Решение № 3302 от 21.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6121/2022 г.

Производството е по реда на чл. 435 и следващите от ГПК Образувано е по жалба, подадена от „И.К.“ ЕООД, в качеството му на длъжник по изпълнително дело №20228380402530 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, срещу отказа на съдебния изпълнител да спре изпълнителното производство и извършването на действия по принудително изпълнение, въпреки наличието на основания за спиране, както и разноските в изпълнението, обективирани в съобщение от 09.05.2022 г. и в Постановление за разноските от същата дата. Жалбоподателят поддържа, че изпълнителното производство е образувано по силата на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, с които му било разпоредено да предаде на взискателите Н.С.Л. и С.Б.Е.-Л. държането на недвижим имот, представляващ апартамент № 4 с идентификатор № 68134.100.232.1.4, находящ се в гр. София, ул. ••••. Твърди, че е предоставил надлежно обезпечение на кредитора по реда на чл. 180 и 181 от ЗЗД, както и че е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Позовава се на разпоредбите на чл. 420, ал. 1 от ГПК, като счита, че в този случай спирането на изпълнението настъпва по силата на закона от датата на учредяването на обезпечението, без да е необходим изричен съдебен акт. Твърди, че условията на горната разпоредба са осъществени на 14.04.2022 г., когато учредил в полза на кредиторите обезпечение в размер на 7755 лева, за което уведомил заповедния съд с изрична своя молба от същата дата, с която поискал спиране на изпълнението на заповедта. Сочи, че с разпореждане от 18.04.2022 г. съдът оставил молбата му без разглеждане, приемайки, че спирането на изпълнението на заповедта е настъпило по силата на закона с учредяването на обезпечението. На 27.04.2022 г. твърди, че уведомил за това съдебния изпълнител, като направил искане за спиране на изпълнителното дело и отмяна на насрочения за 29.04.2022 г. въвод във владение. Твърди също, че на 28.04.2022 депозирал нова молба до съдебния изпълнител за спиране на изпълнението, с която отново представил доказателства за учреденото обезпечение и разпореждане на заповедния съд от 27.04.2022 г., с което той отново констатирал спирането на изпълнението на заповедта, което настъпило по силата на закона с учредяването на обезпечението. С разпореждане от 28.04.2022 г. съдебният изпълнител оставил искането му без уважение, като приел, че спиране на изпълнителното производство на посоченото основание е извън компетентността му, но отложил въвода във владение за 09.05.2022 г. На 03.05.2022 г. подал още една молба за спиране на изпълнителното производство, по която съдебният изпълнител не се произнесъл изрично, но мълчаливия му отказ да спре изпълнението бил обективиран в продължаване на изпълнителните действия и извършване на въвод във владение на 09.05.2022 г. Счита отказът на съдебния изпълнител, обективиран в разпореждане от 28.04.2022 г. и посредством извършения на 09.05.2022 г. въвод във владение е незаконосъобразен и следва да бъде отменен по реда на чл. 435, ал. 1, т. 6 от ГПК. Позовава се на разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 7 във връзка с чл. 420, ал. 1 от ГПК, като счита, че спирането на изпълнението на заповедта за изпълнение е настъпило по силата на закона, при което съдебният изпълнител е следвало да спре изпълнението по посоченото изпълнително дело, като излага подробни съображения в подкрепа на това становище, като се позовава на съдебна практика по аналогични случаи, в частност на решение № 262611 от 21.04.2021 г. по въззивно гражданско дело № 5100/2021 г. по описа на СГС, както и на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ВКС. Счита също, че заповедния съд в процесния случай не дължи изрично произнасяне на съдебен акт с което да констатира настъпилото по силата на закона спиране на изпълнението на заповедта. Сочи също така, че такъв акт е наличен с оглед постановеното от заповедния съд разпореждане от 27.04.2022 г. Счита също така, че на отмяна подлежат и действията, извършени от съдебния изпълнител при незачитане на ефекта от учреденото обезпечение и настъпилото по закон спиране. По отношение на разноските сочи, че с молба от 24.07.2022 г. е направил искане за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение на взискателите, съдебният изпълнител не се произнесъл изрично, като приема, че с изпращането на съобщение от ЧСИ на 09.05.2022 г., което жалбоподателят получил на 10.05.2022 г. е налице мълчалив отказ за намаляването им. Счита, че единствения способ за предаване на държането на недвижим имот е въвода във владение, като посочването на изпълнителен способ в сезиращата съдебния изпълнител молба е изискване за редовността й. Предвид това счита, че на взискателите се дължи адвокатско възнаграждение само по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1, но не и по т. 2 и 3 от същата наредба, като излага подробни съображения, и се позовава на съдебна практика, която сочи. Счита също, че таксите по т. 1, 3, 5 и 22 от ТТРЗЧСИ не следва да бъдат възлагани в тежест на длъжника, тъй като са приети за събиране в следствие на реализирането на изпълнителен способ – въвод във владение, извършен незаконосъобразно, като липсва основание за начисляването им. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваните действия, като отмени отказа на съдебния изпълнител да спре изпълнението, както и всички действия на съдебния изпълнител след възникване на основанията за спиране, включително и извършения на 09.05.2022 г. въвод във владение, както и да отмени постановлението на ЧСИ за разноските, като намали разноските за адвокатско възнаграждение на взискателите от 1839, 40 лева на 200 лева и отмени събирането на разноските по т. 1, 3, 5 и 22 от ТТРЗЧСИ като недължими. Взискателите по изпълнителното дело – Н.С.Л. и С.Б.Е.-Л. в писменото си възражение срещу депозираната частна жалба, оспорват същата изцяло. Считат жалбата за процесуално недопустима по отношение на исканата отмяна на действията на съдебния изпълнител, извършени при наличието на предпоставките за спиране, включително и извършения на 09.05.2022 г. въвод във владение, като считат тези действия за необжалваеми с оглед разпоредбата на чл. 435, ал. 2 от ГПК. Отделно от това считат, че в производството по настоящото изпълнително дело не са осъществени предпоставките за неговото спиране по чл. 420, ал. 1 във връзка с чл. 432, ал. 1, т. 7 от ГПК. Подробно обосновават становището си, че в настоящата хипотеза на подадено от длъжника възражение и учредено от него обезпечение, заповедният съд следва да се произнесе с изричен съдебен акт, с който да постанови спирането на изпълнението на заповедта, след като прецени налице ли са предпоставките за това. Твърдят, че в този случай спирането на изпълнението не настъпва по силата на закона, както твърди жалбоподателя, а по силата на съдебен акт, постановен по реда на чл. 420, ал. 2 от ГПК, който подлежи на обжалване с частна жалба, но подлежи на незабавно изпълнение. Сочат, че в случая липсва такъв акт, поради което и основание за съдебния изпълнител да спре изпълнението. Излагат и съображения относно обстоятелството дали внесената от длъжника сума в размер на 7755 лева представлява надлежно обезпечение по смисъла на закона, като сочи, че не е ясно как е определен размерът на тази сума и дали е извършвана преценка за възможността посредством същата сума да се обезпечат вредите, които биха настъпили за взискателите от спиране на изпълнението. По отношение на разпореждане от 18.04.2022 г. сочи, че представеното пред съдебния изпълнител копие на същото не представлява надлежно заверен препис от съдебен акт, а отделно от това не представлява годно основание за съдебния изпълнител да спре изпълнителното дело, тъй като с него съдът не е спрял и не е прогласил спирането на изпълнението на заповедта за изпълнение, а е оставил без разглеждане молбата на длъжника, т. е. не се е произнесъл по съществото й. Счита жалбата за неоснователна и в частта й относно разноските. Сочи, че предмет на изпълнение в производството са парично вземане на взискателите за присъдени разноски в размер на 154, 90 лева и непарично вземане за получаване владението върху недвижим имот, по които минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 1200 лева, като счита, че не са налице основания за намаляването му. Счита за неоснователни и оплакванията във връзка с таксите по ТТРЗЧСИ, като излага съображения, че същите правилно са определени от съдебния изпълнител. Молят съда да постанови решение, с което да остави без уважение подадената от длъжника жалба във всичките й части.. По делото са представени мотиви на ЧСИ Н.М. по чл.436, ал. 3, изречение 2 от ГПК, с които е заявено становище за неоснователност на жалбата. Приложено е и копие от изпълнителното дело. Софийски градски съд, след като разгледа жалбата и приложените с нея материали, приема за установено следното от фактическа страна: Производството по изпълнителното дело № 20228380402530 било образувано на 06.04.2022 г. по молба на взискателите Н.С.Л. и С.Б.Е.-Л., двамата действащи чрез адвокат М.А. от САК до ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, с район на действие СГС, на основание издадени на 07.02.2022 г. изпълнителен лист и заповед за изпълнение на задължение за предаване на вещи въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадени по ч. гр.д. № 20211110174433 по описа за 2021 г. на СРС, 68 състав, с които длъжникът „И.К.“ ЕООД бил осъден да им предаде държането на недвижим имот, представляващ апартамент № 4, с идентификатор № 68134.100.232.1.4, находящ се в гр. София, , ул. ••••, със застроена площ от 110, 07 кв. м., състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухня и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 4 с полезна площ от 5, 43 кв. м. и таванско помещение № 4 с полезна площ от 10, 47 кв. м., заедно със 7, 393 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, местността „Центъра“, с идентификатор № 68134.100.232, както и да им заплати сумата от 154, 90 лева, представляващи сторени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. С молбата било направено искане за насрочване на дата за извършване на въвод във владение на взискателите в имота, подробно описан в молбата, заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, а по отношение на събирането на присъдените разноски принудителното изпълнение да се насочи към банковите сметки на длъжника, като се наложи запор на същите. Направено било искане да се проучи имущественото състояние на длъжника, като се наложат подходящи обезпечителни мерки, както и искане за събиране на разноските по делото и за заплатено от взискателите адвокатско възнаграждение. Представена била фактура за заплащане на адвокатско възнаграждение от взискателите в размер на 1839, 40 лева. С разпореждане от 06.04.2022 г. на взискателите били дадени указания за внасяне на авансови такси в размер на 54 лева, а с постановление от същата дата съдебният изпълнител приел разноските на взискателите за адвокатско възнаграждение в размер на 1839, 40 лева, като било предприето проучване на имущественото състояние на длъжника. На 13.04.2022 г. на длъжника била връчена покана за доброволно изпълнение, като същият бил поканен да предаде държането на процесния недвижим имот на взискателите и да заплати неолихвяема сума за разноски по гр. дело в размер на 154, 90 лева, неолихвяема сума за адвокатско възнаграждение в размер на 1839, 40 лева и такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 215, 45 лева, като била посочена банковата сметка по която следвало да бъдат преведени посочените суми. Със същата покана, длъжникът бил уведомен, че при липсата на доброволно изпълнение ще се пристъпи към принудително изпълнение чрез извършване на въвод във владение на 29.04.2022 г. в 10 часа. Съгласно служебно изисканата от съдебния изпълнител данъчна оценка на процесния недвижим имот същата била в размер на 161349, 90 лева, като същият бил собственост на взискателите, които нямали непогасени изискуеми задължения. С молба от 27.04.2022 г. длъжникът направил искане за спиране на изпълнението, с която представил доказателства за внесено обезпечение в размер на общо 7755 лева и разпореждане от 18.04.2022 г. на СРС, 68 състав, по ч. гр.д. № 20211110174433 по описа за 2021 г. С посоченото разпореждане молбата на длъжника за спиране на изпълнително дело № 20228380402530 била оставена без разглеждане, тъй като съдът нямал правомощия да спира конкретни изпълнителни дела, а спирането на изпълнението на заповедта настъпило по силата на закона с учредяване на обезпечението, като приел, че изпълнително дело следва да бъде спряно от съдебния изпълнител, а не от заповедния съд. С молба от същата дата длъжникът възразил срещу размера на приетото за събиране в изпълнителното производство адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на взискателите и направил искане за отмяна на насрочения въвод във владение. С последваща молба от 28.04.2022 г. длъжникът отново направил искане за спиране на изпълнителното дело и за отмяна на насрочения въвод във владение, като представил препис от разпореждане № 37112 от 27.04.2022 г. по ч. гр.д. № 20211110174433 по описа за 2021 г., с което молбата на длъжника за спиране на изпълнителното дело била повторно оставена без разглеждане, като било отхвърлено и искането му да констатира с изричен съдебен акт спирането на изпълнението на заповедта за изпълнение, издадена по същото дело, настъпило по силата на закона. С обжалваното разпореждане от 28.04.2022 г. съдебният изпълнител оставил без уважение искането на длъжника за спиране на изпълнителното производство, като отложил въвода във владение за 09.05.2022 г. от 10 часа. Горното разпореждане било съобщено на длъжника с връчване на препис от него на 28.04.2022 г. С молба от 03.05.2022 г. длъжникът отново направил искане за спиране на изпълнителното дело и за отмяна на насрочения въвод във владение. На 04.05.2022 г. взискателите внесли по сметката на съдебния изпълнител сумата от 1990, 20 лева, представляваща такси по т.1, 3, 5 и 22 от Тарифата с 20 % ДДС, а на 09.05.2022 г. заявили становище за неоснователност във връзка с повторно направеното от длъжника искане за спиране на изпълнителното дело и за отмяната на насрочения въвод във владение. Видно от съставения на 09.05.2022 г. протокол за предаване на владение на недвижим имот – въвод във владение, държането на процесния недвижим имот било предадено на взискателите. С постановление от 09.05.2022 г. съдебният изпълнител приел за събиране по делото разноските за авансови такси, внесени от взискателите в размер на 1990, 20 лева, като със съобщение, получено от длъжника на 10.05.2022 г., същият бил уведомен, че задължението му по делото възлиза на общо дължима сума в размер на 4216, 95 лева, от която неолихвяема сума за разноски по гр. дело в размер на 154, 90 лева, неолихвяема сума за адвокатско възнаграждение в размер на 1839, 40 лева и такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 215, 45 лева и такси по т. 1, 3, 5 и 22 от ТТРЗЧСИ в размер на 1990, 20 лева. На 12.05.2022 г. длъжникът подал настоящата жалба срещу отказа на съдебния изпълнител да спре изпълнителното дело и срещу разноските в изпълнението. Въз основа на така установеното, съдът намира следното от правна страна: По жалбата срещу отказа на съдебния изпълнител да спре изпълнителното дело: Жалбата, в тази си част, е процесуално допустима. Същата е подадена от процесуално легитимирано лице – длъжник, срещу подлежащо на обжалване действие по чл.435, ал. 2, т. 6 от ГПК – отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да приключи принудителното изпълнение. Разгледана по същество, частната жалба в тази й част е неоснователна, поради следното: Съгласно разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от ГПК изпълнителното производство се спира в следните случаи: 1. от съда в случаите по чл. 245, ал. 1 и 2, чл. 309, ал. 1, чл. 397, ал. 1, т. 3, чл. 438 и 524; 2. по искане на взискателя; 3. в случаите по чл. 229, ал. 1, т. 2 и 3, с изключение на проданта на недвижим имот, за която е било вече направено обявление; 4. в случаите по чл. 282, ал. 2, както и когато обжалваното въззивно решение бъде отменено от Върховния касационен съд; 5. в случаите по чл. 624б; 6. в случаите по чл. 627б, ал. 2, както и 7. в други случаи, предвидени в закон. Съгласно ал. 2 на същата норма, за времето на спиране на изпълнителното производство не се правят удръжки върху трудово възнаграждение, друго възнаграждение за труд или обезщетение или върху пенсия. Това правило не се прилага за вземания за издръжка или вземания, произтичащи от непозволено увреждане. В случая, длъжникът се позовава на разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 7 от ГПК във връзка с чл. 420, ал. 1 от ГПК, поради което останалите хипотези на спиране на изпълнителното производство не следва да бъдат разглеждани. Съгласно разпоредбата на чл. 420, ал. 1 от ГПК възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1 - 9, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите. Когато длъжникът е потребител, обезпечението е в размер до една трета от вземането. По аргумент от противното от посочената разпоредба подаденото в срок възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение, в