Решение № 640 от 16.5.2024 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 820/2023 г.

Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 от ЗС. Ищецът Мюсюлманско изповедание със седалище гр. София, ул. „Братя Миладинови“ № 27, моли съда да постанови решение, по силата да което да бъде признато за установено по отношение на ответника Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ж.к. Тракия, бл.150, вх. В, ет.3, ап.12, че ищецът е собственик на следните недвижими имоти: Поземлен имот с идентификатор ••• по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. •••, одобрени със заповед № ••• на ИД на АГКК, адрес на имота: гр. •••, с площ 185 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 метра), ведно със сграда в имота с идентификатор •••.2, със ЗП от 126 кв.м., брой етажи три, с предназначение: жилищна сграда, ведно със следните самостоятелни обекти, които попадат в сградата, с идентификатори •••.2.1, •••.2.2, •••.2.3 и •••.2.4 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. •••, одобрени със заповед № ••• на ИД на АГКК, всичките с адрес гр. •••. Направено е искане за отмяна по реда на чл.537, ал. 2 от ГПК на констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № ••• по описа на нотариус •••, с рег. № ••• при НК, с район на действие Районен съд – Пловдив. Исковата претенция се основава на твърденията, че ищецът, като правоприемник на Мюсюлманското настоятелство – гр. Пловдив, е собственик на следните недвижими имоти: Поземлен имот с идентификатор •••, с адрес гр. ••• и сграда в имота с идентификатор •••.2, триетажна със ЗП от 126 кв.м., в която сграда попадат самостоятелни обекти с идентификатори •••.2.1, •••.2.2, •••.2.3 и •••.2.4, всичките с адрес гр. •••. Ищецът твърди, че поземленият имот ведно със сградата и всички самостоятелни обекти в сградата поне от 80-те години на миналия век и до момента се владеят от „Мюсюлманско изповедание“ и са управлявани от местното му поделение с различни наименования във времето според уставите на религиозната институция „Мюсюлманско изповедание“. Ищецът твърди, че праводателят му Мюсюлманкото настоятелство – местно поделение, е придобило правото на собственост на описаните имоти чрез давностно владение, за което на ••• е съставен нотариален акт № •••. Ищецът твърди, че при справка в имотния регистър е установил, че за процесните недвижими имоти е съставен констативен нотариален акт за собственост от нотариус ••• с № •••, по силата на който ответникът е признат за собственик на описаните недвижими имоти. Ищецът излага аргументи в подкрепа на тезата си, че е правоприемник на Българското мюсюлманско настоятелство – гр. Пловдив, респ. Турската мюсюлманска вероизповедна община – гр. Пловдив (касае се за един и същи субект с различно наименование), като се позовава на нормативната уредба, регламентираща статута на местните поделения на религиозните институции и в частност на Мюсюлманското изповедание като религиозна институция. Ищецът твърди, че ответникът е ново поделение на вероизповедание, вписано през 2010г., което не е правоприемник на нито една от структурите и органите на Мюсюлманското изповедание в България, съществували до 2002г., като всички те са част от Мюсюлманското изповедание в България. Ищецът твърди, че чрез местното си поделение е владял и стопаснисвал имотите си в гр. •••. По отношение на процесните имоти, че върху същите са наложени възбрани от НАП за обезпечаване на публични задължения на ищеца, както и са наложени още пет възбрани от частни съдебни изпълнители за задължения на ищеца. Ищецът твърди, че обектите в сградата са отдавани под наем, като и понастоящем търговските обекти в имота също са отдадени под наем. В условията на евентуалност ищецът твърди, че правото на собственост върху процесния имот е придобито по силата на добросъвестно давностно владение, продължило повече от 5 години, евентуално - недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, което не било прекъсвано. В срока по чл.131 ГПК ответникът Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни, като моли съда да ги отхвърли. Ответникът оспорва ищецът да е правоприемник на съществувалите до 2003г. местни поделения- юридически лица на мюсюлманската религиозна общност вкл. на Мюсюлмански /джамийски/ настоятелства, поради което счита, че същият не се явява собственик на процесния имот. Оспорва валидността