Решение № 8 от 23.1.2024 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 383/2023 г.

Апелативен съд23.01.2024 г.докладчик Даниела Дончева Михова

Диспозитив

ПОТВЪРЖДАВА решение № 927/08.08.2023 г. по гр. дело № 2168/2022 г. по описа на Бургаски окръжен съд. ОСЪЖДА Б. П. Д. с ЕГН •••••••••• и Т. Х. П. с ЕГН •••••••••• да заплатят на Българската държава, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областен управител на област Бургас, съдебно-деловодни разноски за въззивното производство в размер на 150 лв. (сто и петдесет лева) юрисконсултско възнаграждение. Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

Мотиви

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по въззивната жалба на Б. П. Д., лично и в качеството му на ЕТ „П. комерс – Б. П.“ с ЕИК 102038730, и Т. Х. П., против решение № 927/08.08.2023 г. по гр.дело № 2168/2022 г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивниците искове против Българската държава, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областен управител на област Бургас, за приемане за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение, на недвижим имот с идентификатор 51500.506.•••.• по КККР на гр. Н., представляващ съгласно скица от СГКК гр. Б. сграда със застроена площ от 90 кв.м., брой етажи един с предназначение за обществено хранене, разположена в поземлени имоти с идентификатори 51500.506.•••, 51500.506.•••, принадлежащи към поземлен имот с идентификатор 51500.506.••• по КККР на гр. Н. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, а освен това е и необосновано. Твърди се, че в производството е опровергана формалната доказателствена сила на АДС № 10703/27.05.2022 г., както и че той не създава, а само констатира права. Излагат се твърдения, че процесният имот не е актуван никога преди това, независимо, че е изграден преди двадесет години, както и, че ответникът не е представил предходни АДС за имота, въпреки, че е бил задължен за това от съда. Оспорват се констатациите в обжалваното решение, че включването на постройката в приемно–предавателните протоколи не е от значение за спора, след като именно съдът е приел, че на това основание ищците имат качеството на нейни държатели. Твърди се, че сградата не е предавана за отговорно пазене, въпреки, че е съществувала към датата на съставянето им. Твърди се, че не е налице възприетото от съда извънсъдебно признание на първия ищец, тъй като подадената от него молба–възражение се отнася единствено до хотел „Кипарис“, но не и до постройката, изградена впоследствие. Твърдят, че никога не са били държатели на имота, за да е необходимо да трансформират държането във владение. Заявяват, че от свидетелските показания по делото е безспорно установено, че процесният имот е изграден от едноличния търговец и е владян от въззивниците повече от двадесет години. Сочи се, че мораториумът за придобиване по давност на имоти, частна държавна собственост не касае процесния имот, тъй като той не е собственост на Държавата, а съдът не е отчел обстоятелството, че постройката не е била актувана като частна държавна собственост преди издаването на АДС № 10703/27.05.2022 г. Сочат, че според доктрината и съдебната практика, при оспорване на собствеността, Държавата следва да докаже фактическото и правно основание. Твърдят, че основанията, на които съответната община може да придобие собственост, са посочени в Конституцията и §6 от ЗМСМА. Сочат, че от съдържанието на представения акт за държавна собственост се установява, че имотът, в който е изградена постройката, не е собственост на Държавата, а на О. Н., Петко М. Ч. и Н. Б. Т., следователно процесната сграда и в момента на изграждането, и понастоящем, не може да бъде държавна собственост. Въпреки твърдението във въззивната жалба, че правото на въззивниците на защита в производството е нарушено, не са ангажирани доказателства във въззивното производство. Иска се отмяна на решението като неправилно и незаконосъобразно и постановяването на друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендират се съдебни разноски. Въззиваемият – Българската държава чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва въззивната жалба като неоснователна. В представения в законовия срок писмен отговор са изложени са твърдения, че фактическата обстановка по спора е правилно установена от съда при съобразяване на становищата на страните и събраните по делото доказателства, в резултат на което съдът е достигнал до правилни и обосновани правни изводи. Твърди се, че е законосъобразна констатацията на съда, че доказателствената сила на АДС