плащанията по заема продължава 623 дни към 5.06.2019 г., поради което използва правото си да обяви заема за предсрочно и незабавно изискуем, като заемополучателят е длъжен да изплати всички усвоени и всички дължими суми по договора в срок от 7 дни от датата, на която заема е обявен за предсрочно изискуем.

В заповедното производство, образувано по заявление с вх. № 3048511/ 12.07.2019 г., била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от 29.07.2019г. по ч. гр. д. № 39987/ 2019 г. на Софийския районен съд, гражданско отделение, 36 състав, с която било разпоредено длъжникът да заплати на кредитора сумите 9 981.93 евро, представляваща неиздължена главница по договор за заем „Бизнес кредит“ № 5584 от 20.06.2017 г., ведно със законната лихва от 12.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; 6 506. 60 евро - неиздължена договорна лихва за периода от 21.08.2017 г. до 20.06.2019 г.; 19 102. 55 евро - неустойка за забава за периода от 21.10.2017 г. до 12.07.2019 г.; 300 евро - разноски по заема и 1779. 26 евро - такса за предсрочно погасяване.

Длъжникът подал срещу заповедта за незабавно изпълнение възражение по чл. 414 от ГПК с вх. № 3066240/ 9.09.2019 г., за което кредиторът бил уведомен на 14.01.2021 г. и с искова молба с вх. № 269 149/ 26.01.2021 г. предявил иск с правно основание чл. 422 от ГПК.

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав на въззивната инстанция преценява въззивните жалби като процесуално допустими - подадени са в установения в закона срок от страните по делото, които имат интерес и право на обжалване на самостоятелни части от валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.

След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните, по релевираните във въззивните жалби конкретни оплаквания за неправилност на решението в обжалваните части, приема следното.

• 7 - 1. По въззивната жалба на Н. Х. Б. - лично и в качеството на едноличен търговец, извършващ дейност с фирмата „С. - Н. Б.“ - гр. •••.

Доводите за неправилност на решението в частта, с която на ищеца е била присъдена неустойка в размер на 10 735.41 евро за периода от 21.03.2018 г. до 12.07.2019 г., са основани на несъобразяването на обстоятелството, че договора е бил сключен „за потребителски нужди“ - на първо място, и на второ място - че неустойката е била уговорена в противоречие с добрите нрави.

От съществено значение за правилното решаване на спора, преди всичко е изясняването на въпроса относно пасивно легитимираната страна в процеса, предвид обстоятелството, че заемополучател по договора е едноличен търговец. В правната доктрина е възприето становището, че с възникването на едноличния търговец физическото лице придобива „търговска правосубектност“ - сдобива се с допълнително качество, наличието на което се свързва с допълнително интегриращ се към него правен субект - този на търговец. Въпросният субект не е нещо самостоятелно и отделено от самото физическо лице, не е някаква превърната форма на неговото съществуване. Той е само търговскоправна версия на физическото лице, вариант на допълнително превъплъщение, от който то при желание може да се възползва. (С., П. Физическото лице търговец. С.: Сиби, 2012, с.37). Според приетото в определение № 389/ 1997 г. по ч.гр.д. № 269/ 1996г. на ВКС, V г.о. „с регистрирането си като едноличен търговец физическото лице не придобива правосубектност, различна от тази, която притежава като физическо лице“. С придобиването на търговско качество от физическото лице то разширява своята правоспособност, тъй като придобива възможност да е носител едновременно на търговски и граждански права и задължения. В това си качество всеки едноличен търговец „отговаря с едно и също имущество и по задълженията си, възникнали в резултат на упражняването на търговската си дейност, и за всякакви други имуществени отношения, в които той влиза в частния си живот“ (Решение № 478/ 1994 г. по гр.д. № 1399/ 1993 г. на ВС, V г.о.).

В конкретния случай договорът за паричен заем несъмнено е търговска сделка, по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ, тъй като е свързан със занятието както на ищеца - заемодател, в качеството му на финансова институция, така и на ответника - заемополучател, в качеството му на едноличен търговец, извършващ дейност по разработване и реализиране на инвестиционни проекти; бизнес консултации; посредничество; комисионни сделки; рекламни и информационни услуги; изработване и поддържане на софтуер; сделки с интелектуална собственост.

