Решение № 5408 от 24.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5837/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ЗАД „АЛИАНЦ“БЪЛГАРИЯ“АД срещу решение № 5504/07.04.2023г. постановено по гр. д. 60196/2022 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 35 състав, с което са уважени предявените от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК“АД искове с правно основание чл.411 от КЗ и чл.86 ал.1 от ЗЗД. В жалбата се посочва, че решението е неправилно и необосновано, постановено при допуснато процесуално нарушение във връзка със събиране на доказателствата по делото. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че следва да присъди обезщетение за ремонт по цени на официален сервиз, които надхвърлят пазарните, поради наличие на удължена гаранция. Въззивникът поддържа, че удължената гаранция не е производствена, поради което и същата не задължава трети лица респ. не е противопоставима по отношение на тях. В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК“АД, в която изразява становище, че изложените доводи във въззивната жалба за неправилност на съдебното решение са несъстоялни. Твърди, че съдът правилно е приложил материалния закон с оглед събраните по делото доказателства, установяващи при пълно и главно доказване предпоставките за уважаване на исковите претенции предпоставките за уважаване на исковите претенции. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Производството е образувано по искова молба на ЗАД „ОЗК застраховане” АД срещу ЗАД „Алианц България” АД. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 7150.78 лв., представляваща неизплатено обезщетение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1170.04 лв., представляваща мораторна лихва. Претендира направените по делото разноски. Ответникът в срока по чл. 131 ГПК, оспорва единствено размера на иска. Твърди, че цената за ремонт е силно завишена. С обжалваното решение ЗАД „Алианц България” АД, е осъдено да заплати на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, по предявения иск с правно основание чл. 411 от КЗ сумата от 7150.78 лв., представляваща невъзстановена сума по заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по щета № 0020195-0070-2021, ведно със законната лихва от 04.11.2022 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и по предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД сумата от 1170.04 лв., представляваща мораторна лихва за периода 25.03.2021 г. до 03.11.2022 г. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо, а по същество- неправилно, поради следното: Съгласно разпоредбата на чл. 411 ал. 1 КЗ, приложима към процесното спорно правоотношение, с оглед момента на възникването му, в случаите, когато причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска отговорност", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка "Гражданска отговорност" – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Следователно отговорността на ответното дружество е предпоставена от установяването на следните юридически факти: 1/ Наличие на валидно към момента на ПТП застрахователно правоотношение по имуществена застраховка “Автокаско” между увреденото лице и ищеца за процесното МПС; 2/ Ищецът да е обезщетил застрахования за покрит застрахователен риск, съгласно Общите условия на договора; 3/ Наличие на всички посочени в чл. 45 ЗЗД елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане (противоправно деяние; което е извършено виновно; настъпване на конкретни вреди и наличие на причинно - следствена връзка между деянието и причинените вреди) 4/ Наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответното дружество. От страните е признат фактът на настъпване на процесното ПТП, механизмът и вината на водача, както и че ответникът е имал валидна застраховка по ГО със собственика на МПС на виновия водач, че между ищеца и собственика на увредения автомобил е било налице валидно застрахователно обезщетение по каско; че ищецът е заплатил застрахователно обезщетение по процесната щета, че ответникът е заплатил на ищеца част от дължимата сума, като е останал да дължи част от сумата; че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение. Тези обстоятелства се подкрепят и от събрания доказателствен материал- застраховка Каско /относно наличието на валидно застрахователно правоотношение между собственика на увредения автомобил и ищеца/; извлечение от Гаранционен фонд /относно валидно сключена застраховка гражданска отговорност при ответника/; протокол за ПТП /относно вина и механизъм/; уведомление за щета, доклад по щета, опис – заключение по и фактура, възлагателно писмо и приемо – предавателен протокол /относно определения от ищцовото дружество размер за отстраняване щетите от увреденото МПС/; отговор на регресна покана от ответника до ищеца, както и платежно нареждане, видно от които ответникът е извършил плащане по щетата, чрез прихващане