Решение № 4341 от 17.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 198/2022 г.

Производството е образувано по искова молба от Т. Р. Е. (с принудително сменени имена Т.Р.Е.) - починал и заместен в хода на процеса от своите универсални правоприемици М. М. Е. и Н. Т. Е., с която са предявени при условията на обективно съединяване искове срещу Държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, Министъра на финансите и Народното събрание, както следва: иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение от страна на ответника на задължението му за разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на досъдебно производство по сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. - известно като делото за т.нар. „Възродителен процес“; иск с правно основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ, срещу Държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, за сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от съществено нарушение на правото на ЕС - да разследва по ефективен начин нарушения на правата по чл.4, чл.5, чл.6 и чл.7 и чл. 6 от ХОПЕС, осъществени в периода 1985 г.-1989 г., във връзка с реализирането на т.нар. „Възродителен процес“. иск с правно основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите, евентуално - от Народното събрание на Република България, за сумата от 250 000 лв., част от общия размер от 1 000 000 лв., за имуществени вреди, претърпени от нарушение на правото на ЕС - чл.6 и чл.47 от ХОПЕС да въведе и поддържа ефективно законодателство, позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки права от незаконно задържане в периода 1985 г. - 1989 г. Ищците твърдят, че наследодателят им приживе е пострадал от т.нар. „Възродителен процес“ и бил конституиран в процеса в качеството си на пострадал по реда на чл.74 НПК. Твърди се, че ответникът Прокуратурата на Република България противоправно е забавил приключването на разследването, което продължава повече от 30 години и претендират обезщетение за вредите си от неспазване на разумен срок съгласно чл.6, § 1 КЗПЧОС в размер на 120 000 лв. Твърди се, че вредите се изразяват в липса на душевен мир и покой поради безнаказаността на виновните, фрустрация и страх от повторение на събитията от т.нар. „Възродителен процес“. Позовават се на обстоятелството, че приживе наследодателят им е бил жертва на престъпление, а правата и минималните стандарти за защита на жертвите на престъпления, предмет на регулация в правото на ЕС –чл.82, параграф 2 ДФЕС, не са били спазени от ответника Прокуратура на Република България. Нарушени са правата на наследодателя им по Директива 2021/29/ЕС за правата на жертвите в наказателното производство и Директива 2004/80/ЕО за обезщетенията на жертвите от престъпления, като не е било позволено и ефективното им упражняване. Позовават се още по иска, предявен срещу Министъра на финансите и Народното събрание, че наследодателят им е бил лишен от достъпни и ясни процедури за обезщетяване на неимуществените вреди, които са му били причинени с произволното и незаконно лишаване от свобода в периода от 1985 г. до 1989 г., извършено във връзка и за реализиране на т.нар. „Възродителен процес“. Твърди се, че действащото законодателство не позволява да се получи адекватно обезщетение за причинените приживе на наследодателя им вреди от престъпното му лишаване от свобода нито от извършителите, нито от Държавата. От това наследодателят им е понесъл имуществени вреди. Ответникът Прокуратура на Република България оспорва иска. Позовава се на недопустимост на иска, поради липса на обратно действие на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ (приета с ДВ бр.98/11.12.2012 г.), като счита че не могат да се обезщетяват вреди, настъпили до тази дата. По същество оспорва да са настъпили твърдените неимуществени вреди - счита, че твърдените от ищците болки и страдания са от престъпленията, предмет на наказателното производство, за които вреди обаче има специален ред за обезщетяване - по Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Оспорва да е налице забавяне извън разумния срок - счита, че периодът, през който се разглежда производството, е съобразен с фактическата и правната му сложност, броя на страните (няколко обвиняеми лица и стотици пострадали, чието поведение е довело до забавяне), обема на доказателствата, както и необходимостта да се извършват процесуални действия чрез съдебни поръчки до Република Турция, които не са изпълнявани, изпълнявани са частично и с огромно забавяне. Оспорва и размера на претендираните вреди, който счита че не е съобразен с критериите по чл.52 ЗЗД. Ответникът Министър на финансите оспорва иска. Сочи, че искът срещу него е недопустим поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация. Твърди, че ищците не сочат конкретни действия или бездействия, с които да е нарушено правото на ЕС. Сочи, че Държавата чрез министъра на финансите не е пасивно легитимирана да отговаря и по евентуалния иск, обоснован на гаранционно-обезпечителната й отговорност, тъй като министърът на финансите не е възложител на работа на Народното събрание и Прокуратурата на Република България, нито има правомощия пряко да им възлага изпълнението на функции, дейности и правомощия. Оспорва твърдението за претърпени вреди и размера на същите, като, че не е съобразен с критериите по чл.52 ЗЗД. Прави възражение за изтекла погасителна давност и погасено