Решение № 2808 от 4.5.2018 г. на Софийски градски съд по дело № 11366/2016 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е специална деликтна отговорност в сравнение с общата деликтна отговорност по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Отговорността на държавата произтича от общото задължение на нейните органи да зачитат правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица и има обективен характер. Тя възниква при наличие на изрично предвидените в ЗОДОВ предпоставки (за разлика от деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД, породена от нарушеното задължение да не се вреди другиму) и не е обусловена от наличието на вина на длъжностното лице, причинило вредата (чл. 4 от ЗОДОВ). В случая отговорността на Държавата е ангажирана за причинени на ищеца неимуществени вреди от действия на органите на П.– незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства. С изменение на ЗОДОВ, ДВ, бр. 17/06.03.2009 г.е добавена т. 7 към чл. 2, ал. 1 от закона, според която норма държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, П.и съда от незаконно използване на специални разузнавателни средства. Към 2012 г., когато са използвани СРС по искане на ПРБ по отношение на И.С.И., е предвидена отговорност на държавата в лицето на органите по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ от посочените действия. За да е незаконосъобразно използването на СРС, следва да се установи дали за това е дадено по предвидения в закона ред разрешение от съда и дали е спазен срока за тяхното прилагане. Безспорно се установи, че даденото по искане на прокурор при СГП разрешение от и.ф. председател на ОС – гр. София е било мотивирано с получена информация, идентична с тази, за която на 11.08.2011 г. ГД „БОП“ е поискала разрешение за прилагане на СРС. При сезиране на съда от ГД „БОП“ искането е било мотивирани с получени данни за извършени тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, попадащи в обхвата на посочените в чл. 3, ал. 1 от ЗСРС (ред. ДВ, бр. 1/04.01.2011 г.), поради което първоначалният срок, за който могат да бъдат приложени е два месеца (чл. 21, ал. 1 от ЗСРС). С разрешение на съда от 05.10.2011 г. този срок е бил продължен до шест месеца общо – със 120 дни, считано от 10.10.2011 г., с което е достигнат максималният срок по чл. 21, ал. 2 от ЗСРС (изм.). Разрешението е дадено от компетентен орган, съгласно чл. 15 от ЗСРС (ред. ДВ, бр. 1/2011 г. и бр. 13/11.02.2011 г., в сила от 12.08.2011 г.) ЗСРС не предвижда в нито една от редакциите си възможността друг орган по чл. 13 от ЗСРС със същите мотиви и за същите деяния да иска от съда разрешение за прилагане на СРС след изчерпване на срока за тяхното прилагане по отношение на едно и също лице. Подадените от СГП искания са били незаконосъобразни, доколкото законово допустимият срок е бил изтекъл. Установява се, че протоколите за ВДС, ведно с искания, справки и разрешения са били изпратени от дирекция „Инспекторат“ – МВР на ВКП за прилагане към ДП 54/12 г., пр.пр. № 4-790/12 г. по описа на СГП, поради което са неоснователни възраженията на представителя на ответника, че не е знаел за приложените от друг орган СРС. Не се спори, че спрямо ищеца не е било образувано наказателно производство, нито му е било повдигнато обвинение за извършено престъпление. Обезщетението се претендира за нарушения на реда за прилагане на СРС, чрез прилагането им спрямо И. за период, по-дълъг от общия шестмесечен срок. Ищецът следва да докаже и наличие на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и незаконосъобразното използване на СРС спрямо него. Паричният еквивалент на претърпените неимуществени вреди се определя от продължителността и характера на неправомерното деяние, личността на увредения и търпените негативни последици - нарушаване неприкосновеността на личния и семейния му живот и тайната на кореспонденцията и влошеното здравословно състояние. Установи се от събраните по делото гласни доказателства, че И.И. е търпял ограничения в личния и социалния си живот, мотивирани от основателни подозрения за подслушване и следене в периода 2011 г. – 2013 г. Местоживеенето му в град, в който И. се ползва с известност и упражняваната от него търговска дейност са се оказали допълнителни пречки за водене на нормален начин на живот. Без съмнение намесата в личното пространство, прилаганите способи на наблюдение, подслушване и проследяване са причинили на И. вреди. Нарушили са били основни негови граждански права – чл. 32 и чл. 34 от КРБ, без да е било налице основание за това. Несъмнено за ищеца са произтекли неимуществени вреди, за които обаче ответникът не следва носи отговорност изцяло. Извършваните от НАП проверки и медийни публикации не са свързани с действията на ответника по прилагане на СРС. Не се доказа и че търговските партньори на И. са били в известност относно прилагани СРС по отношение на него, а в случай, че това е така, то други са лицата и органите, чиято отговорност следва да бъде ангажирана. На следващо място, законно упражняваната търговска дейност не е основание за притеснения при водене на преговори и сключване на сделки. Извън напрежението от възможно следене и подслушване, в настоящото производството не се доказаха вреди, обосноваващи основателност на искания размер на обезщетението от 50 000 лева. Целта на присъденото обезщетение е да се репарират действително претърпените неимуществени вреди, без да се допуска обогатяване на увреденото лице. При определяне на обезщетението следва да се отчете краткият период на използваните СРС – за период от три месеца - от 31.05.2012 г. до 31.08.2012 г., когато наблюдаващият прокурор е поискал предсрочно прекратяване прилагането на СРС. Ответникът ПРБ не следва да отговаря за влошеното здравословно състояние на ищеца, тъй като не е налице пряка причинно-следствена връзка с незаконното прилагане на СРС. Неизменно преживеният стрес се е отразил неблагоприятно на здравословното състояние на И., но не се доказа, че именно в периода юни – август 2012 г. то е било утежнено в сравнение с обичайните оплаквания хроничните заболявания - високо артериално налягане и подагра. В приложение на нормите на § 1 от ЗР на ЗОДОВ вр. чл. 52 от ЗЗД и като съобрази в съвкупност събраните по делото доказателства съдът счита, че 5 000 лева е справедлив размер на обезщетението. За горницата до 50 000 лева искът подлежи на отхвърляне. Върху обезщетението следва да се начисли законна лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното му изплащане. На ищеца се дължат разноски, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. Според чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответникът дължи на ищеца разноските за производството и възстановяване на заплатената държавна такса. Възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от И.С.И. адвокатско възнаграждение е неоснователно, като сумата от 2 030 лева съответства на минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. Поради това П.на РБ дължи да възстанови на И.И. заплатената от него държавна такса в размер на 10 лева и 233 лева разноски, съразмерно на уважената част от иска. Така мотивиран, съдът