Решение № 1607 от 30.3.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 707/2022 г.

Производството е по реда на чл. 294, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс. С решение № 3 от 25.04.2019 г. по гр.д.№ 768/2018 г. на Върховния касационен съд, І г.о., е отменено решение № 6720 от 9.10.2017 г. по гр.д.№ 506/2017 г. на Софийски градски съд, ІV-Д въззивен състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Л. Д. претенции по чл. 346 ГПК за сумата от 27 328, 71 лв., претендирани от нея като стойност за извършени подобрения в делбения имот и е върнато делото за ново разглеждане в тази част от друг състав на въззивния съд. Въззивно решение № 962 от 5.02.2020 г. по гр.д.№ 1331/2019 г. на Софийски градски съд е влязло в сила в частта, с която е осъдена А. Л. Д. да заплати на В. Д. Л. и С. И. Л. сумата от 7 161, 00 лв., представляваща дължимата сума за уравняване на дяловете в съсобствеността. Същевременно първоинстанционното решение № 57-ІІ-101 от 29.08.2016 г. по гр.д.№ 59828/2012 г. на Софийски районен съд, ІІ г.о., 57 състав, е влязло в сила в частта, с която между съделителите са разпределени дяловете в съсобствеността, както и в частта, с която предявеният от А. Л. Д. иск по сметки е отхвърлен за разликата над 27 328, 71 лв. до пълния предявен размер от 54 657, 42 лв. Предмет на повторното разглеждане на делото от въззивния съд е въззивната жалба, подадена от В. Д. Л. и С. И. Л., срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от съделителката А. Д. иск по чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 30, ал. 3 ЗС – за сумата от 27 328, 71 лв. Във въззивната жалба са изложени съображения за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. В жалбата се твърди, че решението на районния съд по посочената искова претенция е недопустимо, поради което в тази си част то следва да бъде обезсилено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по този иск. Недопустимостта на съдебния акт произтичала от липсата на изрично произнасяне на съда по подадената от ищцата молба за отстраняване на констатирани нередовности в исковата претенция, довели до оставянето без движение в първото съдебно заседание по втора фаза от делбеното производство. Твърди се, че този пропуск на съда е довел до неяснота за страните ще бъде ли разгледана така заявената претенция, което е възпрепятствало възможността за събиране на доказателства по нея. В условията на евентуалност е направено искане за отмяна на първоинстанционния съдебен акт, в частта, с която е уважена исковата претенция по сметки, тъй като същият е необоснован и противоречащ на приложимия материален закон. Жалбоподателите сочат, че липсват доказателства за стойността на подобренията в общите части на сградата, в двора и в апартамент № 1, както и дали претендираните с иска суми са реално заплатени. Твърди се още, че доколкото апартамент № 1 от делбения имот е поставен в дял на А. Д., незаконосъобразно е в тежест на въззивниците да се присъжда и стойността на подобренията, извършени в този апартамент. Направено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а предявеният иск – отхвърлен. Претендират се съдебни разноски. В отговора на въззивната жалба, подаден от А. Л. Д. в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, са изложени съображения за нейната неоснователност. Прави се искане решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено в обжалваната част и да бъдат присъдени съдебните разноски, направени от въззиваемата за въззивното производство. След постановяване решението на ВКС и връщане на делото за ново разглеждане, с протоколно определение от 26.06.2020 г. е прекратено образуваното под нов номер на друг съдебен състав въззивно гр.д. № 5917/2019 г. по описа на Софийски градски съд. Въззивният съд е констатирал, че по първоинстанционното дело липса лист № 191, съдържащ уточнение на претенцията за сметки, предмет на разглеждане по въззивното производство, поради което е върнал делото на Софийски районен съд за провеждане на процедура по чл. 94 ПАС за възстановяване на загубени книжа. Такава процедура е била проведена от Софийски районен съд, като в открито съдебно заседание, проведено на 9.11.2021 г., съдът е обявил на страните окончателното съдържание на загубения документ, за което е инциирано производството, а именно молбата с вх. № 1066867 от 2.07.2015 г., съобразно приложеното на л. 259 – 261 включително копие от тази молба. В настоящето въззивно производство при повторното разглеждане на делото въззивният съд, съобразявайки задължителните указания на ВКС, дадени с решението по гр.