право на иск. Претендира разноски. Ответникът Народното събрание оспорва иска. Позовава се на недопустимост на иска срещу него, поради липса на пасивна процесуалноправно легитимация. Поддържа, че отношенията между Народното събрание (НС) и останалите частноправни субекти, които възникват въз основа на нормотворческата дейност не подлежат на съдебен контрол. Сочи, че актовете на НС подлежат единствено на контрол за законосъобразност, осъществяван от Конституционния съд. Твърди, че търсенето на отговорност, основаваща се на правото на ЕС, не предполага ангажирането на такава от националния законодателен орган. Оспорва наличието на материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на НС по чл.2в ЗОДОВ. Твърди, че с приемането от НС на разпоредбите на чл.2б ЗОДОВ и със закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, НС е приело законодателство, с което гарантира правото на свобода и сигурност и правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес по смисъла на ЕКЗПЧ. Оспорва вредите по основание и размер. Твърди, че искът е погасен по давност. Претендира разноски. Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна: По процесуалната легитимация на ответниците - Министъра на финансите и Народното събрание: Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, когато се търси отговорност на държавата или общините за нарушения, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс, като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7 ЗОДОВ. Според посочената норма искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. С ТР №5/2013 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че държавата отговаря за причинените вреди, като органите, които участват в процеса като ответници, представляват държавата като процесуални субституенти. „ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права. Той е и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл.35, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /Конвенцията/. По чл.2 ЗОДОВ държавата в съответствие с посочения по-горе конституционен принцип носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Според чл.4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Това задължение на държавата произтича и от Конвенцията. То трябва да отговаря и на нейните стандарти. Като страна по тази конвенция България е поела конкретни задължения за осигурявяне на ефикасни вътрешноправни средства за обезщетяване на увредените лица“. Доколкото на ответника Народно събрание е предоставена държавната функция по извършване на законодателния процес и от приет от него законодателен акт се твърди да са причинени вреди на частноправен субект, той е процесуално легитимиран да отговаря като ответник по иска, в качеството си на процесуален субституент на държавата. В посочения смисъл е и съдебната практика, постановена по реда на чл.290 ГПК: с решение № 14 от 15.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, с което е допуснато касационно обжалване по въпроса „легитимирано ли е Народното събрание да представлява държавата като процесуален субституент по искове за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС“, ВКС приема следното тълкуване: „Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 на Конституцията е съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. Тази отговорност го легитимира като процесуален субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от приемането и поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на Европейския съюз.“ По изложените съображения съдът приема, че предявеният иск по чл.2в ЗОДОВ срещу Народното събрание на РБ е допустим, а ответникът– процесуално легитимиран да отговаря за претендираните вреди. В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. С разпоредбата на чл.2в, ал.1, т.2 изрично и императивно определя ответникът по искове срещу държавата за вреди от нарушение правото на Европейския съюз - държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна - в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма (в този смисъл Решение № 14 от 15.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС). Недопустимо е едновременното предявяване (в едно и също или в различни граждански производства) на иск за обезщетяване на едни и същи вреди, произтичащи от една и съща противоправна законодателна дейност, както срещу държавата, така и срещу държавния орган - неин процесуален субституент - НС. (така Решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС). С оглед на изложеното съдът намира, че по иска с правно основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ – посочен по-горе по т.3, процесуално легитимиран да отговаря като ответник е Народното събрание, а Министърът на финансите не е легитимиран да участва в производството като ответник – процесуален субституент на Държавата. Ето защо производството по този иск срещу ответник – Министър на финансите, следва да се прекрати. По допустимостта на иска по чл.2б ЗОДОВ и надлежния процесуален ред за разглеждането му: С нормата на чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ законодателят е въвел отговорност за държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Разпоредбата е приета с изменението на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр.98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл.8, ал.2 е уреден процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили производства. Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл.2б не може да се търси по общия ред – ал.8, ал.1 ЗОДОВ. Неоснователни са доводите на Прокуратурата, че до приемане на чл.2б ЗОДОВ с ДВ, бр.98/11.12.2012 г. пострадалото лице не е имало право на иск. Възможността да се претендират вреди от забавено правосъдие произтича от прякото действие на общата разпоредба на чл.7 от Конституцията на РБ от 1991 г., предвиждаща отговорност на държавата за всички вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи или длъжностни лица, както и непосредствената приложимост на ЕКПЧ, в сила за България от 07.09.1992 г. /чл. 5, ал. 4 от Конституцията/. Всеки национален съд на държава – страна по Конвенцията е национален съд по см. на чл.13 от нея и като такъв е длъжен да разгледа всяко дело в защита на право, което Конвенцията признава. Разглеждането и решаването на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд е такова право, поради което и неговото нарушаване покрива състава на чл. 7 от Конституцията (вж. Решение № 210/2015 г. по гр.д. № 3050/2014 г. на ВКС, III г.о.). Ето защо правото, което ищците упражняват с предявяване на настоящата искова претенция, се основава на ЕКПЧ и Конституцията на Република България, като ЗОДОВ единствено указва специален (облекчен) процесуален ред за упражняване на това право. Легитимиран да предяви иск по чл.2б ЗОДОВ за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е страна в производството. В този смисъл и доколкото в настоящият случай процесното дело представлява наказателно производство в досъдебната си фаза, страни в производството са обвиняемото лице и пострадалото лице. Установява се от представените писмени доказателства, че починалият в хода на процеса ищец Т. Р. Е. е сред лицата, неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене (видно от документите за прилагане на превантивна административна мярка – принудително установяване в Белене – вж. л.33 и 34 ). Същият е конституиран като пострадало лице в процесното наказателно производство. В хода на настоящия граждански процес Т. Р. Е. е починал и е заместен от своите универсални правоприемници М. М. Е. и Н. Т. Е. (конституирани с определение №7884 от 15.08.2022 г.). В практиката си Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) въвежда понятието „пострадал“ (или „жертва“) за лицето, легитимирано да претендира нарушение на Конвенцията, в това число на чл.6, като приема съобразно чл.34 от Конвенцията, че това е физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение. Като „пряк пострадал“ („пряка жертва“) се определят лицата, пряко засегнати от нарушението, а „непряк пострадал“ („непряка жертва“) са лица, лично засегнато от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от преустановяване на нарушението. В практиката си ЕСПЧ приема още, че ако прекият пострадал е починал преди внасянето на жалбата и е заявено нарушение на Конвенцията (например нарушение на изискването за разумен срок на производство, водено приживе от починалия) от наследник, Съдът може все пак да признае легитимацията на близки на пострадалия да подадат жалба, ако правото, чието нарушаване се твърди, принадлежи към категорията на прехвърляемите права, и ако жалбоподателите демонстрират личен интерес от делото, например материален интерес, защита на личната или семейната репутация и др. Съгласно изричната разпоредба на чл.6, ал.1 ЗОДОВ „При смърт на увредения неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за неимуществени вреди - само ако е било предявено пред съд от увредения.“ Следователно в настоящия случай, с оглед на това, че исковата молба е подадена от пострадалия, който е починал в хода на процеса правото на обезщетение за твърдените неимуществени вреди е прЕ.ало към неговите наследници, които като правоприемници имат качеството на „пряка жертва“. По иска по чл.2б ЗОДОВ: По делото е безспорно между страните, а и от събраните в настоящото исково производство писмени доказателствени средства се установява, че наказателното производство по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, образувано с постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при ПВС и впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. по описа на Софийска военно-окръжна прокуратура (СВОП), а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № II- 048 от 1999 г. на СВОП, за разследване на извършени през време на т.нар. „Възродителния процес“ престъпления, е висящо и към момента на разглеждане на настоящото производство (повече от 33 години). Наказателно производство е образувано през 1991 г., като разследването по него първоначално е водено срещу петима, а впоследствие срещу трима обвиняеми по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК - затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, преместване принудително от работа и дисциплинарно уволнение на несъгласните с промяната. Съгласно постановлението за привличане като обвиняем на последното лице, срещу което се води делото и към настоящия момент, срещу същия е повдигнато обвинение, че в периода 08.05.1984 г. – 13.02.1985 г. като министър председател на Република България, подбудил военно длъжностно лице – министър на вътрешните работи да злоупотреби и превиши властта си, като издаде заповеди, окръжни и указания, с които възложил на личния състав на МВР несвойствени и нерегламентирани по