случаите когато същата е издадена въз основа на запис на заповед по чл. 417, т. 10 от ГПК спира принудителното изпълнение и това спиране настъпва по силата на закона. В останалите случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на документите по чл. 417, т. 1-9 от ГПК подаденото в срок възражение от длъжника няма такова действие. Съдът може да постанови спиране на изпълнението на заповедта в случаите, когато длъжникът представи надлежно обезпечение (чл. 420, ал. 1 от ГПК), както и когато представи писмени доказателства 1. че не дължи изпълнение по заповедта; 2. че вземането произтича от неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или 3. че неправилно е изчислен размерът на вземането по договор, сключен с потребител (чл. 420, ал. 2 от ГПК). Съгласно ал. 3 на същата норма, определението по искането за спиране може да се обжалва с частна жалба. Следователно, във всички тези случаи, съдът постановява изричен акт, който съобщава на страните и който подлежи на инстанционен контрол. В случаите по ал. 1 на чл. 420 от ГПК съдът с нарочен акт спира изпълнението при представяне на обезпечение в размер на вземането и лихвите по него до датата на учредяване на обезпечението и едва след влизането му в сила съответният съдебен изпълнител дължи преустановяване на изпълнителните действия по изпълнителното дело. В тази насока е постоянната практика на ВКС (например Решение № 212 от 27.11.2017 г. по т.д. № 754/2017 г. на ТК, І ТО на ВКС), съгласно което в хипотезата на по чл. 420, ал. 1 във връзка с чл. 417, т. 9, предложение 1-во от ГПК е налице императивно определено от законодателя основание, при наличието на което е задължително спирането на изпълнителното дело, което обаче следва да се постанови от заповедния съд с нарочно определение, щом като той е сезиран с възражението на длъжника по издадената заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9, предложение 1-во ГПК. Едва при съобразяването на този съдебен акт и то като влязъл в сила, съответният ЧСИ дължи преустановяване на дължимите изпълнителни действия по конкретното изпълнително дело, а в противен случай, всяко последващо изпълнително действие, чиито порок не би могъл да се релевира чрез жалба до окръжния съд, ще следва да се преценява като вредоносно действие на плоскостта на предвидената в чл. 441 ГПК отговорност на съдебния изпълнител за вреди. След като чл. 420, ал. 3 ГПК изрично предвижда, че определението по искането за спиране може да се обжалва с частна жалба, трябва да бъде съобразена и т. 8 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, по тълк. дело № 4/2013 г., според която въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. Задължението на заповедния съд за произнасяне с изрично определение се аргументира и със съображения за справедливост и процесуална икономия: с издаването на изричен съдебен акт при подадено възражение от длъжника по реда на чл. 420, ал. 1 във връзка с чл. 417, т. 9, предложение 1-во ГПК се внася яснота относно това, че въз основа на заповедта не може да се изпълнява - вместо да се стига до отмяна на действията на съдебния изпълнител при наличие на предпоставки за спиране на изпълнението. Но без такъв съдебен акт съдебният изпълнител дължи подчинение на веднъж вече издадения от съда изпълнителен лист. В този смисъл изцяло несъстоятелни са подробно развитите доводи в жалбата, че спирането на изпълнението на заповедта за изпълнение настъпва по силата на закона, без да е необходим нарочен съдебен акт на заповедния съд, с който се спира изпълнението на заповедта. В случая липсва такъв акт на заповедния съд, а съдебният изпълнител е обвързан от изпълнителната сила на вече издадения изпълнителен лист и не може самоволно да преустанови изпълнението по него. Посочената от длъжника съдебна практика не обуславя различни изводи, тъй като касае хипотези, различни от процесната. Така например, посоченото от него решение по гр. д. № 5100/2021 г. на СГС касае спиране на изпълнението на заповед за изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед, което настъпва по силата на закона в резултат на подадено в срок възражение от длъжника. Тази хипотеза е различна от хипотезите, обхванати от чл. 420, ал. 1 и 2 от ГПК, при които спирането на изпълнението на заповедта настъпва в резултат на влязъл в сила изричен