д. № 768/2018 г., е разпределил доказателствена тежест по исковете по чл. 346 ГПК, във вр. с чл. 30, ал. 3 ЗС и е указал на страните възможността да представят доказателства във връзка с твърденията и възраженията си относно претенцията за заплащане на подобрения в делбения имот. Указал е на съделителката Д. да уточни дали разноските за подобрения са извършени със съгласието, без съгласието или при противопоставяне на останалите съсобственици. С молба от 27.10.2022 г. в изпълнение указанията на въззивния съд съделителката А. Д. е уточнила, че направените от нея подобрения са били извършени със знанието, съгласието и без противопоставянето на останалите съсобственици. С молбата са представени и писмени доказателства, приети от въззивния съд. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В настоящето производство въззивният съд на основание чл. 294, ал. 1 ГПК е длъжен да се съобрази със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени от ВКС. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част по исковете, предявени по реда на чл. 346 ГПК. Доколкото искът за сметки е приет за съвместно разглеждане, решението на първоинстанционния съд, с което същият се произнася по него, не е недопустимо. В тази насока са и мотивите на решение № 3 от 25.04.2019 г. по гр.д.№ 768/2018 г. на Върховния касационен съд, І г.о., с което се приема, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е указал на страните, че с решението по делото ще се произнесе и по иска за сметки (към момента на даване на ход на устните състезания исковата молба е била оставена без движение), не им е дал възможност да изразят становище по исковете, не е отделил спорното от безспорното, нито е указал подлежащите на доказване факти, нито е разпределил доказателствена тежест. Въпреки тези съществени процесуални нарушения, решението на СРС в тази част не е недопустимо, доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен иск, в каквато насока е и решението на ВКС по гр.д.№ 768/2018 г. По повод направеното от ответниците искане за спиране на настоящето производство, предвид образуваното гр.д. № 61604/2019 г. на СРС с предмет делба на имотите, предмет и настоящето делбено производство, въззивният съд намира за нужно да отбележи, че в случая предмет на въззивното производство при повторното разглеждане на делото са единствено вземанията за сметки, предявени от А. Д., а в останалата част решенията на СРС, съответно – на СГС по гр. д. № 506/2017 г. са влезли в сила. Доколкото вземанията за сметки са с облигационен характер, материалноправно задължено е лицето, което се е легитимирало като съсобственик към момента на направата на разходите, респ. неговите универсални правоприемници, но не и частен правоприемник, придобил собствеността след направата на разходите – в този смисъл решение № 156 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 5111/2016 г. на ВКС, І г.о., и цитираната в него съдебна практика. По основателността на исковете въззивният съд намира следното: Претенциите за сметки са своевременно предявени от съделителката Д. в проведеното на 26.06.2015 г. открито съдебно заседание пред СРС, като първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане претенцията за заплащане на сумата от 12 593, 80 лв., представляваща разходи по общите части на сградата и двора, както и претенцията за сумата от 42 063, 62 лв., представляваща направени подобрения в ап. 1 в сградата. Претенциите за сметки са уточнени с молба от 2.07.2015 г. (приложена в цялост на л. 259 – 261 от делото на СРС). В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС (вж. решение № 89 от 9.07.2019 г. по гр. д. № 4008/2018 г. на ВКС, II г.