съответния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица, въвел фактическо извънредно положение на част от територията на страната и от тези деяния са настъпили тежки вредни последици, изразяващи се в противозаконна изолация на български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, противозаконно ограничаване на правото на свободно придвижване на български граждани във и извън населените места, правото на свободни контакти и свобода и неприкосновеност на личността. Обвиняемите по производството са предавани на съд с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г., като образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и правата на пострадалите лица при образуване на съдебното производство - чл. 54 и 55 от НПК (отм.), неясно изложение на обстоятелствата или липсата на такова относно състава на престъплението по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение, противоречия в обвинителния акт и нарушения на правото на защита на обвиняемите. Наказателното производство е било върнато от съда на Прокуратурата за отстраняване на така допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998 г., като след прекратяването му през 1998-1999 г. по отношение на двама от обвиняемите поради настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо един от обвиняемите. С постановление от 31.05.2022 г. на Военно-окръжна прокуратура – София е прекратено наказателното производство поради смъртта на 31.03.2022 г. на последното лице – обвиняем по делото, но с определение от 22.12.2022 г. по ВНЧД №821/2022 г. Софийския апелативен съд е отменил постановлението по съображения за допуснати съществени процесуални нарушения. Ето защо към момента на разглеждане на настоящото производство, досъдебно производство (ДП) № II- 048 от 1999 г. на СВОП, за разследване на извършени през време на т.нар. „Възродителния процес“ престъпления, е висящо – не е приключило с окончателен влязъл в сила съдебен акт. При провеждането на разследването са установени 446 пострадали лица. Разпитани като пострадалите лица са 369 - към момента на постановяване постановление № 03/2001 от 08.10.2018 г. от прокурор при СВОП за спиране на наказателното производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка. По делото са възложени няколко съдебни поръчки за разпит на пострадали лица с местоживеене в Република Турция. На 19.05.2001 г. е изпратена следствена поръчка до Република Турция за разпит на 152 лица. След връщане на поръчката се установява, че са разпитани само 26 лица, а за останалите следствените органи в Турция не са установили адреси за призоваване. На 14.07.2003 г. е изпратена втора молба за правна помощ до Република Турция за разпит на 134 лица в качеството им на свидетели. На 15.12.2003 г. материалите са върнати, без да изпълнена съдебната поръчка. На 18.03.2004 г. е изпратена трета съдебна поръчка до Република Турция. На 10.10.2006 г. е постъпило само частично изпълнение, тъй като не са установени актуални адреси на част от лицата. В последствие са постъпили няколко частични изпълнения. Извършени са издирвателни действия относно 68 лица, за които е установено, че след напускане на пределите на Република България, няма регистрирано влизане в България. Видно от заповед за прилагане на превантивна административна мярка по чл.39, ал.1, т.1 от Закона за народната милиция Т. Р. Е., заместен в хода на процеса от наследниците си, е сред лицата, неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене (л.33 и л.34 от делото). От приложения на л. 170 от делото документи се установява, че на 21.05.2019 г. Т. Р. Е., заместен в хода на процеса от наследниците си, е подал молба на осн.чл.75, ал.3 НПК, в качеството си на пострадал, с която е поискал да участва в производството. Видно от представените доказателства Т. Е. и други пострадали са поискали поискала ускоряване на наказателното производство на основание чл. 368 и чл. 369 от НПК. Същият е извършвал процесуални действия, включително по обжалване на актове, постановени в хода на досъдебното производство, подавал е и множество молби. Така например заедно с други лица Т. Е. е подавал жалба срещу Постановлението от 2018 г. за спиране на производството по ДП №II-048/1999 г. по описа на СВОП, искания за ускоряване на наказателното производство и други молби. През 2021 г. Т. Е. е подал искане до ВОП - София относно промяна на правната квалификация на обвинението, издирване и установяване на съучастници. Следователно Т. Е. е проявил активност да следи развитието на процеса и да участва в него, макар да се е конституирал едва през 2018 г. От показанията на свидетеля А.Я.М. се установява, че Т. Е. е бил силно заинтересован от производството по делото, често е пътувал до България от Истанбул, Турция, където се е установил, след като е бил изселен от България през 1989 г. Със свидетеля често говорели за престоя си в затвора в Белене и че няма да могат да узнаят кой ще бъдат съд и дали ще излезе наяве истината. Т. се е интересувал от процеса, защото искал виновните да бъдат наказани, идвал е в София, за да носи молби до институции, но не получавал отговор на молбите си. Това го е натъжавало, плаче, усамотявал се. Бил е болен и казвал, че няма да може да види края на делото. От представените писмени доказателства – описи на материали по досъдебното производство се установява, че делото съдържа 126 тома, като последното извършено процесуално действие (от 31.05.2022 г.) е постановлението