Решение № 72 от 7.2.2025 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 1054/2024 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ. Ищецът основава исковата си претенция на твърдения, че на 10.04.2024г. е подал пред ВТОС искова молба, по която е образувано гр.д. № 318/2024г., имащо за предмет иск по чл. 2б ЗОДОВ за обезвреда на морални вреди поради нарушен разумен срок на разглеждане на ДП № 118/2019г. на РУ Елена. Уточнява, че след извършена процедура по чл. 129 ал. 2 ГПК, докладчикът по гр.д. № 318/2024г. на 30.04.2024г. е постановил разпореждане по чл. 131 ГПК, без обаче да връчи книжата на ответника чрез ССЕВ, където последният е имал регистриран профил. Ищецът допълва, че ответната страна е подала в срок отговор на исковата молба, но без да представи доказателства за представителна власт на подалия го прокурор и без да докаже надлежния му избор по см. на чл. 9 ал. 2 ЗСВ за участие по делото. Ищецът изтъква, че с определение от 23.05.2024г. съдията - докладчик е прекратил същото, който акт е обжалван от него с частна жалба, за което пред ответния съд е образувано в.ч.гр.д. № 362/2024г. Ищецът посочва, че обжалвания акт на ВТОС е потвърден от състав на ВТАС, в който в нарушение на чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК участват командировани съдии от ВТОС и ОС – Габрово. Допълва, че поради обструкции на докладчика по делото от състав на ответния съд, подадената от него касационна частна жалба не е своевременно администрирана към ВКС, въпреки че неговия предмет, изиска същото да се разглежда с приоритет, вкл. през съдебната ваканция. Смята, че поради това е нарушен разумния срок за разглеждане на делото в противоречие с § 6 ал. 1 ЕКЗПЧОС, от което е претърпял и продължава да понася морални вреди, изразяващи се в загуба на доверие в правосъдието, житейски дискомфорт, негативни емоции и др. По тези съображения ищецът отправя искане до съда за осъждане на ответника да му заплати обезщетение в размер на 26 000 лв. /увеличен размер на иска по чл. 214 ал. 1 ГПК/ за претърпените от него неимуществени вреди от нарушаването на § 6 ал. 1 ЕКЗПЧОС по спорното производство, ведно със законната лихва от 10.04.2024г. до окончателното й изплащане. С отговора на исковата молба ответникът заема становище за недопустимост и неоснователност на иска. Оспорва неговото поведение да е довело до забавяне разглеждането на делото. В тази връзка изтъква, че с определение от 29.07.2024г. е потвърдил обжалвания акт на ВТОС и е отказал допускането на правна помощ на жалбоподателя-настоящ ищец, както и че с разпореждане от 05.08.2024г. е оставил без движение частната му жалба от 02.08.2024г. Ответникът посочва, че след като настоящият ищец е представил доказателства за изправяне на частната си жалба, е постановил размяна на същата с ПРБ и след като е изтекъл срока за отговор и се е върнало съобщението за връчване на обжалвания акт от 29.07.2024г., на 05.09.2024г. е изпратил делото по компетентност на ВКС. Ответникът допълва, че с определение от 10.10.2024г. по ч.гр.д. № 3447/2024г. на III г.о. не е допуснато касационно обжалване на атакувания от ищеца акт и делото окончателно е приключило. При така изнесените факти, ответникът смята, че не е допуснато забавяне при разглеждане на делото респ. че за ищецът не са настъпили никакви вреди. В условията на евентуалност заема становище за прекомерност на претендираното заместващо обезщетение. С тези доводи моли за отхвърляне на иска евентуално за присъждане на обезщетение в минимален размер. В съдебно заседание ищецът не се явяваa и не се представлява, а ответникът поддържа отговора на исковата молба чрез упълномощен представител по чл. 32 т. 3 ГПК. Представителят на ВТОП, участващ в процеса на основание чл. 10 ал. 1 ЗОДОВ, заема становище за неоснователност на исковата претенция. Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, намира за установено следното: На 10.04.2024г. ищецът е подал в ОС – В. Търново /ВТОС/ искова молба против Прокуратурата на Р България /ПРБ/ за осъждането й да му заплати на основание чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ обезщетение в размер на 90 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от неразумната продължителност на воденото срещу него ДП № 118/2019г. на РУ – Елена, пр.преписка № ТОЕ-00493/2019г. на ВТРП, ведно със следващата се законна лихва. В деня на постъпване на исковата молба в сезирания съд е образувано гр.д. № 318/2024г. и същото чрез ЕИСС е разпределено на съдия – докладчик. С определение от 11.04.2024г., поради наличието на предпоставките на чл. 22 ал. 1 ГПК, същият се е отвел от разглеждане на делото и на 12.04.2024г. е определен нов докладчик. С разпореждане от 15.04.2024г. последният е оставил без движение исковата молба и е дал конкретни указания за поправянето й. Още в същия ден ищецът е депозирал уточнителна молба, макар указанията на съда да са му връчени на 19.04.2024г. С разпореждане по чл. 131 ГПК от 30.04.2024г. е постановена размяна на съдебни книжа с ответника, които са получени от него на 09.05.2024г., а на 23.05.2024г. е постъпил отговор на исковата молба. С оглед на посочените в него данни за преходно водено производство между същите страни на същото основание, съдът по реда на чл. 126 ал. 1 ГПК с определение от 23.05.2024г. е прекратил производството по гр.д. № 318/2024г. на ВТОС. Този акт на съда е връчен на ищеца, чрез ЕПЕП на 02.06.2024г. /почивен ден/ и обжалван от него с частна жалба пред ВТАС с вх.№ 7016/10.06.2024г. По указания на администриращия съд от 11.06.2024г., връчени на ищеца чрез ЕПЕП на 15.06.2024г., същият е представил на 17.06.2024г. доказателства за внасяне на следващата се за обжалването държавна такса. Незабавно е постановена размяна на частната жалба, но насрещната страна по нея е не подала отговор. Делото е изпратено на ВТАС, където на 05.07.2024г. е образувано под № 362/2024г. В месечния срок за произнасяне въззивният съд е постановил Определение № 492/29.07.2024г., с което е потвърдил обжалвания пред него акт и е отхвърлил искането на жалбоподателя за предоставяне на правна помощ по чл. 94 и сл. ГПК. Този акт на въззивния съд е връчен на жалбоподателя на 02.08.2024г. и в същият ден от него е депозирана касационна частна жалба. С разпореждане от 05.08.2024г. са му дадени указания за поправянето й, които са изпълнени незабавно и на същата дата е постановена и размяната й с другата страна. В дадения й едноседмичен срок за отговор, същата е подала такъв и делото е изпратено на ВКС, където на 12.09.2024г. е образувано ч.гр.д. № 3447/2024г. по описа на III г.о. на ВКС. То е приключило с окончателен акт – определение № 4538/10.10.2024г., с което обжалвания акт на ВТАС не е допусната до касационно обжалване. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Предявеният иск с правно основание чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ е процесуално допустим. Същият е изрично уреден в закона като вътрешноправно средство за защита на гражданите и юридическите лица претърпели вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Отговорността за репарирането на тези вреди е на държавата, която се реализира по реда на специалния закон, а не на общо основание /арг. чл. 8 ал. 1 ЗОДОВ/. Исковете по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ се разглеждат по реда на ГПК, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Допустимостта на иска по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ при приключено дело е обусловена от проведена административна процедура по чл. 60а ЗСВ и липсата на постигнато споразумение съответно ако делото все още е висящо изчерпването на административния ред не е положителна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск. Висящността на делото, за което се твърди, че е налице необосновано забавяне при разглеждането му, е релевантна към датата на предявяване на иска по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ и последващото му приключване не засяга допустимостта на иска. В този смисъл решение № 153/13.06.2018г. по гр.д. № 4658/2017г. на IV г.о., на ВКС и цитираните в него актове. В случая към 21.08.2024г., когато е предявен настоящият иск, производството по гр.д. № 318/2024г. на ВТОС е било висящо, тъй като не е бил изчерпан инстанционният контрол на постановения по него акт по същество, поради което провеждането на административната процедура пред ИВСС не е било предпоставка за допустимостта му. За да се ангажира отговорността на държавата по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ, е необходимо да се установи по делото, че ищецът е претърпял твърдените в исковата молба неимуществени вреди, както и че тяхното настъпване е в причинна връзка с поведението на ответника, действащ като процесуален субституент на държавата, изразяващо се в нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6 § 1 от Конвенцията. Отговорността по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ е обективна и не е обусловена от това дали лицата от състава на ответния съдебен орган са действали респ. бездействали