не е опровергана в хода на производството, включително спрямо основанието, по силата на което държавата е придобила правото на собственост върху имота. Сочи се, че съдът е констатирал непротивопоставянето от страна на ищците на насрещни вещни права извън твърдяната придобивна давност. Не е доказана и собственост на трето лице върху имота към момента на актуването му. Сочи се, че е неправилно твърдението на въззивниците, че спорната вещ е постройка. Излагат се съображения, че съдът е приел въз основа на събраните по делото доказателства – строителни книжа и съдебни решения по предходни производства, че се касае за пристройка към сграда, за която е издадено самостоятелно строително разрешение. Относно оплакването в т.3 на жалбата се твърди, че е произволно при съпоставяне на мотивите на обжалваното решение и съдържанието на жалбата. Съдът е приел, че неучастието на Т. П. в производството по т.д.15/2013 г. на БОС, не води до различен извод, доколкото придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е в резултат от упражняваната търговска дейност е извън режима на съпружеската имуществена общност. Сочи се, че от изложеното в жалбата не следва, че претенциите на Т. П. за собственост върху процесния имот са основателни. За неоснователни се сочат и останалите оплаквания във въззивната жалба. Твърди се, че те не са аргументирани, а единствено възпроизвеждат фрагменти от решението, което е правилно, обосновано и законосъобразно. Сочи се, че са обосновани изводите на съда за наличие на извънсъдебно признание за възложеното от Държавата единствено пазене на имота и за недоказана по делото промяна в намерението за своене на имота по отношение на собственика. Твърди се, че са правилни и обосновани изводите на съда, че от събраните по делото свидетелски показания не се установява твърдението на ищците, че са владяли имота открито и непрекъснато повече от двадесет години. Според въззиваемия правилно е определен и периодът, през който не е текла придобивна давност поради съществуващия мораториум. Оспорват се оплакванията на въззивниците за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на производството. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебни разноски за въззивното производство – юрисконсултско възнаграждение. С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Б. П. Д., в лично качество и в качеството му на ЕТ П. комерс-Б. П. с ЕИК•••••••••, и Т. Х. П., против Българската държава чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот с идентификатор 51500.506.•••.• по КККР на гр. Н., представляващ съгласно скица от СГКК-гр.Б., сграда със застроена площ от 90 кв.м., брой етажи един с предназначение за обществено хранене, разположена в поземлени имоти с идентификатори 51500.506.••• и 51500.506.•••, като съгласно представената по делото Скица на сграда № 15-1266251-31.10.2022 г., издадена от СГКК гр.Б., сградата принадлежи към поземлен имот с идентификатор 51500.506.••• по КККР на гр. Н. Ищците твърдят, че процесната сграда е построена през пролетта на 1999 г. чрез ЕТ П.и комерс - Б. П. в поземлен имот с идентификатор 51500.506.••• по КККР на гр. Н., като сградата представлява кафе-бар и се състои от зала, салон за хранене, кухня и офис с квадратура от около 90 кв.м. Излагат се твърдения, че сградата е следвало да обслужва гостите на находящия се в същия имот хотел-общежитие К., който към този момент е бил собственост на Туристическо сдружение Романтика, впоследствие прекратено и заличено, като сградата е изградена от едноличния търговец на основание издадено разрешение за строеж и договор за гражданско дружество от 15.09.1997 г. между ТС Романтика и ЕТ П. комерс - Б. П., изменен с анекс от 26.05.1998 г. Твърди се, че ЕТ е построил сградата със собствени средства и усилия, като през летния сезон на 1999 г. тя е започнала да функционира като кафе-бар. Сочи се, че междувременно поради заличаването на ТС Романтика, гражданското дружество е прекратено при условията на чл.363, б.“в“ ЗЗД, като след приключване на договорните отношения на ЕТ не са заплатени сторените разходи от другия съдружник в гражданското дружество. Твърди се, че считано оттогава първият ищец в лично качество и като ЕТ, и съпругата му се считат за изключителни собственици на сградата, като са владели имота явно, открито и непрекъснато в продължение на повече от 10 години, поемали са всички разходи за неговия ремонт и поддръжка, извършили са подобрения. Твърдят, че при предаването на недвижимия имот и наличното имущество на ТС Романтика на и от АДВ през 2000 г. и 2001 г. процесната сграда не е била обект на предаване, поради което не е била предоставена за отговорно пазене на ищците. Твърдят, че процесната сграда е била неправилно и незаконосъобразно актувана с акт за частна държавна собственост № 10703 от 27.05.2022 г., като частна държавна собственост и неправилно по отношение на нея е започнала процедура по чл.80 от ЗДС за изземването й. Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗС. Ответникът - Българската държава, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областен управител на област Бургас е оспорил иска като неоснователен, като в законовия срок е представил писмен отговор на исковата молба. Изложени са твърдения, че процесната сграда е държавна собственост на основание чл.2, ал.3, вр.чл.68 и чл.71 от ЗДС, решение от 13.07.1998 г. по ф.сд.№ 6070/1990 г. на СГС и чл.148 (отм.-ДВ, бр.81 он 06.10.2000 г. от ЗЛС). Твърди се, че тъй като строителното разрешение е издадено на името на ТС Романтика, правото на собственост на сградата към момента на построяването й, принадлежи на туристическото сдружение, което към този момент е упражнявало държавно право на собственост. Сочи се, че след прекратяването на ТС Романтика с решение по ф.д.№ 6070/1990 г. на СГС, влязло в сила на 22.06.1999 г., на основание чл.148 (отм.) от ЗЛС, имуществото на заличеното сдружение е предадено на Министерство на финансите чрез Агенцията за държавни вземания, за което е съставен протокол от 01.12.2000 г., с което имуществото на прекратеното сдружение, вкл.процесната сграда, е преминало към правоприемника в лицето на Българската държава. Оспорват се твърденията в исковата молба, че ищците имат качеството на владелци по отношение на процесната постройка. Твърди се, че ищците са държатели, тъй като имотът (вкл.процесната постройка) им е предаден за отговорно пазене с протокол от 01.02.2000 г., което обстоятелство е посочено в подписан от тях и от представители на АДВ и Областна администрация-Бургас протокол от 05.07.2001 г. Твърди се, че с влязло в сила решение № 154 от 07.12.2011 г. по гр.д.№ 1765/2011 г. на БОС, оставено в сила в тази му част с решение № 51 по 28.03.2013 г. по гр.д.№365/2012 г. на ВКС, IV гр.о., по отношение на Б. и Т. П.и е формирана силата на пресъдено нещо по въпроса, че считано от датата, на която имотът им е предаден за отговорно пазене, ищците имат качеството на държатели – пазачи на държавния имот, като Българската държава е осъдена да им заплати разноски за извършените от тях подобрения и опазване на имота. Твърди се, че ищците не са ангажирали доказателства за трансформация на упражняваната от тях фактическа власт върху имота от държане във владение. Допълнително се сочи, че дори да се приеме, че ищците са упражнявали владение върху имота, то не би могло да се проивопостави на собственика на имота – Българската държава, предвид обстоятелството, че периодът на претендираното като упражнявано давностно владение – от 2000 г. до предявяване на иска, е недостатъчен за придобиването на имота по давност, тъй като съгласно пар.1, ал.1 от ЗДЗС давността за придобиване на имоти частна държавна собственост спира да тече за периода от 31.05.2006 г. до 31.12.2022 г. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска. Съдът е приел, че ищците не са доказали упражняването от тях на фактическа власт върху имота (с идентификатор 51500.506.•••.•) в качеството им на владелци, а не на държатели. Съдът се е позовал на подписаните от ищците приемо-предавателни протоколи от 01.12.2000 г. като пазачи на имуществото на прекратеното ТС Романтика, както и на молбата-възражение от 14.10.2022 г. до областния управител на Област Бургас, която според съда съдържа извънсъдебно признание от ищеца Б. Д., че от Държавата му е било възложено единствено отговорното пазене и държането на процесния недвижим имот. Съдът е приел също, че ищците не са доказали явна промяна на държането си във владение, която промяна открито да са демонстрирали спрямо собственика. Прието е още, че тъй като фактическата власт върху недвижимия имот е придобита от ищците като държателите на правно основание приемо-предавателните протоколи и липсва уведомяване на собственика за промяна на основанието за упражняване на фактическа власт върху имота от държане чрез трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. Изложени са и съображения, че доколкото по делото се налага изводът, че държавата се легитимира като собственик на недвижим имот с идентификатор 51500.506.•••.