за прекратяване на наказателното производство поради смъртта на последния обвиняем по делото, което постановление е отменено на 22.12.2022 г. От изложеното съдът приема, че общата продължителност на наказателното производство към подаване на исковата молба е почти 31 години. Към момента наказателното производство не е приключило и продължава да се води, макар да няма конституиран обвиняем, поради отмяна от съда на постановлението за прекратяването му. От актовете на съда, постановени в производства по чл.368 и чл.369 НПК (за определяне на подходящи мерки за ускоряване на наказателното производство) се установява, че към 13.02.2000 г. е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване на последния останал към онзи момент обвиняем и същият е заявил, че желае делото да се прекрати поради изтичане на давността и не желае да се ползва от правото си за продължаване на производството. Всички съдебни състави, които са се произнасяли по искания по чл.369 НПК, са приели, че действието, което следва да се извърши, е прекратяване на производството от прокурора при упражняване на правомощията му по чл.242, ал.2 НПК поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване на престъпленията, предмет на делото (вж. л.37 и сл.). След прекратяване на съдебното производство, съдебният състав от САС, отменил прекратяването, е приел, че следва производството да се прекрати спрямо починалото лице-обвиняем, като прокурорът следва да се произнесе дали има извършено престъпление и има ли други лица, които биха могли да носят отговорност за престъплението, ако има такива. При определяне дали наказателното производство е разгледано в разумен срок, съдът следва да съобрази цялата продължителност на процеса. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. В случая наказателното производство още е висящо, с начална дата – 31.01.1991 г., тоест към момента на подаване на исковата молба по настоящото дело, продължителността му е почти 31 години, като делото още е в първата фаза на наказателното производство – досъдебна фаза. Предметът на производството се характеризира с изключително висока правната и фактическата сложност. Както бе посочено по-горе, към настоящия момент ДП № II-048/1999 г. по описа на СВОП се състои от 126 тома и секретни материали. Обемът на съдържащите се в делото документи е внушителен, извършени са множество и различни по вид процесуални следствени действия. Изготвени са няколко съдебни поръчки за установяване и провеждане на разпит на пострадали лица. Съществената причина за забавяне на производството е невъзможността да се установят част от пострадалите лица, напуснали Република България, за които липсват данни да са се завърнали и чиито актуални адреси не могат да бъдат установени от властите в Република Турция чрез изпратените няколко съдебни поръчки. Не се установява бездействие от страна на следователите и прокурорите, на чиито доклад е възложено производството – с изключение на периодите, в които производството по делото е било спряно или се е очаквал резултат от молбите за правна помощ от Република Турция, органите на досъдебното производство са проявявали активност, като са извършвали действия по разглеждане и решаване на делото. Не се установяват действия на пострадалия - Т. Р. Е., заместен в хода на процеса от наследниците си, с които да е препятствал движението на делото или да са забавили разглеждането му. В практиката си ЕСПЧ извежда четири критерия за определяне на разумността в наказателното и ненаказателното производство: 1) сложността на казуса; 2) поведението на заявителя; 3) поведението на съответните власти; 4) значение на делото за жалбоподателя. Сложността на делото се свързва както с правните, така и с фактическите въпроси. В случая производството се отличава с висока правна сложност, доколкото фактическият състав на престъплението включва престъпна дейност, извършена от няколко лица, в съучастие и изпълнена чрез издаване на множество правни актове, възлагане на функции и задачи на трети лица (служители от състава на МВР, които са извършили конкретните действия срещу пострадалите). Фактическата сложност също е изключително висока - необходимостта от разпит на голям брой свидетели и пострадали лица, събиране на доказателства от чужбина (многобройни съдебни поръчки до Република Турция). Събраните доказателства и изготвените от органите на досъдебното производство актове са в изключително голям обем – съдържат се в 126 тома. Поведението на пострадалия не са довели до неоснователно забавяне на производството. Поведението на властите – в случая на органите на досъдебното производство, не може да се характеризира като противоправно бездействие, доколкото огромният обем доказателствен материал свидетелства за обратното. Относно последният критерий – значение на делото за жалбоподателя, ЕСПЧ приема, че дела с особено значим интерес, които следва да се разглеждат с приоритет, са тези, свързани с трудови спорове, дела за пенсии; дела за осиновяване; дела за упражняване на родителски права или за лични контакти с деца; дела на тежко болни хора, особено ако предметът им е свързан с тяхната болест; дела, отнасящи се до обезщетение за причинени телесни увреждания, за трудова злополука, за насилие от страна на полицията или за незаконно задържане; дела, засягащи гражданско състояние; наказателни дела, при които обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение „задържане под стража“; и т.