на издадено в полза на ищеца Становище с изх. № ••• от Дирекция „Вероизповедания“ при МС, като твърди, че този административен акт е нищожен, като издаден при липсата на материална компетентност и неспазване на установената форма, евентуално, че е незаконосъобразен. Ответникът твърди, че в периода от 2003г. до 12.02.2011г. действащ бил Уставът на „Мюсюлманско изповедание“, приет на Върховната мюсюлманска шура, проведена на 07.08.1996г. в гр. София, утвърден на основание чл.6 от ЗИ /отм./ със Заповед № Р-42/10.09.1996г. на •••, като последващите устави били прогласени за нищожни по съдебен ред. Според този устав „мюсюлманските джамийски настоятелства“ притежавали статут на юридически лица, поради което било невъзможно ищецът да е правоприемник на някое от тях към 2003г. Ответникът твърди, че в Закона за вероизповеданията е предвидено доказване на правоприемство по общия исков ред, но от централното ръководство на изповеданието и само пред СГС - § 4 от ПЗР на Закона за вероизповеданията. Процедурата се инициира, като се представи удостоверение от Дирекция „Вероизповедания“ и удостоверение от СГС, че по отношение на ищеца са налице изпълнени изискванията на чл.18 от ЗВ, че е приключило исково производство по § 4 от ПЗР на ЗВ и ищецът е легитимен правен субект, по отношение на когото е установена правоприемственост по см. на тази норма със съществувалото до 1949 г. Мюсюлманско изповедание. В производството по т.д. №1802/2016г. по описа на СГС е установено, че „Мюсюлманско изповедание“ е предявило иск против Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание по §4 от ПЗР на ЗВ за установяване на универсално правоприемство- предмет на образуваното т.д. №1806/2010г. на СГС. С влязло в сила определение от 16.06.2011г. производството е било прекратено, поради отказ от иска. С оглед на това, ответникът счита, че спорът по § 4 от ПЗР на ЗВ между „Мюсюлманско изповедание“ и Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание е окончателно разрешен в производството по т.д. №1806/2010г. на СГС, при което се налагал извод, че Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание се явява носител на материалното и процесуално право на универсално правоприемство по силата на проведено в исков процес такова. Решеният спор с другото регистрирано изповедание изключва „Мюсюлманско изповедание“ от кръга на правоприемниците на ЮЛ на мюсюлмански вероизповедни общини, защото самото то се е отказало от тези права. Ответникът твърди, че е универсален правоприемник на съществувалите юридически лица на мюсюлманските вероизповедни общини, като през 2010 г. е регистрирано, но не като нововъзникнало юридическо лице -местно поделение, а като заварено такова по см. на § 2 от ПЗР на ЗВ. Ответникът оспорва ищецът да е упражнявал явно, несъмнено и необезпокоявано владение върху процесния имот, което да датира от 1990 г. Пловдивският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и доводите на страните намери за установено следното: По допустимостта на исковете. Предявените искове са допустими и следва да се разгледат по същество. По основателността на исковете. За да бъдат уважени предявените установителни искове за собственост ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на юридическия факт, от който извежда твърдяното право на собственост върху процесните недвижими имоти, да установи, че е правоприемник на Мюсюлманското настоятелство гр. Пловдив, съществувало като юридическо лице към 1990 г., както и че праводателят му е носител на правото на собственост върху процесния имот, на соченото основание – давностно владение, което по силата на правоприемството е преминало върху него. Така първото релевантно обстоятелството за основателността на исковата претенция, което следва да бъде установено, е дали ищецът е правоприемник на съществувалите местни поделения- юридически лица на мюсюлманската религиозна общност вкл. на Мюсюлманска вероизповедна община, съответно Мюсюлмански /джамийски/ настоятелства. Настоящият съдебен състав намира, че на този въпрос следва да се отговори положително и да се признае правоприемството по следните съображения: От събраните по делото писмени доказателства- Удостоверение, издадено от СГС по ф. дело № 1659/ 2003г. /л.387/, препис от решение от 18.02.2003г., по ф.