акт на заповедния съд. В настоящия случай сочените от длъжника разпореждания на заповедния съд от 18.04.2022 г. и от 27.04.2022 г. не представляват изричен акт на заповедния съд по смисъла на чл. 420, ал. 3 от ГПК, влязъл в сила и подлежащ на изпълнение от съдебния изпълнител, като правилно последният е отказал да спре изпълнителното дело след представянето им от длъжника. С тях съдът е оставил без разглеждане молбата на длъжника по чл. 420, ал. 1 от ГПК, като неправилно приел, че спирането на изпълнението на заповедта е настъпило по силата на закона с учредяване на обезпечението, което следва да бъде констатирано от съдебния изпълнител, респективно като повторно е оставил без уважение искането на длъжника по чл. 420, ал. 1 от ГПК и е отхвърлил искането на длъжника за постановяване на изричен акт, с който да констатира спирането на изпълнението на заповедта, издадена по същото дело. Следва да се отбележи, че освен това същите не представляват официално заверен препис (заверени от съда преписи от съответния акт), а са заверени единствено от страната, която се ползва от тях – длъжникът. Последният не е представил изричен и влязъл в сила съдебен акт, с който съдът е уважил искането му за спиране на изпълнението на заповедта за изпълнение, каквато възможност му е дадена с обжалваното разпореждане. Допълнително следва да се отбележи, че самият длъжник се позовава на разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 7 от ГПК, която предвижда, че изпълнителното производство се спира от съда и в други предвидени от закона случаи, сред които се включва и процесната хипотеза по чл. 420, ал. 1 от ГПК. При липсата на изричен акт на заповедния съд, произнесен по реда на чл. 420 от ГПК и влязъл в сила, за съдебния изпълнител липсва основание да спре изпълнителните действия по делото, респективно на което отказът му да спре изпълнението, както и извършените след това действия по изпълнението са законосъобразни и не страдат от сочените от длъжника пороци. Поради това, жалбата се явява неоснователна в тази си част и като такава подлежи на отхвърляне. По жалбата в частта относно разноските: Жалбата е процесуално допустима. В случая, с молба от 27.04.2022 г. длъжникът възразил срещу разноските за адвокатско възнаграждение на взискателите, като по това искане липсва изрично произнасяне до 09.05.2022 г., когато с постановление от същата дата съдебния изпълнител приел разноски по изпълнителното дело в размер на още 1990, 20 лева – авансови такси по т.1, 3, 5 и 22 от Тарифата и съобщение до длъжника от същата дата, с което същият е уведомен, че задължението му по делото е в размер на общо 4216, 95 лева, което съобщение длъжникът получил на 10.05.2022 г. Налице е „мълчалив“ отказ на съдебния изпълнител да намали разноските за адвокатско възнаграждение на взискателите, като жалбата е подадена в срока за обжалването му. Същата е подадена от процесуално легитимирано лице – длъжник, срещу подлежащо на обжалване действие по чл.435, ал. 2, т. 7 от ГПК – срещу разноските в изпълнението. Разгледана по същество, частната жалба в тази й част е неоснователна, поради следното: Отговорността за разноски в изпълнителното производство се урежда по правилата на чл. 79 от ГПК, както и по глава VII (чл. 78 - 82) от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ) и Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители (ТТРЗЧСИ), приета с ПМС № 92 от 19.04.2006 г., обн. ДВ, бр. 35 от 28.04.2006 г. Съобразно чл. 78, ал. 1 от ЗЧСИ такси по изпълнението се събират за извършване на изпълнителни действия и извършването на други действия, а съгласно, ал. 2 размерът и видът на разноските по изпълнението се определят с тарифа на Министерски съвет по предложение на министъра на правосъдието след съгласуване с камарата. За събиране на таксите по изпълнението се изготвя сметка в два или повече еднообразни екземпляра, подписани от частния съдебен изпълнител, единият от които се връчва на задълженото лице (чл. 79 ЗЧСИ). Обикновените такси се събират само за действия, изрично посочени в тарифата /чл. 82 ЗЧСИ/, а пропорционалните такси се събират в процент според материалния интерес /чл. 83 ЗЧСИ/. Съгласно чл. 79 от ГПК разноските за изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато делото се прекрати, съгласно разпоредбата на чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда; или