н. Доколкото процесното наказателно производство по същество се отнася до за насилие от страна на полицията или за незаконно задържане, същото следва да се възприеме като такова с особено значим интерес за пострадалия (в този смисъл делата Кръстанов с/у България и Крушев с/у България). Като съобрази посочените критерии и изхождайки от особено значимия интерес за пострадалия, макар делото да се отличава с висока правна и фактическа сложност и да не се констатира бездействие от страна на органите на разследването, съдът приема, че продължителността от 31 години излиза извън рамките на разумния срок за разглеждането му. Този период от време е неприемлив, независимо от големия обем доказателствен материал (126 тома) и големия брой страни в производството – пострадали от престъплението (446 лица) и трудностите по установяването им в чужбина. Ето защо съдът приема, че е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията за разглеждане на делото в разумен срок и е осъществен специалният деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, за което ответникът носи гражданска отговорност пред ищците. На обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. За установяване на конкретно претърпените от Т. Е./замествен в хода на процеса от своите универсални правоприемници/, неимуществени вреди са събрани гласни доказателства – разпита на свидетеля А.Я.М., от който се установява заинтересоваността на Е. от наказателния процес, разочарованието, че не може да узнае дали ще бъдат установени и осъдени виновните. Ответникът не е ангажирал доказателства, оборващи презумпцията за претърпени вреди, нито доказателствата от страна на ищците за претърпени вреди. При определяне на размера на обезщетението следва да се съобразят установени в съдебната практика критерии, в това число общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната; значението на делото за страната, вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор. Тези разяснения са дадени в Решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482 / 2017 г. на ВКС, IV г.о. Съдът отчита, че делото продължава 20 години над разумния срок. Т. Е. е участвала фактически в самото производство, като има данни и че е бил разпитван. По делото има доказателства, че Т. Е. е проявил активност – подал е молба за конституиране като пострадал в досъдебното производство, подавал е молби за ускоряване на производството, обжалвал е определението за спиране на производството, предложил е преквалификация на обвинението и издирване на съучастници. Друго обстоятелство, което следва да се вземе предвид е, че за периода, в който по същество трае неразумната забава (след 2000 г.), производството по делото не би могло да доведе до търсения от правото резултат – установяване на извършителя на престъпление, предаването му на съд, признаването му за виновен и наказването му, тъй като към 13.02.2000 г. е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване и от последния останал обвиняем има искане за прекратяване. Наличието на голям брой пострадали лица с потенциални претенции за обезщетения също влияе върху размера на присъденото обезщетение. ЕСПЧ приема, че наличието на множество съищци (съответно съжалбоподатели или съответници) по едно и също производство има значение за размера на неимуществените вреди, понЕ.и от всеки един от тях. Значението на производството за всяко едно от тези лица поотделно също оказва влияние, както и техният брой – това са все фактори, които по-скоро водят до извод, че неимуществените вреди понЕ.и от всяко от засегнатите лица са по-ниски (в този смисъл са делата Арванитаки-Роботи и др. с/у Гърция и Какамукас и др. с/у Гърция). В настоящия случай пострадалите лица, установени в наказателното производство, са 446, което следва да се отчете при определяне на размера на обезщетението на всеки един от тях. Съдът приема, че доказаните вреди са в рамките на обичайните, ето защо съобразно посочените по-горе критерии, следва да се определят на сумата от 30 000 лв. Предложеният критерий – 1500 евро за всяка година от продължителността на производството, не може да бъде споделен. Конкретното дело, на което се позовава Т. Р. Е., заместен в хода на процеса от наследниците си – Apicella с/у Италия, жалба № 64890/01, представлява особен случай, в който Съдът по правата на човека е дал стандартизирани правила за определяне на неимуществени вреди поради големия брой дела на граждани от Италия (повече от 1000 решения в периода 1999-2006) - вж. § 65 от решението, където причините са разяснени от Съда по правата на човека. Това обезщетение е съобразно с икономическите условия в Италия към датата на постановяване на решението. Обезщетенията у нас се определят според икономическите условия в България, а претендираният от ищците размер би довел до неоснователно обогатяване и не би бил съобразен с критерия за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД и конкретните критерии за определяне на обезщетенията, изведени от практиката на ЕСПЧ, посочени по-горе. Искът следва да се уважи за сумата от 30 000 лв. и да се отхвърли за разликата до пълния претендиран размер от 120 000 лв. Следва да се уважи и акцесорния иск за заплащане на законната лихва върху обезщетението от предявяване на исковата молба – 10.01.2022 г. до окончателното изплащане (по този въпрос – виж Определение №916/02.05.2023 г. по гр.