д. № 1659/ 2003г. по описа на СГС, се установява, че ищецът е законно регистрирана, на основание чл.18 от Закона за вероизповеданията, религиозна институция с наименование „Мюсюлманско изповедание“, което има статут на юридическо лице. Установява се, че с Решение от 04.06.2013г., постановено по ф. дело № 1659/ 2003г. по описа на СГС, е признато за установено, че ищецът е правоприемник на посочените в същото религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949г., учредени и действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите в •••, утвърдени с Указ на ••• от 1885г. и обнародвани в ДВ, Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в •••, одобрен и обнародван с Указ на ••••• от 1919г. и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерството на външните работи и вероизповеданията от 1945г. Впоследствие цитираното решение е обезсилено с влязло в сила решение, постановено по ф. дело № 964 /2014г. на Софийски апелативен съд. Ищецът е предявил по исков път претенцията си за правоприемство по §4 от ПЗР на ЗВ, по което е образувано търг. дело № 1802/ 2016г. по описа на СГС, като производството по делото е приключило с определение за неговото прекратяване, влязло в сила на 02.06.2022г. Доколкото производството по тези дела не е приключило с влязло в сила решение, подлежащо на вписване в регистъра по чл.18 от ЗВ, което е задължително за всички, то правоприемството не е установено по специалния ред с решение с обвързваща за всички сила, поради което то може да бъде установявано на общо основание като пораждащ претендираното от ищеца право на собственост факт в настоящото исково производство. Съдът не възприема изложените от ответника аргументи, че с отказа от иска ищецът признава неоснователността на предявения от него иск, което признание следва да бъде скрепено със сила на присъдено нещо, като се приеме, че ищецът не е носител на спорното право, респ. се приеме, че ответникът е носител на оспореното от ищеца право. Същите са необосновани и не могат да бъдат изведени въз основа на действащите процесуални и материалноправни норми. Безспорно отказът от иск погасява процесуалното право на ищеца да предяви отново същата претенция, но това не означава, че спорното материално право е установено в полза на ответника. Отделно от това, с оглед конкретиката на настоящото дело, воденото между ищеца и Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание исково производство по търг. дело № 1802/ 2016г. по описа на СГС е ирелевантно, тъй като и двете страни твърдят наличие на правоприемство със съществувалото към 1990 г. местно религиозно поделение, докато искът по §4 от ЗВ касае правоприемство на религиозни организации, съществували преди 1949г. Съгласно цитираната разпоредба по исков път се установява правоприемственост между вероизповедание и съществувалите религиозни, регионално – просветни и социално- благотворителни юридически лица в периода до 1949г. В настоящия случай ищецът се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти на основание придобивна давност, призната с констативен нотариален акт към 1990 г. на неговия праводател Българско мюсюлманско настоятелство гр. Пловдив. Ищецът не се легитимира като собственик на придобивно основание, датиращо преди 1949г. и съответно да се легитимира като правоприемник на юридическо лице – религиозна организация или нейна организационна структура, съществувала преди 1949г. С Търновската конституция се гарантира свобода на вероизповеданията, различни от източното православие. С разпоредбата на чл. 42 е предвидено, че църковните работи на християните от неправословното изповедание и на друговерците се управляват от техните духовни власти, но под върховния надзор на надлежния министър според законите, които ще се издадат за този предмет. Първите нормативни актове, имащи отношение към духовните въпроси на мюсюлманите в България и регламентиращи организационно- управленски правила, са Привременните правила за духовното управление на християните, на мюсюлманите и на евреите, утвърдени с Указ №321/02.07.1880г. на ••• I, обнародван в ДВ, бр.56 от 09.07.1880г., и впоследствие Временни правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ на ••• от 15.09.1895г. и обнародвани в ДВ, бр.210/26.09.1895г. С Привременните правила за духовното управление на християните, на мюсюлманите и на евреите е прието, че всички къщи, на които жителите ходят на джамията, се считат за енория на тая джамия, като за управлението на приходите и разходите на всяка една джамия, в която се свещенодействува, има настоятелство, състоящо се от 3 до 5 члена, набрани от мюсюлманите от енорията на джамията, а приходите на джамията се формират от завещаните й вакъфи и от приходите от извършваните свещенодействия и определените от настоятелството на джамията такси. Съгласно Временните правила за духовното управление на мюсюлманите е регламентирано, че духовното управление на мюсюлманите се осъществява от главен мюфтия, окръжни мюфтии и мюфтийски наместници като централни ръководни органи, като за управлението на джамиите, медресетата и други мюсюлмански богоугодни и благотворителни заведения се учредяват настоятелства във всяка община, където има нужда, които събират приходите от тях и могат да се разпореждат с джамийските имоти след предварително разрешение от Министерството на външните работи и изповеданията. С Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в •••, утвърден с Указ № 12/ 23.05.1919г. на ••• III, обнародван в ДВ, бр.65/26.06.1919г. е предвидено, че във вероизповедно-административно и съдебно отношение мюсюлманите се управляват от главно мюфтийство, мюфтийства, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Прието е, че във всяко населено място, в което живеят поне 40 мюсюлмански семейства, те могат с разрешението на Министерството на външните работи и на изповеданията да образуват мюсюлманска вероизповедна община, която е юридическа личност и като такава има право да притежава, за джамиите и училищата си, движими и недвижими имоти и да приема дарения и заведания, направени в тяхна полза. Регламентирано е, че мюсюлманската вероизповедна община се управлява от настоятелство, което ръководи и управлява делата на вероизповедната община и я представлява във всяко отношение. Регламентирано е, че всички вакъфски имоти в Царството се управляват от настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини, като вакъфите, които до този момент са се управлявали от мютевелии, според учредителните им актове „вакъфнаме“, се отнемат от ръцете на последните и се управляват от настоятелствата, които заплащат предвиденото във вакъфнаметата възнаграждение, а на мютевелиите се предоставя само правото на обикновен надзор върху тези вакъфи. Така от изложеното може да се направи извод, че още с първите приети нормативни устройствени актове е предвидено духовното управление на мюсюлманите по места да се осъществява чрез джамиите като самостоятелни структурни единици със собствено имущество и управителен орган – настоятелството, след което е призната самостоятелност като местни поделения на изповеданието, а с Устава от 1919г. на мюсюлманската вероизповедна община е признат статут на юридическо лице, с всички произтичащи от това права, включително да притежава недвижими имоти. Аналогично е приетото с Уставите на Мюсюлманското изповедание от 1945г., от 1951г., от 1986г., от 1992г., от 1994г., от 1995г., от 1996г. и от 1997г. От анализа на съдържанието им се установява, че през годините – до приемане на Устава от 2005г., продължава да съществуват местни структури на Мюсюлманското изповедание, на които им е признато качеството на юридическо лице и които имат самостоятелни права, включително право на собственост върху недвижими имоти. С устава от 2005г. не е предвидено самостоятелно съществуване на местните формирования на Мюсюлманското изповедание и на същите не е придадено качеството на юридическо лице. Това положение се запазва с Устава от 2011г., който е и действащият към момента устройствен акт. Т.е. с Устава от 2011г., включително с последвалите му изменения, не е предвидено ръководните и контролни органи на местно ниво да имат статут на юридически лица. Съгласно чл.6 от Закона за изповеданията /Обн., ДВ, бр.48 от 01.03.1949г., Отм., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./, от момента на утвърждаване на устава на изповеданието то добива качеството на юридическа личност, като от този момент местните поделения на изповеданието, предвидени в устава, също добиват статут на юридически лица. Съгласно § 2, ал. 1 от ПЗР на ЗВ /обн., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./ регистрираните вероизповедания по чл.6 от отменения Закон за изповеданията запазват статута си на юридически лица, но съгласно ал. 4, по отношение на заварените местни поделения на вероизповеданията, е предвидена пререгистрация в съответния местнокомпетентен окръжен съд, въз основа на подадено от централното ръководство на вероизповеданието заявление. Съгласно алинея втора и трета от цитираната разпоредба в едномесечен срок от влизането в сила на закона Дирекция „Вероизповедания“ на МС предоставя на СГС регистър на регистрираните вероизповедания и техните устави, като съдът вписва служебно регистрираните вероизповедания. По отношение на местните поделения на вероизповеданията, които са юридически лица, е предвидено съгласно ал. 4 на цитираната разпоредба, да се вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието. От събраните по делото писмени доказателства се установява безспорно, че преди 2003г. не е съществувало друго мюсюлманско изповедание, регистрирано по съответния законов ред, освен Мюсюлманско изповедание. По делото е представен препис от Решение от 18.02.2003г., постановено по ф. д. № 1659/ 2003г. по описа на СГС /л.257- л.261/, от който се установява, че в Регистъра на вероизповеданията при СГС се вписва религиозна институция с наименование „Мюсюлманско изповедание“. Фирменото дело е образувано служебно въз основа на папка № 24 от регистъра на вероизповеданията на Дирекция „Вероизповедания“ на МС, предоставена на съда в изпълнение на §2, ал.2 от ПЗР ЗВ. От представената Справка от СГС за регистрираните вероизповедания, вписани служебно в Регистъра на вероизповеданията при СГС /л.673-л.676/ се установява, че Мюсюлманско изповедание е включено в справката като регистрирано служебно такова, докато Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България не фигурира в справката. От писмо от Дирекция „Вероизповедание“ на МС /л.1576- л.1584/ се установява, че към датата на влизане в сила на ЗВ от 2003г. в регистъра на вероизповеданията, служебно предаден на СГС, е била вписана религиозна организация „Мюсюлманско изповедание“, като на същото са били утвърждавани през годините съответните устави. Следва да се посочи, че представените от ответника съдебни решения във връзка с обявени за нищожни решения на Националната мюсюлманска конференция за приемане на устави на Мюсюлманското изповедание и избор на ръководни органи, касаят единствено и само заличаване на вписани обстоятелства относно устави и органи, като самото юридическо лице не е заличено. Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България е новоучреден правен субект, новорегистрирано изповедание, след влизане в сила на новия Закон за вероизповеданията през 2003г. Освен посоченото до тук, че от коментираните писмени доказателства се установява безспорно, че Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България не е съществувало като регистрирана религиозна институция при действието на Закона за изповеданията /Обн., ДВ, бр.48 от 01.03.1949г., Отм., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./, обстоятелството, че се касае за новорегистрирано вероизповедание се установява и от представения препис от решение № 1 от 09.12.2003г., ф.д. № 12485/ 2003г. по описа на СГС /л.683/. От същото е видно, че се вписва новоучредена религиозна институция на основание чл.15 от ЗВ /обн., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./. От приетите по делото като писмени доказателства преписи от решение № 133/ 19.03.2010г. и решение № 476/ 15.07.2011г., двете постановени по ф.д. № 31/ 2010г. по описа на Окръжен съд – Пловдив /л.1652 – 1653/, се установява, че ответникът Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България е новоучредено юридическо лице – местно поделение на религиозната институция Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България. Касае се за първоначално вписване, на основание чл.20 от ЗВ и въз основа на решение на ръководния орган на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България за разкриване на местно поделение. И посоченото в решението основание от закона, и приложената документация за вписване на местното поделение, цитирана в мотивната част на решение № 133/ 19.03.2010г., мотивират извод, че ответникът е новоучредено местно поделение на религиозната институция Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България, която също е новоучредена такава при действие на новия Закон за вероизповеданията, /обн., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./. Не е спорно между страните, че местното поделение на ищеца