с насрещни задължения, в размер на 25617.87 лв. Страните не спорят относно фактическия състав на чл. 411 КЗ, а единствено относно размера на вредите. Следователно исковата претенция е доказана по основание. Съгласно чл. 386, ал.2 КЗ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. Според чл. 499 ал.2 пр. първо КЗ пък при вреди на имущество обезщетението не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди. Обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил, и от размера на обезщетението, което третото лице като делинквент дължи съгласно чл. 45 ал. 1 ЗЗД на застрахования. Причинителят на вредите респ. неговия застраховател по ГО, не може да бъде задължен да плати повече, отколкото са задълженията на деликвента към увреденото лице, нито повече от платеното от самия застраховател. Правилно първоинстанционният съд е приел, че меродавни в настоящия случай са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се извърши. Правилно е посочил и как се определя стойността на дължимото застрахователно обезщетение: ако автомобилът е бил пуснат в експлоатация преди не повече от три години и е бил отремонтиран в официален сервиз на марката дължимата застрахователна сума е тази, по която е бил отремонтиран автомобилът в официалния фирмен сервиз и която е отразена в издадените от фирмения сервиз във връзка с ремонта фактури – в този смисъл решение № 167/07.02.2017 г. по т. д. № 1655/2015 г., II т. о. на ВКС. При липса на посочените две условия, дължимата застрахователна сума се определя на база средната пазарна цена, т. е. изхожда се от възстановителната стойност на имуществото. О представеното писмо от „Силвър Стар Моторс” ЕАД, прието като писмено доказателство пред районния съд, както и от отговор изх. № 596/09.02.2024 г. от „Силвър Стар Моторс” ЕАД, приет пред настоящата инстанция въз основа на издадено на въззивника съдебно удостоверение, се установява, че гаранционният период на процесния автомобил е бил 2 години от датата на първата регострация- 06.02.2018 г., като към датата на към датата на ПТП, увреденото МПС-08.02.2021 г., е било в период на удължена гаранция, която е била удължена по искане на клиента. Конкретиката на случая сочи, че с оглед изложените критерии не са налице предпоставките за изплащане на обезщетение, равняващо се на стойността на ремонта на увредения автомобил по цените в официалния сервиз. От една страна автомобилът е бил извън т. нар. производствен гаранционен срок, а от друга страна е превишил, макар и с два дни 3- годишния експлоатационен срок спрямо датата на регистрация, заложен като критерий в посочената по-горе съдебна практика. Следователно размерът, до който ищецът има право да получи плащане по регресната претенция за процесните вреди, е този по средни пазарни цени или в размер 24848.65 лв. с включени ликвидационни разноски, видно от заключението на съдебната автотехническа експертиза. Определянето на по-високи цени от специализиран фирмен сервиз, оторизиран за съответното МПС, би било в нарушение на императивното нормативно ограничение. Не може да се възложи в тежест на делинквента съотв. неговия застраховател отговарящ за вредите по чл.411 ал.1 от КЗ заплащане на ремонтни дейности явяващи се луксозни, надхвърлящи пазарните цени на вредите, тъй като така ще се стигне до неоправдано имуществено разместване и неоснователно обогатяване на увредения съотв. неговия застраховател, плащане на обезщетение над действителния размер на причинените вреди. При това положение ищецът е заплатил обезщетение, надхвърлящо пазарната стойност на вредите, за които отговаря делинквента, към момента на причиняване съотв. ремонт на съответния автомобил, а клаузата от процесния договор за имуществено застраховане, явяваща се допълнително покритие – официален сервиз – отстраняване на уврежданията по автомобила в официален сервиз извън първоначалния гаранционен период от 2 години, не може да бъде противопоставена на делинквента, респ. неговия застраховател и излиза извън обхвата на обезщетението за вредите в размер на действителната им стойност. В този смисъл възражението на жалбоподателя ищец е основателно. Както бе посочено по-горе ответникът е извършил плащане по щетата, чрез прихващане с насрещни задължения, в размер на 25617.87 лв. т. е. дори повече от дължимото и по този начин е удовлетворило вземането на ищеца. Исковата претенция е неоснователна, респ. претенцията за лихва, предвид акцесорния й характер. С оглед всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно. По разноските. С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, като в полза на ответника и настоящ жалбоподател се присъдят 600 лв. адвокатско възнаграждение за исковото производство. На същия се дължат и и 768.02 лв. разноски за въззивното производство, включващо държавна такса и адвокатско възнаграждение, при уважено възражение за прекомерност. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд