Решение № 32680 от 6.10.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 4297/2025 г.

производство по този закон, но не налага забрана за налагането на такава мярка. Видно от чл. 67, ал. 1 ЗУБ принудителни административни мерки: „отнемане правото на пребиваване“, „връщане“, „експулсиране“ и „забрана за влизане в страната“ не се привеждат в изпълнение до приключване на производството с влязло в сила решение, а в ал. 2 е посочено, че принудителните административни мерки се отменят, когато на чужденеца е предоставено убежище или международна закрила. Следователно, производството по съдебна проверка на законосъобразността на ПАМ може да бъде проведено, тъй като с чл.67, ал.1 ЗУБ е отложено само нейното изпълнение до решаването на въпроса за предоставянето на търсената международна закрила. Дори и да е налице висящо производство за международна закрила, то е без правно значение за провеждане на производството по налагането на ПАМ по чл. 41, т. 1 ЗЧРБ, доколкото такова производство е относимо само към привеждане в изпълнение на влязлата в сила ПАМ. Държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, съгласно член 6, § 1 от Директива 2008/115, а актът по чл. 41 ЗЧРБ има фактически функцията да установи по надлежния ред, че гражданинът на трета държава има качеството на незаконно пребиващ на територията на страната, както и да му наложи задължение за връщане. Посочването на страната по произход касае изпълнението на ПАМ „връщане“. Компетентните национални органи следва да могат да прилагат решенията за връщане, без да е необходимо повторно стартиране на процедурата след определен период от време (например една година), при условие че индивидуалното положение на съответния гражданин на трета страна не се е променило съществено фактически или юридически (например промяна в правния статут, риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане) и без да се засяга правото на изслушване и на ефективни правни средства за защита, в това число при съобразяване на постановеното от Съда на ЕС в решението по дело C-601/15, J.N. (точки 75—76 и точка 80). От изложеното следва, че „решението за връщане“ следва да се третира като самостоятелен административен акт, независим от преценката, в коя държава ще бъде върнато лицето, който елемент от понятието за връщане в широк смисъл, е възможно да търпи промяна. Няма данни за оспорващия - дори адрес на територията на страната, за да е приложимо предвиденото по чл.44, ал.2 ЗЧРБ – зачитане на каквито да са права, упражнявани на територията на страната – правото на личен и семеен живот или каквито и да са други данни за страната му на произход, твърдението е бланкетно без конкретика, свързана индивидуално с оспорващия. Данните са единствено за транзитно преминаване през територията на страната, укрит, с цел да я напусне за друга държава-членка. Изцяло недоказани са и твърденията, че оспорващият е друго лице, в това число и непълнолетно. Установени са редица медицински методи за установяване на възрастта, но такива доказателства не бяха поискани, нито за произход от [държава] и поради това бланкетно се твърди и нарушаване на забрана за връщане. От изложеното следва извод, че законосъобразно и в съответствие с материалния закон е наложена процесната ПАМ „връщане“, на Х. Б. О., на основание чл.41, т.1 ЗЧРБ. Неоснователно, по изложените правни и фактически съображения, са доводите на адвоката в жалбата за незаконосъобразност на наложената ПАМ „връщане“, в това число на основание нищожност на заповедта, в нарушение на материалния закон, и на процесуалните правила. Също бланкетно се твърди, че не е предоставена възможност на жалбоподателя да предостави допълнителни доказателства. Такава възможност имаше и пред съда, съдът изрично указа и конкретно посочи тежестта на доказване, но задължението не беше изпълнено от страна на оспорващия. Предвид всичко изложено съдът приема, че жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. На основание изложеното, съдът