д. №4593/2022 г. на ВКС). По исковете по чл.2в ЗОДОВ срещу Прокуратурата: Фактическият състав за отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 4, §3 ДЕС обхваща нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, като нарушението следва да е достатъчно съществено и да е налице причинно-следствена връзка между него и причинените вреди. В настоящия случай се претендират вреди от неизпълнение на задължението на Държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и основните свободи по чл.4, чл.5, чл.6 и чл.7 ХОПЕС респ. чл.3, чл.4, чл. 5 и чл.8 КЗПЧОС. За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл.2в ЗОДОВ е необходимо наличието на следните предпоставки: 1). нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, 2). нарушението следва да е достатъчно съществено и 3). да е налице причинно- следствена връзка между него и причинените вреди. Квалификацията „достатъчно съществено“ предполага явно и значително неспазване от държава членка на границите, които са предоставени в нейното право на преценка. Факторите, които следва да се вземат предвид са: степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма; обхватът и свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи; извинимият или неизвиним характер на нарушение или причинени увреждане и дали вредата е причинена умишлено или не. Първият елемент от фактическия състав за възникване отговорността на държавата е нарушената правна норма на Съюза да предоставя на частноправните субекти определени права. Безспорно посочените от ищците норми на ХОПЕС, респ. КЗПЧОС предоставят права на частноправните субекти. Наказателното производство включва две фази – досъдебна и съдебна. Органи на досъдебното производство са прокурорът и разследващите органи, а на съдебното производство - съда и прокурора. В конкретния случай претендираните вреди са от неефективно разследване на нарушения на правата и основните свободи по чл.4, чл.5, чл.6 и чл.7 ХОПЕС респ. чл.3, чл.4, чл. 5 и чл.8 КЗПЧОС. Липсата на ефективно разследване е причина за твърдените преживявания от Т. Р. Е. /заместен в хода на процеса от наследниците си/ на тежко разочарование, обида, чувство за липса на справедливост, недоверие в институциите, загуба на надежда, допълнително разклащане на психиката му. Държавният орган, който е оправомощен да повдига и поддържа обвинение по наказателни дела от общ характер, е прокурорът - това му правомощие е конституционно установено в разпоредбата на чл. 127, т. 3 от Конституцията и развито в НПК. Съгласно чл. 46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер като съгласно ал. 2 в изпълнение на тази задача той ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор. При разследването на престъпление се конкурират два легитимни интереса: този на обществото - да бъде разкрито престъплението и наказан деецът, от една страна, и този на частните лица - да бъдат зачитани техните права при осъществяването на процесуалните действия, които ги засягат. Съгласно чл. 242, ал.1 НПК правомощията на прокурора след приключване на разследването за конкретно деяние са да прекрати или спре наказателното производство, да внесе предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или предложение за споразумение за решаване на делото или да повдигне обвинение с обвинителен акт, ако са налице основанията за това. С оглед на регламентираните правомощия, Прокуратурата няма задължение да образува наказателно производство чрез повдигане на обвинение пред съд по всяка една образувана прокурорска преписка, а всеки конкретен случай подлежи на преценка по вътрешно убеждение на водещия разследването прокурор. Според практиката на СЕС разследването трябва да бъде, задълбочено, безпристрастно и внимателно. В случая са предприети редица действия по разследването – установени са 446 пострадали лица. Разпитани са 369 души като пострадали лица. Възлагани са множество съдебни поръчки за събиране на доказателства. Извършени са издирвателни действия относно 68 лица. Освен това досъдебното производство съдържа 126 тома. Не се установява постановените актове и действията по разследването на Прокуратурата да са в противоречие с общностното право или да не са несъобразени с практиката на СЕС. Не се установява и противоправно бездействие от страна на прокуратурата, напротив – в изключително продължителен период са извършвани множество по брой и вид процесуални действия и действия по разследване, насочени към разкриване на обективната истина с цел – извършване на преценка от прокурора дали са събрани необходимите доказателства за повдигане на обвинение пред съда или има основание за прекратяване или спиране на наказателното производство. При съобразяване на гореизложеното, съдът намира, че по делото не се доказва нарушение на правото на ЕС от страна на Прокуратурата на Република, изразяващо се в неефективно разследване, поради което не е налице първата от посочените по-горе предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на ответника, което изключва обсъждането на останалите. Поради изложеното, искът по чл.2в, ал.1 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен. По исковете по чл.2в ЗОДОВ срещу Народното събрание на РБ: Народното събрание осъществява законодателната власт в държавата, като приема закони и ратифицира международните договори, включително тези, които се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение, както и тези, които предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от Конституцията (чл.62, чл.85 – чл.86 КРБ). Отговорност на Народното събрание съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията е съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. От тук произтича материалната му легитимация да отговаря за вреди от прилагане на норми, които нарушават правото на Европейския съюз, дори когато нормата е заварена по отношение на присъединяването на държавата към съюза. Съгласно чл. 74 от Конституцията, Народното събрание е постоянно действащ орган, който осъществява своята дейност чрез народни представители, които се избират на всеки четири години. Изтичането на мандата на народните представители не води до прекратяване на Народното събрание като орган, който само спира своята дейност - законодателна и контролна за периода до избора на нови народни представители. С изтичане мандата на народните представители законодателната дейност на НС като основна негова функция не се прекратява, а само се спира до избора на нови народни представители, които след встъпването им продължават дейността на НС по приемане, промяна и отмяна на закони. Както беше коментирано по-горе ангажирането на извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на правото на ЕС, предпоставя наличието на следните материалноправни предпоставки: нарушена правна норма, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряко- причинна връзка между нарушението и претърпяната вреда. По делото не се установява твърдяното бездействие на ответника НС, изразяващо се в пропуск да се предприемат законодателни действия за въвеждане и поддържане на законодателство, позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки права. На 01.06.1990 г. с решение на Народното събрание е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани. На 25.06.1991 г. е приет Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, за обезщетяване на претърпените вреди, причинени от държавата на граждани, репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. (ЗПГРРЛ). Специалната законова уредба, въведена с този законодателен акт, предвижда съгласно чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗПГРРЛ политическата и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г., като са били незаконно задържани в поделенията на МВР и други места. Предвиден е специален ред за обезщетение, както на имуществени, така и на неимуществени вреди, чийто размер и ред за изплащане на обезщетението се определят от Министерския съвет. Предвидено е за лицата, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, право да получат обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия за целия срок на претърпяната репресия. Съгласно установения със закона ред, искането за обезщетяване се предявява пред областния управител по последния постоянен адрес на репресираното лице, който се произнася с мотивирана заповед по основателността на искането, а когато уважава искането, изплаща на правоимащото лице еднократно парично обезщетение. Отказът на областния управител подлежи на обжалване, в това число – и по съдебен ред. Наред с еднократното обезщетение, изплащано от областния управител, с чл. 9 е предвидено обезщетяване на лицата по чл. 1, т. 2, също и чрез получаване на месечни добавки към пенсията им, в определени размери, съобразно продължителността на незаконното им задържане, която се изплаща от държавния бюджет, чрез НОИ, по реда за изплащане на пенсиите, която добавка се отпуска по искане на правоимащото лице, от първо число на месеца, през който е направено искането. С оглед на гореизложеното не е налице соченото бездействие от страна на Народното събрание на Република България. Ответникът е изпълнил задължението си да въведе законодателство, позволяващо получаване на обезщетение, като предвиденото обжалване на отказа на компетентния орган (областния управител) за изплащане на обезщетение представлява изпълнение и на задължението за осигуряване и на справедлив процес и достъп до съд. Още повече видно от представените доказателства Т. Е. се е възползвал при защитата на правата си от възможностите, предоставени от вътрешното законодателство, (л.229 и сл. от делото) които покриват изискванията за минимални стандарти. По повод на твърдяното нарушение се установява, че българските власти са предприели конкретни мерки, изразяващи се във въвеждане на законодателни промени. Ето защо съдът приема, че по делото не се установява да е осъществено твърдяното нарушение от страна на ответника НС. При отсъствие на нарушение е безпредметно да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на отговорността на Народното събрание на Република България по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Поради изложеното, искът следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен. По разноските: На ищците, на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да се присъдят платените държавни такси в размер на 45 лв. (същите не са обусловени от уважения размер на иска) и разноски за превод на документи – в размер на 30 лв. Ответникът Народното събрание на РБ е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал.3 вр. ал.8 ГПК следва му да се присъдят разноски в размер на 250 лв. Ответникът министъра на финансите е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал.4 вр. ал.8 ГПК следва да му се присъдят разноски в размер на 250 лв. Поради което Софийският градски съд