В чл. 2.1.(b).(iv) от договора ясно е посочена целта за предоставянето на заемната сума - „за оборотни средства“, като изрично е уговорена и санкция за неизпълнението й - неустойка от 10 % върху общия размер на заема, в случай на използването на паричните средства за други цели, извън посочената, без изричното писмено съгласие на заемодателя. Цитираната разпоредба категорично изключва възможността кредитополучателят да бъде възприеман като потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДРЗЗП, тъй като е търговец - физическо лице, по смисъла на чл. 56 и сл. от ТЗ, и несъмнено действа именно в рамките на своята търговска дейност.

Обстоятелството, че за обезпечаване на вземането на заемодателя е била учредена договорна ипотека върху недвижим имот - собственост на физическото лице Н. Х. Б., не обуславя извод, че ипотекарният длъжник има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДРЗЗП, тъй като не е „страна по договор по този закон“, която действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

В последователната, задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, няма разногласие в разбирането, че „физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални (функционални) връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото.“ (Решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/ 2015 г. на ВКС, I т. о.).

От извършената конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото произтича категоричния извод, че учредилото ипотеката физическо лице не притежава качеството „потребител“, тъй като в случая изобщо не е необходимо да се търсят споменатите тесни професионални (функционални) връзки с търговеца - заемополучател, защото както вече беше посочено с регистрирането си като едноличен търговец същото това физическо лице не е придобило правосубектност, различна от тази, която притежава като физическо лице, и отговаря с едно и също имущество и по задълженията си, възникнали в резултат на упражняването на търговската си дейност, и за всякакви други имуществени отношения, в които той влиза в частния си живот.

В контекста на изложеното е несъстоятелно твърдението, че - 9 - договора е бил сключен за потребителски нужди и по отношение на него били приложими защитните клаузи на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители. Цитираният нормативен акт регулира обществените отношения, свързани с изискванията за предоставяне на кредити за недвижими имоти на потребители, условията и реда за регистрация на кредитните посредници и контрола върху тях. По смисъла на този закон кредити за недвижими имоти са кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот. Неговата цел, най - общо казано, е да осигури защита на потребителите при получаването от тях на кредити, предназначени за придобиването на недвижими имоти - т. е. учредяването на ипотека е условие за осигуряването на парични средства за придобиване на недвижим имот. В конкретния случай целта на учредяването на ипотека върху собствения недвижим имот на заемополучателя е съвсем различна - да бъде обезпечено вземането на заемодателя, произтичащо от договора за заем - чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.

Съдът намира за наложително да изтъкне, че в подкрепа на поддържаната теза, че кредита е бил предоставен за недвижим имот на потребител по смисъла на чл. 1, ал.2 и чл. 22 от ЗКНИП, в писмената защита на процесуалния представител на въззивника са изложени твърдения за това, че първоначалната регистрация на едноличния търговец е била вписана на 2.06.2017 г. - непосредствено преди сключването на договора, както и че едноличният търговец не е извършвал търговска дейност, нито е водил счетоводство, нямал данъчна регистрация и не е обявявал годишни финансови отчети в търговския регистър. Тези фактически твърдения не са били релевирани в отговора на исковата молба, нито в отговора на допълнителната исковата молба и следователно не са били включени в предмета на спора, поради което заявяването им за първи път пред въвзивната инстанция и то след провеждането на устните състезания не ангажира въззивния съд със задължението да ги обсъди.

Съображенията за нищожност на клаузата за неустойка в хипотезата на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД са следните.

Съгласно уговорката в чл.2.3.(c) от договора в случай, че заемополучателят не изпълни което и да е свое задължение на съответната дата на падеж, както и при предсрочна изискуемост на кредита, дължи неустойка за забава в размер на 0.23 % върху сборът от цялата непогасена част от заема и натрупалата се до момента договорна лихва, за всеки ден забава, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за: главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по договора.

В съответствие с разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСTK преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, при съобразяване с: естеството на задължението (парично или непарично) и неговия размер; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна); обезпечаването на задължението с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част, както и на съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

Следвайки разясненията в тълкувателния акт е логично да се приеме, че неустойката ще изпълни отредените й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции единствено ако бъде начислена само върху стойността на онази част от главницата, чието плащане е било просрочено- именно тогава заемодателят ще бъде възмезден за вредите вследствие забавеното изпълнение на тази част от задължението, а заемополучателят ще бъде санкциониран за своята забава.