• по КККР на гр. Н., ищците не биха могли да придобият имота по давност и поради обстоятелството, че за периодите 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. не е текла придобивната давност за имоти частна държавна собственост по силата на установения от законодателя мораториум. При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното: По делото не е спорно, а се установява и от представените доказателства, че с договор за гражданско дружество № 196 от 15.09.1997 г., сключен между ищеца Б. П. Д. в качеството му на ЕТ П. комерс и ТС Романтика - сдружение с нестопанска цел, регистрирано по ф.д.№ 6070/1990 г. по описа на СГС, страните са се споразумели по реда на чл. 357 от ЗЗД да обединят усилията си за съвместна дейност при постигане на обща стопанска цел - експлоатация на хотел К. в к.к. С. б. Договорът е сключен за срок от три години, считано от 15.09.1997 г. до 31.10. 2000 г., като съгласно чл.2 от раздел III, ТС Романтика е поело задължение да предостави хотел К., да поеме разходите по застраховката му и да създава оптимални условия за функционирането му, а съгласно чл.1 от раздел III, ЕТ П. комерс е поел задължение да се грижи за опазване на материално-техническата база, предоставена за съвместна експлоатация, да заплаща всички консумативни разходи, да закупува всички необходими за експлоатацията на обекта консумативни материали и пр., както и след изтичане на срока на договора да предаде инвентара, машините и съоръженията в състоянието, в което ги е получил. В чл.3 от договора страните са поели задължение за категоризация на хотела и кафе К. в заведение за хранене. С Анекс от 26.05.1998 г. към договора за гражданско дружество, страните са се договорили, че съдружникът ЕТ П. комерс поема допълнителни задължения - да осигури виза за проектиране, проект и строителство на кухня с право на надстройка към съществуващото кафе, подходяща закрита площ и кухненско оборудване с преференция за експлоатация на кафето и бъдеща съвместна експлоатация на хотелската част. Съгласно чл.4 от Анекса, при приключване на договорните отношения ТС Романтика следва да заплати на ЕТ П. комерс стойността на новото строителство, като за целта се изготви пазарна оценка от независим оценител. По делото е представено Разрешение за строеж № 22 от 25.09.1998 г., издадено от Община Несебър, в полза на ТС Романтика, за „пристройка към съществуваща сграда в парцел (имот) Х•••• общ., кв. •• по плана на к.к. С. б.“ (УПИ Х••••-•••, кв. •••• по плана на к.к. С. б.). С решение от 13.07.1998 г. на СГС по ф.д.№ 6070/1990 г. ТС Романтика е прекратено и заличено, като е постановено след прекратяване на сдружението имуществото му да се предаде на Министерство на финансите. Страните не спорят, а се установява и от събраните гласни доказателства, че към лятото на 1999 г. процесната сграда е била изградена и оборудвана, и е функционирала като кафе-бар през летния сезон на 1999 г. Не е спорно, че с Протокол от 01.12.2000 г., подписан от представители (комисия) на Агенция за държавни вземания и от комисия за ТС Романтика, в т.ч.и от ищеца Б. П., е извършено приемане и предаване на недвижим имот с наличното движимо имущество на прекратеното и заличено ТС Романтика, представляващ хотел К. (по АДС на недвижим имот № 1291/26.04.1992 г.), находящ се в гр.Несебър (Приложение № 1) в изпълнение на решение на СГС от 13.07.1998 г. по ф.д.6070/1990 г. и заповед № 506 от 20.10.2000 г. на министъра на финансите. Не е спорно, че с Приемо-предавателен протокол от същата дата, комисията, действаща за Агенция за държавни вземания по предходния протокол, е предала на отговорно пазене на ищците Т. Х. П. и Б. П. Д. недвижим имот с налично движимо имущество, представляващ хотел К. (по АДС на недвижим имот № 1291/26.04.92 г.). Не е спорно, че с Приемо-предавателен протокол от 05.07.2001 г. комисия от АДВ в присъствието на материално-отговорните лица – ищците Б. и Т. П., е предала на областния управител на област с административен център Бургас обособена част от имуществото на заличеното ТС Романтика, представляваща хотел К. по АДС на недвижим имот № 1291 от 26.04.1992 г. с наличното движимо имущество по опис. Не е спорно, че с влязло в сила решение от 03.10.2014 г. по т.д.№ 15/2013 г. по описа на БОС, потвърдено в тази му част от БАС с решение по в.т.д.№ 352/2014 г. на БАС и недопуснато до касационно обжалване с определение № 462 от 25.09.2015 г. по гр.д.№ 3156/2015 г. на ВКС, първо г.о., са отхвърлен предявеният от Б. П. Д. в качеството му на ЕТ П. комерс - Б. П. иск против Българската държава, за приемане за установено, че на основание чл.359 ЗЗД ищецът е собственик на идеална част от следния недвижим имот: кухня с площ от 40 кв.м. и зала за хранене с площ от 60 кв.