Решение № 63 от 8.8.2025 г. на Районен съд - Котел по дело № 747/2024 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК. Образувано е по искова молба от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Панчо Владигеров“ 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет. 2, ЕИК 202423225 срещу К. С. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: с. Градец, общ. Котел, •••••••••••••, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество, следните суми, предмет на Договор за паричен заем № 746912, сключен на 13.10.2022 г. между ответника и „Креди Йес“ ООД: 400, 00 лв. – непогасена главница; 25.02 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 13.10.2022 г. до 26.01.2023 г.; 199, 98 лв. – неустойка; Законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на дълга. Претендират се и разноски. В исковата молба се твърди, че на 13.10.2022 г. между „Креди Йес“ ООД (заемодател) от една страна и К. С. К. (заемател) от друга е подписан договор за паричен заем № 746912 с чиста стойност в размер на 400 лв. Посочва се, че договорът бил уговорен със срок от 15 седмици, с уговорени 15 броя вноски, всяка от които в ден четвъртък от съответната седмица в размер на 28, 34 лв. В исковата молба е посочено, че първата падежна дата е била на 20.10.2022г., а последната падежна вноска е 26.01.2023 г. като общата дължима сума, която е следвало да бъде върната в посочения период възлиза на стойност 425, 02 лв. Посочва се, че липсват плащания от страна на ответника, с цел погасяване на вземането по договора за заем. В исковата молба са изложени твърдения, че на 12.012024г. между „Креди Йес“ ООД в качеството си на цедент и ищеца се сключва Договор за цесия, по силата на който „Креди Йес“ ООД цедира вземането си по горепосочения Договор за паричен заем на настоящия ищец, като цесионер. Посочва се, че придобитото от страна на цесионера, съгласно Приложение 1, вземане възлиза на стойност 625 лв., от които 400 лв. непогасена главница, 25, 02 лв. договорна /възнаградителна/ лихва и неустойка в размер на 199, 98 лв. В исковата молба са наведени твърдения също, че във връзка с прехвърленото вземане и необходимостта същото да породи действие спрямо ответника с пълномощно от 12.01.2024г. цедентът Креди Йес ООД е упълномощил „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД да уведоми от името на „Креди Йес“ ООД всички длъжници по вземанията, които е цедирало, съгласно сключения на 12.01.2024г. Договор за цесия. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД цедентът, чрез своя пълномощник, е изпратил чрез препоръчана поща до длъжника К. С. К. уведомление за извършеното прехвърляне на вземането. Моли се съдът, в случай, че приеме, че К. К. не е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземане да приеме, че с исковата молба и приложеното към нея уведомяване за цесия, това е извършено. На тази основа и във връзка с това, че към момента на подаване на исковата молба задължението не било заплатено се прави искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество, следните суми, предмет на Договор за паричен заем № 746912, сключен на 13.10.2022 г. между ответника и „Креди Йес“ ООД: 400, 00 лв. – непогасена главница; 25.02 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за периода от 13.10.2022 г. до 26.01.2023 г.; 199, 98 лв. – неустойка; Законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на дълга. Претендират се и разноски. В съдебно заседание ищцовото дружество не изпраща представител. Изпраща молба-становище, в която посочва, че поддържа исковата претенция и моли съда да се произнесе с решение, съобразно петитума на искането. В законоустановения срок е депозиран отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК от особения представител на ответника. В него се посочва, че предявеният иск е предявен от надлежна страна с правен интерес и е допустим. Посочено е още, че предявеният иск е основателен. Особеният представител не оспорва по основание предявената искова претенция. В отговора са наведени твърдения, че се приемат фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба, като от представените към исковата молба доказателства било видно, че ответникът К. С. К. действително е сключил договор за паричен заем под № 746912, при точно определени параметри и срок, който бил изтекъл на 26.01.2023г. Особеният представител е посочил, че не е успял да осъществи контакт с ответника и да изясни неговата теза. Не възразя срещу представените от ищцовата страна доказателства и посочва, че няма да сочи нови такива. В съдебното заседание ответникът не се явява, а се представлява от особен представител адв. Х., който заявява че от представените по делото доказателства се установява, че ответникът е сключил договор за заем с точно определени параметри и срок, като било видно, че лицето не е изпълнило задълженията си по него. Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: На 13.10.2022 г. е бил сключен договор за паричен заем № 746912 (л.9) между „Креди Йес“ ООД, като заемодател, и ответника К. С. К. – заемател, по силата на който „Креди Йес“ ООД е предоставило на ответника сумата от 400 лева, а ответникът се задължил да върне на заемодателя на 15 вноски всяка от които в размер от 28, 34 лева, при фиксиран месечен лихвен процент 3, 340% и ГПР 49, 021%. Общата сума по договора, която ответникът е следвало да върне възлиза на 425, 02 лева. Заемателят е удостоверил с подписа си получаването на сумата от 400, 00лева – чл.4 от договора. Страните по договора постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен от гарант/и отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2 т.1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените в договора обезпечения – ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Съгласно чл. 8 от договора ако заемателят не предостави на заемодателя договореното в чл.6 от договора обезпечение или същото не отговаря на условията посочени в чл.10, ал.2 т.1 и т.4 от ОУ заемателят дължи на заемодателят неустойка в размер на 159, 98 лева, при разсрочено плащане съгласно приложения към договора погасителен план. В ОУ – чл.10, ал.2 т.1 са поставени множество изисквания, на които следва да отговаря обезпечението – двама гаранти – физически лица, всяко от които да има нетен осигурителен доход над 1000 лева, да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя да няма неплатени осигуровки за последните две години, да има добро кредитно досие, а т.4 изисква от заемателя да представи банкова гаранция от лицензирана в БНБ търговска банка за периода от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа, на общата сума за плащане в размер на два пъти общата сума за плащане по договора. На 12.01.2024 г. между „КРЕДИ ЙЕС" ООД, в качеството на цедент и "Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД, цесионер, бил сключен Договор за цесия, по силата на който „КРЕДИ ЙЕС" ООД цедирало вземането си по гореописания Договор за паричен заем на "Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД. Цесията е потвърдена на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД (лист 30). Ищецът бил упълномощен от името на цедента да уведоми всички длъжници по вземанията на „КРЕДИ ЙЕС" ООД за сключения договор за цесия. По делото не се представиха доказателства от ответника за погасяване на задължението – напълно или частично. При тези фактически констатации съдът достигна до следните правни изводи: Съдът намира, че е сезиран с обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД, чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД и по чл. 92 ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД. Съдът е указал на ищеца, че по иска за главницата е негова тежестта да докаже наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за паричен заем, съдържанието му, така, както е посочено в исковата молба; изпълнение на задължението си за предоставяне на главницата на ответника, както и изискуемостта на задължението за връщане на сумата; наличие на валидно сключена цесия за прехвърляне на процесното вземане, за която да е бил надлежно уведомен длъжника. Съдът е указал на ищеца, че по иска за възнаградителна лихва е негова тежестта да докаже наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за паричен заем; изпълнение на задължението си за предоставяне на главницата на ответника, уговорка за плащане на възнаградителна лихва, размер на лихвата, както и изискуемостта на претендираната лихва; наличие на валидно сключена цесия за прехвърляне на процесното вземане, за която да е бил надлежно уведомен длъжника. Съдът е указал на ищеца, че по иска за неустойка е негова тежестта да установи валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за паричен заем; наличие на неустоечно съглашение между страните за ангажиране отговорността на ответника; настъпване на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника както и конкретния размер на неустойката (неустоечното вземане). Съдът е указал на ответника, че е негова тежестта да докаже, че е изпълнявал задълженията си по договора за заем. По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне на вземане/ представлява съглашение, при което носителят на едно вземане го отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само длъжникът, спрямо когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му обаче е съгласието на първоначалния и новия кредитор. От своя страна длъжникът следва да е уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има то действие за него / чл. 99, ал. 4 от ЗЗД/. С исковата молба ищецът е представил за връчване и уведомлението за цесията на длъжника, което съгласно препотвърдената съдебна практика, следва да се зачете съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Това, според настоящия състав, се отнася и до уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице практика на ВКС /Р. № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Р. № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др./, приложими в случая по аналогия. При така установената фактическа