когато разноските, направени от взискателя са за изпълнителни способи, които не са приложени. Минималният размер на адвокатско възнаграждение според указаното в чл. 10 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в актуалната й към момента на образуване на изпълнителното дело е, както следва: по т. 1 - 200 лева за образуване на делото; по т. 2 - за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания до 1000 лева – 200 лева, и за вземания над 1000 лева – 1/2 от съответното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 – 7; и по т. 3 за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело, което има за предмет въвод или опразване на недвижим имот – 1/2 от съответните възнаграждения по чл. 7, ал. 2 на база стойността на имота. Извън посоченото в така очертаната законодателна рамка, разноски за адвокатско възнаграждение на взискателя се дължат единствено в случая, когато такива са сторени. Горното означава не само те да са договорени между взискателите и съответния адвокат, осъществяващ процесуалното им представителство в изпълнителното производство, но и да са реално платени. В случая от представения по делото договор може да се направи извод, че взискателите реално са заплатили на пълномощника си адвокатско възнаграждение в размер на 1834, 90 лева. Към определянето на минималния размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на взискателите са относими разпоредбите на чл. 10, т.1, 2 и 3 от Наредбата, като за образуване на изпълнителното дело им се дължи адвокатско възнаграждение на 200 лева; за процесуалното им представителство за събиране на присъдените им разноски им се дължи по 200 лева за процесуалното представителство на всеки от тях, а за процесуалното им представителство във връзка с предаването на държането на процесния недвижим имот, което може да стане единствено чрез въвода им във владение на същия, им се дължи ½ от съответните възнаграждения по чл. 7, ал. 2 на базата на стойността на имота. Съгласно изисканата от съдебния изпълнител справка данъчната оценка на имота е в размер на 161349, 90 лева, като минималния размер на адвокатското възнаграждение в този случай следва да се определи като ½ от минималния размер на възнаграждението, предвиден с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата е в размер на 2071, 75 лева. Или в случая минималния размер на адвокатското възнаграждение на взискателите, определено по чл. 10, т. 1, 2 е 3 от Наредбата следва да е в размер на общо 2671, 75 лева. Договореното и заплатеното от взискателите адвокатско възнаграждение е под този размер, като липсва правна възможност за намаляването му, при което жалбата на длъжника в тази й част се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне. Доводите в жалбата, че на взискателите не се дължи възнаграждението по т. 2 и 3 от Наредбата, доколкото посочването на изпълнителен способ е условие за редовност на молбата им за образуване на изпълнителното производство са неоснователни. За взискателите съществува възможността при условията на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ да възложат на съдебния изпълнител освен да проучва имущественото състояние на длъжника, да прави справки и да набавя документи, книжа и други, каквото възлагане е осъществено от взискателите в процесната хипотеза, да определя начина на изпълнението, както и да бъде пазач на описаното имущество, за които действия съдебният изпълнител не е бил овластен от взискателите. В случаите на възлагане на съдебния изпълнител с всички права по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, в това число да определя начина на изпълнението, взискателите нямат право на разноските по т. 2 и 3 на чл. 10 от Наредбата, а дължимото за процесуалното им представителство адвокатско възнаграждение следва да се ограничи до това по т. 1 от същата норма – за образуване на изпълнителното дело. В случая това не е така, поради което и както се посочи и по- горе взискателите имат право на адвокатско възнаграждение за процесуалното им представителство във връзка със събирането на вземането им по изпълнителния лист, както и във връзка с извършване на въвод във владение за предаване на държането на процесния недвижим имот. Недължимост на разноските за адвокатско възнаграждение по чл. 10, т. 3 от Наредбата се обосновава и с