м., находящи се в гр. Н., О. Н., О. Б., КК "С. б.”, пристроени към съществуваща сграда-хотел К. в поземлен имот с идентификатор 51500.506.••• по КККР на к.к. С. б., като съответен дял от обща собственост, придобита за учредено гражданско дружество с договор № 196 от 15.09.1997 г. и анекс към него от 26.05.1998 г. Не е спорно, че от момента на построяването й през 1999 г. до есента на 2022 г., ищците упражняват фактическа власт върху процесната сграда пристройка (кафе-бар) към хотел К., със застроена площ от 90 кв.м., с идентификатор 51500.506.•••.• по КККР на гр. Н. Доколкото предмет на предявения иск е придобиване от ищците на собствеността върху процесната сграда със застроена площ от 90 кв.м.с идентификатор 51500.506.•••.• в резултат на упражнено от тях владение върху нея от 2000 г. до съставянето на акт за частна държавна собственост № 10703 от 27.05.2022 г., спорно по делото е: била ли е предадена на отговорно пазене на ищците – физически лица и процесната сграда през 2000 г.; налице ли извънсъдебно признание от страна на ищеца Б. Д. с подадената от него молба-възражение, че Държавата му е възложила процесния имот за отговорно пазене; имали ли са ищците първоначално качеството на държатели на процесната сграда, съотв.било ли е необходимо да трансформират това държане във владение по предвидения за това ред; била ли е държавна собственост процесната сграда, съотв.приложима ли е по отношение на нея разпоредбата на §1, ал.1 от ЗДЗС (обн.ДВ, бр.46/2006 г.). Съгласно чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Съгласно чл.68, ал.1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Според презумпцията на чл.69 ЗС, предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, като тази презумпция е оборима. Отделно от това, за да се придобие имот в резултат на владение в изискуемият се от закона срок е необходимо и владението да отговаря на установените в ЗС признаците, като те следва да се докажат от този, който се позовава на него. Владението трябва да е явно, несъмнено, спокойно, непрекъснато. Не е достатъчно упражняващият фактическата власт да реши да започне да свои имота, защото владението не може да бъде скрито. Промяната в намерението на държателя трябва да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато и тези действия не трябва да могат да се приемат и като проява на друго поведение /решение № 136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 436/2014 г., I г. о., ГК/. В този смисъл, за да се установи дали ищците са упражнявали владение върху процесната сграда (както твърдят), на първо място следва да се отговори на спорния въпрос - била ли е предадена процесната сграда на отговорно пазене на ищците – физически лица и през 2000 г. Действително процесната сграда от 90 кв.м. - кафе-бар към хотел К., с идентификатор 51500.506.•••.• по КККР на гр. Н., не е била изрично посочена в описаните по-горе Протокол от 01.12.2000 г. за приемане и предаване на недвижим имот с наличното движимо имущество на прекратеното и заличено ТС Романтика, представляващ хотел К.; Приемо-предавателен протокол от същата дата, с който АДВ чрез комисията по предходния протокол, е предала на отговорно пазене на ищците Т. Х. П. и Б. П. Д. недвижим имот с налично движимо имущество, представляващ хотел К.; и Приемо-предавателен протокол от 05.07.2001 г., с който комисията от АДВ в присъствието на материално-отговорните лица – ищците Б. и Т. П., е предала на областния управител на Бургаска област обособена част от имуществото на заличеното ТС Романтика, представляваща хотел К. по АДС на недвижим имот № 1291 от 26.04.1992 г. с наличното движимо имущество по опис. Към този момент, както се посочи по-горе, сградата вече е съществувала, което се установява и от показанията на разпитаните свидетели К. и Г., според които към 1999 г. постройката вече е била построена и е функционирала като заведение - кафене. Видно от представения Акт за държавна собственост на недвижим имот № 1291/23.04.1982 г. (цитиран в посочените по-горе протоколи), същият е съставен за „Почивна станция – 20 К.“ с площ от 315 кв.м. (за самия хотел Кипарис), т.е.в този АДС също не е посочена изрично пристройката от 90 кв.м., изградена на основание Разрешение за строеж № 22/25.09.1998 г., издадено от Гл.