Мюсюлманско изповедание в гр. Пловдив е изгубило своята правосубектност. От представеното по делото препис от съдебно Решение № 389/ 21.07.2010г., ф. дело № 168/ 2009г. по описа на Окръжен съд – Пловдив /л.879/, се установява, че местното поделение с наименование „Мюсюлманско настоятелство – мюсюлманско изповедание гр. Пловдив“ е заличено. От гореизложеното може да се заключи, че първо Мюсюлманското изповедание не е прекратявало съществуването си като правен субект, като при действието на Закона за изповеданията /Обн., ДВ, бр.48 от 01.03.1949г., Отм., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./, съгласно действащия Устав на вероизповеданието съответните негови местни поделения също са имали качество на юридически лица. С утвърдените при действие на новия Закон за вероизповеданията, /обн., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./, уставите на изповеданието не се предвижда самостоятелен статут на юридически лица на неговите местни формирования и органи, последните губят своята правосубектност, като техните права и задължения преминават към самото изповедание /това, към чиято структура са принадлежали/. От това следва изводът, че Мюсюлманското изповедание понастоящем е правоприемник на всички съществували като персонифицирани образувания негови поделения, включително на Българско мюсюлманско настоятелство гр. Пловдив. Ищецът претендира, че праводателят му Българско мюсюлманско настоятелство гр. Пловдив. е станал собственик на процесните недвижими имоти на осъществено давностно владение, за което е съставен констативен нотариален акт от ••• /л.10 - л.11/. Правото на собственост на праводателя на ищеца не е оспорено по делото от ответника, напротив, видно от нотариалната преписка нотариално дело № 840 от 2022г. по описа на нотариус •••, в производството по издаване на констативния нотариален акт за собственост, ответникът се позовава на правото на собственост върху процесните имоти на Мюсюлманското настоятелство гр. Пловдив, като се легитимира със същия нотариален акт и на основание правоприемство /видно от протокол от 12.10.2022г., нотариално дело № 840 от 2022г. по описа на нотариус •••, л.1481 – л.1485/. В настоящото производство ответникът оспорва правоприемството на ищеца с местната религиозна структура на Мюсюлманското изповедание, съществувала към 1990г., но не оспорва правото на собственост на местното поделение Българско мюсюлманско настоятелство гр. Пловдив. Ето защо, въз основа на събраните по делото писмени доказателства, коментирани по-горе в мотивите, може да се направи извод, че правото на собственост върху процесните недвижими имоти принадлежи на ищеца, настъпило на основание правоприемство по отношение на местното му поделение Българско мюсюлманско настоятелство гр. Пловдив. В допълнение следва да се посочи, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява безспорно, че ищецът не е губил владението върху процесните недвижими имоти, респ. ответникът не е установил владение върху същите за какъвто и да е било период от време. С оглед на всички изложени съображения съдът приема, че предявените от ищеца установителни искове за собственост върху процесните недвижими имоти на основание настъпило правоприемство са основателни и доказани и като такива следва да се уважат. Като правна последица от основателността на исковете и на основание чл.537, ал.2 от ГПК, следва да се отмени нотариалният акт за право на собственост върху недвижим имот № ••• по описа на нотариус •••, с който ответникът е признат за собственик на процесните недвижими имоти. В частта по разноските. С оглед изхода от спора –основателност на предявените искове, своевременно заявената претенция за присъждане на разноски и представените доказателства за тяхната направа, на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски в размер на 15 222, 79 лв., съгласно представен списък по чл.80 от ГПК, като по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение съдът присъжда разноски за един адвокат в размер на 12 700 лв., съгласно представен договор за правна защита и съдействие и преводно нареждане за платена сума на договореното възнаграждение по банков път /л.1667 и л.1666/. Неоснователно е повдигнато от ответника възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, с оглед материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото. Мотивиран от горното, съдът