виновно. От значение е дали тяхното поведение или това на другите участници в процеса обективно е довело до забавяне в разглеждане на делото, без разбира се да се вземат предвид забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна. Релевантна е общата продължителност на делото, с оглед на неговата фактическа и правна сложност и дали същата обуславя извод за нарушаване на разумния срок за разглеждането му. По иск с правно основание чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ държавата се представлява от един или от повече съдебни органи, в които делото е разглеждано, действащи като нейни процесуални субституенти, като е без значение, в кой от тях се сочи да е осъществено забавянето. При предявен иск по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ за репариране на вреди от бавно правосъдие по все още неприключило съдебно гражданско производство за критерия обща продължителност на същото е релевантен периода от образуването му до датата на предявяване на иска, като настъпилите след това факти, които са от значение за спорното право, се вземат предвид от съда в съответствие с 235 ал. 3 ГПК, ако са наведени от страните и за тяхното установяване са представени съответните доказателства. С оглед принципа на диспозитивното начало и при липсата на изключение от него в производството по иск по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ, съдът нито има задължение служебно да издирва факти и да следи дали висящността на считаното за забавено дело продължава, нито служебно да събира доказателства в тази насока. Същият е обвързан от фактическата рамка на спора дадена от ищеца с исковата молба и от твърденията/възраженията на страните за настъпили след предявяване на иска факти от значение за спорно право. Продължаващата след подаването на исковата молба висящност на съдебния процес, ако не е релевирана от страните по иска по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ, няма да бъде обхваната от СНП по него и може да бъде основание за нов иск, ако от това за ищеца са произлезли нови вреди респ. да бъде съобразена в производството по иск с правно основание чл. 2б ал. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на вреди от забавено правосъдие по вече приключило съдебно дело. Мотивиран от изложеното настоящият състав на ВТОС намира, че релевантния период, които съдът следва да преценява като обща продължителност на „забавеното“ производство е с начален момент 10.04.2024г., когато е предявен иска по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ срещу ПРБ, по който е образувано гр.д. № 318/2024г. на ВТОС и с краен момент 10.10.2024г., на която дата ответният съд е посочил в отговора на исковата молба, че е касационната инстанция е постановил окончателен акт по спора. При преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира, че през този точно шестмесечен период не е допусната фактическа забава при разглеждане на делото, която да обоснове нарушаването на разумния срок по чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС. В този период делото е преминало през три инстанции и спора е решен с окончателен съдебен акт. Отделните съдилищата са се произнасяли с нужната експедитивност и бързина, което изключва каквото и да е забавяне на хода му. Пред ВТОС делото е било висящо от 10.04.2024г. до 05.07.2024г., през който период исковата молба е била обездвижена по реда на чл. 129 ал.2 ГПК, извършена е размяна на съдебни книжа, постановен е акт за прекратяване на производството на основание чл. 126 ал. 1 ГПК и е администрирана подадената срещу него частна жалба. Наведеното от ищеца обстоятелство, че разпореждането на съда по чл. 131 ГПК не е връчено на ответника чрез ССЕВ, където има регистриран профил не е довело до забавяне хода на делото, както смята ищеца. От една страна съобщението за размяна на книжа е получено от ПРБ на 09.05.2024г. т.