архитект на О. Н. От същия АДС №1291/23.04.1982 г., съставен от ОбНС Несебър на основание чл.6 от ЗС /отм./ и т.2 от Постановление № 18 от 1977 г., се установява правото на собственост на държавата върху почивна станция Кипарис, като правото на оперативно управление е било предоставено първоначално на ЦС на БПС. С ПМС 88 от 07.07.1990 г. правото на стопанисване върху почивната база е преминало върху Министерство на външната търговия, към което е принадлежало като структурна единица ТС Романтика с предишно наименование Почивно дело. С оглед посоченото и предвид факта, че Разрешение за строеж № 22/25.09.1998 г. е издадено на ТС Романтика, настоящият състав приема, че процесната постройка е била включена в имуществото на ТС Романтика към датата на прекратяването и заличаването му. Съгласно чл.148, ал.1 (отм.ДВ, бр.81 от 2000 г.) от ЗЛС, след прекратяване на сдружението имуществото му се предава на държавата. С оглед на това съдът приема, че доколкото към момента на прекратяване и заличаване на ТС Романтика процесната сграда е била част от имуществото на сдружението, независимо от това, че не е била изрично посочена в съответните протоколи, на първо място тя е била предадена на Държавата с Протокол от 01.12.2000 г. за приемане и предаване на недвижим имот с наличното движимо имущество на прекратеното и заличено ТС Романтика, съотв.е била предадена за отговорно пазене на ищците Т. Х. П. и Б. П. Д. с Приемо-предавателен протокол от същата дата, а впоследствие с Приемо-предавателен протокол от 05.07.2001 г., подписан от комисията от АДВ в присъствието на материално-отговорните лица – ищците Б. и Т. П., е предадена на областния управител на Бургаска област като обособена част от имуществото на заличеното ТС Романтика, представляваща хотел К. За да достигне до този извод съдът изхожда от посоченото описание в протоколите на предаваното имущество, респ.на предаваното за отговорно пазене имущество, от което може да се направи извод, че съобразно разпоредбата на чл.148 ЗЛС (отм.) на предаване подлежи цялото имущество на заличеното сдружение, т.е.и процесната сграда – пристройка към хотел К. По изложените съображения съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че на ищците Б. и Т. Д. е била предоставена за отговорно пазене и процесната сграда, съотв.намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че „процесната сграда очевидно и доказано не е била предадена за отговорно пазене, въпреки, че несъмнено е съществувала към момента на изготвяне на протоколите“. Изводите на съда, че ищците са имали качеството на пазачи на процесната сграда се подкрепят и от показанията на св. К., според която „те пазят оборудването, което е в залата и в кухненската част на заведението, защото те си го плащаха, те си го купуваха и затова присъстваха в заведението, за да си опазят тази собственост“. Показанията на св. Г. не разколебават горните изводи на съда, тъй като установяват, че ищците Д. са построили пристройката, обзавели са я със съответното оборудване и са я ползвали като заведение – кафе-аперитив. Св.Георгиев признава, че не знае на какво основание ищците са били в този обект. След като на ищците е било предоставено отговорното пазене на процесната сграда, упражняваната от тях от 2000 г. фактическа власт върху имота не би могла да представлява владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, а представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС, тъй като възложеното им от държавен орган отговорно пазене на сградата изключва възможността те да я държат като своя. Предвид посоченото съдът споделя изводите на първоинстанционния съд и относно това, че е било необходимо ищците да трансформират упражняваното от тях държане във владение по предвидения за това ред. В този смисъл е и възприетото в практиката на съдилищата и на ВКС, че след като основанието, на което е придобита фактическата власт върху вещта, признава правата на собственика, не е налице владение, а държане, и в този случай за да се придобие правото на собственост по давност е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие вещта за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика (решение № 77 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 3229/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. и др.). До издаване на АЧДС № 10703/27.05.2022 г., по делото не са представени доказателства ищците да са осъществили действия, с които да демонстрират, че са трансформирали упражняваното от тях държане на пристройката, във владение. Не може да се приеме, че такова трансформиране на държането във владение е настъпило с предявяването на иска по т.д.№ 15/2013 г. на БОС, тъй като с влязло в сила решение от 03.10.2014 г. по т.д.№ 15/2013 г. на БОС, потвърдено в тази му част с решение по в.т.д.№ 352/2014 г. на БАС, недопуснато до касационно обжалване с определение по гр.д.№ 3156/2015 г. на ВКС, първо г.