незаносъобразност на въвода във владение, осъществен след като са били налице предпоставките за спиране на изпълнението, като настоящият съдебен състав намира тези доводи за неоснователни. Както се посочи и по-горе, при липсата на представен пред съдебния изпълнител влязъл в сила изричен акт на заповедния съд, с който се спира изпълнението на заповедта за изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 20211110174433 по описа за 2021 г. на СРС, 68 състав, съдебният изпълнител е обвързан от представения изпълнителен лист и не може да преустанови изпълнителните действия по него. В този смисъл, действията по въвода на взискателите във владение на процесния имот са законосъобразни и за процесуалното представителство на взискателите във връзка с провеждането му им се дължат разноски за процесуалното им представителство. Жалбата на длъжника е неоснователна и в частта си относно таксите по изпълнението, определени по т. 1, 3, 5 и 22 от ТТРЗЧСИ в размер на 1990, 20 лева. Същата основно е обоснована с незаконосъобразност на действията по въвод във владение, респективно – недължимост на такси за незакосъобразни действия по изпълнението, като липсват други наведени основания за незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител по събиране на тези разноски. Съобразно приетото в Тълкувателно решение № 2/2013 от 26 юни 2015 г. на ВКС, ОСГТК, първоначалният взискател прави разноски по образуването на изпълнителното дело, по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията от който се разпределят, по осъществяване на други изпълнителни способи, както и разноски за възнаграждение на един адвокат, от които (при възражение от длъжника или от някой от присъединените кредитори) се признава тази част, която съответства на действителната фактическа и правна сложност на изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на изпълнението на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя изпълнителния способ; и ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на частен съдебен изпълнител, комуто може да е възложено да определя изпълнителния способ. Длъжникът не отговаря за разноските на взискателя, направени за изпълнителни способи, които не са приложени. Последното е прието както в цитираното по-горе Тълкувателно решение, така и в Решение № 251 от 5.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 517/2011 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на 290 ГПК. В случая, длъжникът дължи таксите, определени по реда на т. 1, 3, 5 и 22 от ТТРЗЧСИ, в размер на 1990, 20 лева с ДДС, авансово внесени от взискателите. Същите са правилно определени от съдебния изпълнител и подробно описани в сметка № 177624 от 04.05.2022 г.-лист 48 от делото, като касаят дължими такси за образуване на изпълнителното дело; за извършване на справка за длъжника и неговото имущество, за изготвяне и връчване на покана и за въвод във владение на недвижим имот, като правилно са възложени на длъжника. Въводът във владение, съобразно представения по делото протокол от това действие, е осъществен, като към момента на неговото осъществяване не са били налице основания за спиране на изпълнителното производство. Посочената от длъжника съдебна практика не обуславя различни изводи, тъй като не касае идентични случаи с процесния, а отделно от това не е задължителна за настоящия съдебен състав. Следователно, доводите в жалбата за недължимост на тези такси са изцяло неоснователни, а разноските по изпълнението, определени по т. 26 от ТТРДЧСИ, определени в размер на 215, 45 лева са извън предмета на въззивна проверка, очертан с жалбата на длъжника. С оглед изложеното, не са налице твърдените от жалбоподателя основания за спиране на изпълнително дело № 20228380402530 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, респективно за намаляване на приетите разноски за адвокатско възнаграждение на 200 лева и за отмяна на постановлението за разноски от 09.05.2022 г., с което са приети за събиране разноски в размер на 1990, 20 лева, представляващи авансово внесени от взискателите такси по изпълнението по т. 1, 3, 5 и 22 от ТТРЗЧСИ, като отказът на съдебния изпълнител да спре, респективно да намали разноските за адвокатско възнаграждение е законосъобразен, като подадената срещу тях жалба следва да се остави без уважение. Така мотивиран, Софийски градски съд