е. в изключително кратък и напълно разумен срок от изпращането му на 02.05.2024г. От друга страна връчването му по реда на чл. 38 ал. 2 ГПК е предпоставено от посочване на ел. адрес по делото, което може да стане след получаване на разпореждането по чл. 131 ГПК. Оплакването, че подаването на отговор на исковата молба от прокурор, който не е представил доказателства за представителната си власт и за надлежния си избор по см. на чл. 9 ал. 2 ЗСВ за участие по делото не държи сметка, че в случая прокуратурата участва като страна по гражданско дело, а не както ръководно – решаващ орган на съдебната власт и дори да е налице ненадлежното й представяне по него, същото не може да рефлектира нито върху правилността, нито върху срочността на съдебното производство. Още повече, че на ненадлежното представителство може да се позовава само мнимо представлявания, но не и други лица, вкл. ищеца по конкретния спор. Противно на твърденията на ищеца при разглеждане на делото пред ответния съд не е налице нарушаване на изискването на чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК, поради участието на командировани съдии във въззивния състав. Устройственият закон /ЗСВ/ допуска командироването на съдии от окръжен съд на незаета длъжност в апелативен съд /арг. чл. 107 ал. 1 вр. чл. 227 ЗСВ/ за осигуряване на кадрова обезпеченост за разглеждане на делата. В тази връзка сам по себе си факта, че член от състава на ответния съд, разгледал в.ч.гр.д. № 362/2024г. не е титуляр в този орган на съдебната власт, а е командирован по съответния ред, не може да обоснове основание за неговия отвод. Участието на командировани съдии в състав на ответния съд не води до незаконен състав, тъй като по арг. от чл. 105 ЗСВ при формирането му не се поставя изискване в тази насока. Още повече, че ответник по предявения от ищеца иск по гр.д. № 318/2024г. на ВТОС не е съдебния орган, в чийто щат командированият съд е зачислен, а друг представител на съдебната власт – ПРБ. Липсва и твърдяното забавяне от докладчика по частното дело при администрирането на касационната частна жалба на ищеца. В тридневен срок от депозирането й, в който се включват и два почивни дни, докладчикът по делото е проверил редовността на жалбата и е дал указания за поправянето й. След изпълнението им още на същия ден – 05.08.2024г., е разпоредил размяна на вече редовната касационна частна жалба с насрещната по нея страна. Следователно не е налице каквото и да е забавяне по администриране на последната, което да причини неразумна продължителност на хода на цялото дело. Неоснователно е и оплакването на ищеца, че предмета на делото – иск срещу ПРБ по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ, налага разглеждането му с приоритет, вкл. през съдебната ваканция. Делата, които подлежат на разглеждане през нея са посочени в чл. 329 ал. 3 ЗСВ и процесното не е измежду тях. При съобразяване на изложеното настоящият състав на ВТОС не констатира каквото и да е забавяне при разглеждане на делото, пред всички инстанции, през които е преминало. Въззивната и касационната инстанции са постановили акта си по същество на повдигнатия пред тях спор в месечен срок, което изключва всякакво забавяне при неговото решаване. Следователно липсва основание за ангажиране на обективната отговорност на държавата за вреди от неразумната продължителност на конкретното съдебно производство. Не е налице един от задължителните елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ, което прави безпредметно по делото да се обсъжда въпроса за търпените от ищеца морални вреди. В случая настъпването на такива изобщо следва да се изключи, тъй като същият е предявил пред съда спор вече решен със сила на присъдено нещо между страните по него. Обстоятелство, което представлява абсолютно основание за прекратяването му и сочи на недобросъвестно упражняване на правото на иск, от което ищеца не може да извлича ползи за себе си. Мотивиран от изложеното настоящият състав на ВТОС намира, че следва да отхвърли предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 26000 лв. поради нарушаване разумния по см. на ч. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС срок за разглеждане и решаване на гр.д № 318/2024г. на ВТОС, като неоснователен и недоказан. При този изхода на делото претенцията на ищеца за разноски се явява неоснователна. Ответната страна има право на разноски по арг. от чл. 78 ал. 3 ГПК вр. чл. 10 ал. 2 ЗОДОВ от вида възнаграждение на юрисконсулт /друг служител по чл. 32 т. 3 ГПК с юридическо образование/. Обстоятелството, че този съд е представляван от лице, което не е заема длъжността „юрисконсулт“, но е лице с юридическо образование, не го лишава от право на възнаграждение по чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 10 ал. 4 ЗОДОВ. В този смисъл е трайната практика на ВКС – определение № 50005/07.02.2023г. по гр.д. № 2517/2022г. на IV г.о. Размера на това възнаграждение, съгласно чл. 10 ал. 4 ЗОДОВ се определя по реда на чл. 37 ЗПрП, която разпоредба препраща към НЗПрП. Според чл. 25 ал. 1 от нея в полза на ВТАС следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Водим от горното, Великотърновският окръжен съд