о., е отхвърлен предявеният от Б. П. Д. в качеството му на ЕТ П. комерс - Б. П. иск против Българската държава, за приемане за установено, че ищецът е собственик на ½ ид.част от процесния недвижим имот на основание чл. 359 ЗЗД като съответен дял от обща собственост, придобита за учредено гражданско дружество с договор № 196 от 15.09.1997 г. и анекс към него от 26.05.1998 г. В това решение е прието, че ищецът Б. П. Д. в качеството му на ЕТ П. комерс - Б. П., има качеството на държател на пристройката, а не на владелец. След влизане в сила на това решение до завеждане на иска по настоящото дело ищецът Б. П. Д. лично и в качеството си на ЕТ П. комерс - Б. П., не е извършил действия, с които да може да се приеме, че е демонстрирал пред Държавата трансформиране на държането на пристройката във владение. Дори това да бе сторено, от влизане в сила на решението по т.д.№ 15/2013 г. на БОС (на 25.09.2015 г.), до завеждане на иска – на 20.10.2022 г. няма изтекли необходимите за придобиване на имот по давност 10 години. Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че в представената по делото Молба-възражение до областния управител на Област Бургас (вх.№ 28-00- 657/3/14.10.2022 г.) ищецът Б. Д. е направил извънсъдебно признание, че от Държавата му е било възложено отговорното пазене на процесния недвижим имот. Съдът не споделя твърденията на въззивниците, че в молбата-възражение ищецът Д. е имал предвид само Хотел К., но не и процесната пристройка, поради което не бил признал, че му е било възложено отговорно пазене на пристройката. В текста на молбата (абз.втори) ищецът е посочил, че „пристройката е изградена с негови средства, труд и материали, но не му е заплатена от държавата след приемането на имуществото на ТС Романтика“, т.е.ищецът признава, че пристройката е била включена в приетото от държавата имущество на ТС Романтика, съотв.е била предмет на подписаните и от ищците Д. приемо-предавателни протоколи. Този извод се подкрепя и от допълнително посоченото от ищеца Д., че в случай, че се прецени, че ще бъде преустановено възложеното му от държавата пазене на имота, следва да се назначи комисия, която да оцени всички направени от него подобрения в имота и те да му бъдат заплатени. Предвид посоченото в началото на молбата, тези изводи на съда не се разколебават от изразеното в предпоследния абзац оспорване на правото на собственост на държавата върху пристройката. Ищцата Т. Д. не е била страна по посоченото по-горе дело, поради което не е обвързана със СПН от този съдебен акт. Предвид факта, че в Приемо-предавателените протоколи от 01.12.2000 г. и от 05.07.2001 г., Т. Д. и Б. Д. изрично са посочени като материално-отговорни лице, на които е предаден за отговорно пазене недвижимият имот с наличното движимо имущество, представляващ Хотел К. (към който по изложените по-горе съображения съдът приема, че е включена и процесната пристройка), и впоследствие (до завеждане на настоящия иск) не са представени доказателства Т. Д. да е променила упражняваното от нея държане на имота във владение, което да е демонстрирала пред Българската държава, съдът намира, че тя също не би могла да придобие по давност процесната сграда – пристройка към Хотел К. Тъй като предявеният иск не е отрицателен установителен иск за установяване, че Българската държава не е собственик на процесния имот, съдът няма да коментира твърденията на ищците, че пристройката не би могла да е собственост на държавата, тъй като била построена върху терен, собственост на трети лица, без учредено право на строеж. Предвид предмета на предявения иск – установяване, че процесната пристройка е собственост на ищците, и с оглед извода на първоинстанционния съд, че в полза на ищците не е налице изтекла придобива давност върху процесния имот поради това, че за периодите 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. не е текла придобивната давност за имоти частна държавна собственост по силата на установения от законодателя мораториум, следва да се посочи само, че според настоящия състав с оглед предаването на основание чл.148 ЗЛС (отм.) на имуществото на заличеното ТС Романтика на Държавата, по отношение на това имущество, в което е включена и процесната пристройка, придобивна давност в посочените по-горе периоди не би могла да тече съгласно §1, ал.1 от ЗДЗС (обн.ДВ, бр.46/2006 г.). Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящият състав препраща на основание чл. 272 ГПК. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, на въззиваемия следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд

Цитирани разпоредби

25