Вижда се, че това принципно положение е било игнорирано - неустойката е била уговорена върху сбора от цялата непогасена част от заема и натрупалата се до момента договорна лихва, като крайния момент на забавата е окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за: главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по договора. Следователно още в деня на сключването на договора е било ясно, че определена в посочения размер, изчислена за период от една година, неустойката ще бъде 83.95 %, което означава, че при размер на предоставената в заем сума 10 000 евро, в случай на забавено изпълнение ще се дължи неустойка в размер на 8 395 евро - иначе казано годишният размер на неустойката ще бъде почти съизмерим със стойността на главницата по кредита.

Следва да се има предвид, че в настоящия случай евентуално причинените на ищеца вреди от забавеното изпълнение ще имат материално изражение в стойността на пропуснатата полза от неплащането на възнаградителна лихва, като е важно да се отбележи, че тя е била уговорена в размер, многократно превишаващ размера, който обичайно се определя в договорите за банков кредит. С предвиденото в договора начисляване на неустойка за всеки ден просрочие и то не само върху непогасената част от главницата, но и върху договорната лихва, чийто размер в рамките на десетгодишния период е 3.6 пъти по - голям от този на главницата, за кредитора практически е била гарантирана - 11 - възможността не само да репарира претърпените от забавата вреди, но и да реализира значителен по обем допълнителен приход под формата на неустойка.

В контекста на изложеното последният, но не и по важност, аргумент в подкрепа на извода, че единствената цел, за която неустойката е била уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е, че задължението на заемополучателя е било обезпечено посредством учредяването на договорна ипотека в полза на заемодателя. Този факт, сам по себе си, е достатъчен за да обоснове и потвърди убеждението, че интересът на ищеца при евентуално неизпълнение от страна на ответника е бил съхранен в максимална степен с оглед гарантираната възможност да получи удовлетворение от публичната продан на ипотекирания имот. В този смисъл може убедено да се твърди, че така уговорена неустойката не изпълнява присъщата й обезпечителна функция, а способства единствено за постигането на очевидно свръхобезпечаване на заемодателя в ущърб на заемополучателя, което създава недопустима неравнопоставеност на страните в заемното правоотношение и съставлява нарушение на принципа на справедливостта.

В обобщение на казаното до тук настоящият съдебен състав приема, че уговорената в договора неустойка в размер на 0.23 % върху сбора от цялата непогасена част от заема и натрупалата се до момента договорна лихва, за всеки ден забава, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за: главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по договора, е нищожна като накърняваща добрите нрави.

При този извод решението в обжалваната от ответника част следва да бъде отменено, като бъде постановено друго решение, с което претенцията за сумата 10 735.41 евро, представляваща неустойка по чл.2.3.(c) от договора за периода от 21.03.2018 г. до 12.07.2019 г. да бъде отхвърлена като неоснователна.

2. По въззивната жалба на „Лено“ АД - гр. София.

2.1. Доводите срещу отхвърлянето на претенцията за договорна лихва за периода от 21.08.2017 г. до 16.06.2019 г. са основани на твърдението за погрешно определена от съда дата на предсрочната изискуемост на вземанията по договора.

Съгласно уговорката в чл. 2.3.(а) от договора заемополучателят дължи фиксирана лихва в размер на 36 % на година върху усвоената и непогасената част от главницата, като тя се изплаща по реда, предвиден в чл. 2.4 и погасителния план към договора (чл. 2.3.(b) (iii)).

В правната доктрина договорната възнаградителна лихва се дефинира като граждански плод - цената, която се дължи за ползването на предоставена от насрещната страна по договор парична сума или други заместими вещи, които са предоставени за определено в договора време, като задължението за заплащането й има периодичен и акцесорен характер. Тя се дължи за времето, в което страните са обвързани в договорното правоотношение, поради което денят, след който цялото вземане по кредита става предсрочно изискуемо, е от съществено значение за определяне на размера на това задължение.

Съгласно възприетото в доктрината и съдебната практика разбиране предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й. По начало тя не може да бъде приложена по отношение на вече падежираните към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила. (Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. д. № 8/ 2017 г. на ВКС, ОСГТК) Страните не спорят, а и от извършената справка на сайта на Българската народна банка се установява, че заемодателят е финансова институция, по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, вписан в публичния регистър на БНБ на финансовите институции по чл. 3а от Закона за кредитните институции с рег. № BGR00341 със Заповед № БНБ - 50420/ 25.05.2015 г. В това качество, във връзка с предсрочната изискуемост на вземанията, по отношение на дружеството - заемодател ще са приложими разясненията в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.

В конкретния случай посочените предпоставки са налице: ответникът не оспорва както установения и от доказателствата факт, че нотариалната покана, съдържаща изявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, му е била връчена лично на 16.06.2019 г., така и непогасяването на претендираните от заемодателя суми.

• 13 - Релевираното в отговора на исковата молба възражение, което не е заявено в отговора на въззивната жалба, че в поканата не е бил изрично посочен размера на непогасения дълг към датата на отправянето й и не са били посочени други задължения и вземания, освен размера на месечните вноски, е неоснователно. В последователната практика на касационната инстанция няма разногласия в разбирането, че „волеизявлението следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Нито съдебната практика, нито правната теория поставят някакви формални изисквания към съдържанието на волеизявлението, но във всички случаи то трябва да е изрично и недвусмислено. (Определение № 2010 от 16.07.2024 г. по т.д. № 10078/ 2023 г. на ВКС, І т.о.) В поканата, връчена на ответника, ясно и недвусмислено е било посочено, че е просрочил задълженията си за месечни вноски по договор за заем „Бизнес кредит“ - клиентски № 5584/ 20.06.2017 г. в размер на 308.90 евро съгласно погасителния план, като забавата е продължила 623 дни към 5.06.2019 г., и че е длъжен да заплати всички усвоени суми по заема и всички други дължими суми по договора. Предвид изложеното по - горе този текст отговаря напълно на изискванията, които заемодателят е трябвало да изпълни за да се приеме, че е обявил надлежно предсрочната изискуемост на сумите, дължими по договора за заем.

Следователно възнаградителна лихва ще се дължи до 16.06.2019 г. - деня, в който на длъжника е била обявена предсрочната изискуемост на сумите по кредита. Според неоспореното от страните заключение на счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице Д. Д. заемополучателят е извършил общо 6 плащания на суми по кредита в общ размер 1 652.16 евро, както следва: на 21.07.2017 г. - 309.33 евро; на 21.08.2017 г. - 309 евро; на 3.10.2017 г. - 309.33 евро; на 20.10.2017 г. - 264.34 евро; на 20.11.2017 г. - 357.90 евро и на 9.02.2018 г. - 102.26 евро.

Предвид нищожността на клаузата за неустойка внесените от длъжника суми следва да бъдат отнесени за погасяване на задълженията за главница и възнаградителна лихва. В частта относно сумите, дължими по главницата, като необжалвано решението е влязло в сила и предмет на осъждане следва да бъде само задължението за възнаградителна лихва.

Внесената сума от 1 652.16 евро покрива изцяло задълженията по първите 5 вноски с падежи от 20.07.2017г. до 20.11.2017 г., като остава разлика от 107.66 евро, която погасява до този размер главницата и възнаградителната лихва с падеж 20.12.2017 г. и остава за плащане сумата 190.92 евро (298.58 - 107.66).

Дължими за плащане остават сумите за главница и възнаградителна лихва от седмата до двадесет и четвъртата вноски (частично). Сбора на сумите от седмата до двадесет и третата вноска включително е 214.21 евро за главницата и 5 111.03 евро за възнаградителна лихва. Дължимата част от сумата с падеж 20.06.2019 г. е 9.37 евро за главницата и 155.38 евро за възнаградителна лихва. Общият размер на задължението за възнаградителна лихва от 20.12.2017 г. до деня на обявяването на кредита за предсрочно изискуем е 5 457.33 евро (192.92 + 5 111.03 + 155.38). Присъдената с първоинстанционното решение сума е 1 552.52 евро, което означава, че сбора от тази сума и сумата 5 457.33 евро, който е 6 609.85 евро. Независимо от това, че той надвишава със 103.25 евро размера на исковата претенция, съобразявайки правилото, че съдът не може да присъди повече от поисканото, жалбата следва да бъде уважена за сумата 6 506.60 евро.