о.), предявяването на сметки в делбата (чл. 346 ГПК) е форма на обективно съединяване на осъдителни искове във втората фаза на производството. Предмет на тези претенции могат да са различни облигационни вземания, като по всяко от тях съдът дължи отделно произнасяне. Когато са предявени множество претенции за подобрения, отнасящи се до различни части на съсобствения имот, групирани според обекта, за който се отнасят и индивидуализирани по размер, то са налице множество съединени искове и съдът следва да разгледа всеки един от тях и да се произнесе по основателността му. Съобразявайки посоченото разрешение, въззивният съд намира, че са предявени два обективно и субективно кумулативно съединени иска – първият за присъждане на сумата от 12 593, 80 лв., представляваща разходи по общите части на сградата и двора, а втория – за сумата от 42 063, 62 лв., представляваща направени подобрения в ап. 1 в сградата. Описаните в молбата и в уточнението работи и вложени материали представляват следва да бъдат квалифицирани като подобрения. Относно правната квалификация на исковете следва да се отбележи, че отношенията във връзка с подобряването на общата вещ се уреждат по различен начин в зависимост от конкретните условия при които са извършени подобренията и от условията при които съсобственикът подобрител е упражнявал фактическата власт – като държател или владелец на правата на останалите съсобственици – в този смисъл Тълкувателно решение № 85 от 1968 г. на ОСГК на ВС. По първия иск за присъждане на сума за подобрения на общите части на сградата и двора, въззивният съд намира, че правната квалификация е по чл. 30, ал. 3 ЗС – подобренията са извършени със знанието и съгласието на останалите съсобственици. Извод в тази насока следва от представените по делото писмени доказателства – видно от протокол/акт (образец № 19) за извършени СМР на стойност 4 156 лв., като възложители на работата са вписани „А. Д. и съкооператори“. Същевременно вида и характера на подобренията, извършени в двора и общите части на сградата, навежда на извод за съгласие от страна на съделителите Л.и за извършване на подобренията – естеството на ремонтните дейности за изграждане на сградна газова инсталация и вътрешни газови инсталации за апартаментите в сградата предполага съгласие – изрично или с конклудентни действия – на ответниците по иска за сметки, които са ползвали апартамента, впоследствие разпределен им в дял. Същото се отнася и до останалите дейности, извършвани в двора и общите части на сградата, между които монтажа на електрическото табло и електромери, изграждане на ВиК инсталация, изграждане на водосточни тръби, ревизия на водостоци, доставка и монтаж на входна врата на сградата и др. Промяната в правната квалификация в случая не се отразява на допустимостта на решението на първоинстанционния съд, доколкото същият се е произнесъл по предявения иск, без да нарушава диспозитивното начало в процеса. При първоначалното разглеждане на делото от въззивната инстанция е прието заключение по служебно допусната съдебно-техническа експертиза, което настоящия състав кредитира като компетентно изготвено и обосновано, и от което се установява, че подобренията са реално извършени и са налице в имота. Този извод следва и от заключението по допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза във втора фаза на делбата, изготвено от същото вещо лице, което е направило оглед на място на имота при изготвяне на първото заключение и е констатирало подобренията. Пред въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че сумите, които ищцата по иска за сметки претендира, са реално заплатени – в тази насока са представените съответно на л. 22 – фактура, съдържаща разписка за платената в брой сума; л. 27 – квитанция; л. 33 – РКО; л. 35 – РКО; л. 36 и 37 – квитанции. Общо заплатената от ищцата Д. сума е в размер от 12 593, 80 лв. Ответниците Л.и дължат ½ от цената на подобренията, а именно сумата в размер от 6 296, 90 лв. Искът за присъждане на сумата от 42 063, 62 лв. за извършени в апартамент № 1 в процесната сграда подобрения следва да бъде квалифициран по чл. 61 ЗЗД, доколкото по делото няма данни ответниците да са изразили съгласие – изрично или с конклудентни действия – за извършване на подобренията, а и същите се отнасят до апартамента, държан от ищцата. Съгласно решение № 56 от 3.07.2020 г. по гр.д. № 2786/2019 г. на ВКС и цитираната в него съдебна практика, когато съсобственикът е извършил подобрения в имота без съгласието и без знанието на останалите съсобственици и без този съсобственик да е изменил намерението си да е владелец на своята идеална част от имота и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията между него и останалите съсобственици следва да се уредят съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие. В този случай, ако съсобственикът е действал и в свой интерес /например за да осигури годно за обитаване за себе си жилище/, другите съсобственици отговарят за поетите задължения, необходимите и полезни разноски, но само до размера на обогатяването им – чл. 61, ал. 2 ЗЗД. В случая от представените по делото писмени доказателства – договори и фактури, както и разписки за платени суми, включително представените такива пред въззивната инстанция (л. 21 л. 29, л. 34 и 35), се установява възлагането от страна на ищцата на описаните в искането за сметки подобрения, като вещото лице, изготвило двете съдебно-технически експертизи по делото, сочи, че същите са реално извършени в имота. Действително за сумата от 32 575, 60 лв. е издадена фактура от 4.06.2010 г., без да са представени доказателства за плащане по нея, но въззивният съд приема, че доколкото по делото са представени договор, сключен с изпълнителя „Н.Б.“ ООД, посочената фактура, както и при съобразяване със заключенията на вещото лице по двете съдебно-технически експертизи, от които се установява, че описаните подобрения са реално извършени в имота, съвкупната преценка на така описаните доказателства води до извод, че подобренията са били заплатени от ищцата Д.. Същите са довели до увеличаване на стойността на делбеното имущество, като съгласно приетото от ВКС като отговор на поставения правен въпрос по гр.д. № 768/2018 г., съсобственикът, който е извършил подобрения в съсобствения имот, има право да получи от останалите съсобственици обезщетение за тях и в случаите, когато при делбата този имот е поставен в негов дял. Това е така, тъй като подобренията увеличават стойността на съсобствения имот, а оттук – и паричната равностойност на дела на всеки съсобственик съобразно квотата му в съсобствеността, която съдът преценява при разрешаване на въпроса за присъждане на парично уравнение на дяловете, като я съобразява с пазарната цена на реалния дял, който всеки съсобственик получава. С оглед така изложеното въззивният съд по реда на чл. 162 ГПК и като съобразява заключението на вещото лице по допусната втора по ред съдебно- техническа експертиза намира, че стойността на имота се е увеличила поне с цената на направените подобрения – същите са съществени и са направили жилището годно за обитаване – освен довършителните работи като полагане на подови настилки, грунд др., са изградени камина за отопление и отоплителна инсталация, ВиК инсталация, монтирана е дограма, изградено е вътрешно стълбище между двата етажа на жилището (мезонет) и др. Ето защо стойността на същото към момента на извършване на делбата е била увеличена поне със сумата на подобренията. От ответниците се дължи ½ част от така приетата увеличена стойност на имота, а именно сумата от 21 031, 81 лв. Доколкото изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния по отношение на основателността на предявените искове, решението на Софийски районен съд следва да бъде потвърдено в обжалваната му част по исковете с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 61 ЗЗД. По разноските: На ищцата А. Д. се дължат разноските за въззивното произовдство по гр.д. № 506/2017 г. на СГС. Представен е списък по чл. 80 ГПК с посочени следните разноски: 350 лв. внесен депозит за възнаграждение на вещо лице, както и адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер от 2000 лв. При съобразяване предмета на въззивната жалба на съделителите Л.и, както и обстоятелството, че същата е била частично основателна (решението на СГС е влязло в сила в тази част), въззивният съд намира, че на А. Д., съобразно уважената част от иска, следва да се присъди сумата от 1862, 07 лв. Неоснователно е направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като се вземе предвид фактическата и правна сложност на делото и при съобразяване с минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата ѝ редакция. В полза на ищцата Д. следва да се присъдят на основание чл. 294, ал. 2 ГПК и сумата от 1800 лв. – разноски за касационното производство, съгласно представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ и разписка за платената сума. За настоящето въззивно производство ищцата претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер от 800 лв., съгласно списък по чл. 80 ГПК, но не е представила доказателства за реалното заплащане на тази сума, поради което същата не следва да ѝ се присъжда. Така мотивиран, Софийски градски съд