обстановка съдът намира исковете за заплащане на главница и договорна лихва за основателни и доказани и следва да бъдат уважени. По отношение на иска за заплащане на сумата от 199, 98 лв. неустойка по договора съдът намира същия за неоснователен. Това е така, тъй като съдът е длъжен да следи служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза. Длъжникът притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, а според чл. 143 ЗЗП „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправната страна по правна сделка да престира определена парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Според чл.8 от Договор за паричен заем в случай, че кредитополучателят не предостави договореното в чл.6 обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи неустойка в размер на 159, 98 лева, с начин на разсрочено плащане, съгласно договорения погасителен план. Тази клауза противоречи на добрите нрави, като мотивите за това са следните: Действително, принципът на договорната свобода (чл. 9 от ЗЗД) е основополагащ, но тази свобода на договаряне във всички случаи е ограничена от повелителните правни норми, вкл. от т.нар.добри нрави. В конкретния случай, по начина, по който е уговорена, неустойката излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, в каквато връзка са указанията, дадени с ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Преценявана към момента на сключване на договора, неустойката изпълнява единствено обезпечителна функция, тъй като има за цел да стимулира точното изпълнение на поетото задължение по предоставяне на обезпечение. Тук е мястото да се отбележи, че при договора за потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със забавата при възстановяване на предоставените от него средства в заем, заплащането на възнаграждение за ползването на заемната сума и направените разходи по събиране. Уговорената с договора неустойка в случая не обезпечава възстановяването на вредите, т.е. тя няма обезщетителен характер. От неизпълнението на поетото от ответника задължение за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда, която да подлежи на обезвреда чрез включване на клауза за договорна неустойка. При неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и уговореното възнаграждение за ползването й, кредиторът, с оглед правилото на чл. 133 от ЗЗД, има право да се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение. На следващо място, съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал. 2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. С процесната неустойка се цели да се преодолее ограничението на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В този смисъл, макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита, т.е. при заплащането й ще е налице обективна неравностойност на насрещните задължения, а това, от своя страна, означава неоснователно обогатяване на кредитора. Неустоечната клауза е в отклонение от основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и като накърняваща добрите нрави се явява нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради което претенцията за неустойка следва да бъде отхвърлена. По разноските: С оглед изхода на спора всяка от страните има право на разноски. Ищецът е представил списък на разноските. Ответникът не претендира разноски и не представя доказателства да е направил такива, поради което ищецът не му дължи такива. С оглед изхода на спора на ищеца се дължат разноски при условията на чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно на уважената част от исковете от общо заплатените суми (150 лева за ДТ, 400 лв. за възнаграждение за особен представител, като съдът определя 100 лева за юрисконсултско възнаграждение). Юрисконсултското възнаграждение е определено в минимален размер при условията на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл.37 от ЗПП – на основание чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ с оглед фактическата и правна сложност на делото, приключването му в едно ОСЗ без явяване на процесуалния представител на ищеца. Съдът счита, че на ищеца не следва да бъде определяно самостоятелно възнаграждение „за подготовка на документи за завеждане на дело“ по чл. 13, ал. 1, т. 2 НЗПП. Разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 2 от НЗПП предвижда възнаграждение за дейност, която не е свързана с процесуално представителство и в случай, че не се осъществява последващо такова. Касае се за т.нар. „първична помощ“ по чл. 21, ал. 1, т. 1 от ЗПП, която е различна от правната помощ под формата на процесуално представителство по чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗПП. Процесуалното представителство по делата включва и дейността по неговата подготовка. Ето защо, съдът приема, че на ищеца следва да бъде определено възнаграждение само по реда на чл. 25, ал. 1 от НЗПП. Съобразно уваженият размер на претенциите ответникът следва да бъде осъден да заплати разноски на ищеца в исковото производство в размер на 442, 02 лева. При тези мотиви, Районен съд Котел