В съответствие с изложеното решението следва да бъде отменено в частта, с която исковата претенцията е била отхвърлена за сумата 4 954.08 евро, представляваща възнаградителна лихва по чл. 2.3.(а) от договора за периода от 20.12.2017 г. до 16.06.2019 г., като бъде постановено друго решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца посочената сума.

2.2. По оплакванията срещу отхвърлянето на претенцията за сумата 1 779.26 евро, представляваща уговорената в чл. 5.2.(а), вр. с чл.2.4.е (ii) от договора такса за предсрочно погасяване на кредита, съдът приема следното.

Принципно положение е, че при предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи на кредитодателя уговорена в договора сума, която по своята правна същност представлява обезщетение за пропуснатите ползи от реализирането на вземанията за договорна (възнаградителна) лихва - гражданските плодове, които той би получил ако договорът се изпълняваше до уговорения краен срок.

Уговорена в полза на кредитополучателя, в хипотезата на едностранно прекратяване на договора с обявяването на сумите по кредита за предсрочно изискуеми, тази клауза несъмнено има санкционен характер, тъй като по никакъв начин не е свързана с обезщетяването на вреди, настъпили от неизпълнението на кредитополучателя. За такива вреди - последица от неизпълнението, отговорността на неизправната страна се реализира посредством неустойката за забавено изпълнение. Друг е въпроса, че в настоящия случай неустойката е била уговорена в противоречие с чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, но предметът на обсъждане тук е - 15 - принципен, поради което това обстоятелство не следва да бъде съобразявано. С коментираната уговорка към неустойката, разглеждана като санкция за неизпълнението, се наслагва още една санкция, която не намира опора в очертания в чл. 63, ал.1 от ЗЗД основополагащ принцип, на който се изграждат отношенията между страните в облигационното правоотношение. Тя не възмездява за нищо изправната страна, която е осигурила репарирането на вредите си с уговорената неустойка, но пък санкционира още веднъж за същото неизпълнение неизправната страна, която без друго ще понесе неблагоприятните последици от неизпълнението.

В съответствие с изложеното съдът приема, че клаузата за заплащане на такса за предсрочно погасяване, предвидена в чл. 5.2, б. (а), вр. с чл. 2.4, (е), (iii) е нищожна като противоречаща на добрите нрави. В тази част жалбата е неоснователна и следва да бъде оставен без уважение, а решението, обжалвано в тази част, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора на ищеца се дължат разноски за уважената част от исковите претенции, а на ответника - за отхвърлената част. При общ размер на исковите претенции 37 670.34 евро частта, в която те са уважени е в размер на 16 759.34 (44.45 %), а частта, в която са отхвърлени - 20 911 евро (55.55 %).

В първоинстанционното производство за държавна такса, депозит за експертиза и адвокатско възнаграждение ищецът е заплатил сумата 4 397 лева и съразмерно на уважената част следва да му бъде присъдена сумата 1 954.47 лева. Ответникът е платил за адвокатско възнаграждение 6 800 лева и депозит за експертиза 2 000 лева и съразмерно на отхвърлената част следва да му бъде присъдена сумата 4 888.40 лева.

Във въззивното производство предмет на обжалване от ищеца са претенции, чийто интерес е в общ размер 8 285.86 евро, като са уважени за сумата 6 506.60 евро (0.78 %) и при направени разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в общ размер 563.15 лева следва да му бъде присъдена сумата 442.22 лева. Ответникът е обжалвал претенция с правен интерес 10 735.41 евро (20 996.31 лева), ката жалбата е уважена изцяло. В списъка по чл. 80 от ГПК пълномощникът му е претендирал разноски само за адвокатско възнаграждение, които да бъдат присъдени при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Д. Т. минималния размер, определен по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който е 2 200 лева.

На ищеца се дължат разноски за заповедното производство съразмерно на уважената част от исковите претенции. При общ размер на разноските 1 423.54 лева следва да му бъде присъдена сумата 632.52 лева.

По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав